ТИДЖАН – Картър Рид ЧАСТ 6

Глава 6

Картър го нямаше доста дълго. Изчаках известно време, хапнах още малко и се свих на леглото. Едва успяла да се покрия с одеялото и да прегърнала възглавница, и заспах мигновено. Никога не съм заспивало толкова бързо. Когато се събудих, все още беше тъмно в мезонета. Той не се беше върнал. Това ме разстрои повече, отколкото бях готова да призная дори пред мен самата. Намерих си телефона, чантата и отидох до изхода.
Не знаех какво да правя. Той каза да чакам, но колко време? Не мога да седя тук завинаги. Ами ако не се върне?
От тази мисъл изпитах направо болка. Поех дълбоко дъх. Той обеща, че ще ме защити, но ако той не се върне, тогава оставам пак сама! Във всеки случай оставих Мелъри твърде дълго. Тя трябва да знае, че ще трябва да вземем решения. Ще трябва да напуснем. Вече е ясно. Последният вариант беше изчерпан, нямаме друг избор. Може би Картър не беше най-правилната идея. Вече е ясно!
Когато излязох от мезонета, отвън нямаше охрана. Това само потвърди предположението ми. Картър промени решението си. Сега сме сами. Влизайки в асансьора си спомних, че не бяхме дошли от фоайето и се зачудих кой бутон да натисна. В крайна сметка реших да отида до партерния етаж. Там открих хотелският паркинг. Имаше няколко редици лъскави скъпи коли. Тръгнах към края на реда и видях червен знак в далечния ъгъл. Изход. С въздишка на облекчение тръгнах в тази посока. Врата се оказа масивна и тежка, но успях някак си да я отворя. Пред мен се показа една малка стълба. Поех по нея нагоре и чух звуците на улицата докато накрая на стълбата застанах пред нова врата без знаци и надписи. Отворих я и бързо се измъкнах от сградата озовавайки се в една малка уличка. Тръгнах към съседната пряка и се озовах на същото място, където бях чакала завчера през нощта. На входа на Инфинити имаше отново дълга опашка. Забелязах няколко познати лица от предната вечер, дори същите две момичета, които се надяваха да бъдат избрани от известни личности бяха отново на опашката. На лицата им долових същото отчаяно нетърпение. Една от двете ме забеляза също и ме огледа от главата до петите, докато на лицето и се появи презрителна усмивка. Обърнах се и си тръгнах. Инфинити за мен не съществуваше. Вече получих отговор. Спрях едно такси и когато колата спря пред къщата на Бен, тежка въздишка се откъсна от гърдите ми. Не исках да ходя там. Не исках да я гледам в очите и да усещам мъката, която Джеръми й причини. Не исках да й кажа, че ще трябва да си тръгнем. Но нямах избор.
Вратата беше заключена и аз почуках. Бен ми го отвори, лицето му беше изкривено от гняв.
— Е, къде беше?
Настръхнах…
Той стискаше в ръката си кухненски нож.
— Имаше ли проблеми докато ме нямаше?
— Имаш предвид кошмарите на Мелъри и нейното смразяващи крясъци? Не. Нямахме никакви проблеми, освен… чакай малко… ах да… Ти. Нейната съквартирантка и най-добрата й приятелка си тръгна. Без да ни каже къде отива и кога, и дали ще се върне. И тя естествено реши, че ти си я изоставила. Мисля че в общи линии е това, малко ли ти се струва? – Подхвърли той злобно.
Влязох вътре, той затръшна вратата зад гърба ми .
— Перфектната приятелка си ти Ема!
— Ема? – От хола се разнесе плахо скимтене. Там стоеше Мелъри увита в одеяло. С разрошена, стърчаща коса. С огромни торбички под очите. Долната й устна, която беше разбита от Джеръми беше все още отекла и започна да трепери.
— Мелъри — обвих я с ръце. Исках да я убедя, че ще се оправим. Без значение колко далеч трябва да избягаме, ние ще оцелеем.
Когато я прегърнах, тя потрепери цялата. Чух отново как започна да ридае и просто я притиснах още по-силно. Ръката ми я погали по косата. Тя също ме прегърна силно, стисна ризата ми и проплака.
— Моля те, не си тръгвай отново.
Поклатих глава.
— Няма да го направя. Обещавам.
Бен беше застанал на вратата и ни наблюдаваше. Лицето му бавно омекна, четеше се страх в неговото изражението. Нещо проблесна в потъмнелите му очи, някаква паника и безпокойството. Но след това се обърна и се отдалечи. Пусна водата в кухнята и, съдейки по звука, започна да мие чиниите.
— Почти не е спала, докато те нямаше! – Аманда се появи на вратата на спалнята. Тъжна едва забележима усмивка премина за миг по лицето и, а умора я беше превзела също като Бен. Беше облечена в синя тениска и нов чифт дънки.
— Вчера отидох на работа и купих някой неща – тя погледна към кухнята. – Бен не отиде. Страх го беше да я остави сама. Всеки път, когато се опитваше да заспи, не минаваше и часа, и се събуждаше с писъци… – заекна тя. – Какво й направи той.
Бен се изкашля зад нас. Той стисна с две ръце кърпа за баня.
— Можеш ли да се опиташ да я приспиш? – Аманда отново ме погледна. Поколебавайки се за миг.
— Тя има нужда от теб или от мен. Аз… – тя вдигна поглед през рамото на Бен. – Бен се опита, но тя не го допусна да я докосва.
И аз… осъзнах. Всичко в мен се сви, но аз кимнах и поведох Мелъри към спалнята. Преди да успее да заспи лежах в леглото прегръщайки я цял час. Изчаках още почти час, за да се уверя, че е заспала. Мелъри дишаше равномерно и дълбоко и аз реших да стана. Бен седеше в кухнята и изглеждаше доста уморен. Спуснати рамене, подпухнали очи. Пред него имаше чаша кафе, докосвайки я разбрах, че е студено. Каната за кафе беше празна.
— Искаш ли да направя още кафе?
Той вдигна глава изненадано, сякаш ме виждаше за първи път.
— Ой… хм, да. Благодаря. – Той прокара ръка по лицето си, насилвайки се да се разсъни.
— Тя спи ли?
Изсипах останалото кафе в мивката и налях вода.
— Да. Отне цял час докато се успокой и заспа.
Той кимна.
— Аманда още ли е тук?
— Не. Тя си тръгна преди час. Ще се върне утре. Мисля, че спомена, че ще донесе дрехи. И храна, надявам се.
Очите му се изцъклиха от умора. Налях вода в кафемашината. Отворих килера. По рафтовете нямаше нищо, освен огромна торба кафе. Сложих две щедри лъжици. Скоро тя започна да кипи.
— Да, отдавна не съм ходил да пазарувам. Твърде много бях нервен… – той спря, замислено погледа си върху масата.
— Страхувал си се да излезеш?
Бен кимна.
— Да — засмя се тъжно той. – Аз съм ужасен и не мога да изляза навън. Страхувам се, че те са там и знаят. Страх ме е, че ни наблюдават. И тя – той погледна към стаята, където Мелъри спеше. – Не мога да я докосна. Опитах се да й помогна когато тя попита. Тя не искаше да усеща докосването му, а сега моите също са й отвратителни.
— Не. Вината е негова. Вярвай ми. Ти й помогна. И продължаваш.
Той вдигна изненадано глава.
— Държах се като идиот с теб. Защо си толкова добра с мен?
Вдигнах рамене и се свих на стола си.
— Разбрах. Просто искаш да й помогнеш, но не знаеш как. Разбирам те. Повярвай ми.
Той поклати глава и затвори очи.
— Ема, не знам какво да правя. Изобщо. Тя трябва да ходи на работа. Аз също трябва да отида на работа. Обадих се и поисках отпуск, дадоха ми седмица. Трябва да решим как да се справим с тази глупост и то съвсем скоро. – Той отново погледна към входната врата. – Много ме е страх да изляза там. Нямаш си и идея.
— Представям си. Наистина, представям си .
Той въздъхна. Краткото примирие приключи, когато той стана от стола.
— Ще отида да почистя. Това е всичко, което правя. Прибирам си посудата, масата, подът. Трябва да направя нещо иначе ще откача. – Той се засмя горчиво. – Трябва да отида да си взема душ. Ако имате нужда от мен, ще съм под душа.
Бен се страхуваше да напусне къщата, а аз точно това исках. Отидох във вътрешния двор, да дишам чист въздух. Надявах се да измисля нещо ново, но когато Картър си тръгна, разбрах, че шансовете ни са ниски.
Излязох в малкия вътрешен двор и седнах на един от шезлонгите. Така и не можах да се примиря с идеята, че може би ще ми се наложи да бягам. Мелъри не го уби. А аз. Той я нападна. Но тя може да ме предаде в замяна на безопасност си, а аз до тогава ще съм далече.
Всичко вътре в мен се сви отново. Прилоша ми, прегърнах се по-силно с ръцете си. Не можех да се отърва от чувството си на уязвимост. Опитах се да се свържа Картър. Но той ме напусна и сега ми остава само едно нещо. Аз трябва да изчезна. И Мелъри ще бъде в безопасност. Това е, не ми се иска но това е единственото правилно решение!
След като взех ново решение, не бързах да си тръгвам. И седях дълго време на шезлонга. Тялото ми потръпна в студения нощен въздух, но аз сякаш не го почувствах. Не можех да мисля за друго. Единствено мислех за следващата си стъпка. Къде ще отида? Как? Имам нужда от пари. Много пари, а нямам почти никакви. Аз не печелих зле, дори доста повече от останалите. Но това все пак не беше достатъчно. Бен и Мелъри работеха в магазин за спортни облекла. Приходите им определено не бяха достатъчни, за да ми помогнат. Аманда беше учителка. Може би имаше повече, но аз знаех, че през лятото работеше на втора работа в едно кафе, така че надали и тя ще може да помогне. Никой няма да ми помогне.
Седях навън много дълго време. Бен погледна към вътрешния двор и отвори на вратата. Когато ме видя излезе , приближи се към мен и ми подаде одеяло. Приех одеялото и се завих. Обърнах се отново и продължих да гледам напред в нищото, а Бен се върна в къщата. Лампите угаснаха и аз останах в тъмното.
— Казах ти да останеш в апартамента ми, и да не мърдаш!
Тръпки побягаха по цялото ми тяло и подскочих от изненада.
Картър се появи зад ъгъла във вътрешния двор.
Изглеждаше ядосан, а очи му сякаш светеха на лунната светлина. Той седна срещу мен. Беше облечен изцяло в черно – черен панталон, черно яке с качулка на главата. Качулката закриваше почти очите му. Така той изглеждаше още по-опасен.
Гърлото ми пресъхна изведнъж. Когато той се обърна за да вземе стол, Забелязах издутината на кръста му. Пистолет? Разбира се. Това е Картър Рид. Той е убиец. Това е неговият занаят.
— Какво правиш тук?
Сърцето ми се сви. Ако той е тук, тогава?…
— Дойдох за теб – той се наведе напред. – Казах ти да останеш в апартамента. Върнах се, а теб те нямаше. И това не ми хареса, Ема, никак не ми хареса.
Погледнах към вратата. Ами ако Бен излезе? Не исках, той да знае за Картър.
Картър усети това и въздъхна раздразнено.
— Притесняваш ли се за приятеля си?
— Бен?
Бях изумена. Той ли… Не… Картър е тук. Седи срещу мен. Не можех да го проумея.
— Как попадна тук?
В очите му се четеше решителност, но и нещо друго. Имаше сякаш и някакви мрачни намерения, които караха сърцето ми да бие по-бързо.
— Ти дойде при мен за помощ, след което изчезна. Ема, какво всъщност искаш?
— Какво искам? Искам да ми помогнеш.
— А защо си мислиш, че тръгнах от собственият си дом? За да ти помогна.
— Оо… – облегнах се на стола. Разбира се, той излезе, за да ми помогне. Аз съм просто идиот.
— Но когато се събудих, теб те нямаше. Аз… Колко време трябваше да чакам? Сърцето ми се сви. Може би ти искаше да ме предадеш? Бях на идеалното място, съвсем сама и ти можеше да доведе Франко Дънван.
— Ти какво, откачи ли? – избухна той. – Тръгвай. Идваш с мен!
— Не! – Скочих на крака. – Не мога да си тръгна. Мелъри, Бен… Картър, не мога да си тръгна. Те зависят от мен, те разчитат на мен.
С рязко движение той се надвеси над мен. Хвана ме за лактите и ме привлече към себе си. Беше силно напрегнат, тялото му беше твърдо. Аз не можах да сдържа тихата въздишка която излезе дълбоко от гърдите ми, когато ме докосна усетих как желанието отново се събуди в мен. Исках да се сгуша в него, да го усетя още по-близо. Поклатих глава. Трябва да се отърва от тези мисли, по дяволите.
Картър се наведе към мен.
— Мислиш ли, че той ще ти помогне? Ти дойде при мен, Ема. Не при него.
Дъхът му погали кожата ми. Затворих очи, усещайки как се размеквам.
Ръцете му ме стиснаха още по-силно, придърпа ме още по близо към себе си. Притискаше ме с всеки сантиметър от тялото си. Почувствах го между краката си. Той прошепна, притискайки устни към врата ми:
― Ти уби Дънван. Приятелчето ти няма да ви спаси. Да вървим, аз ще те защитя. С мен ще бъдеш в безопасност.
Треперех в ръцете му като лист. Исках да отида с него. Наистина ли е така просто? Не, не, а Мелъри?
― Моята съквартирантка. Той я нападна. Какво ще стане с нея?
Той поклати глава. С устните си докосна нежно кожата ми. Усетих лекият почти недоловим натиск на зъбите му върху шията си.
Въздъхнах и въпреки че се опитвах да се противопоставя с цялото си същество не можах да се сдържа, и се сгуших в неговите обятия.
― Тя ще бъде в безопасност. Тя не е направила нищо. Ти си виновната. Те ще търсят теб и аз няма да мога да те защитя, ако не си с мен. Ела, да тръгваме, Ема!
Господи. Той не ме е изоставил. А аз точно това си помислих. Реших, че си е тръгнал, но не беше. Облекчението ме изпълни със слабост. Почувствах, че краката ми се подкосиха, но Картър ме задържа. Той ме прегърна, пъхна бавно ръката си под ризата, в талията на дънките ми. И ме притисна към себе си силно.
А на мен ми се прииска ръката му да продължи. Исках да погали цялото ми тяло. Исках го безнадеждно .Трябваше да се отърва от тези мисли. Не забравяй за положението в което се намираш.
Притиснах главата си към гърдите му. Устните ми докоснаха частта от кожата му, която суичъра му не покриваше. Той потръпна от допирът но успя да го прикрие. Когато казах.
— Ще стигнат до Мелъри. Той я изнасили, Картър. Аз го убих, за да я спася. Тя не ме спря. Те го знаят и ще дойдат за нея. Ще я намерят, Картър…
Той поклати глава. Той ме хвана с другата си ръка.
― Не. Те няма да разберат, но ти трябва да дойдеш с мен.
― Ами Мелъри?
― Моите хора вече са се погрижили за това.
― Спри, какво означава това? – Опитах се да се отдалеча. Но той не го позволи. – Картър!
Той ме прегърна още по-силно. Мускулестите му ръце не ми позволяваха да помръдна.
― Моите хора ще наблюдават съквартирантката ти. Вашият апартамент вече беше изчистен. Приятелката ти ще може да продължи с живота си. Франко Дънван няма да свърже изчезването на сина си с нея.
— Значи и аз съм свободна? – Попитах аз със задавен глас. И надеждата пламна отвътре. Той остана безмълвен. Гърдите му, притиснати към мен, се издигаха нагоре-надолу.
Дишаше дълбоко, а ръцете му ме обвиха още по-здраво.
― Трябва да останеш с мен…
Рязко се отдръпнах назад, като се опитах да се откъсна от хватката му, но успях само с няколко милиметра.
― Но ти каза…
Студените му очи блестяха в мрака. Те ме стесняваха и тръпнех от погледа му, но не можех да отместя очи, сякаш бяха в плен на неговите очи. Отново почувствах непреодолимото желание, което направо ме влудяваше.
― Не мога да те защитя, ако не си с мен. Можеш да живееш своят живот, но трябва да си с мен.
― С теб?
― Да, докато всичко свърши и не се успокоят нещата. – Кимна той.
― Какво да свърши? Но ти каза, че вече е свършило!
― Невъзможно е да се каже точно. Моите хора ще се грижат за тях. Съквартирантката ти и приятелят ти, ще бъдат в безопасност. Но за теб те няма да гарантират! Затова искам да бъдеш до мен.
― Но… аз…
Той избухна:
— В противен случай няма да защитавам нито тях, ако ти не дойдеш.
― Ти няма?
Паниката отново ме обзе. Все още ни трябва защита. Те се нуждаят от неговата защита. Той обхвана лицето ми с ръката си. Аз се опитах да се отдръпна. Докосването му беше толкова внимателно, толкова нежно, но думите бяха толкова жестоки и студени. Но аз трябваше да защитя Мелъри. И нямах друг избор.
После прошепна:
― Ти си сестрата на Ей-Джей. Трябва да те защитя, Ема.
Обзе ме пак чувството на вина. Той беше прав. Ей-Джей също искаше това. Но Мелъри… вдигнах поглед.
― Ще се погрижиш ли за приятелите ми? Мелъри ще бъде ли в безопасност?
Той кимна.
— Твоите хора ще я пазят ли? Няма да тръгна с теб, ако не обещаеш да я защитиш. И това е последната ми дума.
Той отново кимна безмълвно. Беше толкова напрегнат. После повтори с предишната студенина.
― Моите хора ще я пазят, докато ти си с мен.
Разумът ми се бореше но сякаш цялото ми същество очакваше този отговор. И аз просто чух как собствените ми устни изрекоха:
― Добре, Картър, ще дойда с теб.
* КАРТЪР *
Картър изтича обратно към колата и седна на задната седалка. Той не се огледа, но усети неодобрението на другаря си. Той продължи да мълчи и тогава старшият спътника му го попита:
― Какво й каза?
Отговорът беше кратък:
― Тя ще живее с мен.
― Ти си глупак, знаеш ли?
Картър светкавично го притисна към вратата. Хванат за гърлото в парализираща хватката. Но другият не се бореше. Той знаеше, че е безсмислено. И не каза нито дума. Между тях се усещаше напрежение и Картър изчака докато не почувства, че противникът се е отказал.
― Изказвай мнението си само ако съм те питал!
След като го задържа още няколко мига, той най-накрая го пусна. С тях в колата имаше още двама охранители, но нито един от тях не помръдна или не издаваше никакъв звук. Стояха сякаш нищо не се бе случило.
Косата потегли, след няколко пресечки мълчание спътникът му отбеляза, потривайки гърлото си:
― Познавам те от доста време, Картър. Но никога не съм те виждал такъв.
― С нея всичко е различно.
― Да това го забелязах вече.
Картър не отговори. Спътникът изчака още няколко пресечки и попита.
― Какво й каза за другите?
― Че моите хора ще се грижат за тях и ще ги защитавам, доколкото мога.
― Значи си я излъгал! По дяволите…
Той отново започна да изразява недоволството си, но се въздържа навреме. След това се наведе напред рязко, все още държейки гърлото си.
― Знаеш, че не можеш да защитиш приятелите й, дори ако сложиш хора постоянно с тях. Щом се появи Бартел, нашите хора ще трябва да избягат. Те не трябва да знаят за нашето участие. Твърде малко време е минало, все още.
― Не ми пука за нейните приятели. Грижа се за нея и тя ще бъде в безопасност.
— А какво ще стане, когато тя разбере, че си я измамил?
― Ще се наложи да го приеме. Ще трябва. В момента, в който Дънван се е появил в животът им, сигурността е свършила. А когато тя е решила да натисне спусъка, вече е била обречена. Но мисля, че приятелите й не са в опасност.
― Сигурен ли си, че тя може да се справи? Знаеш до какво може да стигне.
Картър въздъхна и си спомни изражението на лицето й, докато спеше в мезонета му. Изтощена, гладна, но спокойна. Той не посмя да я събуди, а когато се върна и установи, че е будна, тогава постъпи като страхливец. Остана в тъмното, разпитвайки я като негов враг. Трябваше да се убеди. И той се убеди. Той каза на спътника си:
― Аз я притиснах, Джийн. Тя има борбен дух. Повече от мен когато започнах. Тя ще се справи, вярвам го.
― Ще трябва или ще умре. – Помисли си Картър, без да каже и дума повече.

Назад към част 5                                                                  Напред към част 7

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!