ТОРИ
Горенето в дробовете ми намаля, след като усетих натиск от топлите ръце на Орион върху кожата ми. Когато се върнах към себе си, започнах да треперя, зъбите ми тракаха, свих крака до гърдите си.
Дарси ме държеше за ръка, маслинените и очи бяха широко отворени от загриженост, докато ме гледаше, а кичур коса, дори не достатъчно дълъг, за да стигне до брадичката и, падна към мен. Намръщих се, посегнах към назъбените краища на косата й и забелязах следите от сълзи, които бяха размазали грима и.
— Привлечете огнената си магия — измърмори Орион.- Ще ви помогне да се стоплите.
Погледът ми се плъзна към него за момент и аз се отдръпнах малко, но той не ме пусна.
– Просто се уверявам, че цялата вода е извън белите ви дробове и ще излекувам всички щети, които е нанесла – обясни той със странно равен тон.
– Какво ти се е случило? — попитах Дарси, а гласът ми стържеше през сухото ми гърло. Давенето и крещенето очевидно вървяха ръка за ръка.
Устните на Дарси се разтвориха, след което отново се затвориха и погледът и се стрелна отвъд мен. Обърнах се натам и открих, че Сет, Кейлъб и Макс все още стоят до стената, въпреки че се бяха обърнали да ни гледат сега, когато вниманието на Орион беше отклонено от тях. Лицата им изразяваха недоволство от развоя на събитията. Единственият, който ме гледаше различно, беше Кейлъб. Челюстта му беше стегната, а очите му бяха пълни с тайни, които не можех да разбера.
Сърцето ми подскочи отново от страх и бързо отместих поглед, когато Орион ме освободи. Поех дълбоко дъх и най-накрая открих, че няма болка. Знаех, че трябваше да му благодаря, но не можех да се накарам да кажа думите. Привлякох колене по-близо до тялото си, като се стремях да се прикрия и да скрия дантеленото си бельо от поглед, доколкото мога.
Чувствах се малка, жалка, разголена за всички тези задници и лишена от всяка нахална, пламенна част от мен, докато всичко което остана беше момичето, което никога не е имало родители и винаги се чудеше как би се чувствало с тази вид любов.
Все още треперех. Всеки път, когато посягах към огъня си, той отново се изплъзваше от мен. Не можех да се съсредоточа върху него. Това не ме беше спасило, когато имах нужда. Това, че съм могъща, не ми помогна ни най малко. Но това беше причината за тази ситуация. Ето защо Наследниците ми направиха това. Ако нямах магията си, те изобщо нямаше да се интересуват от мен.
— Кейлъб, съблечи ризата си и я дай на госпожица Вега — отсече Орион.
Кейлъб се поколеба миг, преди да започне да откачава копчетата си най-накрая намерих гласа си.
– Не искам нищо от него – казах аз с тих глас, празен, но уверен.
Кейлъб спря и Орион изръмжа тихо, сякаш цялото това нещо беше огромен трън в задника. Може би той би искал следващия път да бъде хванат под водата да видя какво мисли за приемането на благотворителност от хората, отговорни за това.
Орион съблече сакото си и ми го подаде. Дарси прокара ръцете ми през ръкавите, а аз издърпах мократа си коса от яката, когато се изправих и го закопчах. Тъмната материя ме заля, увисна по бедрата ми, докато отново се обгръщах с ръце.
Исках да вдигна брадичката, да хвърля намръщен поглед към Наследниците и техните глупави последователи, но вместо това знаех, че изглеждам като ритнато кученце.
Стиснах устни, но все пак не успях да вдигна поглед от пръстите на краката си.
Искаха да ме счупят. И може би успяха.
Орион погледна към мен и Дарси.
– Ще ви заведа обратно до…
Силен писък, изпълнен с ужас, разкъса въздуха някъде извън сградата и тръпка от страх премина през мен.
– Сега пък какво?- Изръмжа Орион, когато се обърна и започна да бяга към изхода.
Дарси грабна ръката ми и ме повлече след себе си, очевидно не искаше да остава насаме с Наследниците и техния фен клуб.
Принудих вцепенените си крака да се движат, подминавайки Кейлъб и останалите, без да ги погледна.
Дарси се спусна в луд бяг и аз последвах примера и, настигнахме Орион точно преди да стигне до двойните врати, които водеха навън от сградата. Сега имаше повече крясъци, хора крещяха за помощ и пищяха силно. Орион не се забави, отвори вратите и се отправи към нощта.
Огромна тълпа се беше събрала близо до Кълбото и отвъд тях, трептяща оранжева светлина се отразяваше в блестящата златна стена на сградата.
– Дръпнете се настрани!- Заповяда Орион и тълпата се раздели на две, за да го пропусне.
Дарси се движеше точно по петите му, докато вървяхме през пресата от тела. Всички трепереха, хора все още викаха и от време на време писъци раздираха въздуха.
– Кой го е направил? — измърмори едно момче отдясно.
— Мислиш ли, че е била нимфа? — прошепна уплашено едно момиче.
Продължихме, докато стигнахме до центъра на тълпата и топлината на огъня докосна кожата ми заедно с гадна миризма, която се заби в гърлото ми и ме накара да се задуша.
– Какво по дяволите е това? — прошепна Дарси със страх.
Неподвижно спряхме пред тълпата, но Орион продължи напред с проклятие.
Огънят пламна ярко точно пред нас и сърцето ми изпрати предупреждение, което не разбрах.
– Виждал съм само Драконов огън да гори така – гласът на Диего дойде от лявата ми страна и аз се обърнах, за да го открия до мен в тълпата от тела.
Погледът му беше насочен към пламъците пред нас, устните му се разтвориха от шок и той сякаш не беше забелязал състоянието на сестра ми и аз. Преди да успея да го попитам какво става, Орион вдигна ръце и насочи порой вода за да потуши пламъците.
Няколко от околните ученици призоваха кълба от сребриста светлина, да висят над нас, за да разпръснат мрака в който бяхме потопени, придвижих се напред, на земята пред Орион се разкри тъмна форма.
Босите ми крака замръзваха върху студената пътека и предупредителна тръпка пробяга по гръбнака ми, но не спрях. Нещо ме привлече по-близо. Трябваше да знам каква е тази форма.
Дарси остана до мен, докато се преместихме в пръстена от празно пространство, оставено от тълпата, и застанахме до Орион, за да видим по-добре.
– По дяволите – въздъхнах аз и Дарси плесна с ръка към устата си.
На земята пред нас беше извито тяло, плътта му беше изгоряла до почерняване, а крайниците бяха свити в ембрионална поза.
Орион се изправи и започна да крещи на учениците да се разпръснат, като заповяда на всички свидетели да излязат напред и накара някой да доведе директор Нова.
Стоях замръзнала от ужасяващата гледка, крайниците ми бяха приковани на място, а очите широко отворени.
– Трябва да се махаме оттук – въздъхна Дарси, но краката ми бяха вкоренени на място, сякаш имах някаква причина да остана.
– Чакай – въздъхнах аз, без да знам защо, като направих колеблива крачка напред.
Земята около тялото беше почерняла от сажди и мокра от магията на Орион. Босият ми крак се натисна в калта и аз потръпнах.
Усещах странно придърпване на магията ми точно в центъра на гърдите си и докато се фокусирах върху нея, леко изтръпване дойде до пръстите ми.
— Усещаш ли това? — попитах с тих глас.
Дарси кимна предпазливо и това беше единственото потвърждение, от което се нуждаех.
Отдадох се на притеглянето на моята магия и я оставих да се изплъзне в пръстите ми, докато я пусках.
Трупът пред нас потрепна, ръката му се размърда, когато овъглените му пръсти се разтвориха. Почти изкрещях, залитайки назад и се блъснах в Дарси, като ме обзе ужас. Но преди звукът да излезе от устните ми, нещо излетя от юмрука на трупа и се изстреля право към нас.
Тъмната карта се удари в гърдите ми и аз я хванах автоматично, като погледнах изненадано надолу. Беше гладка и твърда в моята хватка, като по чудо невредима от пламъците, които бяха унищожили тялото на собственика и.
Студентите все още се задържаха въпреки опитите на Орион да ги разпръсне и повече от една камера светна.
– СЛЕД ПЕТ СЕКУНДИ ЗАЛИВАМ ВСЕКИ, КОЙТО Е ОЩЕ ТУК, С ДОСТАТЪЧНО ВОДА, ЗА ДА ГО ИЗМИЕМ НАПРАВНО ОТ ЗЕМЯТА! — извика той и изостаналите студенти побързаха да се отдалечат, като няколко изпуснаха писъци от страх.
— Вие двете какво още правите тук?- Излая Орион и аз се обърнах към звука на гласа му, инстинктивно прибирайки картата в джоба на голямото сако, което носех.
– Ние просто бяхме…- започна Дарси, замълчавайки, тъй като не успя да измисли подходящо извинение.
Твърдият поглед на Орион беше прекъснат от скърцащите му зъби.
— Махайте се, по дяволите, оттук! — отсече той, като всяко ехо от състраданието му към нас беше изчезнало.
Дарси трепна, сякаш я беше ударил и ние се отдръпнахме от него, тръгвайки обратно по студената пътека.
Последвахме разпръсналата се тълпа, докато не заобиколихме един ъгъл и аз спрях, за да извадя картата от джоба си.
Дарси ахна, когато очите и попаднаха върху картинката на скелет с наметало яздещ кон, празните му очи се взираха предупредително към нас. В долната част на картата имаше една-единствена дума: СМЪРТ .
Дарси протегна ръка, за да я вземе и докато пръстите и докоснаха картата, топлината, излъчвана от нея, пламна до непоносимост. Почти я изпуснах от изненада, но чифт от бледи очи сякаш мигнаха към мен в ръбовете на съзнанието ми и за секунда сякаш професор Аструм стоеше пред нас. Изображението изчезна веднага след като се появи и аз се намръщих на Дарси объркано, докато обръщах картата.
На гърба и имаше думи, написани с въртящ се сребърен шрифт и докато ги четях, сърцето ми падна в петите.
Направих грешка и сега времето ми изтече. Сянката ме откри и няма надежда да избягам от гнева и.
Отговорите, които търсите, са скрити между Лъв и Везни. Не вярвайте на пламъците. Вземете своя трон.
„Падаща звезда“
Страхът ме обхвана и заби ноктите си дълбоко в мен, докато вече не можех да дишам. Професор Аструм беше убит. Единственият човек, който се беше опитал да ни помогне в тази прецакана Академия, го нямаше. Беше толкова уплашен, сякаш знаеше, че ще се случи нещо ужасно. Сега вече беше твърде късно да се направи нещо по въпроса.
Бяхме сами срещу Наследниците.
И аз започвах да си мисля, че сме предопределени да попаднем под тяхна милост.
КРАЙ НА КНИГА 1