ТОРИ
– Тори? – Шепнещият глас на Дарси стигна до мен, където се бях унесла в дрямка, и аз се отдръпнах от него със стон. – Тори? – Каза тя малко по-силно.
– Не – промълвих аз, като придърпах възглавницата върху главата си.
Бях уморена като куче. Намирахме се в моята стая в Дом Огън, като никоя от нас не искаше да се разделя с другата след ужаса от нападението на нимфите. След всичко, което се беше случило след мача по питбол вчера и след участието в събранието, на което Нова основно ни беше казала да се стегнем и да продължим с образованието си, бяхме останали до малките часове да си говорим.
Предполагам, че в някакъв момент и двете бяхме заспали, но нямах представа кога, по дяволите, защо Дарси смяташе, че е добра идея да ме събуди отново. От болките в крайниците и замъгления мозък можех само да си представя, че е преди разсъмване, а аз нямах причина да искам да видя това време на деня.
– Чуваш ли това? – Попита Дарси, а нотката на загриженост в гласа ѝ ме накара да спусна възглавницата с един сантиметър.
Отново изстенах, като се претърколих по гръб и лежах неподвижно, докато до ушите ми не достигна странен звук. Приличаше на далечен звън на метален гонг.
– Какво е това? – Попитах, като се надигнах малко на лакти и изтрих съня от очите си.
Дарси седеше в леглото ми, скръстила ръце, и навела глава, за да слуша.
– Може да е всичко в това лудо училище. Може би Мантикорите свирят на гонг, за да попълнят магията си, или пък Харпиите обичат да танцуват на гонг под светлината на луната, просто така – предложих аз.
Дарси се засмя полушеговито и двете замълчахме, когато тъпият звън на гонга се разнесе отново, като този път прозвуча малко по-близо. Това обаче не беше точно танц под луната, а по-зловещ звук, като обещание за нещо предстоящо.
При тази мисъл по гръбнака ми преминаха тръпки и аз се изправих.
– Не мога да повярвам, че ще го кажа, но да започнем рано, може би да отидем на закуска в „Кълбото“? – Попитах. Сега, след като бях будна и този проклет гонг звънеше, не си представях, че така или иначе ще мога да поспя още много.
– Мислех си същото – отвърна Дарси, а в тона ѝ се долавяше облекчение.
Преместих се да стана от леглото, но атласът ми изведнъж пусна силен звън, който никога преди не бях чувала от него. Същото направи и този на Дарси на бюрото в другия край на стаята и си разменихме погледи, преди да взема моя от нощното шкафче, за да видя за какво става въпрос.
Когато погледът ми попадна върху съобщението, очите ми се разшириха от изненада и го протегнах, за да може и Дарси да го прочете.
ДОБРЕ ДОШЛИ В АДСКАТА СЕДМИЦА!
Ти и останалите от първокурсниците сега официално започвате седмицата, предшестваща Разплатата(Рекънинг). През тази седмица трябва да преминете през изпитанията на вашите Елементи, преди да участвате в крайното оценяване, което ще определи дали сте достойни за мястото си в нашата престижна академия. За да сме сигурни, че ще бъдете сериозно предизвикани, останалите ученици ще ви поднасят допълнителни изпитания на всяка крачка и ще превръщат живота ви в ад!
Ще успеете ли да се класирате за тазгодишното официално записване?
Време е да докажете колко сте феи.
Ваш – директор Нова
– Какви са тези глупости? – Въздъхна невярващо Дарси. – Вчера загинаха куп хора. Разбирам, че Нова каза, че трябва да продължим с образованието си, ако искаме да сме достатъчно силни, за да се изправим срещу нимфите в бъдеще, но това ми се струва малко прекалено.
– Всичко на това шибано място е малко прекалено – изръмжах аз.
– Какво означава, че останалата част от учениците ще превърнат живота ни в ад? – Попита Дарси.
– Е, тази част поне няма да е по-различна – пошегувах се аз. – Всъщност, ако им се наложи да разпределят вниманието си между всички първокурсници, вместо да се съсредоточат само върху нас, тогава може би ни очаква по-лесно време от обикновено.
– Това би било хубаво. Въпреки че имам чувството, че това само ще направи мишената на гърба ни още по-голяма – въздъхна Дарси.
– Може би си права. Поне сме свикнали с това. – Изпънах се и прокарах пръсти през косата си, като се борех с желанието да се свия обратно в леглото.
Звукът на гонга ставаше все по-силен и имах чувството, че е свързан с тази гадост на Адската седмица.
– Първокурсници! – Гласът на едно момиче се носеше силно откъм коридора и аз се поколебах, като погледнах към затворената си врата. – Седмицата на ада е пред вас! Разполагате с петнадесет минути, за да се подготвите за занятията и да излезете от стаите си. Всеки, който не се появи доброволно, ще бъде измъкнат навън. Предупредени сте!
Погледнах назад към Дарси и се стъписах.
– Защо трябва да се започва толкова рано сутрин? – Попитах. – Наистина ще бъде ад, ако ме будят всеки ден по това време.
– Да се надяваме, че това е най-лошото – отвърна Дарси, докато ставаше.
Разменихме си погледи, които казваха, че и двете знаем, че това е малко вероятно, преди да се отправя към банята. Вързах косата си, преди да скоча под душа, оставяйки горещата вода да ме събуди въпреки копнежа, който изпитвах за възглавница и меки чаршафи.
Излязох бързо, като оставих Дарси да се оправя, докато обличах униформата си от Академията и прибирах косата си в приличен вид. Когато започнах да се гримирам, в атласа ми се появи лично съобщение.
Потърсих го автоматично, а устните ми се разтвориха от изненада, когато видях от кого е съобщението.
Кейлъб:
Мисля, че трябва да очертаем няколко линии в пясъка…
Намръщих се объркано, чудейки се какво иска да каже, преди да отговоря.
Тори:
Говорейки със загадки, само изглеждаш като още по-голям глупак.
Кейлъб:
А аз си мислех, че това е невъзможно. Говоря за това да запазим двете страни на връзката ни разделени.
Тори:
Ние нямаме връзка.
Захвърлих пренебрежително атласа си на леглото и се върнах към задачата да завърша грима си. Дарси се появи от собствения си душ и взе още една униформа от гардероба ми, без да си направи труда да ме попита. Тъй като бяхме еднакви по размер, отдавна бяхме свикнали да си крадем дрехите една на друга. И въпреки че имахме много по голям избор, колкото в света на смъртните, това беше навик, който едва ли скоро щеше да се наруши. Беше познато и естествено и едно от малкото неща, които не се бяха променили, когато бяхме дошли в тази луда академия.
Атласът изпищя зад гърба ми. И отново. И пак.
– Популярна си тази сутрин – коментира Дарси, като го изгледа с интерес.
Измърморих в отговор.
– Кейлъб просто се опитва да ми влезе в гащите отново.
Тя изхърка от смях.
– Колко силно ще го накараш да работи за това?
– Той взе участие в цялата работа с хвърлянето ни в ямата. Така че мисля, че съм приключила с него – казах пренебрежително.
– Да, определено трябва да си – съгласи се тя. – Но този поглед в очите ти казва, че не е така.
– Това е само онази част от мозъка ми, която е заслепена от неговата сексапилност. Отказвам да я слушам, защото тя е курва. Разумната част от мозъка ми казва „по дяволите“ и оттук нататък ще си правя компания с нея и нейния колан на целомъдрието.
– Добре – каза Дарси по начин, който ми подсказваше, че не е напълно убедена, но нямаше какво да направя по въпроса. Моите постижения говореха сами за себе си.
Атласът пипна отново. И отново.
– Поне да видим колко силно се гърчи – каза тя с лукава усмивка.
Засмях се и се пресегнах да взема Атласа си от леглото.
Кейлъб:
Това е толкова студено, Тори. Знам, че и ти си усетила нещата… звуците, които издаваше в отговор на тях, са доста трудни за отричане 😉
Кейлъб:
Искаш ли да те моля? Харесва ли ти идеята да ме накараш да коленича пред теб?
Кейлъб:
Сега игнорираш ли ме? Не можем ли просто да се съгласим, че не сме съгласни по целия въпрос с трона, и да си изкарваме разочарованието от ситуацията един на друг?
Обещавам, че съм супер разочарован от нея и ще ми трябва много работа, за да се почувствам по-добре…
Кейлъб:
Искаш ли да видиш колко съм разочарован…? Наистина имам нужда от помощ, за да се справя с това…
Последното съобщение съдържаше снимка, която Кейлъб си беше направил в огледалото, след като беше излязъл от душа. Русите му къдрици бяха влажни и изглеждаха по-тъмни от обикновено, а всеки сантиметър от разкритото му, мускулесто тяло блестеше с мазни капки влага. Снимката прекъсваше в областта на талията му и тъмносините му очи пламтяха с интензивност, която ме накара да преглътна буца в гърлото си.
Кейлъб:
Искаш ли да дойдеш и да видиш останалото?
Дарси изпусна дъх на смях.
– Е, той със сигурност знае какво иска.
Погледът ми обходи картината на стегнатите му коремни мускули, блестящи от водата, и аз изстенах.
– Защо трябва да е такъв задник? – Оплаках се.
– Ами ако не беше такъв, сигурно изобщо нямаше да го харесваш – разсъждаваше тя и аз не можех да не се засмея на това.
– Това е трагично точна оценка – съгласих се аз.
Реших да оставя Кейлъб да виси и затворих личните съобщения с усмивка, която дръпна ъгълчето на устата ми.
– Времето изтече, първокурсници! – Гласът на момичето отново се чу откъм вратата ми и ние се огледахме в нея с притеснение. – Излезте да се изправите пред ада – ще бъде само по-лошо, ако трябва да дойдем да ви вземем!
– Това училище е лудо – въздъхна Дарси, докато слагаше раницата си на рамо и се приготвихме да излезем навън.
Натъпках Атласа в собствената си чанта и я метнах, докато се придвижвахме към вратата.
– Щит? – Предложих в последната секунда, представяйки си как някой чака пред вратата, за да хвърли кофа с вода върху главите ни или нещо подобно.
– Добра идея – съгласи се Дарси.
И двете хвърлихме силен щит от въздушна магия и аз отворих вратата със сърце в гърлото.
Вратата се отвори широко и аз затаих дъх, когато излязохме, за да намерим… нищо. Коридорът беше празен.
Размених поглед с Дарси и бързо заключих зад гърба си, докато се насочвахме към стълбите, които водеха надолу към общото помещение.
Единственият звук беше постоянният звън на онзи далечен гонг, с който сърцето ми бързо влизаше в ритъм.
Слязохме мълчаливо, но в момента, в който краката ми се озоваха в подножието на стълбите в общото помещение, аз се успокоих. Цялата стая беше пълна с ученици, облечени в дълги черни роби с обикновени бели маски, скриващи лицата им.
За миг не се случи нищо, всички ни гледаха през дупките за очи в маските си и аз се почувствах така, сякаш току-що съм попаднала в кошмар на страховита секта.
Срещу себе си разпознах пламтящата червена коса на Маргьорит, която падаше зад бялата и маска, докато вдигаше ръка, за да посочи към нас двете.
– Прясно месо! – Извика тя и всички ученици в стаята като един се хвърлиха към нас.
Изкрещях, хвърлих още енергия в създадения от мен щит и случайно създадох взрив от въздушна магия, който се изсипа от нас и се заби в тях, като събори учениците от краката им и ги повали по червения килим.
– О, по дяволите – издишах, оглеждайки се за това, което бях направила, но Дарси вече беше хванала ръката ми и ме дръпна, за да се раздвижа, докато учениците от „Огън“ се съвземаха от шока и отново се насочваха към нас.
Тръгнахме през центъра на стаята, докато пламъците се блъскаха във външната страна на щита, който Дарси поддържаше, а аз се опитах да хвърля друг свой, за да ѝ помогна.
– Спрете да бягате и пуснете щитовете си! – Поиска Маргьорит, а гласът ѝ беше гъст от принуда. Съсредоточени изцяло върху поддържането на магията си, дори не се бяхме опитали да предпазим съзнанието си от подобен вид атака. Двете се спънахме, а щитовете мигновено изчезнаха.
Бяхме затрупани от група момчета, достатъчно големи, за да ме накарат да си помисля, че са старши, и те ни изтръгнаха една от друга.
Ругаех ги, мятах се, като се борех да се освободя от хватката им, но те само се смееха, докато ме пренасяха обратно през общото помещение и ме запращаха на колене пред Маргьорит. Дарси беше повалена до мен и ругаеше момчетата, които я задържаха, с достатъчно сила, за да накара няколко от тях да се засмеят.
– Не отвръщай на удара – заповяда Маргьорит и предателското ми тяло остана неподвижно, като се проклинах, че не съм очаквала това.
Очите ѝ искряха от вълнение под страховитата, безизразна бяла маска и тя се наведе към мен с черен маркер в ръка.
Нейната принуда ме залепи на място, докато тя изписваше нещо на челото ми, преди да се обърне и да предложи същото лечение на Дарси.
– А сега бягайте в час – нареди Маргьорит.
Изправих се на крака и побързах да изляза от стаята с Дарси до мен, а принудата ни принуждаваше да бягаме. Тълпата от облечени в роби ученици от „Огън“ се раздели, за да ни направи път, и се смееше от сърце, докато вървяхме.
Когато излязохме навън, усетих, че хватката на силата ѝ се разхлабва, и стиснах зъби, докато най-накрая успях да я отхвърля и да спра да бягам.
Дарси спря до мен и аз я погледнах намръщено. Думите „Просто поговори с моя гарван“ бяха изписани на челото ѝ с дебел черен маркер.
– Какво пише на мен? – Попитах, след като и казах какво са написали върху нея.
– Курва – отговори Дарси с въздишка. – Тя не е много оригинална, нали?
– Не мисля, че някога през живота си е имала оригинална идея – съгласих се аз. Насочих малко водна магия и се опитах да я използвам, за да изчистя маркера от кожата на Дарси, но той не помръдна.
– Предполагам, че това е залепено по магически начин – въздъхна Дарси след третия неуспешен опит.
– Значи сме белязани така? – Попитах.
– Да – отговори Дарси.
– Чудесно.
Тръгнахме към Кълбото, докато аз предлагах много творчески обиди за Маргьорит, а Дарси се усмихваше признателно. Когато приключих с излиянията, забелязах тълпа ученици в черни дрехи, които се мотаеха близо до „Кълбото“ напред, и спрях.
– Изведнъж не се чувствам толкова гладна – промълви Дарси.
Стомахът ми изръмжа несъгласието си, но и аз се обърнах. Така или иначе не изглеждаше, че днес в „Кълбото“ ме чака нещо друго освен неприятности.
Едно съскане привлече вниманието ми към сенките до Библиотеката на Венера и аз се обърнах да открия причината за него с намръщена физиономия.
– Хей, момичета! – Прошепна София, като ни махна да се приближим, когато ни забеляза. Беше дълбоко в сенките, притиснала гръб до тухлената стена на библиотеката, докато се оглеждаше нервно.
– Какво правиш? – Попитах с усмивка, докато се приближавахме към нея.
– Опитвам се да избегна вниманието на младежите от Дом Земя – обясни тя. – Те връзват първокурсниците за кулата на „Нептуновата кула“ с лози.
Обърнах се да погледна в тази посока и очите ми се разшириха, когато забелязах пръстен от ученици, вързани за покрива десет етажа по-нагоре, точно както беше казала тя.
– О, Боже мой – издиша Дарси.
– Знаеше ли за тази адска седмица преди днешния ден? – Попитах София, като откъснах поглед от ужасените първокурсници.
– Не, но току-що се обадих на майка ми и тя се разсмя до уши. Пожела ми късмет и каза, че така се прави тук – нарочно се пази в тайна от първокурсниците.
Докато София се навеждаше малко напред, за да се огледа, забелязах, че на челото ѝ са изписани думите
– Вега задник-лизач – и стиснах гневно устни.
– И така, майка ти даде ли ти някакъв друг съвет как да оцелееш тази седмица? – Попита я Дарси.
– Тя просто каза, че не можем да го приемем с лека ръка. Трябва да се опитаме да отвърнем на удара. Ето защо всъщност дойдох в библиотеката. – София извади една книга и я отвори на страницата, на която беше заклещила палеца си. – Мисля, че открих заклинанието, от което се нуждаем, за да отлепим тази надписи от лицата си.
– Наистина? – Попитах развълнувано. Не бях точно радостна от това, че в обозримо бъдеще ще се разхождам с думата „курва“, изписана на челото ми.
– Да… ако сбъркам, може да ми смъкне парче кожа – добави тя с нервен смях.
Размених поглед с Дарси и си поех дълбоко дъх.
– Просто го изпробвай върху мен – предложих аз. – Винаги мога да отида в лазарета на Уран, ако нещо се обърка.
– Сигурна ли си? – Попита София, макар че вече беше вдигнала ръка към мен, а между пръстите ѝ се въртяха искри от магия.
– Вярвам ти – потвърдих аз и затворих очи.
Пръстите на София докоснаха кожата ми, последвани бързо от вълна студена енергия. Нямаше никаква болка и аз бавно отворих очи, когато тя се отдръпна, откривайки двете да ми се усмихват.
– Получи се? – Потвърдих.
– Получи се! – София изпищя от вълнение. Тя бързо направи магията върху нея и Дарси, а аз отново погледнах към пътеката, за да я наблюдавам.
Изпитах страх, когато група от десет младежи заобиколи ъгъла, а около ръцете им се извиваха лиани, докато използваха магията си. Преди да успея отново да се измъкна от погледа, един от тях ме забеляза.
– Прясно месо! – Изръмжа той и трите изкрещяхме, докато се стрелвахме по тъмната пътека между Библиотеката на Венера и Камерите на Меркурий.
Хвърлих шепа пламъци през рамо, за да ги забавя, и закрачихме около сградата, като завихме наляво, докато тичахме.
Младежите надаваха боен вик, докато ни преследваха, а сърцето ми се разтуптя от паника.
– Има ли някакви идеи? – Задъхах се, когато Дарси насочи удар на вятъра зад нас, който за момент свали юношите от краката им.
Те вече се изправяха отново, преди да насоча вниманието си към пътя пред мен.
– Имам една! – Извика София. Тя подхвърли на Дарси чантата си, след което издърпа сакото си, бързо последвано от ризата, а после и от полата.
Грабнах дрехите от нея, докато ги хвърляше на пътя ми, и тя изтръгна обувките от краката си, оставяйки я по чорапи и бельо. Не си губеше времето да ги сваля, преди да избухне във формата си на Орден и да ги разкъса.
Красивата ѝ розова форма на пегас се извиси над нас и тя наведе крилото си, за да може Дарси да скочи на гърба ѝ.
Младежите крещяха проклятия по нас, като виждаха, че плячката им се готви да избяга, а огромните лиани се стрелкаха по пътя ни като хиляди плъзгащи се змии.
Дарси изкрещя, като хвърли огнена топка по лианите, унищожи ги и ми даде време да скоча на гърба на София зад нея.
С възбудено хленчене София се втурна в галоп, а вятърът разроши косата ми от огромната скорост.
Младежите крещяха зад нас, докато бягахме, и с няколко мощни удара на крилете на София се изстреляхме в небето.
Изпуснах триумфален вик, а сърцето ми се издигна, докато земята се отдалечаваше под нас.
Дарси се смееше развълнувано пред мен, а усмивката на лицето ми беше толкова широка, че ме заболяха бузите.
Седмицата на ада в академия „Зодиак“ току-що беше започнала, но откакто бяхме дошли тук, вече бяхме преживели куп гадости, така че можехме да се справим и с това. Вятърът брулеше косата ми, а красивата гледка на територията на Академията, която се простираше под нас, ме изпълваше с толкова силна радост, че ме болеше.
Наследниците не смятаха, че ще успеем да се справим с Разплатата, но докато гледах Академията, която бях започнала да смятам за свой дом, бях твърдо решена да им докажа, че грешат. Ние бяхме феи. И мястото ни беше тук. И щяхме да останем, независимо от всичко.
Назад към част 2 Напред към част 4