Училище за вампири – Предопределен книга 9 – Част-10

Ерик

Вървях бавно към залата за драматични изкуства, като много ми се искаше вместо да влизам в час, да направя грандиозно влизане на снимачната площадка на филм в Лос-Анджелес, Нова Зеландия, Канада. . . По дяволите! Където и да е, но не и в Тулса, Оклахома! Чудех се също как от най-горещия младеж в колежа превръщащ се в следващия Брад Пит според най-добрия вампирски кастинг агент в Лос-Анджелес, стигнах до професор по драматургия и следотърсач на вампири.
– Зоуи – промълви Ерик на себе си.- Нещата ми започнаха да вървят надолу в деня, в който я срещнах.- След това се почувствах гадно, че съм казал това, дори и да нямаше никой наоколо, който да го чуе. Наистина беше добре със Зи. Бяха дори приятели.
Това, с което не беше наред, бяха всички щури неща, които се случваха около нея. Тя е проклет магнит за чудаци, помисли си той. Нищо чудно, че бяха скъсали. Ерик не беше изрод.
Той потърка дланта на дясната си ръка.
Няколко вампира се втурнаха покрай него, а той протегна ръка и хвана едно дете за яката на карираното му училищно яке.
– Ей, за какво бързаш и защо не си в час?- Ерик се намръщи яростно на хлапето, по-скоро защото беше ядосан, че звучи като един от онези учители, които се връщат в клас, отколкото че всъщност го интересуваше къде отива ученика.
Вбесявайки Ерик още повече, хлапето се разкрещя и изглеждаше така, сякаш щеше да се напикае.
– Нещо се случва. Някаква битка или нещо такова.
– Продължавай.- Ерик го пусна с леко избутване и хлапето се изниза нанякъде.
Ерик дори не си помисли да го последва. Знаеше какво ще намери. Зоуи насред бъркотията. Тя имаше много хора, които да ѝ помогнат да се измъкне от бъркотията. Тя не беше негова проклета отговорност, както не беше негова проклета отговорност да отърве целия проклет свят от Мрака.
Когато посегна към дръжката на вратата на класната си стая, дясната му длан започна да гори. Ерик я разтърси. После спря и се вгледа.
Подобният на лабиринт спираловиден белег се бе надигнал като прясна марка.
Тогава го връхлетя принудата. Силно.
Ерик се задъха, обърна се и започна да тича към студентския паркинг и червения си мустанг. Тъй като желанието се увеличи до ниво, което беше трескаво, той не можеше да остане тих и мислите се пръскаха от него на накъсани парчета от изречения.
– Broken Arrow. Двайсет и осем-осем-едно южен Джунипър Авеню. Върви. След тридесет и пет минути. Трябва да стигна дотам. Трябва да съм там. Шейлин Руед. Шейлин Руед. Шейлин Руед. Върви, върви, върви, върви. . .
Ерик знаеше какво се случва с него. Беше подготвен. Последният следотърсач на Дома на нощта, който наричаше себе си Харон, му беше казал точно какво да очаква. Когато дойдеше време да маркира вампира, дланта му щеше да гори; щеше да знае място, време и име; щеше да изпитва неконтролируемо желание да отиде там.
Ерик си мислеше, че е готов, но не осъзнаваше дълбочината на копнежа, който щеше да го обземе – изключителната сила на съсредоточеността, която го връхлиташе в такт с пулса, който усещаше горещ и неотложен в дланта си.
Шейлин Руед щеше да бъде първият избран, който някога щеше да отбележи.
Отне му трийсет минути да стигне от центъра на Тълса до малкия жилищен комплекс, сгушен в тихото предградие Брокен Арроу. Ерик спря на мястото за посетители на паркинга. Ръцете му трепереха, докато слизаше от своя мустанг. Принудата го повлече към тротоара, който минаваше пред комплекса, паралелно с улицата. Жилищният комплекс имаше меки бели лампи, които приличаха на гигантски непрозрачни аквариуми, опряни на стълбове от ковано желязо, така че върху тротоара хвърчаха басейни от кремаво осветление. Възрастните кедри и дъбове се редяха откъм улицата на пешеходната пътека. Ерик погледна часовника си. Беше 3:45 ч. Странно време и място за Маркиране на дете. Но Харон му беше казал, че принудата на Следотърсача никога няма да сгреши – че единственото, което трябва да направи, е да я следва, да се остави инстинктите му да го водят, и ще се справи. Все пак наоколо нямаше абсолютно никой и Ерик започваше да се паникьосва, когато чу малко почукване. Пред него едно момиче зави зад ъгъла от вътрешността на комплекса и се появи пред погледа му. Тя се движеше бавно по тротоара и се приближаваше към него. Всеки път, когато преминаваше през мехурчетата светлина, Ерик я изучаваше. Беше малка – дребно момиче с много тъмнокафява коса.
Толкова много коса, че всъщност за миг се разсея от това колко е гъста и лъскава и не забеляза нищо друго в нея – докато звукът от почукване не нахлу в съзнанието му. Тя държеше дълъг бял бастун, който непрекъснато прокарваше пред себе си, потупвайки, така че се ориентираше по пътя си само чрез звук и допир. На всеки няколко метра тя спираше и се прокашляше ужасно, влажно.
Ерик разбра две неща наведнъж. Първо, това беше Шейлин Руед, тийнейджърката, която трябваше да бъде Маркирана. Второ, тя беше сляпа.
Ако можеше, щеше да се спре, но никоя смъртна сила, а според Харон и никоя магическа сила, не можеше да отнеме Ерик от това дете, докато не я бе маркирал. Когато момичето беше само на няколко крачки пред него, той вдигна ръка с изпъната длан и я посочи. Той отвори уста да говори, но тя го изпревари.
– Здравей? Кой си ти? Кой е там?
– Ерик Найт – изригна той. После поклати глава и прочисти гърлото си.- Не, това не е правилно.
– Ти не си Ерик Нощ?
– Да. Искам да кажа, че не. Чакай, това също не е правилно. Това не е онова, което трябва да кажа.- Ръцете му трепереха и той имаше чувството, че ще се разболее.
– Добре ли си? Не звучиш много добре.- Тя се закашля.- Имаш ли същия грип като мен? Цял ден се чувствам ужасно.
– Не, добре съм. Просто трябва да ти кажа още нещо, а то не бива да е името ми или нещо подобно. О, човече. Наистина обърквам това. Никога не обърквам реплики. Всичко това е грешно.
– Репетираш за пиеса?
Тя наведе глава настрани и се намръщи.
– Няма да ме ограбиш, нали? Знам, че е късно и всичко останало, а аз съм сляпа и не би трябвало да съм сама тук. Но това е най-лесното време от деня за мен да се разхождам сама. Не ми се отдава много време насаме.
– Няма да те ограбя – каза той нещастно.- Не бих го направил.
– Тогава какво правиш тук и какво си забъркал?
– Това изобщо не върви както трябва!
– И отвличането ми няма да ти донесе нищо добро. Аз живея тук с приемната си майка. Тя изобщо не разполага с никакви пари. Всъщност, откакто работя след училище в библиотеката на Южната БА надолу по улицата, имам повече пари от нея. Не че имам нещо от тях при себе си в момента.
– Да те отвлека? Не!- Тогава Ерик се приви на две, държейки се за корема.- По дяволите! Харон не ми каза, че ще ме боли, ако не го направя.
– Харон? Ти в банда ли си? Аз ли трябва да бъда жертва за посвещение?
– Не!
– Добре, защото това би било много гадно.- Тя се усмихна в общата му посока, а после започна да се връща по пътя, по който беше дошла.- Добре, тогава. Ако това е всичко. Беше ми приятно да се запознаем, Ерик Нощ. Или поне мисля, че това е името ти.- С огромно усилие Ерик се изправи достатъчно, за да вдигне отново ръката си с протегната длан.
Това е, което трябва да направя. С глас, който изведнъж се изпълни с магия, мистерия и цел, Ерик Найт изрече древните думи на тракерите:
– Шейлин Руед! Нощта те е избрала! Твоята смърт ще бъде твоето раждане! Нощта те призовава; вслушай се в сладкия ѝ глас. Твоята съдба те очаква в Дома на нощта!- Цялата топлина, която се беше натрупала в червата му, карайки го да се чувства болен, объркан и прекалено горещ, се изстреля от дланта му. Той наистина можеше да я види! Тя се удари право в челото на Шейлин. Тя издаде малък, изненадан звук: „О!“ и грациозно падна на земята.
Добре, той знаеше, че трябваше да бъде много бърз, да се стопи в сенките и да се върне в Дома на нощта, като остави бегълката сама да намери пътя си дотам. Харон му беше казал, че така се прави. Или поне така се правеше в съвременния свят.
Ерик се замисли дали да не се стопи в сенките. Дори започна да се отдръпва, но тогава Шейлин вдигна глава. Беше паднала насред петното светлина, така че лицето ѝ беше изумително. Изглеждаше абсолютно съвършена! Пълните ѝ розови устни се наклониха в изненадана усмивка и тя мигаше, сякаш за да прочисти зрението си. Ако не беше сляпа, щеше да се закълне, че го гледа с тези огромни черни очи. Бледата ѝ кожа беше безупречна, а в средата на челото ѝ новият ѝ знак сякаш светеше в ярко, красиво алено.
Алено?
Цветът го разтърси и той започна да се придвижва към нея, като каза:
– Чакай, не. Това не е правилно.- В същото време Шейлин каза: – О, Боже! Виждам!
Ерик се втурна към нея, а след това стоеше безпомощно, без да знае какво да прави, докато тя се съвземаше и се изправяше на крака. Малко се клатушкаше, но мигаше и се взираше навсякъде около тях, а огромна усмивка изпълваше хубавото ѝ лице.
– Аз наистина виждам! О, Боже! Това е невероятно!
– Това не е правилно. Толкова съм объркал това.
– Не ме интересува дали си объркал или не – благодаря ти толкова много! Виждам!- Изкрещя тя и се хвърли с ръце около него, смеейки се и плачейки едновременно.
Ерик любезно я потупа по гърба. Тя миришеше сладко, на ягоди или може би на праскови – или на някакъв плод. И я усещаше наистина мека.
– О, Боже! Съжалявам.- Тя внезапно го пусна и направи крачка назад. Бузите ѝ бяха розови и тя избърса очите си. След това тези влажни, тъмни очи се разшириха от нещо над рамото му и той се завъртя, вдигнал ръце и готов да избие глупостта от някого.- О, не. Съжалявам отново.- Пръстите ѝ се спряха на ръката му само за секунда, докато тя направи бавна крачка покрай него.
Той погледна надолу към нея и видя, че тя се взира в един голям стар дъб.
– Толкова е красив!- С крачки, които ставаха все по-сигурни с всяка следваща стъпка, тя отиде до дървото и притисна ръка към него. Загледана в клоните, тя каза:- Имах образи в съзнанието си. Неща, които си спомням отпреди да загубя зрението си, но това е много, много по-добро.- Тя отново избърса очите си, а после тъмните ѝ очи се върнаха към него и се разшириха още повече.- О, уау!- Въпреки странността на всичко, Ерик не можеше да не ѝ се усмихне обратно със стоватовата си усмивка на филмова звезда.
– Да, преди да ме маркират като търсач, бях на път към Холивуд
– Не, не се вайкам колко си секси, въпреки че си секси. Предполагам – каза тя бързо, като все още се взираше в него.
– Възхитен съм – увери я той, напомняйки си, че тя вероятно е в някакъв вид шок.
– Да, ама това, което искам да кажа, е, че наистина те виждам.
– Да, и?- Богиньо, Шейлин Руед, белязана или не, беше едно странно момиче.
– Загубих зрението си, когато бях съвсем малка, точно преди петия си рожден ден, но сериозно не си спомням да съм виждала вътрешностите на хората. И си мисля, че ако това беше нещо обичайно, поне щях да съм чула за него в интернет.
– Как можеш да използваш интернет, ако си сляп?
– Наистина? Наистина ли питаш това? Сякаш не знаеш за нещата за хората с увреждания?
– Как бих могъл? Аз не съм инвалид – каза Ерик.
– Пак казвам, наистина? Вътрешността ти не казва това.
– Шейлин, за какво, по дяволите, говориш?- Тя беше ли лудо дете? Дали това, че той обърка нещата на Следотърсача, я беше превърнало не просто в червен вампир, а в луд червен вампир? Глупости! Той имаше толкова много проблеми!
– Откъде знаеш името ми?
– Всички следотърсачи знаят имената на първенците, които са изпратени да маркират.
Шейлин докосна челото си.
– О, уау! Точно така! Аз ще бъда вампир!
– Е, ако си жива. Всъщност не съм сигурен какво се случва. Имаш червен знак.
– Червен? Мислех, че първенците имат сини знаци и евентуално сини татуировки. Ти имаш.- Тя посочи татуировката му, която обрамчваше сините му очи на Кларк Кент като маска.
– Да, ама и ти трябваше да имаш синя татуировка. Но нямаш. Тя е червена. И може ли да се върнем към нещата, които казваше, че виждаш в мен?
– О, това. Да, това е невероятно. Мога да те видя, а след това мога да видя и всички видове цветове, които те заобикалят. Сякаш това, което е вътре в теб, свети около теб.- Тя поклати глава, сякаш от учудване, взирайки се още по-силно в него. После примигна, намръщи се и отново примигна.- Ха. Това е интересно.
– Цветове? Това няма никакъв смисъл.- Той осъзна, че тя стиска устни, сякаш не иска да каже нищо повече, което по някаква причина много го подразни, затова попита:- Какви цветове има около мен?
– Много грахово зелено, смесено с нещо воднисто. Напомня ми на граховата каша, която се опитват да ти дадат в някои заведения, когато си поръчаш риба с пържени картофи, без това да има някакъв смисъл.
Ерик поклати глава.
– Нищо от това няма смисъл. Защо, по дяволите, около мен имам цвят на грахова каша?
– О, това е лесната част. Когато се съсредоточа върху него, мога да видя какво означава то за теб.- Тогава тя затвори уста и сви рамене.- Освен това имаш някакви малки ярки петънца, които се появяват от време на време, но не мога да определя какъв цвят са и само малко от това какво означават. Звучи налудничаво, нали?
– Какво казват за мен граховозеленото и воднистите неща?
– Какво мислиш, че казва?
– Защо отговаряш на въпроса ми с въпрос?
– Хей, ти току-що отговори на въпроса ми с въпрос – каза Шейлин.
– Аз те попитах първи.
– Това има ли значение?- Попита Шейлин.
– Да – каза той, като се опитваше да запази самообладание, въпреки че тя го дразнеше до смърт.- Какво означава цветът на граховото зърно?
– Добре. Означава, че никога не ти се е налагало да се трудиш много, за да получиш това, което искаш.
Той и се намръщи.
Тя сви рамене.
– Ти си този, който попита.
– Ти не знаеш нищо за мен.
Шейлин изведнъж изглеждаше вбесена.
– О, моля те! Не знам защо, но знам, че знам какво виждам.
– Ей, не е нужно да съм окъпан в кашав грах, за да разбереш, че тази усмивка ме е отвеждала на различни места – каза саркастично Ерик.
– Да, ама обясни ми и защо аз знам, че сивите, мъгливи на вид неща означават, че нещо те е натъжило.- Тя сложи ръце на хълбоците си, присви очи и се вгледа в него. После кимна, сякаш се съгласяваше със себе си. Изглеждайки самодоволна, тя добави:- Мисля, че някой близък за теб човек току-що е починал.
Ерик се почувства така, сякаш го беше ударила в лицето. Той не можеше да каже нищо. Просто отвърна поглед от нея и се опита да мисли през вълната от тъга.
– Ей, съжалявам.
Той погледна надолу и видя, че тя е побързала да се приближи до него и е сложила ръката си отново на ръката му. Тя вече не изглеждаше самодоволна.
– Наистина не беше правилно от моя страна – каза тя.
– Не- каза той.- Не си сгрешила. Един мой приятел току-що умря.
Тя поклати глава.
– Не това имах предвид. Сгреших, като го казах така – като злобно момиче. Аз не съм такава. Не съм такава. Така че съжалявам.
Ерик въздъхна.
– Аз също съжалявам. Нищо от това не се случи така, както трябваше да се случи.
Шейлин докосна внимателно челото си.
– Никога не си маркирал някого с червено?
– Никога не съм Маркирал никого освен теб – призна той.
– О, уау. Аз съм първата?
– Да, и го обърках.
Тя се усмихна.
– Ако това, че мога да виждам, е объркване, аз съм за това.
– Е, радвам се, че виждаш, но все още трябва да разбера как се е случило това.- Той направи жест към червения ѝ знак.- И това.- Ерик размаха ръка около него.- Грахът.
– Граховото нещо дойде от теб, но там има и други цветове. Както когато казахте, че съжалявате, че мога да видя…
– Не!- Той вдигна ръка, за да я прекъсне.- Не мисля, че искам да знам какво друго виждаш.
– Съжалявам – каза тя тихо, погледна надолу и затърка пръстите на едната си обувка по зимно-кафявата трева.-Предполагам, че е наистина странно. И така, какво се случва по-нататък?
Ерик отново въздъхна.
– Не съжалявай, а и няма нищо лошо в странното. Сигурен съм, че Никс има причина да ти даде този подарък и този червен знак.
– Никс?
– Никс е нашата богиня. Богинята на нощта. Тя е страхотна и понякога дава на първенците си страхотни подаръци.- Докато говореше, Ерик се чувстваше като пълен задник. Трябваше да е най-гадният следотърсач в историята на Дома на нощта. Той
превърна едно сляпо дете в червено вампирче, което може да вижда вътре в нещата, а едва сега и разказваше за тяхната богиня.- Хайде.- Не го интересуваше дали Харон ще одобри или не – той така или иначе не следваше проклетия сценарий. Можеше и да се провали и да провали всичко.- Покажи ми къде си живяла. Опаковай една чанта или нещо друго. Ще дойдеш с мен.
– О, да. В „Къщата на нощта“ в Тулса, нали?
– Всъщност, не. Първо ще те заведа при една червена вампирка Върховна жрица. Може би тя ще успее да разбере какво съм направил погрешно.
– Ей, тя няма да се опита да ме „поправи“, като ме направи отново сляп, нали?
– Шейлин, колкото и да ми е неприятно да го призная, не мисля, че ти си тази, която трябва да бъде поправена. Това съм аз.

Назад към част 9                                                                  Напред към част 11

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *