ФЛОРА
Тя беше убила баща си.
Нямаше думи, с които да опише войнственото чувство, което разцепваше душата ѝ, но Флора си го представяше като люлеене в океана; вълната я издигаше само за да я пусне на другия бряг, където тя щеше да се приземи, твърдо, върху скалиста повърхност.
Дрейвън беше единственото нещо, което я предпазваше от потъване под вълните. Мислите ѝ се забързаха, докато той пускаше душа и я вдигаше във ваната с нокти. Той издърпа през главата ѝ опръсканата с кръв нощница, която все още прилепваше към слабата ѝ фигура, оставяйки я по сутиен и бикини. Флора издърпа лунния камък от врата си и го постави на плота. Тя застана под горещата струя, докато сълзите ѝ се стичаха и замъгляваха зрението ѝ. Плачът разтърсваше тялото ѝ.
Тя не съжаляваше, че е отнела живота на баща си. Уродът го заслужаваше за всичко, през което беше прекарал нея и майка ѝ. Но фактът, че е отнела живот, я разтърси. Колко лесно беше да сложи край на съществуването му. Само с едно натискане на спусъка. Само едно движение на пръста ѝ. Така ли щеше да бъде, когато станеше вампир?
Никога не беше се замисляла колко крехък може да бъде животът. А тя все още беше човек. Като вампир щеше да бъде по-силна, по-бърза, сама по себе си смъртоносно оръжие. В съзнанието ѝ премина образът на Дрейвън, който откъсва главата на Пети. Тя щеше да може да го направи. Кръвта щеше да я задвижва сама, без да се отчитат засилените емоции. Щеше ли да цени живота, когато беше безсмъртна? Дали човечността ѝ щеше да се промени дотолкова, че да не се замисля, преди да отнеме някой живот?
Тялото ѝ се сгромоляса под тежестта на мислите ѝ и тя се подпря на стената на ваната, докато се свличаше към дъното. Само че ударът на коленете ѝ в порцелана така и не дойде. Силни ръце се вкопчиха под ръцете ѝ и я повдигнаха. Флора си пое рязко въздух, за да го вкара в дробовете си. Тя наклони глава нагоре, за да се вгледа в изумрудените очи на мъжа, който я беше защитил, въпреки че не трябваше.
Дрейвън я постави нежно на дъното на ваната, свали окървавената си риза и изплакна остатъците от убийството от тялото си. Това отне само няколко секунди и след това я придърпа към себе си. Топлината, която се излъчваше от гърдите му, проникна в нея, отмивайки спомена за това, което беше направила, по-добре от парливата вода. Дрейвън допря челото си в нейното и прошепна:
– Имам те.
Тя имаше нужда той да я има. Тя не беше онази кучка, която трябваше да бъде. Не и когато тежестта на света притискаше гърдите ѝ.
Флора го погледна през мокрите си мигли и хълцайки се разплака.
– Винаги ли боли така?
Дрейвън потупа бузите ѝ и изми кръвта, която ги бе опръскала.
– Не. В крайна сметка изтръпваш и осъзнаваш, че правиш услуга на света.
Флора затвори очи и се облегна на докосването му.
– Но защо имам чувството, че изтръпването отстъпва място на безразличието? Чувствам се така, сякаш се давя, но ти изглежда, че се държиш здраво.
– Дали?
Тя отвори очи тъкмо навреме, за да види как Дрейвън смръщва вежди, и макар в гласа му да се долавяше закачливост, Флора усети нотка на маскирана болка.
– Ако не беше така, нямаше да си тук и да ме защитаваш.
– Защитата ти е средство за постигане на целта, Флора. Тя няма нищо общо с моята човечност и всичко е свързано с нашата сделка и лунния камък. Аз съм това, което съм, защото избрах да не се поддавам на онази моя страна, която би процъфтявала в мрака. Придържам се към моя вълк, към моята глутница и към всичко, което те защитават. Те са моята сила.
– А когато ги няма? – Гласът ѝ трепери. Идеята за Дрейвън без Матео и Кейд не ѝ допадаше, но това не я правеше по-малко реална. Нощта продължаваше да я блъска с реалността на бъдещето ѝ, ако избере да се превърне.
Дрейвън въздъхна и се отдръпна от нея. Прокара ръце по ръцете ѝ и я обърна така, че тя да е с гръб към него. Внимателно издърпа ластика от конската и опашка.
– Ето какво се опитвах да ти кажа, Флора. Безсмъртието не е всичко, което се крие в него. Да се превърнеш в чудовище си има своите недостатъци.
На върха на езика ѝ затанцува горчива реплика, но Флора я сдържа. Знаеше, че той не казва тези неща, за да изпитва омраза, но това не намаляваше жилото. Той беше прав. Имаше много повече неща, които да обмисли, отколкото някога си беше позволявала. Нямаше семейство, на което да липсва или което да скърби за нея. Ако не друго, тя беше намерила семейство, което щеше да я прегърне и да ѝ даде сили да продължи напред. Проблемът беше, че не мислеше, че може да живее с мисълта, че може да стане убийца. Единственият човек, когото искаше да види мъртъв, лежеше в собствената си кръв в съседната стая.
Това не означаваше, че не е намерила сила в действията си. Намери. Отърваването на света от баща ѝ беше точно такова, каквото го описа Дрейвън – като да направиш услуга на света. Но тя не искаше да изтръпне от преживяното. Трябваше да продължи да чувства; да си спомня всяка емоция, добра и лоша, която я е довела до мястото, където се намираше.
Дрейвън заплете юмрука си в косата ѝ и наклони главата ѝ назад. От устните ѝ се изтръгна тих стон, докато той безшумно измиваше косата ѝ с шампоан и балсам с аромат на евкалипт. Ръката му масажира скалпа ѝ и само за този миг тежестта на чудовището, в което можеше да се превърне, се вдигна.
Беше трудно да си го представи като чудовище, когато се грижеше за нея. Нямаше значение, че току-що бе станала свидетел как той откъсва главата на мъж от врата му – в Дрейвън имаше много повече, отколкото позволяваше на всеки човек да види. Той беше дълбоко загрижен и се бореше с всички сили, за да защити това, което беше важно за него. Нямаше значение, че тези, за които се грижеше, можеха да го отблъснат или да се отрекат от него заради това, което беше. Дрейвън продължаваше да прави каквото може, за да ги защити, и го правеше с всички сили.
Флора се зачуди какво ли би било да бъдеш някой, за когото му пука. Стомахът ѝ избухна в трепети, но тя бързо отхвърли тази мисъл. Той буквално току-що го беше казал сам: тя беше работата.
Тя винаги е била работата. Баща ѝ не беше виждал в нея нещо повече от вещ, която да бъде продадена. Съревнованието беше работа сама по себе си – да бъде идеалната булка за принца на вампирите. Сега тя беше работа за Дрейвън и Калъм. Просто ключ, който те могат да използват, за да намерят лунния камък и да осигурят защита на Емери.
За първи път всичко, което някога е искала, се поставя под въпрос и Флора не е сигурна каква иска да бъде и какво следва.
Не можеше да отрече, че е намерила своето място в света на вампирите, но това не беше единственият живот, който можеше да води. След смъртта на баща си тя се освободи от бремето, което бе носила толкова дълго. Можеше да живее както си иска. Калъм щеше да я пусне, а Емери щеше да я разбере.
Дрейвън изплакна последния сапун от косата ѝ и я обърна с лице към себе си.
– Какво се върти в тази твоя хубава главичка?
Тя беше лице в лице с идеално очертани коремни мускули и регистрира, че стои по бельо, а той е облечен само с нискокачествени панталони. Тя вдигна поглед, за да срещне погледа на Дрейвън, и стисна бедрата си в опит да спре топлината, която разцъфна между краката ѝ, но нямаше никаква полза.
Дрейвън вдиша и тя разбра момента, в който той усети възбудата ѝ, защото очите му се разшириха.
– Зададох ти един въпрос.
Тя очакваше той да коментира реакцията на тялото ѝ, но той не го направи. Преглъщайки покрай топката за голф в гърлото си, Флора се мъчеше да изрази с думи точно това, което изпитваше.
– Просто вече не съм сигурна какво искам. Тъмнината ме плаши, но също така я чувствам като стар приятел. Не искам да се превърна в чудовище като него, но би ли било толкова лошо да бъда чудовище като теб?
Дрейвън въздъхна дълбоко и проследи с пръсти голото ѝ рамо.
– Чудовищата не се създават. Те се раждат, независимо дали това става чрез раждане или чрез обръщане.
– Така ли виждаш себе си? – Веждите ѝ се смръщиха и Флора затвори очи, без да иска да види реакцията ѝ, когато попита: – Така ли би ме видял?
Ниско ръмжене изпълни малкия душ и Дрейвън я докосна по бузата, принуждавайки я да вдигне поглед към него. Той направи плъзгане напред, така че всеки път, когато си поемаше дъх, гърдите му докосваха втвърдените ѝ зърна.
Когато тя отвори очи, изумруденият му поглед съдържаше само доброта, но устата му беше притисната в тънка линия, което я остави несигурна.
– Никога не бих могъл да те видя като нещо друго, освен като момиче, което обича мехурчетата в шампанското си. Но дори и сега в теб има сенки на човек, който е познал болката, и въпреки че ни се иска да вярваме, че тя не ни владее, мракът винаги ще ни дебне. Вярвам, че си способна да постигнеш толкова много, Флора. Ти си силна. Ще дадеш шанс на тези вампири да се преборят за парите си. Единствената ми надежда е, че когато мракът отново дойде за теб, защото той ще дойде, ти няма да се поддадеш на дълбините му.
С всяка своя дума главата му се приближаваше до нейната, докато устните му не се оказаха на косъм от нея.
Устните на Флора се разтвориха и потрепериха, макар да не беше сигурна дали това се дължи на нерви или на нужда. По-често моментите с Дрейвън я караха да се колебае между двете.
– А ако го направя?
– Иска ми се да мога да ти кажа, че ще те измъкна, но ако си в хватката на мрака, се опасявам, че вече ще си изгубена в нея.
Флора не беше сигурна какво има предвид с това изказване, но ако щеше да се поддаде на мрака, нямаше човек, когото да предпочете да е на нейна страна. Ако поиска, знаеше, че той ще я защити от всички чудовища, които се крият в сенките. Той щеше да я защити дори от самата нея. Просто такъв беше Дрейвън.
– Флора… – започна той, но тя заговори в същото време, а въпросът ѝ изгаряше, докато се откъсваше от езика ѝ, разрушавайки всичко, което той искаше да каже.
– Дори с този риск, ще продължиш ли да ме променяш, когато всичко това приключи?
Дрейвън преглътна тежко и тя пожела да изсмуче думите обратно. Той се отдръпна от нея и тя пропусна топлината му в мига, в който тя изчезна.
– Ако не успея да те убедя, че твоята човечност си заслужава, тогава – ако това е, което искаш, да Флора.
Той се обърна и дръпна завесата на душа назад.
– Ще те оставя да се измиеш.
Прибързан момент на смелост, а може би глупост, я заля и тя хвана ръката му.
– Остани.
Въпросът ѝ издигна бариера между тях. Тя дори не знаеше дали иска да бъде превърната, но трябваше да знае, че това все още е опция – че все още има избор да бъде тази, която ще се защити. Колкото и да и беше неприятно да признае, че обича да го има за свой спасител, той нямаше да е там завинаги и тя си обеща, че никога повече няма да бъде слаба.
По чертите на Дрейвън се появи нерешителност.
– Късно е, а тази вечер преживяхме много. Ще бъда точно пред вратата.
– Дрейвън, остани. – Гласът ѝ излъчваше фалшива увереност, която беше повече в негова полза, отколкото в нейна. – Ти ми каза да живея. Да си вземеш душ с мъж не се ли смята за живот?
– Искаш да използваш думите ми срещу мен? – Той поклати глава и на устните му се появи усмивка. – Но не, не и когато току-що си пуснала куршум между очите на баща си.
Флора прокара пръстите си между неговите.
– Това също е част от живота. Аз искам да живея. Искам да изпитам всичко, което моята човешка същност може да предложи. Но най-вече в този момент имам нужда да почувствам връзка с нещо, с каквото и да било. Нещо, което да ми напомня, че има красота в този свят и че има емоция отвъд мрака.
Той сведе поглед към ръцете им, после го издигна по тялото ѝ. Когато очите му срещнаха нейните, нямаше как да не забележи глада в дълбините им.
– По-добре бъди сигурна, че това е, което искаш, Флора, защото всеки душ, който някога съм вземал с жена, е водил до нещо повече, а способността ми да ти устоявам се изчерпва.
Главата ѝ се завъртя, ударена от ревността за всяка друга жена, с която се е къпал, последвана от пияните пчели, които излитат с надеждата, че съпротивата му е толкова слаба, колкото твърди.
Смело протегна ръка нагоре и като се молеше да е по-секси, отколкото се чувстваше, Флора бавно разкопча закопчалките на сутиена си и избута презрамките от раменете си. Първо отдясно, после отляво, преди да позволи на тънката материя да падне на дъното на ваната.
– Тогава спри да се съпротивляваш.
Назад към част 16 Напред към част 18
