ЗОДИАКАЛНА АКАДЕМИЯ – книга 3 – Разплатата Част 5

ТОРИ

Излязох от „Кардинална Магия“ с усещането, че съм още по-притеснена за тази адска седмица, отколкото преди нея. Методът на преподаване на професор Орион оставяше много да се желае. В последната ни гимназия в Чикаго имах една твърде заинтересована съветничка на име госпожа Макгрейви, която се опитваше да ме задуши с топли и размити чувства. Спомням си, че ми се искаше вместо това тя да е задник. Сега започнах да си мисля, че съм сгрешила, като съм искала това. Госпожа Макгрейви щеше да ми даде конструктивен съвет как да се справя с адската седмица и да ми вдъхне увереност в собствените ми способности.
Орион публично ме унижи, накара ме да се чувствам безполезна и ме нарече с разни имена, преди да ми каже в очите, че напълно очаква да се проваля. И останах с впечатлението, че всъщност иска аз да се проваля. Не като другите ученици, които той искаше да накара да успеят. С мен и Дарси нещата опираха до верността му към Дариус и другите наследници, а в крайна сметка той не искаше ние да сме на трона.
Всички първокурсници се държаха заедно, докато се отправяхме към „Кълбото“ за обяд, и беше забавно да установим, че всички клики, разделения на Къщи и социални кръгове се стопиха в нищото, когато се изправихме пред по-голяма заплаха.
Всеки по-голям ученик, когото видях, носеше една от онези дълги черни роби и предполагах, че това е, за да се уверят, че първокурсниците се открояват като лесни мишени в униформите си.
Държах около себе си вдигнат щит от въздушна магия, като се уверих, че се предпазвам и от Принуда. Това изискваше доста голяма концентрация и ние запазихме мълчание, докато вървяхме. Вероятно това беше най-слабото вълнение, което бях изпитвал за храна през целия си живот.
– Ваши величества! – Джералдин се обади гръмко в момента, в който влязохме в „Кълбото“, и аз се обърнах, за да я открия да размахва двете си ръце над главата, докато стоеше на един стол. Честно казано, тя беше едно от най-високите момичета, които познавах, и беше напълно излишно да се качва по-високо, за да се вижда над тълпата, но изглежда и харесваше да го прави.
Отпуснах се с облекчение, докато се придвижвахме към ВСО в лявата част на стаята, а Диего и София се държаха близо до нас, докато вървяхме.
– Запазих масата ви за вас – промълви Джералдин, когато се приближихме. – Това е най-глупавото нещо, но след цялата ви помощ при нападението на нимфите, към Обществото на всемогъщия суверен се присъединиха над сто нови членове!
– О, уау – каза Дарси, призовавайки отнякъде някакъв ентусиазъм, макар да знаех, че тази фен група все още я кара да се чувства толкова неудобно, колкото и мен.
Те искаха да се надигнем и да си върнем трона и въпреки че все повече се изкушавах да предизвикам Наследниците задници, все още нямах намерение да поставям корона на главата си. Така че вярата им в нас беше повече от малко неоправдана. И все пак в тази конкретна ситуация с удоволствие бих приела всяка помощ, която се предлагаше, и ако Клубът на задниците можеше да ни защити, докато ядем обяда си, то нека бъде така.
Джералдин беше облечена в черна роба, точно както всички по-големи ученици, а приятелката ѝ Анджелика се усмихна топло, когато дойдохме да седнем на масата до тях.
Джералдин вече беше донесла за нас сандвичи и купички с пържени картофи и аз седнах на мястото си със стон на копнеж след пропуснатата закуска.
Поглъщах храната си, докато слушах с едно ухо как Джералдин изрежда имената на най-новите членове и от време на време протягах ръка за ръкостискане, когато някой от тях се придвижваше напред развълнувано, за да се запознае с нас. Съмнявах се, че наистина съм това, което някой от тях очакваше от принцеса в най-добрия си ден, и вътрешно им се извиних за това, че нямаше да се разсейвам от пълненето на стомаха си, докато тези представяния продължаваха.
Когато най-накрая приключих с четвъртия си сандвич, се облегнах назад в стола си и започнах да ровя в препълнената купа с пържени картофи. Диего се захласваше по липсващата си шапка, измисляйки все по-жалки начини да си я върне, докато изглеждаше така, сякаш може да започне да плаче заради това.
– Защо просто не си купиш нова шапка, пич? – Попитах го накрая.
Дарси ме ритна под масата и аз повдигнах въпросително вежда, но очевидно предупреждението ѝ беше дошло твърде късно. Диего отпусна глава в ръцете си и започна да мърмори, че абуела му я е изплела, преди да мине изцяло на испански. София се опита да го утеши, като ми предложи поглед, който казваше, че това е моя вина, а аз драматично извъртях очи, докато отпивах от питието си.
Бързо поставих кока-колата обратно на масата и погледнах към останалите.
– Някой донесъл ли си е диетична кола? – Попитах, чудейки се чия напитка съм взела случайно. Колкото и да спорех срещу това, че Джералдин постоянно ни носи храната и напитките, тя настояваше да го прави и никога не забравяше предпочитанията ни, така че се съмнявах, че би допуснала тази грешка.
Преди някой да успее да отговори, Джералдин и Анджелика избухнаха в истеричен смях, като отклониха вниманието ни от проявата на самосъжаление на Диего.
– Госпожице, аз ти направих диета! – Извика тя, като едва успяваше да изтръгне думите между смеха си.
– Какво? – Попитах объркано.
– Майонезата в сандвича ти също беше наполовина мазна! – Добави Анджелика, като се притискаше към Джералдин, докато избърсваше сълзи под очите си.
– Защо? – Попитах объркано.
– З-з-з- адската седмица! – Джералдин се разкрещя през смях, а очите ѝ блестяха от забавление.
Устните ми се разтвориха и аз хвърлих допълнителна доза фалшиво възмущение в изражението си в отговор на нелепата шега, като поставих ръка на сърцето си.
– Как можа, Джералдин? – Задъхах се. – Мислех, че сме приятелки!
Смехът ѝ се превърна във вайкане и всъщност беше някак пристрастяващ, принуждавайки ме да се засмея, докато разменях забавен поглед с Дарси.
Почти не забелязах една фигура, която се провираше между масите на ВСО , и погледнах към момчето от Земната Къща, което ми се усмихна, сякаш бяхме най-добри приятели.
– Мога ли да ти помогна? – Попитах с намръщена физиономия, чудейки се защо прекъсва разговора ни.
– Имам съобщение за теб – каза той ясно. Погледнах подозрително черната му роба, като подсилих щита си, доколкото можах.
– Добре…
– Кейлъб каза две минути.
– Какво? – Попитах, като погледнах отвъд него към червения диван, където Кейлъб беше седнал на подлакътника му до другите наследници, които сигурно всички се бяха появили в Кълбото, докато се хранехме.
Момчето си тръгна, след като предаде съобщението си, а аз останах да гледам Кейлъб в другия край на стаята.
Той ми се усмихна многозначително и в сърцето ми се надигна малка вълна от топлина. Той извади атласа от джоба и набра нещо на него. Миг по-късно моят атлас избръмча и аз го извадих от чантата си.

Кейлъб:
Тик-так.

Погледнах надолу към наполовина изядените си пържени картофи, преди да уловя погледа на Дарси.
– Какво? – Попита тя, разчитайки изражението ми.
Предложих ѝ атласа си, за да види съобщението, а тя се намръщи. Бях ѝ разказала всичко, което доведе до това, че с Кейлъб се засякохме в имението „Акрукс“, и тя ясно разбра какво е имал предвид със съобщението си.
– Той не очаква сериозно да играеш тази луда игра сега, нали? – Попита тя.
– Каква игра? – Попита любопитно София и дори Диего надникна между пръстите си.
Дарси вдигна вежди към мен, искайки разрешението ми, преди да им каже, и аз се поколебах само за миг, преди да кимна. Нямаше особен смисъл да го крия от тях, ако беше нещо, което можеше да се превърне в редовно явление.
– Тя накара Кейлъб да я преследва, докато бяхме на онова парти в имението на Акрукс. Ако не я хване в рамките на петнайсет минути, тогава няма да може да я ухапе – обясни Дарси.
– И ти смяташ, че е добра идея да правиш това с вампир? – Попита Диего с отвращение.
– Ей, по-малко осъждане, пич – изръмжах аз. – Не съм аз тази, която ридае над плетените стоки.
– Извинявай, не исках да го кажа така – промърмори той. На мен обаче ми се стори, че го е искал.
Кейлъб все още ме гледаше през стаята и когато улових погледа му, той почука по часовника на ръката си, напомняйки ми, че времето за моето криене изтича.
Бутнах стола си назад и внезапно се изправих на крака.
– Ще играеш? – Дарси попита изненадано.
– Орион каза, че вече не трябва просто да се примирявам с това да ме хапят. Ако Кейлъб не може да ме хване, той не може да ме ухапе – разсъждавах, докато сърдечният ми ритъм се ускоряваше.
– Не мисля, че той имаше предвид точно това… – намръщи се София.
– Както и да е. Кейлъб е най-могъщият вампир в Солария. Това е най-добрият шанс, който имам, за да избегна ухапване. И преднината ми ще се изчерпи, ако не тръгна сега.
– Часът започва след десет минути – каза Дарси полушеговито.
– Прикривай ме. Ще дойда! – Обещах, преди да се обърна и да потегля към изхода.
Погледнах назад към червения диван в центъра на стаята точно преди да изляза навън и открих, че и четиримата наследници гледат към мен.
Кейлъб говореше нещо на останалите, а на устните му играеше усмивка. Макс и Сет изглеждаха леко заинтересувани, но Дариус изглеждаше адски ядосан. Когато разгорещеният му поглед се срещна с моя, сърцето ми подскочи малко от гнева, който открих там. Не бях разговаряла с него както трябва, откакто се бяхме сражавали заедно срещу нимфите, а и наистина не бях сигурна какво щеше да ми каже. В този момент бяхме странно сплотени. Аз бях спасила живота му, а той – моя. Дори бях плакала, докато той умираше в ръцете ми. Но след това Орион се появи и го излекува и моментната лудост, която ме беше обзела и ме накара да мисля, че ме е грижа за него, изчезна за миг. Трябваше само да си спомня начина, по който ме беше хвърлил в онази яма, за да знам всичко, което трябваше да знам за него и за това кой е той. А той беше мой враг. Погледът, който ми хвърляше в този момент, говореше, че чувства точно същото.
Измъкнах се от „Кълбото“ и се огледах бързо, чудейки се къде е най-доброто място да се скрия. Нямах много възможности, а и не разполагах с добра преднина, затова пресякох пътеката и се насочих право към Библиотеката на Венера.
Библиотекарката не беше на бюрото си, когато влязох, и аз набързо се стрелнах по най-близката пътека, като се втурнах между текстовете по биология на феите, преди да завия наляво в края.
Скочих на едно от спираловидните метални стълбища, които водеха към горните етажи, и тичах нагоре и нагоре, докато стигнах до четвъртия етаж.
Тръгнах по тесния балкон, който гледаше надолу към останалата част от библиотеката, и погледнах през парапета точно когато вратите се отвориха и Кейлъб влезе вътре.
Стъпките ми отекнаха по пътеката от ковано желязо и той веднага вдигна поглед, а очите му се втренчиха в моите.
Опустошителна усмивка дръпна устните му, когато забеляза плячката си, а аз не можех да не се засмея, докато продължавах да тичам. Съмнявах се, че сега ще успея да избягам, но той все още трябваше да ме настигне без помощта на вампирските си дарби.
Докато той изчезваше между стелажите, открих стълба, водеща едно ниво надолу, и бързо се спуснах.
Стъпките на Кейлъб се разнесоха, когато той започна да тича по стълбището, по което бях стигнала до последния етаж, а аз се огледах, опитвайки се да намеря друг път надолу. Вървях на пръсти по пътеката, като правех движенията си възможно най-бързи и същевременно се опитвах да запазя тишина, и открих друго стълбище, скрито между два рафта в далечния ъгъл.
Спуснах се на долния етаж и спринтирах между рафтовете, като се стремях отново към вратата.
Преди да стигна половината път, Кейлъб се спусна отгоре и се приземи пред мен, като освободи лозите, които беше създал с магия, за да му помогнат да се спусне четири етажа и да ме хване.
Спрях се и той се усмихна широко, като се приближи до мен.
– Имам те.
Преди да успея да отговоря, Кейлъб се изстреля напред, вдигна ме на ръце и ме понесе през библиотеката с вампирската си скорост, докато не се озовахме в една от частните учебни стаи в задната част на сградата.
Задъхах се от изненада, когато той ритна вратата зад нас и ме притисна към стената, след което впи зъби във врата ми.
Хватката му на кръста ми се затегна до степен на дискомфорт и аз се опитах да го отблъсна крачка назад, но той се държеше здраво, издавайки ръмжене.
– Ау – протестирах раздразнено и той най-накрая ме пусна с вампирска усмивка.
– Съжалявам, но от битката с нимфите насам се движа с празни сили, а не искам да хапя никого другиго.
– Орион смята, че трябва да полагам повече усилия, за да се боря с теб – казах аз, докосвайки нежната кожа, където зъбите му бяха пробили кожата ми. – Мисля, че има право.
Кейлъб пристъпи бавно напред, протягайки ръка към мен, и аз му позволих. Пръстите му се допряха до врата ми и магията му се плъзна през раната, докато я лекуваше.
Той остана там, с ръка върху кожата ми, докато държеше погледа ми.
– Не ме гледай така – измърморих аз, опитвайки се да го избутам, но той не помръдна.
– Как?
– Сякаш не си участвал в цялата тази глупост с бутането ми в ямата точно преди нападението на нимфите. Сякаш не сме от двете различни страни на някаква битка, в която никога не съм искала да участвам – изплюх, изненадвайки се колко ядосана се чувствах към него.
– Все пак сме от две различни страни – каза той и в гласа му нямаше извинение, а само приемане. – Но, по дяволите, Тори, ти не разбираш колко адски много ми харесва да играя тази игра с теб. Откакто се върнахме от онова парти, почти не съм в състояние да мисля за нищо друго. Усещането да те държа в ръцете си, вкусът на кръвта ти върху устните ми, приливът на енергия, който получавам, когато бягаш от мен…
Пулсът ми се ускори в отговор на думите му въпреки мен самата и когато той се приближи малко до мен, не го отблъснах.
– Ти дори не съжаляваш, нали?- Издишах.
Не мога да съжалявам за това. Имам отговорности. Към другите наследници, към семейството ми, към Солария… Трябва да мисля какво е най-добро за всички тях, а ако ти заемеш трона, тогава нимфите може би ще получат нужната подкрепа, за да спечелят тази война. Трябва да знаеш, че не мога да позволя това да се случи. – Той не ме пусна и аз открих, че всъщност не искам да го прави.
– Имам малко слабост към задници – признах бавно. – Но съм свикнал да лъжат за това, което са. Ти поне си го признаваш.
– Приемам – каза Кейлъб с усмивка, а ръката му все така бавно се придвижваше нагоре по шията ми. – Аз съм честен до безбожие задник. Искаш ли да продължиш да си играеш с мен, Тори?
– Може би – издишах, защото в този момент вече дори не знаех.
Трябваше да се опитвам да се държа настрана от него и приятелите му психопати, но по един или друг начин животът ни сякаш беше предопределен да се преплете с този на другия. И поне Кейлъб не ме лъжеше. Не ми предлагаше света, но ми предлагаше свобода, поне в това отношение. Така че може би можех да се опитам да разделя двете неща, когато бяхме сами, можехме да забравим, че сме наследник и изгубена принцеса. А извън това бихме могли да останем на противоположните страни на тази глупава вражда. Изглеждаше някак като рецепта за катастрофа, но може би исках малко тръпка.
– Може би. – Кейлъб се наведе напред, за да ме целуне, а аз не направих никакво движение, за да го спра.
Устата му беше гореща и изискваща срещу моята и страстта, която гореше между нас, се съживи мигновено, подтиквайки ме да продължа.
Сърцето ми заби по-силно, а пръстите му се вплетоха в косата ми и я дръпнаха достатъчно, за да предизвикат стон от устните ми.
Преди да успее да ме натисне още повече, аз го притиснах обратно.
– Трябва да отида в клас – възразих. – Не мога да си позволя да пропусна уроците преди изпитанията ми за елементари.
– Да, не бихме искали да се провалиш на Разплатата? – Подигра се Кейлъб, движейки устата си по челюстта ми, и се стараеше наистина адски много да ме задържи тук.
– Напротив искате – казах през смях, като го избутах по-силно назад.
Кейлъб се нацупи, отказвайки да се отдръпне, докато ме държеше в клетка с тялото си.
– Тогава ела в Дом Земя тази вечер – попита той, а тъмносините му очи блестяха от желание.
– Няма да ходя никъде тази вечер, има комендантски час, помниш ли?
– Тези правила не важат за мен. Освен това ще се погрижа за твоята безопасност, ако си с мен. Просто ще трябва да останеш през цялата нощ.
Извъртях очи към него.
– Мога да се пазя, благодаря. Но сега ще закъснея…
– Ако те заведа до класа, ще дойдеш ли тази вечер? – попита той, а устата му се плъзна към врата ми и предизвика тръпки по гръбнака ми.
– Ако ме заведеш навреме, ще го обмисля – отвърнах аз.
Кейлъб погледна часовника си, прокле се и ме прегърна, преди да излезе с висока скорост от малката стая.
Успях да не изкрещя като деветгодишно дете на влакче в увеселителен парк, но се вкопчих в якето му, сякаш животът ми зависеше от това, докато светът се изстрелваше покрай нас в толкова интензивно петно, че не можех да се концентрирам върху нито едно нещо.
Кейлъб спря точно пред съблекалните на „Огнената Арена“ и ме изправи на крака, преди да се наведе близо до мен и да ми заговори на ухото.
– Остава една минута. Ще те очаквам довечера, скъпа. – Той притисна устата си към моята и сърцето ми подскочи малко от факта, че го направи пред арената. Нямах никакво намерение да бъда отбелязана като негова пред цялото училище и се отдръпнах бързо, оглеждайки се, за да се уверя, че никой не ни е видял. За щастие, вече бяхме толкова близо до закъснението, че всички останали вече бяха влезли вътре, така че ми беше спестена драмата.
– Не изпреварвай нещата – предупредих, докато се насочвах към съблекалнята на момичетата. – Само казах, че ще го обмисля.
Вратата се затвори помежду ни и аз се усмихнах, докато отивах да се преобличам. Почти се замислих дали да не откажа да облека огнеупорното облекло, което се изискваше за класа, но реших, че днес не е денят, в който да споря с професор Пиро. Просто ще трябва да приема факта, че няма да имам същия контрол над огнената си магия, както без нея. Но щях да продължа да се упражнявам без костюма, докато не придобия достатъчно увереност, за да и докажа, че греши.
Междувременно трябваше да изкарам този клас и да се надявам, че тя просто ще е доволна, че най-накрая съм успяла да проведа тренировка с Дариус.
Мисълта за дракона ме изправи на нокти. Но знаех, че все някога ще трябва да се изправя срещу него. Надявах се, че в класа ще има достатъчно събития, за да не се налага това да се случва сега.
Тръгнах към съблекалнята и открих, че Дарси и София ме чакат, вече облечени за урока.
– Хвана ли те? – Попита София с широко отворени очи.
– Да – въздъхнах, макар че споменът за целувката му отне жилото от ухапването. Може би Орион имаше право за това, че започна да ми харесва. Следващия път ще трябва да обмисля дали да не се опитам да му нанеса удар в гърлото.
– Ами може би не си струва да играеш игрите му, ако той така или иначе просто ще те хване? – Предложи, Дарси докато започнах да събличам униформата си.
– Това ми дава шанс да избягам – отвърнах аз. – Освен това… е доста горещо.
– Ето на – каза Дарси и завъртя очи, докато София се смееше.
Усмихнах се, докато бързо се преобличах в огнеупорното облекло, необходимо за класа, и побързахме да излезем навън. Дърпах материала раздразнено, докато вървяхме. Бях сигурна, че това се отразява на способността ми да оформям огнената си магия, но Пиро просто не ме слушаше.
Вързах косата си на висока конска опашка и излязох на Огнената арена, като държах фокуса си върху сестра ми и София, без да отправям поглед на двамата наследници, които се спотайваха в задната част на събралите се ученици.
Присъединихме се към останалите първокурсници и Пиро ни възложи да създадем огнен пръстен, а след това да изстреляме огнени топки през него.
София се отдалечи, за да работи с по-слабите членове на класа, а ние с Дарси се уверихме, че имаме достатъчно пространство около нас, преди да започнем, за да не нараним случайно някого.
Започнахме да се упражняваме и магията ми моментално започна да буксува, не ме слушаше какво искам от нея и се редуваше с пламтящи неконтролируеми пламъци и разпръскване в кълбета дим.
Дарси беше в подобно положение до мен и аз въздъхнах раздразнено, докато се опитвах да реша как най-добре да преодолея тези проблеми, без да свалям огнеупорното облекло.
Професор Пиро се приближи към нас с намръщено лице и аз се приготвих за поредната лекция за това как не успяваме да разберем същността на пламъците.
– Рокси се справи много по-добре от това по време на съвместната ни сесия, професоре – обади се Дариус, преди Пиро да стигне до нас, и аз го погледнах изненадано.
След цитата, който беше дал за онази статия в „Небесни времена“, предположих, че отново се мразим. Но тогава всичко останало, което беше написал Гюс Вълпекула, беше пълна глупост, така че може би не трябваше да обръщам внимание и на цитата.
Погледът ми се плъзна по Дариус, докато се опитвах да преценя настроението му. Той беше в процес на покриване на юмруците и ръцете си с ръкавици, направени от огън, и не можех да не се загледам във впечатляващата проява на магия.
– Ами може би искаш да ѝ помагаш отново за този клас? – Предложи Пиро.
Отворих уста да протестирам, но какво всъщност можех да кажа?
– Разбира се, професоре – каза той и й предложи широка усмивка, сякаш не можеше да измисли нищо по-добро.
– А може би господин Алтаир би помогнал на Дарси? – Добави Пиро, като махна и на Кейлъб да се приближи.
Той ме гледаше, но аз го пренебрегнах и вместо това отидох да се срещна с Дариус. Нямаше смисъл да се опитвам да се измъквам с аргументи, а и нямаше да му позволя да види, че компанията му ме кара да се чувствам неудобно.
– Да видим дали теорията ти за това облекло е основателна – каза Дариус, когато се приближих до него. Погледът му премина през тясната ми риза и панталони и аз устоях на желанието да свия ръце на гърдите си. Нещо в прилепналата материя ме караше да се чувствам по-открита, отколкото бих се чувствала в нещо по-открито.
– Поне ако се съгласиш с мен, Пиро ще трябва да ме чуе – промълвих аз.
– Точно в това грешиш, Рокси. Продължаваш да я молиш да ти позволи да облечеш нещо друго, но феите не искаме разрешение да правим това, което искаме. Особено когато сме по-силни от човека, който отказва.
– Значи смяташ, че трябва просто да кажа на учителката, че не съм съгласна с нея, и да правя каквото си искам?- Попитах, като повдигнах вежда към него. Без съмнение той се надяваше, че ще го направя, за да си навлека неприятности за това.
– Просто ти казвам какво бих направил аз – каза той с вдигане на рамене.
Преди да успея да отговоря, той грабна ръката ми и силата му се заби в тялото ми като приливна вълна. Задъхах се, защото собствената ми магия се бореше инстинктивно, изтласквайки го, така че силата му можеше само да танцува по краищата на моята.
Дариус каза раздразнено.
– Миналия път ти ме пусна – напомни ми той с тих глас. – Защо тогава ми се довери, а сега не?
Прочистих гърлото си неудобно.
– И тогава не ти се доверих. Просто трябваше да превъзмогна естествената си склонност да се предпазвам от социопати. Ще трябва да ми дадеш малко време, преди отново да мога да го направя.
Натискът на силата на Дариус се увеличи срещу моята и той ме дръпна крачка по-близо до себе си.
– Пусни ме, Рокси – издиша той и за миг ми се стори, че говори за нещо повече от нашата магия.
Защо трябваше да се държим за ръце за това? Дланта ми изтръпна и това нямаше нищо общо с магията и всичко свързано с безумно привлекателния задник пред мен. Той премести палеца си по гърба на ръката ми, като накара топлината да затанцува под кожата ми, и бях сигурна, че това е умишлено. Но нямаше да му позволя да ме изкара от играта.
Погледнах в тъмните му очи и изпуснах дълъг дъх, докато премахвах щитовете около силата си.
Магията му се вля в моята с трепетна екстатична енергия, която ме изпълни от стъпалата на краката ми чак до сърцевината ми. Гърбът ми неволно се изви и въпреки себе си се придвижих малко по-близо до него. Дариус хвана и другата ми ръка, а погледът му ме държеше в плен, докато се приспособявах към усещането за магията му в мен.
– Отдръпни се – заповяда той, гласът му беше груб.
Щях да попитам какво има предвид, но магията му беше толкова преплетена с моята, че усещах какво иска. Силата ни се изплъзна от мен като притеглянето на прилива и премина обратно в него през точката, в която ръцете ни се свързваха.
Нямаше и миг съпротива, докато магията ми се вливаше в него, но докато държах очите му, видях как зениците му се разширяват от прилива на приеманата от мен сила.
Прехапах устна, когато хватката му върху ръцете ми се затегна и той отново ме придърпа към себе си, като гърдите ни почти се допряха, докато го гледах нагоре.
– Престани да я чукаш с очи и започни да работиш върху това, което иска Пиро – обади се Кейлъб и аз се стреснах, като отново дръпнах магията си, докато оглеждах него и Дарси.
– Страхуваш ли се, че ще открадна вниманието ѝ от теб, Кейлъб? – Дариус попита Кейлъб с намек за усмивка, която играеше по устните му.
– Малко вероятно – отвърна пренебрежително Кейлъб, но очите му се свиха.
– Аз все още съм тук – напомних им раздразнено. – И нито един от вас не е достатъчно интересен, за да задържи вниманието ми за дълго, така че няма смисъл да си мерите пишките заради това. Може би просто трябва да продължим с урока?
Дариус се усмихна подигравателно на Кейлъб и аз му завъртях очи.
– Ами аз съм достатъчно щастлива да тренирам без помощ, ако искаш да ме оставиш? – Предложи Дарси, като не толкова нежно се опита да издърпа ръката си от хватката на Кейлъб.
– Не се притеснявай, скъпа, обещавам да бъда нежен с теб – каза той, като игнорира опитите ѝ да се освободи.
Сестра ми очевидно имаше резерви към тази дейност и аз не можех да я виня. Тя ме погледна с поглед, който в общи линии казваше, че предпочита да е навсякъде другаде, а не да държи ръката на Кейлъб, и аз погледнах Дариус, преди да повдигна вежди към нея, сякаш исках да кажа „на кого му е по-зле?“. Дарси избухна в смях, а двамата наследници се спогледаха помежду ни, сякаш се опитваха да разберат какво току-що сме си съобщили.
– Хайде, Рокси, да видим какво имаш – каза Дариус и освободи едната ми ръка, за да мога да хвърлям с нея.
Той ме откъсна от Дарси и Кейлъб и аз хвърлих извинителен поглед назад към сестра си, докато вървяхме по пясъчната арена.
Докато вървяхме, Дариус бавно вкарваше все повече и повече от магията си в мен и от силата ѝ в гърдите ми се надигаше топлина.
Дръпнах ръката си, принуждавайки го да спре да върви, когато ми се стори, че ще ме повлече през цялата арена до сенките от другата ѝ страна. Нямах никакво намерение да оставам насаме с него, а това място точно в центъра на арената имаше достатъчно място, за да работим.
Дариус ми се усмихна, когато се предаде и спря. Или това, или да освободи ръката ми, което той изглежда нямаше намерение да направи.
– Добре, Рокси. Защо не направиш отново мотор за мен? – Попита той.
– Ами не мисля, че ти наистина знаеш нещо за тях, така че как би могъл да ме поправиш, ако оформя нещо погрешно? – Попитах пренебрежително.
Не ми харесваше много, че той е открил любовта ми към моторите. Чувствах се така, сякаш съм му дала муниции, които да използва срещу мен, и нямах намерение да му позволя да разбере нещо друго или дори да му позволя да види колко много означава тази страст за мен.
– Знам много за тях – увери ме той. – Като например как да ги карам по-бързо от всеки друг, когото познавам.
– Това са много големи думи за човек, който не познава нищо друго по тях освен резервоара за гориво. – Повдигнах рамене.
– Ами какво ще кажеш, ако успееш да направиш това с огнената си магия, да ти позволя да подкрепиш приказките си със състезание? – Предложи той.
Колебаех се. Това не беше добра идея. Но… Наистина исках да се върна на пътя. През последните няколко седмици ми липсваше мъркането на двигателя, а колекцията на Дариус от най-модерни машини за скорост беше толкова изкушаваща.
– Ако спечеля, ще задържа мотора – казах аз.
– Няма да спечелиш – отвърна той пренебрежително.
– Тогава няма нужда да се страхуваш от моите условия.
– Добре. Какво ще получа аз, когато спечеля? – попита той.
Погледнах към него, а в ума ми се въртеше всичко, което бих могъл да му предложа. Но от какво изобщо има нужда един задник, който живее в дворец, пълен със злато?
– Ще работя по един от твоите мотори. Ще му направя модификациите, от които според теб не се нуждае, и ще ти докажа, че грешиш за втори път – предложих.
– Но ако съм прав и той не се нуждае от така наречените от теб модификации, тогава няма да се окажа с голяма награда, нали? – Замисли се той.
Извърнах очи.
– Не си прав, но да те накарам да признаеш това вероятно е невъзможна задача, така че какво искаш вместо това?
Дариус пъхна език в бузата си, докато го обмисляше, а погледът му се движеше по мен по начин, който ме накара да преместя тежестта си на другия крак.
– Ще измисля нещо – увери ме той.
– Разбира се. Каквото искаш. Аз така или иначе ще спечеля, така че няма особено значение – казах с вдигане на рамене.
Обърнах се настрани от него и притеглих магията си, докато работех, за да създам мотор от огън.
Както се очакваше, магията ми се развихряше с този глупав костюм и дори с помощта на Дариус наистина се мъчех да я овладея. Той дори трябваше да признае, че проклетото нещо ми създава проблеми след петнайсет минути борба с него.
– Можеш просто да го свалиш – предложи той, когато успях да превърна последния си опит за мотор в огнено кълбо, което едва не изгори веждите на Маргьорит, докато тя се мръщеше срещу нас.
– Няма да стане – отвърнах пренебрежително.
Пиро изглеждаше доста не впечатлен от усилията ми и трябваше да си прехапя езика, за да не се раздразня, така, че навих ръкавите си назад и сгънах подгъва на ризата, за да открия талията си.
– Ще използвам и двете си ръце – казах на Дариус, без да го гледам в очите.
Той не се нуждаеше от допълнително окуражаване и пристъпи напред, за да хване кръста ми, както беше преди. Този път обаче не притиснах тялото си към неговото, а вместо това се съсредоточих върху това да използвам магията си по начина, по който исках.
Разочарованието ми означаваше, че хвърлих повече сила за задачата, отколкото възнамерявах, и дръпнах и магията на Дариус.
В пламъците пред мен се материализира мотоциклет в цял ръст и с вълна от триумф го изпратих да се раздвижи по арената.
Пиро спря да прави това, което правеше, и ме аплодира, а аз се усмихнах на себе си, когато повече от няколко мои съученици се присъединиха към нея.
Започнах да карам мотора да се провира между учениците, докато правеше обиколка на арената, а Дариус се наведе близо до ухото ми, докато поддържаше хватката си върху мен.
– Поздравления, Рокси. Изглежда, че имаме среща в сряда вечер.
Пренебрегнах трептенето в гърдите си, когато той я нарече среща, защото тя абсолютно няма да се състои.
– Може би вече имам планове за сряда – казах аз.
– Да, имаш. С мен.
Той отпусна хватката на кръста ми и контролът ми над магията отслабна, когато моторът се разпадна на хиляди пламтящи пипала, които бързо изгоряха, без да има какво да ги поддържа.
Обърнах се, за да дам на Дариус отговор на този коментар, но той вече беше на половината път през арената по посока на към съблекалните. Останалите от класа също се разотидоха и аз отново навих ризата си надолу, докато се обръщах да потърся Дарси.
Тя вървеше към мен и аз трябваше да се боря да овладея изражението си, преди да е пристигнала. От няколкото погледа, които хвърлих към нея и Кейлъб по време на урока, не изглеждаше изобщо да са успели да си поделят силите.
Плановете ми за сряда вечер определено не включваха да прекарам повече време с Дариус Акрукс. Но ако сега се оттегля, ще го оставя да спечели. А аз наистина не можех да живея с това.

Назад към част 4                                                                 Напред към част 6

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!