ДАРИУС
Запътих се към Астероид Плейс, изгладих несъществуващите гънки на черната си риза и си поех дълго дъх.
С всичко, което се случваше напоследък, нямахме много възможности за почивка и бях решил да направя тази вечер без стрес. Беше двадесет и шестият рожден ден на Ланс и щяхме да излезем на парти. Щяхме да пием, да танцуваме и да говорим глупости за неща, които нямаха никакво значение. По дяволите, може би дори ще намерим някое готино момиче, което да ни прави компания и да ни помогне да забравим за проблемите си. Но щом тази мисъл ми хрумна, в съзнанието ми се появи образът на Рокси Вега.
Изръмжах, като изтласках мисълта настрана. Ставаше шибано жалко. Чувствах се като тринайсетгодишно влюбено дете. Единственото, което правех, беше да мисля за нея и да си фантазирам за нея, да се чудя какво прави или дали и тя си мисли за мен. Само да си спомня, че дори и по някакво чудо мислите ѝ да ме спохождаха от време на време, бях свършил безотказно работата си, за да се уверя, че всяка една от тях щеше да бъде изпълнена с омраза. Така че що се отнася до безнадеждните влюбвания, бях доста прецакан. Тя не ме искаше. И това трябваше да е краят, но, разбира се, не беше. Бях се върнал към старата си роля на мъчител и не можех, по дяволите, да се спра да я поддържам. През половината време дори не знаех защо. Само че единственото по-лошо нещо от това тя да ме мрази беше да ме игнорира. Защото тогава знаех, че изобщо не ѝ пука за мен.
Стиснах здраво юмрук, после отново го отпуснах, като изтласках Рокси Вега от главата си. Поне за тази вечер щях да забравя за нея. И за баща ми. И за трона ми, за сенките, за отговорностите ми, за другите наследници, за работата ми в училище, за годежа ми и за всяко друго шибано нещо, което ми причиняваше стрес или мъка в живота ми. По дяволите, дори не можех да си спомня коя беше последната ми вечер навън, която не беше опетнена от нещо лошо. Вероятно имах нужда от това толкова, колкото и Ланс. Затова бях решил да направя този рожден ден най-хубавия, който той някога е имал. Щеше да бъде грандиозен. Само двамата, без да ни пука за света за една-единствена нощ.
Приближих се към „Астероид Плейс“ от изток, като се пазех от главната пътека, за да съм сигурен, че никой друг учител няма да ме види. Бях сигурен, че някои от тях са забелязвали посещенията ми тук от време на време, но докато всички поддържахме хитростта да се преструваме, че това не се случва, бях почти сигурен, че няма да ме порицаят за това. Все пак да си наследник на Небето имаше някои предимства.
Стигнах до оградата от ковано желязо, която ограждаше комплекса, и хванах две от решетките, като излъчвах топлина, докато не успях да ги огъна. След като успях, се промъкнах през тях и отново ги закрепих от другата страна.
Заобиколих между алеите, докато стигнах до прозореца на спалнята на Ланс, където леко почуках.
Миг по-късно той разтвори прозореца и аз скочих вътре. Беше облечен с торбести панталони и без риза и не изглеждаше ни най-малко подготвен за каквото и да е празненство.
– Здравей – каза Ланс с объркана гримаса.- Какво си…
– Честит рожден ден – прекъснах го, като го придърпах в силна прегръдка.- Ще излезем.
– Не – каза той и поклати глава, докато се измъкваше от ръцете ми. – Аз не празнувам рождения си ден. Не от времето на Клара, знаеш, че…
– О, хайде, Ланс – подканих го аз.- Имаме нужда от една вечер навън. Трябва да се измъкнем от това място и от главите си и просто да забравим за всички глупости тук за една нощ свобода.
Той въздъхна, отвърна се от мен и се върна в предната си стая, където взе чаша бърбън от плота.
– Вече правя парти за един човек точно тук – каза той, като се настани обратно на мястото си на дивана.
– Майната му на това. Това е най-жалкият рожден ден, който някога съм виждал. Тези панталони са изцапани, за бога. Какво, по дяволите, се е случило с теб, човече? Преди беше готин!
Ланс погледна надолу към оранжевото петно на сивите си панталони и на устните му се появи усмивка.
– Ядох спагети – защити се той.
– Моля те, кажи ми, че поне са били приготвени изцяло от кухненския персонал, а не си ги приготвил просто в микровълнова фурна – казах аз.
– Ами то беше прясно вчера…
– Ебаси не. Няма да прекараш рождения си ден в изцапани панталони, ядейки претоплени остатъци. Ще излезем навън. Без извинения.
– Да, добре – съгласи се накрая той и се изстреля в стаята си, за да се преоблече.
Прместих се в кухнята и си налях една чаша бърбън, като я изпих, така че силният ѝ вкус да се търкулне в гърлото ми. Налях си още една и изпразних и нея. Не исках да губя нито миг от нощта, която бях планирал. Бях ни осигурил маса във ВИП залата в „Селест“, за да можем да правим каквото си искаме, без да се притесняваме, че пресата ще ни забележи, а аз планирах да се напия.
Ланс се върна в сива риза и дънки, с оформена тъмна коса и усмивка на лицето, която говореше, че е готов да се забавлява с мен.
– Ебаси да – казах ентусиазирано, бръкнах в задния си джоб и му подадох плика.
Той ме погледна с усмивка, като го прие и извади картичката за рождения ден, като я отвори, за да открие подаръка си вътре.
– Места от страната на ямата за цялата купа на Соларианската лига по питбол?- Каза той и изсвири ниско.
Да, те струваха цяло състояние, но ако нямах намерение да харча пари за приятеля си за рождения му ден, тогава за какво, по дяволите, изобщо имах толкова много от тях?
– Благодаря, човече, те са…
От входната врата се чу силно почукване и Ланс се огледа изненадано, преди да ми направи знак да се скрия.
Въздъхнах раздразнено и се вмъкнах в стаята му. Макар че си представях, че ако някой ме открие в спалнята му, ще има още по-големи неприятности, отколкото ако ме открие навън. Все пак бях ученик извън границите, така че предполагах, че просто трябва да изсмуча глупостите с криенето.
– Нокси!- Извика ентусиазирано Ланс от предната стая и аз се намръщих, когато Харпи изкрещя в отговор малкия си прякор. Не бях получавал такова посрещане, а бях най-добрият му шибан приятел. Двамата се държаха толкова шибано странно заедно, сякаш и двамата бяха весели, шеговити малки приятелчета, които се кикотеха през цялото време, но когато не бяха заедно, никой от тях не се държеше така. Гейбриъл почти не говореше, освен ако не се налагаше, и със сигурност не говореше с мен. А репутацията на Ланс като задник беше заслужена. Но заедно бяха като Бърт и шибания Ърни. Мъгляви съюзници. Всички останали наследници бяха мои съюзници от мъглявината, но не започвах да подскачам като малко момиченце на парти за принцеси всеки път, когато се срещах с тях.
– Орио! Честит рожден ден! Почти пропуснах видението за това, но изглежда, че току-що го хванах. В колко часа тръгваме?- Чу се гласът на Гейбриъл и намръщената ми физиономия се задълбочи.
Какво, по дяволите? Това трябваше да е нашата вечер!
Чудесно, сега звучах като шибана ревнива приятелка дори в собствената си глава.
Скръстих ръце и зачаках Ланс да се отърве от него, за да мога да изляза отново и да се измъкнем оттук, далеч, далеч от третите колела.
– О – каза Ланс, като се забави, докато измисляше извинение, за да се отърве от Харпията.- Ами аз тъкмо щях да…
– Няма страшно, знам, че Дариус е тук и ще излезе с нас. Видях го. Видях също, че не се държа като кретен и не съсипвам нощта, като го предам на охраната на кампуса, така че всички сме спокойни.
Ланс се засмя на това и звукът му беше прекалено силен и продължи прекалено дълго, за да е истински. Дори не беше шибано смешно. Той просто констатираше факти за виденията си. Можех да изложа факти за неща, които се случваха, и те нямаше да са смешни. Въздухът е хладен. Това легло изглежда удобно. Вратата е открехната. Не е шибано смешно. По дяволите.
– Излезте, Златка!- Обади се Гейбриъл.- Мечките обещават да не хапят тази вечер.
Стиснах зъби и излязох от спалнята, за да открия Ланс, който му наливаше питие, точно когато Гейбриъл извади от джоба си малък квадратен пакет, увит в червена хартия.
– Здравей – казах на Гейбриъл, а той ми кимна неопределено, без дори да ме погледне добре.
Ланс се усмихна, докато приемаше подаръка, разкъсвайки го с едно движение на палеца си и обръщайки капака на кутията с бижу вътре.
И двамата започнаха да се смеят моментално и Ланс изръмжа.
– Няма как да стане! Това е точно като онова, което…
– Знам! Видях я и просто знаех.
– Много правилно!- Ланс едва успяваше да изкара думите около смеха си и аз се намръщих, когато той нахлузи на средния си пръст лепкав пластмасов пръстен.
– Ооооооооооооо!- И двамата започнаха да говорят заедно, размахвайки ръце, сякаш бяха загубили контрол над тях.
– Пропускам ли нещо?- Попитах, докато Ланс хвърляше билетите за „Питбол“, които му бях купил, на масичката за кафе, без дори да погледне да провери къде са попаднали. Погледът му беше вперен в това лепкаво парче пластмаса, сякаш беше проклет камък на дъгата.
– О, да, преди няколко години, когато…
– Изгубихме се при разходката в залива Понтус. А помниш ли, когато…
– Ооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооо! Почти бях забравил всичко това!- Ланс отново изпадна в смях, махайки ми с ръка, докато аз се мръщех, търсейки останалата част от шегата, която очевидно не бяха споделили.
– Трябваше да си там – каза Гейбриъл и сви рамене.
– Да – съгласи се Ланс.- Трудно е да се обясни. Не се притеснявай за това. Нека всички да тръгваме.
– Всички?- Попитах, като погледът ми се спря на Гейбриъл.- Направих резервация само за нас двамата и е доста ексклузивно…
– Няма страшно, вече добавих към резервацията – каза пренебрежително Гейбриъл, без дори да ме погледне.
Устните ми се разтвориха за поредния протест, а мислите ми се въртяха в главата ми, докато се опитвах да измисля нещо, което да не излезе, че съм хлапак, която тропа с крак и иска време насаме с приятеля си. Но не успях да намеря нищо.
Ланс се усмихваше така, сякаш това беше чудесно допълнение към плановете за вечерта, въпреки че допреди десет минути единственото му намерение за празнуване на рождения ден беше да претопли проклетите спагети и да се напие сам.
Въздъхнах, бръкнах в джоба си и извадих торбичката със звезден прах, която бях донесъл, за да влезем в клуба. Пристигането по този начин означаваше, че никоя преса няма да ни засече и да разбере, че съм там, за да можем да прекараме една нощ на свобода. Освен това нямаше нужда от шофьори, тъй като можехме да се върнем вкъщи само за миг.
Хвърлих шепа звезден прах върху нас и къщата на Орион се изгуби от погледа ни, докато се пренасяхме през звездите към Селест.
Тежкият бас на музиката достигна до мен миг преди въздухът да се завихри и залата за пристигащи в клуба да се материализира около нас.
Сервитьорка с розов гланц на устните излезе напред с широка усмивка, когато ни забеляза, и извади поднос с три блестящи чаши шампанско за феи.
Приех моята с кимване в знак на благодарност, изпразних чашата и я поставих обратно на подноса.
Магията, вложена в напитката, бълбукаше във вените ми и усетих как се отпускам, докато тя се опитваше да открадне притесненията ми и да ми помогне да се съсредоточа върху щастливи мисли.
– Добър вечер, господа, аз съм Алиса и ще бъда ваш личен придружител тази вечер – каза с ярка усмивка сервиращото момиче.- Чувам, че сред нас има рожденик?
Ланс изстена, когато Гейбриъл преметна ръка през раменете му и го притисна напред.
– Ето го!
– Персоналът на „Селест“ би искал да ви изпрати най-сърдечните си поздравления!- Каза момичето.- Тук смятаме, че рожденикът трябва да бъде третиран като кралска особа, така че…- Тя взе златна корона от масата зад себе си и я постави на главата му. Ланс изглеждаше така, сякаш беше раздвоен между забавлението и желанието да я свали.- Честит рожден ден, Ваше величество.- Тя се поклони ниско и Ланс се разсмя.- Ако искате да ме последвате, ще ви заведа нагоре към кралската маса. Другите ви гости вече пристигнаха.
– Други гости?- Попитах с намръщена физиономия, но тя вече се беше обърнала и се беше отправила нагоре по сребърното стълбище в задната част на залата, без да ме чуе.
– Това беше моя идея – каза Гейбриъл с многозначителна усмивка.- Имах видение за това, че поканата им ще направи нощта ти експоненциално по-приятна, Орио.
Кой казва „експоненциално“? И кой, по дяволите, му даде разрешение да побългари шибаната ни нощ? Ако не беше фактът, че цялото това нещо беше моя идея и че исках да отпразнувам рождения ден на Ланс с него, щях да съм силно изкушен да се откажа. Можех само да се надявам, че който и друг, да е поканил, не е толкова дразнещ като него.
Алиса ни поведе към ВИП залата, която се намираше на третия етаж на клуба. Стаята всъщност представляваше балкон, който имаше вълшебна стена вдясно от него, откъдето можехме да гледаме надолу към останалите хора, наслаждаващи се на клуба. Ако погледнеха в нашата посока, виждаха само море от искрящи сребърни звезди, за да запазят личното ни пространство.
Всичко в помещението беше черно, инкрустирано с вихрени сребърни шарки – от пода до стените, масите и столовете.
Алиса ни поведе през малката тълпа, събрала се около бара, към една кабина с тапицирана пейка, извита като подкова, която се намираше до ниска маса. Около нея висеше завеса от блещукащи сребърни светлини, която създаваше пашкул от слабо осветено пространство вътре. На масата бяха изоставени две полупразни чаши – една бледорозова, в която седеше коктейлна пръчица, пълна с череши, и една почти празна чаша с червено червило по ръба.
– Кой още е тук?- Попитах, когато Ланс и Гейбриъл заеха местата си и погледнаха менюто.
– О, другите ти гости се отправиха към дансинга – обясни Алиса.
Погледнах към издигнатата площ от другата страна на помещението, където хората танцуваха на Bad Guy на Били Ейлиш, и сърцето ми подскочи, когато забелязах Рокси Вега да танцува със сестра си, сякаш не ѝ пукаше за проклетия свят.
Беше облечена в червена рокля, която обгръщаше перфектната ѝ фигура и показваше дългите ѝ бронзови крака. Тъмната ѝ коса беше наполовина вдигната на някакъв небрежен кок и се влачеше през едното рамо, изглеждайки като артистична версия на току-що прецаканата. Устата ми пресъхна, докато я гледах, а сърцето ми биеше по-бързо само при вида ѝ. Знаех, че не трябва да го правя. Знаех, че трябва да се ядосвам, че е тук, но една егоистична, тайна част от мен се чудеше дали тя просто няма да пренебрегне различията ни тази вечер. Няколкото пъти, когато се бях сближавал с нея, бяха, когато беше отпусната като сега.
– Ти си поканил Вега?- Попита изведнъж Ланс, когато ги забеляза, а аз паднах на мястото си, посочвайки първото нещо, което видях в менюто, за да ни остави Алиса на мира.
Гейбриъл се усмихна широко.
– Да, те знаят как да се забавляват.
– Откъде, по дяволите, знаеш това?- Попитах.- Ти буквално току-що ги срещна.
– Може би психически – отвърна пренебрежително Гейбриъл, сякаш аз бях този, който се държеше странно, но не разбирах как можеше просто да твърди, че има приятелство с хората и да се държи така, сякаш не му се налагаше да полага никакви шибани усилия, за да превърне това в реалност.
– Не мисля, че наистина трябва да излизаме да пием със студенти – каза Ланс войнствено, като погледът му все още беше насочен към Вега, които все още не бяха погледнали в наша посока.
– Студенти като Дариус?- Попита Гейбриъл с приглушен смях.
Почти казах, че съм различен, но осъзнах, че това ще прозвучи малко странно.
– Предполагам…- Каза Ланс и се изненадах, когато не повдигна повече възражения.- Искам да кажа, че всички сме заедно, не се случва нищо неприлично и никой не може да ни види тук. Така че предполагам, че няма значение.
Алиса се върна с напитките ни и се усмихна широко, докато ги слагаше между нас.
Когато се отдалечи от масата, се появиха Вега.
Те останаха неподвижни, когато ни забелязаха, погледът на Рокси се стесни, а очите на Гуен се разшириха от изненада.
– Ебаси, Гейбриъл, когато каза, че ще излезем с твоите приятели, предположих, че това ще са хора, които не познаваме. А не туидлес и туидлес – каза Рокси, сгъвайки ръце и повдигайки циците си. Очите ѝ бяха очертани в черно, а устните ѝ бяха боядисани в наситено червено, за да подхождат на роклята ѝ. Не мисля, че някога съм виждал момиче, което да желая толкова много, колкото нея, и не можех да се спра да не попия от гледката ѝ, дори докато тя стоеше и ме обиждаше право в лицето ми.
– Повярвай ми, ако знаехме, че на това място има толкова ниски стандарти, нямаше да дойдем тук – отвърнах аз, без да мога да устоя на желанието да я захапя.
Погледът ѝ се спря на моя и очите ѝ бавно ме обходиха, като изглеждаше, че попива гледката ми точно както аз нея. Тази илюзия обаче беше разбита, когато тя отново погледна пренебрежително, не се хвана на въдицата и отново ме игнорира. Тази глупост бързо ми омръзна и стиснах зъби от раздразнение, докато тя продължаваше да се държи така, сякаш дори не съм тук.
– Не знаех, че имаш рожден ден – каза Гуен, а очите ѝ бяха насочени към Ланс, сякаш беше изненадана от новината.
Той и се усмихна наполовина, изглеждаше малко смутен.
– Обикновено не обичам да празнувам, но Гейбриъл и Дариус решиха да ме изненадат с една вечер навън, така че…
Гейбриъл и Дариус? Какво, по дяволите? Аз организирах цялото това нещо, а онзи задник просто го провали!
– Е, честит рожден ден – каза Гуен, падна на седалката до него и го целуна по бузата. Той се обърна към нея и тя почти улови устата му. Тя се изчерви, когато се отдръпна, изглеждайки развълнувана, и се обърна към сестра си с остър поглед.
– О, да, честит рожден ден – каза Рокси, сложи ръце на масата и се наведе напред, за да целуне Ланс. Червеният отпечатък от червилото, който остави на бузата му, беше възможно най-далеч от устата му и тя се отдръпна в момента, в който го направи.
Гейбриъл скочи и придърпа двете в прегръдка над масата, а Рокси се засмя, докато се притискаше към широките му гърди, сякаш наистина бяха стари приятели. Не го разбрах. Бяха се запознали с него само преди седмица и той беше техният проклет учител, защо веднага се държаха като най-добри приятели, предлагаха прегръдки и смях и някак си ме караха да се чувствам сякаш съм встрани от партито, което, по дяволите, бях организирал?
Той ги освободи и махна на Алиса да ни донесе още напитки, като седна отново и момичетата го последваха.
Рокси хвърли поглед към мен за момент, преди да се пресегне и да вземе коктейлната пръчка, пълна с череши, от чашата на сестра си. Гуен се оплака с половин уста, а Рокси ѝ се усмихна.
Не можех да откъсна поглед от устата ѝ, докато тя бавно откъсваше една череша от пръчката и я прокарваше между устните си. Момичето беше съблазнително, без дори да се опитва. Ставаше ми трудно само като я гледах, а тя все още не ме поглеждаше, очите ѝ бяха насочени към Гейбриъл, който започна да разказва за някаква игра, която искаше да играе. Отделих на думите му достатъчно внимание, за да знам правилата, докато продължавах да гледам Рокси проклетата Вега, която яде череши.
– Просто е. Измисляме си предизвикателства и се редуваме да ги изпълняваме. Всеки, който се откаже или не може да ги изпълни, трябва да изпие един шот „Сураш“…
– Какво е това?- Попита Гуен.
– Това е шот, който има вкус на абсолютна гадост и е пропит с магия, от която цялото ти тяло те боли цяла минута – обясни Ланс. Това наистина не покриваше шибаното ужасно изживяване, което получаваш от пиенето на „Сураш“, но реших да не го разширявам. Те сами щяха да разберат достатъчно скоро, ако загубеха играта.
– И така, когато получиш предизвикателство, можеш да избереш още един човек, който да ти помогне да го изпълниш, ако искаш. Но ако не успееш с помощ, тогава трябва да направиш два изстрела – завърши Гейбриъл.
– Добре, но може и да се подготвите да загубите, защото аз и Дарси ще ви наритаме задниците – подигравателно се изказа Рокси.
– Е, за всичко си има първи път – казах леко.
Очите на Рокси светнаха от предизвикателството, когато ме погледна, но вниманието ѝ бързо се пренасочи към Гейбриъл и тя отново ме игнорира.
Драконът се раздвижи под кожата ми и аз се преборих с желанието да изръмжа. Хората не ме игнорираха. Противоречи на всяка вкоренена част от природата ми да ѝ позволя да продължи, но да ѝ се нахвърля нямаше да се получи. Затова щях да направя своя мисия да привлека вниманието ѝ тази вечер по какъвто и да е начин.
Усмихнах се, докато мислех за това, станах на крака и се отдалечих от масата, за да повикам нашия придружител. Алиса ме забеляза, преди да съм направил повече от няколко крачки, и аз поръчах тава с шотове „Сураче“ за играта, преди да се обърна обратно към масата.
Спуснах се на мястото до Рокси и тя издиша раздразнено, когато преметнах ръка през облегалката на стола ѝ.
– И така, кой ще избере първото предизвикателство?- Попита Гуен, като прибра кичур от тъмносинята си коса зад ухото.
– Предизвиквам Рокси да бъде мила с мен тази вечер – казах аз и всички останали погледнаха между нас.
Тя въздъхна нетърпеливо.
– Пас. Дай ми едно от киселата инжекция – каза тя.
Гейбриъл се засмя прекалено силно в отговор на това и останалите също се присъединиха. Усмихнах ѝ се, просто доволен, че я принудих действително да отговори на нещо, което бях казал, и готов да продължа да я подтиквам към още. Защото не можех да си помогна. Ако беше тук и изглеждаше по този начин, всеки сантиметър от вниманието ми щеше да бъде насочен към нея, независимо дали го искаше или не.
Алиса донесе подноса с шотове „Сураш“ за нашата игра и Рокси се наведе напред, за да си вземе един. За миг тя погледна с вдигната вежда силната зелена течност, преди да я напъха в устата си и да я погълне наведнъж.
Гърбът ѝ се изправи, а ръката ѝ се хвана за масата, докато се бореше с желанието да извика от ефекта на шота, и всички се разсмяхме. Гуен гледаше сестра си с разтворени устни, протягайки ръка да я потупа по гърба, сякаш не беше сигурна как да ѝ помогне.
Минутата се изтърколи и Рокси си пое дъх, когато позата ѝ се отпусна и тя се засмя силно.
– Това нещо е шибано ужасно – каза тя.- Но все пак е по-малко болезнено, отколкото би било изпълнението на това предизвикателство.
Засмях се, преди да успея да се спра. Това момиче имаше по-големи топки от половината момчета, които познавах. Макс на практика започваше да плаче, ако го накарахме да си вземе глътка „Сураче“, а Сет виеше през цялото време, докато действието му беше в сила. Рокси едва се изпоти и излезе намахано от другия край.
Тази нощ може би не мина по начина, по който бях планирал. Но може би все пак можеше да бъде спасена.
Назад към част 11 Напред към част 13