ОРИОН
Пристигнах се в „Астероид Плейс“ след последния си час в петък следобед, а тежестта сякаш ме притискаше, сякаш звездите се протягаха от небето и ме тласкаха към земята. Днес при всяка възможност се консултирах с картите си таро, но отговорите им не бяха ясни. Имах нужда от предсказание, което да не е в проклети гатанки през цялото време.
Когато преминах през вратата, някой ме блъсна с рамо отзад и Аструм се промъкна покрай мен, а червените му одежди се развяваха зад него, докато вървеше. За стар задник той определено имаше много гръбнак.
– Внимавай къде ходиш – извиках след него, докато кътниците ми се протягаха в подготовка за бой, а пръстите ми изтръпваха от магия.
Той погледна назад, изглеждаше някак нервен и разсеян.
– Аурата ти е тъмна днес, Ланс – каза той, а тонът му придоби ниско, мистично звучене, което често използваше в часовете си.
– Съжалявам, че не излъчвам слънце и дъги като обикновено – казах сухо и хукнах след него, докато той увеличаваше темпото си, като непрекъснато поглеждаше назад към мен, сякаш мислеше, че ще се нахвърля. И може би щях.
Той стигна до басейна и заобиколи един шезлонг, като стратегически го постави между нас, докато се обръщаше с лице към мен. Сякаш това щеше да го предпази от мен.
– Когато те обучавах в тази академия, имаше толкова голям потенциал – каза той и поклати глава, сякаш беше разочарован от мен, а аз се намръщих, хванат неподготвен от този коментар.
– И какво? Бяхте фен на Питбол или нещо подобно? Защото ако си ядосан, че съм се отказал от шанса си да се присъединя към Лигата, тогава може би…
– Не за това става въпрос – измърмори той.- Ти не знаеш нищо за нещата.
– Тогава ме просвети – изръмжах аз.
Той се огледа наоколо като разтреперана домашна котка и заглади дългите си сиви мустаци.
– Виждал съм неща – прошепна той, гърлото му се размърда и потта започна да се стича по челото му.- Нещо идва.
За миг се разсеях от гнева си, докато възприемах тези думи, защото от известно време се чувствах по този начин и всяко четене, което правех, го потвърждаваше. Освен това може и да ненавиждах стареца, но преди години той беше работил като консултант на кралица Вега и знаех, че Прозрението му е могъщо. Може би той беше успял да разбере повече от мен от звездите за това, което предстои.
– Какво видяхте?- Попитах, като направих крачка по-близо.
Той поклати глава, очите му отново се стрелнаха наляво и надясно, сякаш очакваше враг да се появи от въздуха, но тук нямаше никой.
– Заровете вече са хвърлени – изсъска той.- И се опасявам, че е твърде късно.
– Късно за какво?- Натиснах го, търсейки отговори в очите му.
– Юхууууу!- Гласът на Уошър проряза въздуха, а Аструм обърна опашка и се изниза като плъх в канализацията.
Стиснах челюст от раздразнение, главата ми се завъртя към мястото, където Уошър се приближаваше към басейна с яркорозов пояс фламинго около кръста си, и като погледнах прозрачната розова пластмаса, видях члена му, смачкан между него и пояса. Не, при звездите, не.
Физически се отдръпнах от гледката, докато той ми махаше ентусиазирано с ръка.
– Присъедини се към мен, за да се потопим в басейна, момче Ланси. Можем да си поговорим добре ти и аз. Истински уютен разговор, преди да се отправим към града за вечерта. Можем да се насладим на това да се намокрим заедно и ако отпуснеш бдителността си, можеш да оставиш притесненията си да бъдат отмити. Как ти звучи?
Като моя личен ад.
Той се ухили, сиренните му дарби се завъртяха около мен, опитвайки се да се нахранят с разочарованието ми, но не можеше да го получи.
– Не мога. Излизам навън – казах и веждите му се стрелнаха към линията на косата му.
– Ооо с Франи, така ли? Вие двамата винаги сте били дръзка двойка. Тя винаги е била такава възторжена ученичка.
Почти му се нахвърлих за последния коментар, преди да си спомня за странната му плъзгаща се скала за класиране на учениците. Ерх.
– Ние не сме двойка – промълвих аз, макар че не знаех защо се мъча да му се обяснявам.
– Ще я заведеш ли вкъщи тази вечер? Ти, аз и Фран бихме могли да изпием по един среднощен чай. Само тримата да се намокрим и да се развихрим в джакузито, какво ще кажеш?
Казвам, че предпочитам да си отрежа ръката и да я дам на неволна врана..
– Тази вечер оставам при нея – излъгах и веждите му някак си се вдигнаха нагоре. Макар че защо това беше лъжа, не бях сигурен. Знаех само, че тази вечер ще спя сам в собственото си легло.
Той разклати бедрата си наляво-надясно и кожата му се търкаше в гумения пояс, издавайки скърцащ звук.
– О, разбирам. Вие, две малки гълъбчета, искате малко романтична атмосфера, нали? Малко от старата игра с ръце.- Той започна да раздвижва бедрата си, докато се смееше, карайки главата на фламингото да се поклаща и кълна се, че изглеждаше притеснена.
Направих гримаса и се канех да му се развикам, когато една харпия кацна точно между нас, а черните и крила се сгънаха зад нея и удариха Уешър в лицето.
– Нокси.- Извиках изненадано, откривайки, че приятелят ми Гейбриъл ми се усмихва с торба за вкъщи в ръка. Тъмната му коса беше разрошена от полета, който беше предприел, а мускулестите му голи гърди бяха открити, като на показ бяха изписани безброй символи с мастило по тялото му.
– Здравей, Орио – каза той и продължи да маха с криле, така че Уошър се напълни с пера и започна да плюе, докато се опитваше да се отдръпне.- Донесох вечеря.
– Благодаря – казах сериозно, а той се усмихна по начин, който ми подсказваше, че вече е видял това и е планирал намесата си между мен и Уошър.
Минах покрай него, водейки го към моята хижа, а плясъкът ми подсказа, че Уошър е скочил в басейна. Никога не съм ходила да плувам там. Не беше хигиенично с оглед на това колко време прекарваше във водата без банските си този загорял гадняр. Кълна се, че трябва просто да го изпочупя целия, за да спася всички пояси от тормоза. Сигурно щяха да ми благодарят за това. Това не беше живот за едно щастливо малко надуваемо създание.
Отключих вратата с магията си и влязох вътре, като изпуснах дъх на облекчение, когато Гейбриъл влезе и затворих вратата след него. Позволих на маската на професора да се смъкне напълно от тялото ми. Това беше любимият ми момент от деня, просто да се освободя от фалша, който трябваше да нося извън тези стени.
Разтърках уморено очите си, после се обърнах към приятеля ми, а той бързо се придвижи напред и ме обгърна с татуираните си ръце.
– Изглеждаш като ходещ мъртвец – каза той, докато оставяше крилата си да се приберат.
– И така се чувствам – казах аз, предизвиквайки нещо като смях, но не прозвуча добре.- Какво правиш тук?
Той ме пусна и падна на дивана, като постави торбата с храна на масичката за кафе.
Присъединих се към него, като свалих сакото си и поставих краката си на масата, докато разхлабвах вратовръзката от гърлото си. Кълна се, че през повечето време това нещо ми приличаше на примка, поставена там от Лайънъл Акрукс.
– Просто те проверявам – каза той и ми се намръщи, докато се навеждах напред, за да взема бърбъна си от масата.- Имах видение за навика ти да пиеш.
Пръстите ми докоснаха бутилката и аз вътрешно изпъшках, като седнах обратно на мястото си и оставих бърбъна там.
– Не бих го нарекъл навик, по-скоро необходимост.- Усмихнах се, но той не се усмихна.
– Как са Вега?- Попита той, сменяйки темите по-бързо от вятъра.
Повдигнах рамене.
– Мощни.
– Разкажи ми за тях – подкани ме той, изглеждайки истински любопитен.- Едината е със синя коса, нали?
– Да, и?- Казах рязко, думите излязоха отбранителни и се проклех вътрешно.
Не исках Гейбриъл да забележи каквото и да било в поведението ми, когато ставаше въпрос за Дарси. Той можеше да използва Зрението си, за да се опита да види повече. Твърде много. Не че имаше какво да се види. Не бях направила нищо. И нямаше да го направя. И как би могъл да види нещо? Определено нямаше бъдеще, в което да действам според тези безумни чувства, така че бях сто процента в безопасност от виденията му. Въпреки че му се доверявах с живота си, никой не можеше да знае това. Това беше просто едно проблясване. Нещо, което със сигурност е свързано с нейния Орден. Тя беше просто една сирена. Просто една безобидна малка сирена.
Гейбриъл се почеса по татуировката с три преплетени крила на ключицата си.
– Просто ми разкажи за тях – засмя се той и аз се отпуснах малко, разказвайки му всичко, което бях научила досега за двете изгубени принцеси, докато ядяхме такоса, който беше донесъл – като изключим частта, в която Блу имаше вкус на най-хубавия сън в живота ми и ме беше направила толкова твърд, че напоследък не можех да мисля за друго момиче.
Сивите му очи се заслепиха за секунда, докато изпадаше във видение, а когато отново се фокусира, погледна към облегалката на дивана, сякаш беше видял нещо там, и изненада пресече чертите му.
– Синьото означава, че си… по дяволите – промълви той под носа си.
– Какво?- Попитах, а сърцето ми се разтуптя ирационално.
– Нищо.- Той прочисти гърлото си.- Слушай, дойдох да поговоря с теб за нещо конкретно – каза той сериозно, а в очите му се появи мрак.- Напоследък имам странни видения. Сякаш има стени, които ми пречат да видя нещо. Като тъмен облак, който препречва пътя ми. Опитвам се да се промуша през него, но е невъзможно. Не съм сигурен какво е, но… мисля, че е лошо, Орио. И това, по дяволите, ме плаши, защото ако не мога да видя опасността, значи не мога да защитя семейството си от нея. Не мога да защитя и теб от нея.
– По дяволите – издишах, а в главата ми отново се надигна напрежение.- Не знам какво да кажа, човече. Може би би могъл да се консултираш с някои други ясновидци, да разбереш дали и те се борят?
Той кимна неясно, като все още ме гледаше със загриженост в очите.
– Действал ли си по това, което ти казах онзи ден? Трябва да следваш светлината, Ланс. Това е важно. По-важно, отколкото наистина мога да кажа.
– Не знам какво означава това – казах умолително.- Каква светлина, Нокси? Няма светлина. Този свят е толкова шибан и сив, че понякога просто…- Погледът ми отново се насочи към бърбъна, а в главата ми се въртяха мисли за Дариус, за баща му, за онзи шибан побой, който беше понесъл онзи ден. Достатъчно беше да затворя очи, за да усетя ударите на колана по гърба си. На неговия гръб. Стана ми лошо. Буквално. В момента, в който той изпадна в безсъзнание в леглото си онази вечер, аз повърнах в тоалетната му със златни седалки, докато се борех с желанието да го излекувам. Не бях спал, знаейки, че страда, а не можех да направя нищо по въпроса. Беше агония, която дори не можех да опиша, а най-лошото беше, че знаех, че Лайънъл може да го направи отново по всяко време. И нямаше какво да направя, за да предпазя Дариус от него. Точно както не можех да защитя сестра си от него.
Клара си беше отишла заради това шибано чудовище и всеки ден, който минаваше без нея, ми напомняше колко безпомощен съм пред силата му. Ако само бях действал по-рано, бях и говорил за Лайънъл и бях осъзнал колко дълбоко я е контролирал, може би щях да я измъкна от него…
Гейбриъл се протегна и сложи ръка на рамото ми.
– Миналото е минало. Няма повече пътища за теб там.
– Знам – изсумтях, а умът ми се спускаше в тъмна, всепоглъщаща яма.
– Така че поеми по нов път – призова той.- Можеш да бъдеш щастлива, знам, че можеш.
– Виждал си го?- Попитах, наистина се молих, защото не виждах никакъв път в бъдещето си, който да води към щастието. Макар че може би унищожаването на Лайънъл щеше да ми го донесе. Може би това беше, което Гейбриъл можеше да види. И това ми даваше надежда, защото ако той можеше да види как Лайънъл пада, това означаваше, че това наистина е възможно.
Той кимна, а в очите му се четеше обещание. Но аз нямах неговите дарби, не можех да възприема това, което той беше видял. Така че бях просто комарджия, който сляпо залага и не знае къде да сложи парите си.
– Отговорът е по пътя на най-малкото съпротивление – каза той и аз въздъхнах.
– Е, тогава трябва да е на дъното на бутилката ми с бърбън – казах сардонично, взех я най-сетне от масата и се отдадох на желанието си за изтръпване. Отвих капачката, отпих глътка и усетих погледа на Гейбриъл върху себе си. Той не ме осъждаше, това не беше в неговия стил. Но понякога си мислех за момчето, което бях, когато го срещнах за първи път, и ми се искаше все още да мога да бъда такъв за него. Този алкохолизиран задник, който бях сега, вероятно беше много повече, отколкото той беше очаквал като приятел. Но ние не бяхме обикновени приятели, а съюзници от мъглявината, което означаваше, че аз съм избран от звездата за него и той за мен. Нямаше как да избягаме от това, за негово съжаление.
Разговаряхме за семейството на Гейбриъл и аз се наслаждавах на щастието на неговия живот, опитвайки се да открадна част от него за себе си, докато забравях за моите проблеми.
След известно време атласът ми иззвъня и открих съобщение от Франческа, която ми казваше, че е на път да си тръгне, и аз проклех, като се изправих на крака. Все още носех професорските си дрехи и напълно бях забравил за срещата с нея.
Почистих лицето си с ръка, когато Гейбриъл също се изправи на крака, вече виждайки какво ще кажа.
– Ще се видим по-късно. Интересна вечер – каза той с многозначителна усмивка и аз се намръщих на това, преди да се насочи към вратата, да излезе навън и да отлети към хоризонта.
Проклетият загадъчен оракул.
Изстрелях се към душа, като свалих дрехите си, докато отивах, и бързо се измих, преди да се отбия обратно в стаята си и да наметна хубава риза и някакъв елегантен панталон. Изсуших косата си, оформих я бързо, погледнах се в огледалото и прецених, че това ще ми стигне, преди да прибера в джоба си звездния прах, меча от слънчева стомана, скрит като нож за превключване, атласа си и портфейла си. След това се изстрелях от къщата, като заключих за рекордно кратко време и хвърлих звезден прах по себе си, докато вървях. Да си вампир наистина си имаше своите предимства, когато си толкова безполезен в следенето на времето като мен.
Бях хвърлен сред звездите, душата ми сякаш се разпръсна, преди да се събере отново, когато се пренесох на една улица в Тукана пред бар, наречен „Андромеда Плейс“. Франческа вече беше там, облечена в прилепнала рокля, а косата ѝ беше прибрана до съвършенство. Изглеждаше добре, но някак си, докато се вглеждах в извивките ѝ, които обикновено ми изглеждаха апетитни, не почувствах нищо особено. Обвиних за това гадния ден, който имах, и се опитах да изразя нещо, което да не е като края на света, а лицето ѝ се разцепи от усмивка, когато ме забеляза.
Притича на високите си токчета, прегърна ме с ръце, а лавандуловият ѝ парфюм ме обгърна. Стиснах я с една ръка и тя се притисна още по-силно, наведе се назад и притисна устата си към моята. Примигнах от изненада. Не беше като да не сме се целували и преди, но обикновено го правехме само при мен или при нея. Това беше много… публично. Не че ми пукаше какво ще си помисли някой, но никога преди не бяхме се държали така извън спалнята и това ме накара да се зачудя.
Тя се облегна назад, прокара пръстите си между моите и прокара палеца си по устните ми, за да изтрие червилото, което беше оставила там.
– Защо изглеждаш така, сякаш току-що съм те ритнала в слабините, Ланс?- Изсумтя тя, а аз направих неясен опит да пренаредя чертите си.
– Просто не разбрах, че сега се целуваме на публично място – казах с намръщена физиономия.
– Това проблем ли е?- Попита тя.
Беше ли? Не. Не технически. Освен че бях дал ясно да се разбере, че не искам никаква сериозна връзка с Франческа. Но и тя беше казала това. Така че може би просто съм се замислял прекалено. Проблемът не беше в това, че тя ме целуна, а в това, че в момента, в който устата ѝ докосна моята, аз се сетих за някой друг. И изпитах най-странното чувство, че я предавам.
Прочистих гърлото си – и мислите си в този смисъл – стиснах здраво ръката на Франческа и я поведох към бара. Усетих как заклинанията за сигурност ме обмиват, проверявайки самоличността ми, и хладното усещане за заглушаваща балонна бариера, изпълваща заведението. В повечето барове не се допускаха заглушителни балони, защото разваляха атмосферата, но тук се говореше достатъчно, за да няма голямо значение, още повече че не виждах никакви вампири, които евентуално биха могли да подслушват разговора ни.
Насочихме се към края на бара, седнахме един до друг и коленете на Франческа се притиснаха към моите, когато тя се обърна с лице към мен.
– Как мина седмицата ти?- Попита тя.
– Ужасно – отвърнах аз.- А твоята?
Тя се засмя и ме плесна по ръката, а аз се намръщих. Обикновено тя не беше такава. Обикновено си говорехме за резултати в питбола и атаки на нимфи, а не за глупости от дребнотемието.
Поръчахме си питиета и опитът ми да насоча разговора към питбола някак си се върна към странни теми.
– Никога не говориш много за майка си – каза тя и посегна да стисне ръката ми, докато изцеждах второто си уиски.
– Това е така, защото тя е кралска кучка – казах категорично и тя отново се засмя, ръката ѝ се плъзна нагоре и стисна бицепса ми.
– Но сигурно я обичаш. Тя е твоята майка – настоя тя, а на челото ѝ се появи бръчка.
Повдигнах рамене, почуквайки по бара, така че барманът веднага да смени питието ми.
– Любов е дума, която запазвам за малцина в наши дни.
– Като за мен?- Попита тя закачливо, като разроши косата си.
Подсмръкнах.
– Да – казах и миглите ѝ трепнаха.- За теб, Дариус, Гейбриъл. Моят приятел от мъглявината.- Повдигнах рамене.- Това са всички.
Устните ѝ се присвиха в ъгълчетата, докато отпиваше от виното си и кимаше, изглеждаше тъжна за нещо, макар че, дявол знаеше за какво.
– Видя ли последния мач на „Скайларкс“?- Попитах, като погледът ми се закачи за телевизионния екран до бара, на който вървяха най-интересните моменти. Бях пропуснал да го гледам на живо благодарение на шибания Лайънъл, но успях да наваксам по време на обедния си час днес.- Кълна се, че Алтаир е направен за отбелязване на дузпи. Тя е като ракета на терена, особено когато Лион започне да сваля всички. Усмихнах се. Човече, обичах Питбол. Ако имаше нещо, което в наши дни все още можеше да накара сърцето ми да се разтупти, то беше именно това. Това и една синеока Вега очевидно. Не, тази вечер няма да мисля за нея. Всъщност до края на уикенда няма повече мисли за Дарси. А до понеделник ще имам чиста глава и безметежно отношение към връзката ни.
Ръката на Франческа падна върху бедрото ми и аз се обърнах към нея с изненада.
– Не искам да говоря за Питбол тази вечер – каза тя хрипливо, навлажнявайки устните си.
– О – казах разочаровано и се опитах да погледна обратно към екрана, но тя хвана брадичката ми и дръпна главата ми.- Добре ли си? Държиш се странно.
– Добре съм – каза тя, отново се засмя момичешки и се облегна назад на стола си.
Отпи от виното си и ръката ѝ се плъзна от бедрото ми, което ме накара да почувствам странно облекчение. Не беше като да не ме е докосвала интимно преди. Просто беше странно. Тук. В един бар. И пенисът ми определено не се интересуваше от това.
Атласът ми иззвъня и го извадих от джоба си, като открих изпратена от Гейбриъл снимка на змия с цилиндър и малка роза между зъбите. Започнах да се смея, показвайки я на Франческа, но тя дори не се усмихна. Тази глупост беше смешна, човече, какъв и беше проблема?
– Ланс, можем ли да поговорим за нещо?- Попита тя сериозно и аз кимнах, като поставих Атласа си на бара и се наведох по-близо.
– За нимфите ли става въпрос?- Попитах, надявайки се, че тя има някаква информация за мен относно това гнездо.
– Не – каза тя с разочарование.- Става дума за нас.
Намръщих се в очакване на обяснение, но докато тя продължаваше, една синя светкавица в периферията ми накара очите ми да се стрелнат през рамото ѝ към вратата, когато тя се отвори. Дарси Вега влезе в бара със сестра си и няколко първокурсници, сред които умното момиче Сигнус и момчето с шапката, което имаше вкус на крака. Дъхът ми спря в дробовете. Блу изглеждаше шибано лъчезарна в прилепнали джинси и черно ками, което се спускаше достатъчно ниско, за да покаже деколтето си в дантелен сутиен, който приковаваше цялото внимание на члена ми. О, мамка му, не. Защо е тук? От всички шибани места в Тукана, тя избра да дойде тук?
Звездите наистина не можеха да ми дадат почивка. А аз продължавах да се взирам. Дори сега, когато знаех, че трябва да отвърна поглед, продължавах да гледам. Ебаси. Гледам.
…..- и имам чувството, че между нас има нещо специално, нали?- Франческа говореше и аз измърморих нещо като потвърждение, без да възприемам думите ѝ, докато се взирах в момичето, което сякаш носеше слънцето със себе си, където и да отидеше. Сега тук беше много по-топло, много по-светло. Щях да се превърна в пепел на тази светлина, като вампирите от историите за смъртни.
– Наистина ли?- Франческа попита развълнувано.
– Ами – казах неясно, а очите ми все още бяха вперени в Дарси.
– Това не е ли професор Орион?- Попита София Сигнус, когато и аз насочих ушите си към тях, а погледът ми веднага се върна към Франческа за един удар на сърцето, преди Дарси да погледне насам. По дяволите, тя можеше да ме хване да се взирам като шибан идиот.
Сърцето ми блъскаше бясно, а дъхът ми идваше неравномерно. Какво, по дяволите, се случваше с мен?
Франческа ми се усмихна с блясък в погледа, докато аз държах ушите си здраво на Вега. За изследователски цели, очевидно.
– Може и да е – каза Дарси леко, сякаш не ѝ пукаше, а вратът ми настръхна раздразнено.
Не можех да доловя сърдечния ѝ ритъм при толкова много разговори в ресторантската част на бара, така че не можех да бъда сигурен дали изобщо реагира на присъствието ми. Не че това имаше значение.
– Натам – каза им сервитьорката и те се настаниха на една маса, която беше точно срещу нас. Перфектно.
Когато Дарси седна точно в зоната на видимостта ми, стомахът ми се развълнува от топлина и се преборих с доволната усмивка, когато тя веднага се скри зад менюто. Определено знаеше, че съм тук, и определено беше засегната.
Когато си поръча уиски с кола, кълна се, че членът ми направи някакъв вид поздрав. Момиче с уиски? По дяволите, защо ми правите това, звезди?
– И така, мислиш ли, че трябва да го направим?- Попита Франческа и аз осъзнах, че е продължила да говори, докато съм се взирал в забранения плод в стаята.
– Хм?- Попитах, като си наложих да върна погледа си към нея.
– Знаеш ли… – каза тя, хапейки устните си.- Трябва ли да опитаме?
– Е, да – казах аз, като прецених, че вероятността каквото и да се съглася, да е правилното решение, е петдесет на петдесет.
– Сигурен ли си?- Попита тя развълнувано, докато се опитвах да привлека отново вниманието на бармана.
– Аха – казах аз, щракнах с пръсти и показах най-добрата бутилка уиски в бара, за да заеме мястото на тази, която барманът се канеше да използва, за да направи питието на Дарси, като донесе чаша.
Той наля това, което бях избрал, без дори да забележи смяната, като направи питието на Дарси десет пъти по-добро, отколкото би било с пикочната вода, която беше избрал – и десет пъти по-скъпо, отколкото той осъзнаваше. Макар че колата вероятно щеше да го развали така или иначе.
Наблюдавах как и носят питието, изчаках реакцията и, когато отпи глътка, и подмених бутилките обратно, за да не забележи никой. Но докато го правеше, очите ѝ се впиха в моите, което ме хвана неподготвен и накара сърцето ми да се удари в ребрата. Блу веднага започна да се дави в питието си, кашляйки като луда, а аз се изправих от мястото си, притеснявайки се, че току-що съм убил шибана Вега, преди да успея да се овладея, а Тори я погледна с развеселена усмивка.
– Какво правиш?- Попита объркано Франческа. Добър шибан въпрос.
Пуснах задника си обратно на стола и се съсредоточих върху приятелката си пред мен, приключих с това да се държа като луд и абсолютно приключих с гледането на това момиче.
Барът вече беше доста оживен и никой не ни обръщаше внимание, така че реших най-сетне да форсирам темата на разговора.
– Получихте ли някаква нова информация за гнездото?
Франческа се намръщи.
– Да… почти съм сигурна, че е на нимфите.
През мен премина облекчение.
– Това е добре. Можеш ли засега да ги държиш под око? Дариус трябва да се уедини за известно време, тъй като едва не го хванаха.
– Ами ако имаме късмет, капитан Хоскинс ще се справи с тях вместо нас. Изпратих му информацията, за да видя дали ще изпрати работна група след тях. Но ако не, ще трябва да се справим с тях заедно, и тримата – каза тя.- Но ти просто трябва да се отпуснеш тази вечер. Забавлявай се, а на сутринта можем да поговорим за това – каза тя, поклащайки глава настрани.- Винаги се забавляваме толкова много заедно.
– Не съм сигурен, че много хора ме смятат за забавен – казах с дъх на забавление.
– Ами аз да – каза тя и се усмихна.- Познавам те, Ланс. Познавам те по-добре от всеки друг.
Не е вярно, но не исках да бъда груб, затова просто отпих от питието си. Франческа беше добра приятелка и ѝ имах доверие, но имаше много неща, за които тя не знаеше. Като например навика ми да правя тъмни магии.
– Помниш ли, когато отидохме на онази екскурзия до Слънчевия залив през последната година?- Попита тя.
– През цялото време валеше дъжд – казах аз и кимнах.- Това е всичко, което си спомням от нея. Безкрайният дъжд.
– Само това ли си спомняш?- Попита тя.
– Хм… о, имаше един костенуркова форма, когото ти мислеше за обикновена костенурка, а той пропълзя в палатката на момичетата и видя как всички се преобличате – засмях се и тя ме плесна по бедрото.
– Ами когато се целунахме?- Каза тя и бузите ѝ леко се зачервиха.
– Целунали сме се?- Намръщих се объркано, защото изобщо не си спомнях това.
– Да. Под онези гигантски листа, за които ти каза, че приличат на драконови пишки.
– О, да – засмях се, когато си ги спомних.- Наистина приличаха на драконови пишки.
– И тогава се целунахме – настоя тя и чертите ми се изкривиха, докато се опитвах да си припомня тази част.
– Сигурна ли си, че беше с мен? Нямаше ли нещо с Джеси Стархол през онзи семестър?
– Не беше с Джеси, шибания Стархол, а с теб!- Избухна тя и аз я погледнах шокиран от избухването ѝ.- Не си ли спомняш за „Фафли“? И как морето се плискаше в краката ни? И онова ято блещукащи медузи, които бяха излезли във водата, така че тя цялата светеше в хиляди цветове? И устните ни имаха вкус на дъжд…
– Хм…- Почесах се по челюстта.
– Нека намеря спомена.- Тя протегна ръка, за да докосне слепоочието ми, но аз я хванах за китката, без да искам тази вечер да пирува със спомените ми.
Така циклопите презареждаха силата си, а обикновено ѝ давах достъп до спомените си от старото училище, особено до тези, в които печелех мачове по питбол, обичайки да ги преживявам, докато тя презареждаше магията си. Но тази седмица главата ми беше прецакана и не можех да бъда сигурен, че ще успея да задържа мислите си за Дарси Вега и да изпусна пред нея кошмарната си тайна.
– Вече си спомням – излъгах, като поставих ръката обратно в скута и. Все още обаче нямах никакъв спомен, което беше странно, като се има предвид, че тогава не пиех.
Тя най-сетне се усмихна и аз предположих, че съм избегнал куршума.
– Беше забавно пътуване.
Кимнах неопределено, а погледът ми се плъзна обратно през рамото ѝ към Блу, която разговаряше с приятелите си. Тя се смееше, забавляваше се и сякаш излъчваше най-чиста енергия от плътта си.
Жаден съм. Толкова шибана жажда, че просто трябва да отида сега при нея и да я ухапя.
Имаше много хора, които гледаха Вега откъм бара, макар че те сякаш не забелязваха вниманието, което привличаха. Дори улових, че няколко души ги снимат едва доловимо, а някаква защитна част от мен искаше да се стрелне из стаята, да разбие атласите на всички тези задници и да ги сложи в краката на Дарси. Защото в това имаше пълен смисъл.
Франческа се наведе настрани, за да се върне в полезрението ми, и аз прочистих гърлото си.
– Какво гледаш?- Тя погледна през рамо, после се обърна и веждите ѝ се вдигнаха.- Боже мой, това Вега ли са?
– Да – казах аз, а гърлото ми се стегна, сякаш около него се беше свил питон.- Странно колко безобидни изглеждат, нали?
– Не бих се заблудила от това – каза тя.- Арестувала съм хора, които изглеждат толкова дребни и невинни, че никога не би заподозрял, че могат да убият цяло семейство или да предизвикат разрушения навсякъде, където отидат.
Кимнах, знаейки, че е права и че заради това трябва да се пазя.
– Никога няма да ги подценявам.
– Добре – каза тя.- Наистина не можем да си позволим да имаме на трона някакви момичета, които не знаят нищо за феите. Кралството и без това има достатъчно проблеми – промърмори тя и аз твърдо се съгласих с това.- О, не – изведнъж изстена тя, погледът ѝ се спря на входа и аз я последвах до мястото, където Уошър водеше опашка от професори в бара – включително и най-големия ми фен, Линг Аструм.
– По дяволите – измърморих аз, докато те се провираха през бара и Уошър веднага ни забеляза.
– Франи! – извика той, като се втурна да я прегърне и тя на практика се отлепи от стола, докато той я притискаше към цветната си риза.- Колко ми липсваше да виждам твоето перверзно малко… лице в кампуса.- Усмихна се той, погледна ме през рамо и ми намигна.
Кимнах и я издърпах от ръцете му.
– Приятна вечер, Брайън – казах рязко, а той ми намигна още веднъж.
– Не се притеснявай, няма да прекъсвам малкия ви тет-à-тет – каза той, макар че звучеше по-скоро като да е казал цица-цица.- Сигурен съм, че тази вечер ще имаш тежък, твърд разговор – каза той, докато мокреше устните си, очите му се спуснаха надолу по тялото ми за секунда и усетих как сиренните му сили се опитват да прокарат някаква похот в мен, но аз заключих умствените си щитове, преди да успее да ме овладее. Човекът беше такъв гадняр. Щях да го пребия до стената, ако не беше приоритетът да запазя проклетата си работа.
Той тръгна, а Аструм ме изстреля с гримаса, която накара челюстта ми да се стегне, преди да ги изгубя от погледа си, когато се преместиха да седнат в кабината с другите професори.
Ушите ми неволно доловиха отново разговора на масата на Вега и аз запазих неутрално изражение, докато слушах.
– Уошър е пълен перверзник – прошепна София, после се захили, сякаш не трябваше да го казва.
– Затова ли трябва да носим бански костюми, които едва покриват задниците ни в неговия клас?- Попита Дарси, носът ѝ се набръчка и ми се прииска да хвърля кълбо вода около главата на Уошър и да гледам как се дави.
– Бих се обзаложил на това, чика – засмя се Диего Поларис и я побутна в ребрата. Тя помоли ли те да я докоснеш, шибано лице?
Бърбънът започваше да ме прави ирационален, но доста ми харесваше това място в главата ми, където частта от мен, опитваща се да се бори с това диво притежание, сега беше изпаднала в безсъзнание.
Вега и приятелите им сякаш имаха мисия да се напият, докато поръчваха все повече и повече напитки на масата, а аз трябваше да насоча вниманието си към Франческа за известно време, за да не забележе къде наистина искаше да бъде вниманието ми. Тя протегна ръка, хвана пръстите ми и привлече ръката ми върху коляното си, като се наведе по-близо, за да ми прошепне.
– Изглеждаш жаден, Ланс. Не си ли се хранил напоследък?- Попита тя, пускайки ръката си и оставяйки моята на място върху голата си плът. Щеше да е неудобно да я махна веднага, но се чувствах странно да поставям ръцете си върху нея извън леглото. А и наистина не ми се искаше да се закачам тази вечер, макар да не знаех защо. Тя изглеждаше невероятно, а аз се чувствах толкова… разсеян.
Ебаси Блу и нейните шибани мисловни трикове. Защо да не се свържа с Франческа?
– О, за това – казах, когато осъзнах, че не съм и казал нещо.- В известен смисъл претендирам за нов Източник.
– Наистина ли?- Изпъшка тя и гневът оцвети чертите ѝ.- Кой?
– Не е голяма работа.
– Но аз съм твоят Източник – изръмжа тя.- Как така не е голяма работа?
– Не е лично, Франческа, просто претендирам за някой по-могъщ – казах с вдигане на рамене, а устните ѝ се разтвориха възмутено.
– Но вампирите могат да имат множество Източници, можеш просто да задържиш и мен – каза тя, но някак си тази идея не ми се стори много привлекателна.
– Знам… просто тяхната сила е толкова силна, че не мисля, че някога наистина ще пожелая отново твоята. Не че има нещо лошо в твоята. Тя е страхотна. Просто не е… тяхната.- По дяволите, това не беше тактично и лицето ѝ говореше, че не е доволна.
– Кой е той?- Изплю тя със съскане.- Дариус не би ти позволил да претендираш за него официално, дори и да ти позволява да се храниш от време на време.
– Не е Дариус – казах аз, а във вените ми се надигна топлина, когато си помислих кой е това. За това колко шибано вкусна беше тя. Колко много ми се искаше да стана от мястото си, да отида там и да пия от нея точно сега пред всички, за да им покажа на кого принадлежи.
– Тогава кой?- Изсумтя тя.
– Дарси Вега – казах леко, опитвайки се да го изиграя с вдигане на рамене, но Франческа изглеждаше готова да ме обезглави. Искам да кажа, да, харесваше ѝ, че я хапех, когато се чукахме, но това не беше причина да я държа като Източник. А и тя знаеше, че не е единствената, от която се храня. Това не беше начинът, по който работеше. Можех да имам всеки, когото успея да хвана, моят Източник просто не можеше да бъде ухапан от друг. И какво беше това ревниво гледане?
– Хайде – каза тя и поклати глава с недоверие.- Това е шега. Шегуваш се.- Устните ѝ се присвиха, докато ме галеше в гърдите, очаквайки да призная, че е така, но не беше така…
Отново свих рамене.
– Мислех, че ти харесва да ме хапеш – каза тя, гласът ѝ беше изпълнен с някаква молба, която не разбирах.
– Харесваше ми – казах аз. По дяволите, минало време.
– Харесваше ми?- Тя се хвана за тази малка изцепка. Майната му.- Значи кръвта ми вече не е достатъчно добра за теб?
– Не съм казал това – въздъхнах.- Аз съм вампир, трябва да претендирам за най-добрия наличен Източник, това е в природата ми. А Вега са най-могъщите феи в нашето кралство, как трябваше да пропусна възможността да си поискам една от тях?- Особено тази.
Тя се нацупи, отвърна поглед от мен и аз се възползвах от възможността да смъкна ръката си от коляното ѝ.
– Ако ти харесва да те хапят, винаги можеш да намериш друг вампир, който да те обяви за Източник?- Не, не предложих.
– Не искам друг вампир, Ланс. Мислех, че ти…- тя се отдръпна, отпивайки от питието си.
– Трябваше да я имам – признах, а думите се търкаляха от езика ми като върховен грях.- Ти не разбираш какво е да жадуваш за силата на друга фея. Така съм създаден. И тя е направена, за да ме изкушава. Искам да кажа, че нейната сила е създадена, за да ме изкушава – отстъпих бързо и тя въздъхна.
– Добре, но си ми длъжник – промълви тя и насочи вниманието си към бармана, за да ни поръча още питиета.
– Шотове!- Обяви Диего, като се надигна от мястото си и привлече погледа ми към него.
– Да!- Подскочи София, като вече изглеждаше пияна, докато се поклащаше на мястото си.
Дарси и Тори се засмяха, докато Диего се отдалечаваше към бара, изглеждайки доста полудели. Изглеждаха толкова щастливи, че ми се прииска да им завиждам. Тяхната връзка. Радостта им. Фактът, че не усещаха тази постоянна тежест, която се стоварваше върху раменете им, защото бяха загубили другата половина от тях. Бих дала всичко за още една вечер смях със сестра ми.
– О, не – изрече Тори внезапно, като потъна ниско на седалката си.
– Какво?- Прошепна Дарси и аз проследих линията на погледа ѝ към прозореца.
Джералдин Грус пресичаше улицата с хартиена торбичка в ръка и бодро изражение.
– Скрийте се – помоли Тори приятелките си, грабна едно меню и зарови лице в него.
Гледах, заинтригуван, как Дарси придърпва косата си през раменете, сякаш се опитваше да скрие показателното синьо в краищата.
– Просто я игнорирай – изсъска Тори и когато София вдигна ръка, за да махне, Тори я зашлеви с менюто си.
– Не можем – каза Дарси с болезнено изражение.
Прекалено си сладка за този свят, Блу. Някой ще те изяде. И най-вероятно това ще бъда аз.
Не е изненадващо, че слабите им усилия не възпряха Джералдин, която ги забеляза и веднага, влезе в ресторанта и се втурна към тях.
– Благослови моите крем-крекери! Мислех, че сте останали в Кълбото?
– Размислихме – каза Дарси невинно, а аз прокарах език по кучешките си зъби. Ако не харесваш Грус, накарай я да си тръгне.
Бях болезнено очарован от нейната учтивост. Всички първокурсници в крайна сметка се превръщаха в чудовища. Тази обаче… нейното чудовище беше скрито дълбоко, така че ми беше наистина шибано любопитно да видя как го прегръща.
– О. – Смущението на Джералдин се стопи в ярка усмивка.- Ами защо не ми се обадихте?- Тя падна на стола на Диего, като постави хартиена торбичка на масата.- Ще ви харесат, току-що ги направих.
Тя наклони торбичката надолу и на масата паднаха купчина искрящи сребърни значки с изписани върху тях букви В.С.О., като острото ми зрение веднага долови думата. Какво, по дяволите…
– Ланс.- Франческа щракна с пръсти пред лицето ми и аз примижах, прочиствайки гърлото си, докато отново ѝ обърнах внимание. По дяволите, тази вечер умът ми не беше наред.- Слушаш ли изобщо?
– Не – признах.- Извинявай, какво искаше да кажеш?
Тя отново започна да говори, но и Блу, а ушите ми избраха вместо мен, докато се концентрирах върху моя Източник.
– Хм, Джералдин – нежно каза Дарси, докато аз държах погледа си здраво прикован върху устните на Франческа, без да чувам нито една дума да излиза от тях.
– Да?- Попита весело Джералдин.
– Само че… това съкращение, някак си пише задник.
От гърдите ми се изтръгна смях, а Франческа ме зяпна.
– Как е смешно това? Моят колега умря, Ланс – каза тя с ужас.
– Точно така, само че начинът, по който умря, беше забавен – опитах се да прикрия задника си.
– Да бъде взривен на парчета пред очите на семейството си от маниак?
Чудесно. Трябваше да умре по ужасяващ начин, нали? Не можеше да умре, удавен във водовъртеж от грифонски лайна. Егоистично копеле.
– Ер…- Пресуших уискито си.- Още едно питие?
– Разбира се – каза тя, като ме гледаше объркано, сякаш не можеше да разбере какво се случва с мен тази вечер. Това ни правеше двама.
Забелязах Диего до бара, който събираше четири яркозелени шота и прекарваше много време, като ги разклащаше между ръцете си, докато ги подреждаше в хватката си. Той буквално беше въздушен елементал и можеше лесно да използва магията си, за да му помогне, така че тази проява беше болезнена за гледане. В крайна сметка той се насочи към масата, а аз отделих малко време, за да поръчам на Франческа и на мен още напитки. Главата ми вече се замъгляваше и знаех, че наистина трябва да изтрезнея малко, но се наслаждавах на усещането, че всичките ми тревоги изчезват от съзнанието ми. Особено като се има предвид, че вината беше временно изчезнала, изключена веднага и чакаща да ме преследва утре. Но точно сега бях свободен. И използвах това като извинение да гледам Дарси Вега колкото се може повече, за да ми се размине. Беше като да подхранваш таен навик за наркотици, за който никой никога не би могъл да разбере.
Джералдин се измъкна от ресторанта, а аз обърнах цялото си внимание на Франческа, за да компенсирам пълното си отсъствие от нея през цялата вечер. Беше много по-трудно, отколкото ми се искаше да призная, но не позволих на очите и ушите ми да се отклонят към Блу отново.
След известно време Франческа получи съобщение и провери своя атлас, като прочете думите.
– Мамка му – изсъска тя.- Капитан Хоскинс отхвърли молбата ми да изпрати работна група, която да разследва предполагаемото гнездо на нимфите.
– Какво?- изръмжах разочаровано.- Този задник не разбира ли колко сериозно е това?
– Той смята, че съм сбъркала.- Устните ѝ се свиха от гняв, докато ме гледаше нагоре.- Нимфите излизат извън контрол. Всеки ден има все повече съобщения.
– Знам – промълвих аз, а напрежението свиваше мускулите ми.
– Всичко се случва толкова бързо. Трябва да направим нещо по въпроса още тази вечер.
Тя стисна ръката ми.
– Не. Твърде рано е. Трябва да изчакаме – казах аз, като се замислих върху това. Дариус трябваше да се усамоти за известно време, беше твърде рано да тръгва на нов лов. По дяволите, капитанът ѝ не беше ли шибан идиот? Заплахата, която можеха да представляват, беше невъобразима.
– Това ще излезе извън контрол, Ланс. Трябва да е тази вечер. Не мога да чакам повече – настоя тя.
– Не това планирахме – изсъсках аз.- Ако се опитаме да ги убием сега, ще привлечем вниманието към себе си.
Очите на Франческа изведнъж се плъзнаха по рамото ми и в стъклената им повърхност се отрази едно момиче със кестеняво-синя коса точно зад мен.
Завъртях се със скоростта на моя Орден, хванах ръката на Дарси, преди да успее да избяга, и я дръпнах по-близо, докато в очите ѝ цъфна страх.
– Какво чу?- Изръмжах, а тя се задъха, опитвайки се да отскубне пръстите ми от себе си, но нямаше никакъв шанс за това. Контактът между нас беше като светкавица, която пропука точно под плътта ми, и аз вдишах рязко. Светая светих.
– Ланс – предупреди ме Франческа, но Вега беше последният човек на земята, който можех да рискувам да се бърка в работата ми по този въпрос. Тя не можеше да знае незаконните глупости, с които се занимавах; това можеше да застраши всичко, за което бяхме работили с Дариус.
– Не съм чула нищо – настоя Дарси и аз я пуснах, докато пръстите на Франческа се вкопчиха в крака ми.
Гледах как Блу се стрелна, а сърцето ѝ биеше толкова силно, че сякаш живееше от вътрешната страна на черепа ми, дори след като влезе в женската тоалетна.
– Ще се справя с това – казах на Франческа, изправих се на крака и усетих как в гърдите ми все още гори тътенът на алкохола.
– Просто не прави нищо глупаво. Не забравяй коя е тя – каза Франческа, а в гласа ѝ се долавяше загриженост и аз кимнах, докато отивах до вратата на тоалетната и я бутах.
Дарси се беше прилепила до един от умивалниците и страхът се процеди по лицето ѝ, когато ме забеляза. Бутнах вратата, като я заключих плътно и усетих как тя дръпна жизненоважна част от мен. Тя започна да се отдръпва и когато отвори уста да извика за помощ, откраднах въздуха от гърлото ѝ, като я накарах да замълчи. Държах я в капан. Ето какво се случва, когато търсиш неприятности, Блу. Те те намират.
Сърцебиенето ѝ гръмна в ушите ми, когато гръбнакът ѝ се удари в далечната стена и тя вдигна ръце с решителен пламък в очите. Позволих на малко въздух да се върне в гърлото ѝ, достатъчно, за да диша леко.
– Не се приближавай – изсъска тя.
– Какво чу?- Поисках, а във вените ми нахлуваше ярост.- Кажи ми всичко.
Моята принуда премина през нея и истината веднага се отрони от устните ѝ.
– Че планираш да убиеш някого. И аз знам, че това сме ние. Искаш да ни убиеш. Не искаш аз и сестра ми да управляваме Солария, но не можеш наистина да си мислиш, че ще ти се размине да ни убиеш в един ресторант, нали?
Шибана работа. Това беше доста сериозно обвинение.
От очите ѝ се лееше омраза и аз стиснах зъби, докато гледах това момиче, което си мислеше, че искам кръвта ѝ. Е добре, исках я. Но само за да я пия. Не бях шибан убиец. Макар че предполагах, че мисленето ѝ, че съм, не ѝ е навредило. Всъщност доста ми харесваше, че ме гледаше така, сякаш съм способен да я унищожа напълно. Това ме караше да се чувствам като адски силен задник.
Тя вдигна дланите си по-високо, зъбите ѝ бяха оголени, а в очите ѝ имаше толкова много страст, че това ме накара да си помисля забранени мисли. Чудех се как ли би изглеждала, ако издишаше името ми. Истинското ми име. Повече никакви господа или професори, само аз и тя, които се борехме за надмощие и виждахме кой пръв ще успее да сломи другия в леглото. Благодарение на алкохола в организма ми беше трудно да се почувствам зле заради този образ в главата ми.
Майната му, ако омразата ѝ ме прави толкова див, една капка от любовта ѝ щеше да ме поквари до дъното на душата ми.
Махнах с ръка и принудих ръцете ѝ да се притиснат отстрани, като ѝ попречих да направи каквато и да е магия срещу мен.
– Това е всичко?- Попитах, като тонът ми омекна.
– Да – изплю тя.- Това не е ли достатъчно?
Засмях се, загледан в нея, и отчаяно исках да вляза в съзнанието ѝ. Наполовина се изкушавах да ѝ кажа истината, но бях доволен, че ме презира. Това правеше отношенията ни далеч по-прости. И ако Наследниците не намереха начин да ги накарат да се поклонят на нашия свят скоро, тогава това момиче беше някой, когото щеше да ми се наложи да уча през следващите четири години. Но това ми се струваше дълго време, за да тая това желание.
По дяволите, защо трябваше да изпитвам такива чувства към момиче, което не можех да имам? Може би в друг живот щях да се осланям на тези невъзможни пориви. Но не и в този.
– Върви си вкъщи, Блу.- Отключих вратата, като се принудих да се преместя, оставяйки я там и изпускайки магията, която я вързваше, докато си тръгвах.
Въздухът беше по-рядък отвъд тази стая и усетих, че си поемам дъх, който не е примесен с нейния аромат, с нейната аура, и веднага ми за липсва. Не, тя. Кръвта. Не тя. При звездите…
Върнах се при Франческа, мърморейки и, че проблемът е решен.
Дарси се появи от тоалетната, челюстта ѝ беше настръхнала, а брадичката – вдигната, докато минаваше покрай мен, без да ме погледне. Тя отново се присъедини към приятелите си, а аз погледнах надолу към новото уиски, което ми наляха, грабнах го и го изпих наведнъж, надявайки се, че паренето, което се надигна дълбоко в гърдите ми, ще прогони болката, която живееше в мен заради това шибано момиче.
– Да вървим – изръмжах аз, хвърлих на бара пачка аури, за да платим сметката, а Франческа ме изгледа любопитно, докато я извеждах от ресторанта.
Не погледнах Дарси отново. Щях да изкарам три мъдри мисли от този проблем. Защото официално нямаше да виждам Блу. Да не чувам Блу. Да не говоря за проклетата звезда Блу.