ЗОДИАКАЛНА АКАДЕМИЯ – книга 3 – Разплатата Част 40

ТОРИ

Лайънъл се приближи към нас с маниакален блясък в погледа и дълги роби, които се вееха зад него.
– Двете ще ни съдействате за нашите планове – изръмжа той.
– Върви на майната си – наплюх го аз, като се напъвах срещу магията, която все още държеше ръцете ми здраво зад гърба.
Юмрукът му се сблъска със страничната част на лицето ми толкова силно, че ме събори направо в тревата. Чу се раздиращо стомаха пукане и бях почти сигурна, че е разбил скулата ми. Кръвта покри езика ми, а в черепа ми отекна агония, различна от всичко, което някога бях изпитвал. Отвъд звъненето в ушите ми осъзнах, че Дарси крещи, а Дариус също започна да крещи.
– Недей повече да я докосваш! – Изръмжа той и аз примижах към него, докато той удряше с юмруци щита, който Лайънъл беше създал, за да го задържи.
Лайънъл се придвижи напред, хвана косата ми с юмрук и ме изправи на колене, така че трябваше да го гледам.
Агонията в бузата ми пулсираше от движението и аз изохках, докато той ме разтърсваше като куче с играчка за дъвчене.
– Нека това да ти бъде предупреждение – изсъска той в лицето ми. – Защото следващия път, когато не ме уважиш по този начин, ще си изкарам гнева върху сестра ти.
Исках да се изплюя в шибаното му лице, но той ме беше заплашил с единственото нещо, което ме интересуваше на този свят.
Веждите ми се свъсиха, докато задържах езика си, а борбата ме напусна за миг.
– Добро момиче – подиграваше се той, пляскайки с ръка по разбитата ми буза с покровителствен жест, който изтръгна от устните ми писък на агония.
Очите на Лайънъл светнаха от възбуда при този звук и аз бях изпълнена с увереност, че той се възползва от това. Беше пълен шибан садист. Това го движеше; власт, господство.
Дариус ръмжеше срещу него като див звяр, докато хвърляше магии по щита, който ни разделяше.
– Остави я! – Поиска Дарси през ридание, докато се опитваше да се добере по-близо, а магията на Лайънъл спираше напредването ѝ, както и тази на Дариус.
– Ще го кажа само веднъж, така че по-добре е двете да слушате добре – мърмореше Лайънъл, отпусна хватката си върху косата ми и отново застана в пълния си ръст пред нас. – И двете ще направите всичко, което се иска от вас тази вечер, без да се оплаквате и толкова бързо, колкото можете да се справите. Няма да се опитвате да бягате или да се съпротивлявате по какъвто и да е начин. Нуждаем се само от едната от вас, за да действа тази магия, така че ако някоя от вас наруши тези условия, няма да се поколебая да убия другата. Разбирате ли?
Погледнах Дарси отчаяно, докато сълзите продължаваха да се стичат по бузите и. Не можех да направя нищо, което да рискува живота ѝ, и знаех, че тя се чувства по същия начин.
– Разбирам – въздъхна Дарси и аз кимнах, несигурна дали изобщо мога да говоря през изгарящото мъчение, което се случваше в лицето ми.
– Добре. Дариус, Ланс, уверете се, че са подготвени в одеждите си. И не забравяйте, че животът на Ксавие зависи и от вашето пълно съдействие. Имам Наследник, повече от готов съм да разменя резервния за сенките, ако това е необходимо.- Лайънъл се отдалечи от нас, бариерите на магията му отпаднаха, така че ръцете ни се освободиха от оковите и щитовете изчезнаха.
Ксавие хлипаше в ръцете на кретенчето, което го задържаше, а страхът ме прониза, докато го гледах. Ако Лайънъл беше готов да убие собственото си дете заради това, тогава знаех, че за нас няма шанс за съжаление.
Дариус ме хвана за ръката и ме издърпа на крака, а очите му бяха обезумели от паника, докато протягаше ръка към разбитата ми буза. Отдалечих се от болката при този малък контакт, а челюстта му се закова здраво от ярост и срам, докато лечебната му магия се размиваше в тялото ми.
– Рокси? – Прошепна Дариус, опитвайки се да хване погледа ми, но аз не го погледнах. Това дори не беше шибаното ми име. – Не знам какво да правя – въздъхна той, като погледна от мен към Орион и обратно.
Чертите на Орион бяха празна маска, докато държеше синята роба на Дарси, а веждите му бяха смръщени, сякаш отчаяно се опитваше да измисли някакъв изход от това, но нямаше нищо.
– Добре ли си? – Попита ме Дариус, стиснал ръката ми, а халата, предназначена за мен, бе стиснал в юмрука си. Протегнах ръка и го взех от него, отвръщайки поглед, докато го обличах.
– Каква е разликата за теб? – Попитах студено. Не можех да повярвам, че наистина съм се оставила да се хвана на глупостите му отново. Всеки път, когато се приближавах само на сантиметър до него, това се блъскаше в лицето ми. Защо бях позволила на Луната да ме привлече към него, след като всичко, което получавах за това, че бях близо до него, беше болка?
Дариус поклати глава и погледна към Орион, но учителят ни все още нямаше какво да каже. Явно сега нямаше да получим помощ от никой от тях. Изглежда те бяха против каквото и да се случваше тук, но не бяха в по-добра позиция да го спрат от нас.
– Ланс? – Дарси издиша разтреперано, като хвана пръстите му между своите.- Какво ще ни накарат да направим?
– Искат от теб да поискаш сенките – издиша той, а тонът му беше болезнен.
Размених поглед с Дарси, но тя явно също нямаше представа какво означава това.
– Така умря сестра ми – добави Орион и устните ми се разтвориха, защото страхът ме обзе, остър и свиреп.
– Време е! – Извика Лайънъл, като ни подкани да се присъединим към него край кратера.
Орион и Дариус изглеждаха така, сякаш се опитваха да измислят причини да ни попречат да отидем при него, но аз бях чула предупреждението на Лайънъл ясно и отчетливо. Нямаше да го карам да чака, докато държи живота на Дарси на косъм.
Взех ръката на сестра ми и тръгнах целенасочено към Властелина на драконите, докато той ни наблюдаваше с поглед на хищник.
Останалите облечени хора, които ни заобикаляха, пееха и тропаха с крака, викайки на език, който никога не бях чувала, но от който ми настръхнаха всички косъмчета по тялото.
Страхът се прокрадна по гръбнака ми, когато достигнахме ръба на кратера и Лайънъл се премести да застане между нас над съединените ни ръце.
Звездният прах в ямата сякаш се извиваше и дишаше с някаква адска магия, която почти усещах на вкус. В отговор на това в гърлото ми се надигна жлъчка, а във вените ми нахлу ужас. Той щеше да ни накара да влезем там в това гнусно творение, разбрах го. И не ми се вярваше, че ще излезем отново навън.
– Каза, че се нуждаете само от една от нас – издишах разтреперано, без да мога да откъсна поглед от ямата, която ни очакваше. – Така че просто ме използвай. Ще направя всичко, което искаш. Всичко. Само не карай и Дарси да го прави – помолих го.
– Не, аз ще го направя – прекъсна ме Дарси решително. – Остави сестра ми да си тръгне и…
– Казах, че можем да го направим с една от вас – прекъсна я Лайънъл със съскане, което ни предупреди да спрем да говорим. – Но магията ще е по-силна с две. Единствената причина, поради която бих избрал една от вас да направи заклинанието, е, че другата е мъртва.
Замълчах, долната ми устна трепереше, докато гледах в очите на сестра си.
– Изправете ръцете си – заповяда той.
Пеенето около нас ставаше все по-силно и по-силно, магията се засилваше към каквото и да е ужасно заключение.
Вдигнах ръката си с дланта нагоре и Дарси ме копира.
Лайънъл извади от гънките на наметалото си блестящ сребърен кинжал и го размаха над протегнатите ни ръце. Той промърмори няколко думи, които не разпознах, и по кожата ми пробяга дрезгав студ.
С един удар на острието си той разряза дланта на Дарси, а след това и моята.
Задъхах се от болката за миг, докато той грабна китките ни и притисна дланите ни една към друга.
– Сега – заповяда той. – Влезте и нахранете сенките.
Ръката на Лайънъл се приземи върху гръбнака ми и аз паднах напред с вик на изненада, стискайки здраво пръстите на Дарси.
Ударих се на колене в дъното на кратера, а блестящият звезден прах ни заобикаляше в черно море.
– Тори? – Издиша панически Дарси и аз погледнах в очите ѝ, докато земята под нас се тресеше.
– Не ме пускай, нали? – Казах, без да знам защо, само че винаги сме били най-силни заедно. Ако щяхме да преживеем това, то щеше да е като един. Тя кимна, а страхът в очите ѝ беше отражение на моя, докато се притискаше плътно към мен.
Някаква ръка кацна на рамото ми и аз погледнах нагоре, за да видя Стела, която стоеше зад мен, а очите ѝ танцуваха от вълнение.
След това Лайънъл ме сграбчи, като постави ръка и на Дарси.
Исках да ги попитам какво правят, но звездният прах се местеше като прилив пред нас. Почти като че ли нещо в него ловуваше за плячката си и аз се страхувах какво ще стане, когато ни намери.
– Уверете се, че и моите синове ще заемат местата си. Този път трябва да сме готови да го хванем – изръмжа Лайънъл и миг по-късно Дариус хвана свободната ми ръка.
Обърнах се, за да го погледна, и за кратка секунда единственото, което исках, беше да се хвърля в ръцете му и да го моля да ме отведе оттук. Но в очите му не открих нищо друго освен стена от студено, твърдо приемане. Челюстта му беше здраво скована, а очите му бяха пълни със съжаление, което той не изказа, преди да се обърне от мен.
В гърдите ми се появи болка, устните ми се разтвориха и изведнъж почувствах, че нещо ми е откраднато. Сякаш трябваше да се бори за мен, вместо да приеме съдбата ми.
Не знаех защо изобщо си помислих, че може да го направи, но фактът, че не го направи, ме разкъса като пропаст и една-единствена сълза се разля по бузата ми.
– Дариус? – Прошепнах, молейки се за нещо, макар да не бях сигурна какво.
Той ме погледна, в очите му се четеше кладенец от болка, но нямаше какво да ми предложи.
– Не плачи- – въздъхна той, избърсвайки сълзата ми, сякаш мислеше, че така ще ме успокои, но аз се отдръпнах от докосването му, болката в мен пламна, когато ме изостави на тази съдба, каквато и да беше тя.
Някой започна да ругае зад мен и аз обърнах глава, когато Орион също беше повлечен надолу в кратера. Вериги от огнена магия бяха увити плътно около гърдите му, притискаха ръцете му и го обездвижваха. Облечените мъже го изправиха на крака и Лайънъл привърза ръката му към тази на Дарси с камшик от магия.
Погледът на Орион падна върху сестра ми и сякаш нещо в него се пречупи.
– Блу… – издиша той, хиляди думи сякаш останаха неизказани, докато тя задържаше погледа му, клатейки глава към него.
– Всичко е наред – промълви тя отново и отново под носа си, дори когато той продължи да се бори, сякаш отчаян да я спаси.
– Силна си, Рокси – каза Дариус с тих глас, привличайки вниманието ми отново към него. – Ти можеш да оцелееш, знам го…
Устните ми се разтвориха, но преди да успея да отговоря, общата ни кръв се разля между пръстите ни и падна в звездния прах пред нас.
Вълна от екстаз премина по гръбнака ми и аз изтръпнах, когато зрението ми се замъгли и загубих представа за света около мен.
През раната на дланта ми се промъкнаха сенки, които пълзяха, плъзгаха се, вплитаха се във вените ми и си проправяха път през тъканта на плътта ми. Продължаваха да вървят, достигайки все по-високо и по-високо, докато се разливаха по душата ми, проправяйки си път в сърцето ми и запълвайки всяка празнота в мен.
Устните ми се разтвориха и можех да усетя вкуса на сенките на вятъра, можех да почувствам как те галят всеки сантиметър от тялото ми, как ме владеят, как ме заливат, как ме завършват.
Ужас, какъвто никога не бях познавала, ме обзе, когато всички най-тъмни части от мен бяха извадени наяве. Всеки страх, всяка омраза, всяко жестоко и извратено нещо, което някога съм направила, изплуваха на бял свят, сякаш не съществуваше нищо друго в мен. Паниката се надигна в мен и почти се загубих от ужас.
Но не бях сама в мрака. Присъствието на Дарси беше силно и постоянно до мен, общата хватка на пръстите ни беше непоклатима, докато сенките се опитваха да ни разделят.
В празнотата започнаха да отекват гласове. Момиче, което ни викаше да се присъединим към него. Мигновена кафява коса, абаносови очи, кръв.
– Ела при мен.
Потърсих я, но тя вече не беше там.
– Намери ме.
Сърцето ми започна да бие по-бавно, тъй като екстазът във вените ми започна да се превръща в болка. Треперех, но и горях, сенките достигаха все по-дълбоко в душата ми, докато се опитваха да претендират за всичко, което бях.
Изведнъж момичето отново застана пред нас.
– Отпуснете се при мен. Присъединете се към сенките…
Пламъците вече бяха по-силни, проправяха си път през душата ми и осъзнавах, че някъде крещя, докато агонията им ме поглъщаше.
Мислех, че не можем да горим, но грешах. Никога не бях изпитвала такава болка. Огнени пропасти прорязваха плътта ми, очертавайки две големи линии по гърба ми, отчаяно търсещи освобождение.
– Мога да те освободя от тази болка.
Тя се протягаше към нас в мрака, очите ѝ бяха пълни със сенки и обещания.
Но аз не можех да я достигна. Дарси все още държеше ръката ми. И аз нямаше да я пусна, както и тя нямаше да ме освободи.
Пламъците бяха изпепеляващи, изпепеляваха плътта ми и пламтяха през мен в безкраен поток от агония. Имах нужда да се освободя. Трябваше да отида в сенките, но това означаваше да пусна Дарси, а аз по-скоро щях да изгоря завинаги, отколкото да направя това.
С вик на чиста агония паднах назад, вместо напред. Дарси ме дърпаше със себе си или може би аз я дърпах. Далеч от сенките, падайки в огъня.
Болката в гърба ми избухна като цунами от чисто облекчение.
Светът гореше и се разпадаше и за миг дори не осъзнах какво се е случило.
Но не бях мъртва.
Летях.
Отблъснах пламъците и се загледах в Дарси в пълен и абсолютен шок, докато възприемах огъня, който обхващаше тялото ѝ. От гърба ѝ се разпериха крила от пламтящи червени пера, които биеха в такт с бавния ритъм на сърцето ми, докато тя се издигаше нагоре.
Косата ѝ представляваше усукана маса от живи пламъци, горящи в най-тъмночервено и оранжево, които се виеха около нея, докато тя биеше с огромните си криле, за да остане да виси до мен. Пламъците облизаха кожата ѝ, като обляха плътта ѝ в пламъци, а очите ѝ в мрак. Приличаше на ангел, паднал в пламъците, безкрайно красива и вечно силна.
– Тори? – Попита тя, а очите ѝ бяха разширени от удивление, което ми подсказваше, че вижда същото чудо като мен.
Бяхме оцелели. И нещо повече, нашите Ордени се бяха появили. А ние изобщо не бяхме дракони. За миг изгубих представа какви сме, но знанието дойде при мен, сякаш е било там през цялото време. Бяхме се преродили от пламъците, изникнали от сенките като…
– Феникси – казах аз, като се взирах в Дарси с пълно и абсолютно очарование.
Преди да успея да възприема нещо повече от това, ме обзе тежест и усетих как сенките отново се приближават.
Изтръгнах вик, когато паднах от небето, вкопчвайки се в сестра си, докато пламъците се отдалечаваха от нас и крилата ни се отдръпваха.
Бяхме хванати в мрежа от въздушна магия, преди да успеем да паднем на земята, и дебела материя се уви около мен, докато някой ме влачеше далеч от сестра ми.
Борех се с тежестта в крайниците си, докато сенките пълзяха под плътта ми, жадувайки да ги овладея.
– Рокси? – Помоли се Дариус, разтърсвайки ме, докато ме притискаше към гърдите си.
Вкопчих се в халата, с която ме беше обвил, докато се опитвах да накарам главата си да спре да се върти.
Лайънъл разговаряше със Стела развълнувано и аз погледнах към него, докато сенките се увиваха около ръцете му.
– Направихме го! – Възкликна той, а очите му светеха от тази нова, тъмна магия. – Получи се!
Навсякъде около нас облечените в дрехи фигури експериментираха със силата, която сенките им даваха, и за момент видях как сенките се навиват и зад очите на Дариус.
– Махни се от мен – изсъсках аз и се изтласках от хватката му, докато се придвижвах към сестра си.
Орион държеше ръката ѝ на бузата си, а главата му безнадеждно наведена, докато си мърмореше. Дарси не го гледаше, очите ѝ бяха насочени към мен.
Дариус ме последва, оставайки близо до мен въпреки предупреждението ми, а аз усетих как пламъците, които живееха в душата ми, се надигат на предизвикателство под кожата ми. Но това не беше всичко, което имаше. Дълбоко в пределите на сърцето си усещах как сенките се спотайват, пускат корени и се превръщат в нещо непознато.
Лайънъл се приближи към нас, а очите му светеха от сила и успех.
– И двамата бяхте част от това – каза той, като думите му бяха предназначени за Дариус и Орион. – Сега и вие държите Петия елемент. Така че няма на кого да го кажете и няма повече шансове да ни се противопоставите. Ти си свързан с нас чрез сенките и те никога няма да те пуснат.
– Ами те? – Попита Дариус, сочейки към мен и Дарси.
Погледът на Лайънъл се пренесе върху нас.
– Те направиха това, което трябваше да направят. Те бяха само съдовете, които насочиха сенките към нас, и дори ни спестиха неприятностите, свързани с това, че трябваше да прикриваме смъртта им. Отведете ги обратно в Академията, вече не са ни нужни тук.
Орион и Дариус си размениха мрачни погледи, но никой от тях не отговори, изглеждаха твърде победени, за да си кажат дори и дума.
Лайънъл щракна с пръсти към Дарси и мен и аз бавно вдигнах очи към него.
– Ще забравите, че някога сте били тук – заповяда той, гласът му беше плътен от принуда, която ме върза в окови, изковани от стомана. – Няма да имате никакъв друг спомен от тази нощ, освен че ще знаете, че ордените ви са се появили. Ще забравите сенките. И ще забравите, че някога сте ме виждали.
Дарси ахна до мен, докато магията се опитваше да влезе в нея, а аз я погледнах отчаяно, докато заповедите му се стягаха и върху мен.
Но преди спомените ми да бъдат променени от неговата Принуда, пламъците затанцуваха пред очите ми като непробиваема бариера. Те горяха срещу силата на магията му, докато Принудата му не се изплъзна на вятъра. Размених поглед с Дарси, който ми подсказваше, че и на нея току-що се е случило същото, но си замълчах.
Лайънъл подхвърли торбичка със звезден прах в скута на Дариус и той я вдигна мълчаливо.
– Заведи ги обратно в Академията – заповяда Лайънъл. – Информирай ме, ако има някаква следа от това, че са си спомнили.
Той се отдалечи, а Дариус издърпа шепа звезден прах в юмрука си.
Той ме погледна в очите точно преди да я хвърли във въздуха.
– Съжалявам – издиша той. И светът се изплъзна, докато падахме в прегръдката на звездите.
Дариус Акрукс съжаляваше? Той не знаеше значението на тази дума. Но след това, което беше направил, рискувайки живота ни, като ни забърка в психотичния ритуал на семейството си, планирах да го накарам да научи значението.
Той съжалява?
Все още не, не съжаляваш.

Назад към част 39

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *