Глава 41
Звездите трябваше да ѝ се усмихват. Слоун стоеше на същата поляна като нея и дишаше същия въздух. Всеки спомен за всяко гадно нещо, което някога е правила, излетя през прозореца. Сестра ѝ беше жива.
Емери пристъпи напред и обгърна сестра си в прегръдка, придърпвайки крехката ѝ форма към себе си.
– Наистина ли си ти? – прошепна тя, страхувайки се, че ако я запита твърде силно, Слоун може да изчезне.
– Наистина е! – Слоун ѝ се усмихна слабо и хълцайки, сълзите се стичаха по лицето ѝ, подобно на тези на Емери.
– Но ти умря? – Емери се отдръпна, все още стискайки предмишниците на сестра си – Трупът ти, а Флора каза, че те е убила по молба на краля.
Слоун сви рамене.
– Така е, но трябва да знаеш, че нас, Монтгомъри, е трудно да ни убиеш.
Тя явно не познаваше семейната им история. Нито една от жените в семейството им не беше оцеляла. Но може би това беше зората на нещо ново. Настъпването на нова ера за жените Монгомъри. Ръцете на Емери се спуснаха към стомаха ѝ. Надяваше се да е така. Имаше нужда да е така.
Емери се обърна към Огъстин, който я бе последвал и застана на няколко крачки зад нея. Очите му бяха вперени в Слоун, а мускулите на челюстта му се раздвижиха.
– Върви, хората ти се нуждаят от теб. Аз ще остана със Слоун. Ще отворя портала към Шотландия за вещиците, а ти можеш да ги заведеш до замъка.
– Няма да те оставя! – изръмжа Огъстин, но това беше на границата с ръмженето.
Изненадана, Емери се вгледа объркано в своята половинка. Той имаше пълното право да мрази Слоун за това, което направи на Малкълм, и за факта, че е шпионин в замъка му. Но нима не можеше да види, че това е и радостен момент? Слоун не беше мъртва. Светът около тях се променяше. Може би имаше място за семейството, на което тя винаги се бе надявала. Някаква степен на прошка, която биха могли да постигнат.
Тя протегна ръка към него, но Огъстин не я пое.
– Господарката напада. Кралството ти се нуждае от теб, Огъстин. Върви.
Очите му бяха твърдо вперени в Слоун, а когато тя ги проследи до сестра си, Слоун също имаше неподвижен поглед.
– Моите хора могат да се справят, а Лили е там, за да прибере вещиците.
Очите на Слоун се присвиха при споменаването на Лили, но това беше единствената ѝ реакция на думите на Огъстин. Тя сведе поглед и се втренчи в корема на Емери, а на устните ѝ се появи полуусмивка. Сложи ръце от двете си страни и нежно разтърка подутината.
– Определено имаш какво да разкажеш.
– Нямаш представа. – Емери наклони глава и се усмихна, наслаждавайки се на тези първи мигове със Слоун – Но първо искам да чуя как си се озовала тук. Защо си тук?
– За това ще има време по-късно. В момента съм тук, за да те отведа от това място.. – очите на Слоун се присвиха към Огъстин – ..от тези чудовища.
– Чудовища? – Емери се отдръпна и примигна няколко пъти, като все още преценяваше, че е чула сестра си правилно – Може би кралят е, но Огъстин не е като баща си.
Слоун се подигра, а лицето ѝ се изкриви от отвращение.
– Не е ли? Той уби Майлс и е отнел живота на много невинни хора през живота си.
– Не той е убил Майлс, а господарката. Тя е отговорна за сегашната смърт и смут. – Емери не можеше да твърди, че Огъстин не е отнел живота и на невинни хора. Това беше в природата му и макар да не ѝ харесваше, не можеше да намери сили да го вини за това, което беше пред нея. Кой е бил, когато е смятал, че тя е негов враг. Той правеше това, което смяташе за необходимо. Но той вече не беше такъв. Не напълно. Освен това беше доказала, че може да му наръга задника за това, ако се опита да се върне назад.
– Искаш да останеш с него? С тези чудовища, които ме убиха? – неверието, изписано по лицето на Слоун, погълна Емери.
Тя не очакваше това да се случи по този начин. От друга страна, и през милион години не беше вярвала, че някога ще има възможност да види отново сестра си. Очите ѝ се вдигнаха към тези на Слоун и тя стисна зъби.
– Искам главата на краля да бъде набучена на шиш за това, което ти направи.
– Защо наистина си тук, Слоун? – заговори Огъстин, гласът му беше тих и смъртоносен.
Емери се извърна и го загледа с кинжали в очите. Нямаше да е лесно да накара тези двамата да се разберат, но майната му, ако нямаше да опита. Семейството си беше семейство, а Слоун беше всичко, което ѝ беше останало от кръвта. Сега не беше подходящият момент, но ако имаше начин да си вземе тортата цяла и да я изяде, тя възнамеряваше да опита.
Чертите на Слоун се смекчиха, но в гласа ѝ все още имаше острота.
– Тук съм заради Емери и за да отмъстя на онези, които ми отнеха живота.
Емери пристъпи напред и взе ръцете на Слоун в своите, забелязвайки с настръхнало чувство, че между тях няма никаква искра, каквато имаше, когато се докоснаха с Лили.
– И аз съм толкова щастлива, че си тук. Ще бъда до теб, докато детронираме краля, който ни отне всичко. Но фактът, че си жива, е чудо и ще видиш, че има цял един нов свят, който ни очаква да се формира. Ние можем да го направим заедно. Да създадем свръхестествения свят, който заслужаваме.
– Жива съм само благодарение на вещиците, които ме спасиха. Те знаеха, че кралят ще ме предаде, че ще се опита да ме елиминира. Затова ние взехме нещата в свои ръце. Те ме спасиха. Те са тези, които ме научиха коя съм и ми показаха каква мога да стана. И те бяха прави. Аз съм много по-могъща, отколкото дори те са си представяли. Ти също си такава, сестро.
– Точно това казвам. – гласът на Емери спадна, когато тя събра в едно казаното от Слоун – Чакай… ти си била жива през цялото това време и никога не си се сетила да ме потърсиш?
– Бях толкова слаба, след като ме върнаха. Не знаех къде си, нито че белегът ще се пренесе. Докато се върна от борбата за пътя си към земята на живите, ти вече беше дълбоко в Съревнованието. Опитахме се да намерим начин да те измъкнем. Дори убихме онова момиче от Съревнованието, мислейки, че те ще се опитат да те убият за това и ние ще можем да го използваме като шанс да те измъкнем.
– Вие убихте Челси? – Емери се запъна назад, като издърпа ръцете си от Слоун.
Сестра ѝ сви рамене, сякаш животът на Челси не я засягаше.
– Тя беше средство за постигане на целта и не можеш да ми кажеш, че не беше досадна.
Устата на Емери се отвори и тя потърси думи, но те не дойдоха веднага. Сърцето ѝ се препъна и тя поклати глава.
– Тя беше най-добрата ти приятелка, Слоун. Тя беше първият човек, който ме посрещна в замъка, когато заех твоето място.
– Може би, когато бяхме по-млади, но след като открих каква съм и коя трябва да бъда, всичко се промени.
– И коя си ти? – избухна Емери, а яростта бълбукаше дълбоко в гърдите ѝ – Защото от мястото, на което стоя, ти не си по-добра от краля, който се опита да те убие.
– О, сестро! – каза Слоун, а гласът ѝ се превърна в зловещо мъркане – Най-накрая си задала правилния въпрос. Коя съм аз? Твоят вампир знае. Или поне подозира.
– Емери, махни се от нея! – бързо заповяда Огъстин.
Емери го пренебрегна, продължавайки да се взира в Слоун. Нещо не беше наред. Нещо беше много, много не наред. Да, очите на Слоун бяха кехлибарени, но в тях имаше студенина. Не тъмнина, каквато виждаше в Огъстин. Не беше тъга, страх или дори истински гняв. Очите ѝ бяха изпълнени с… празнота. Празнота!?
– Кажи ми коя си, Слоун! – каза тя тихо.
Очите ѝ блестяха с тази странна празна светлина и тя се наведе към близначката си.
– Аз съм Господарката! – изръмжа тя, щракна с пръсти и Емери се отдръпна – Тази, която ще управлява свръхестественото с мрак и мощ.
Въздухът се изтръгна от гърдите на Емери.
Всички мечти, които Емери бе формирала за краткото време след завръщането на сестра си, бяха изтръгнати.
Аз съм Господарката.
– Ти си…. – думите заседнаха в гърлото на Емери и цялото ѝ тяло се разтресе от смесица от гняв и отчаяние – Ти си господарката?
– Емери, отдръпни се! – почти изрева Огъстин.
Злобна усмивка се изкриви на устните на Слоун.
– В цялата си слава, скъпа сестро. Стоях, чаках си времето. През всичките тези години Далия се опитваше да ме държи под палците на завета, принуждавайки ме да изпълнявам заповедите им, но аз никога не съм била предназначена да бъда момиче за поръчки. Те дори не искаха да развържат магията ми, за да ми позволят да направя това, което трябваше да се направи, докато бях в замъка. Дори работих с онзи имбецил – краля, за да изпълня плановете си. Това беше грешка. Той никога нямаше да ми позволи да направя промените, които исках. Той искаше сам да управлява вещиците, да ни държи под контрол.
Емери се опита да се добере до магията си, тъмна или светла. Нямаше значение, стига да обездвижи жената пред себе си. Тази, която твърдеше, че е нейна сестра, но очевидно беше чудовище. Дланите ѝ се отвориха отстрани, но нищо не се случи. Нищо не дойде. Никакъв прилив на магия. Никакви пипала. Дори яростта, която бе изпитала, бе слаба в сравнение с това, което бе очаквала.
– Не се притеснявай! – подигра се Слоун – Магията ти е отнета. Поне засега. Наистина трябва да внимаваш от кого приемаш напитки, Емери. Никога не знаеш с какво може да са подправени.
Паниката я обзе, докато проследяваше стъпките си през нощта. Единственото питие, което беше пила през цялата нощ, беше водата, която беше поискала преди лова. Останалата част от плячката сама си бе наляла вино в зоната за престой, като много от тях бяха набрали течен кураж. Тъй като беше бременна, тя поиска заместител.
Беше направила това за себе си.
Слоун беше подтиснала магията ѝ и сега Емери беше изцяло в нейна власт.
Очите ѝ проследиха Слоун, докато тя минаваше покрай нея до мястото, където Огъстин стоеше неподвижен като статуя. Неподвижен, с изключение на очите му, които проследиха сестра ѝ. Разбира се. Щеше да се наложи да обездвижи Огъстин. Той вече щеше да я е сграбчил и да е избягал от гората. Трябваше да го послуша. Сега той беше хванат. Хванат в капан. Тук. Заради нея.
Емери притисна одеялото по-плътно около себе си, но то не успя да докосне студенината, която се настани в сърцето ѝ.
– Какво си му направила? – изсумтя Емери, опитвайки се да скрие паниката в гласа си, но не успявайки. Нищо не вървеше както трябва. Тя само се молеше Лили да успее да накара вълците или вещиците там да помогнат на тези, които нападаха замъка.
– Той ще се оправи. Все още имам полза от него, ако е готов да ми сътрудничи. Но не можех да го оставя да вампиряса с теб или да предупреди останалите. – тя прокара ръка по рамото му, ноктите ѝ загребаха по задната част на врата на Огъстин и Емери почти се хвърли да я спре.
– Когато чух всички тези глупости за намерения наследник и намирането на партньори, знаех, че това не е за мен. Надявах се, че не е и за теб, но ти отиде и се задоми, така че явно си пила от коктейла. Но не мога да те виня, Емери. Аз също го правих дълго време. Но когато научих за тъмната магия, когато усетих как тя преминава през мен още преди магията ми да бъде развързана – благодаря ти за това, между другото. Стана ми досадно, че трябва да поглъщам магии и да ги превръщам в свои. Когато обаче усетих тъмнината за първи път, разбрах, че това е моето призвание. Трябваше да я манипулирам. Моята, за да я използвам и да я желая. Трябваше да управлявам. Не само на завета, но и на всички свръхестествени. Заветът, който ме спаси, видя потенциала ми. Подготвиха ме за тази позиция и планирахме това години наред. Ти трябваше да бъдеш до мен, Емери.
Емери изправи гръбнака си и повдигна брадичката си.
– Никога няма да избера да убивам невинни в името на властта.
На Емери ѝ беше ясно, че Слоун е луда. Каквото и да е била някога, вече го нямаше. Сега тя беше тъмнината на падението. Наследница на мрака, която с удоволствие би взела всичко и би убила всеки, който се изпречи на пътя ѝ.
– Както искаш! – сви рамене Слоун игриво, сякаш вече беше спечелила – Наистина искам само кръвта във вените ти и бебето в корема ти. Неприятен страничен ефект от това да се върнеш от мъртвите чрез тъмна магия е, че вече не можеш да се размножаваш. Слава богу, че имам близнак.
Слоун създаде портал зад себе си с лукава усмивка. Без да каже и дума, тя хвана Емери за ръката и я издърпа през портала. Колкото и крехка да изглеждаше Слоун, тя притежаваше измамно много сила.
Сила или магия.
Емери беше прецакана. Никаква магия. Нямаше и собствена сила, като се има предвид, че беше хваната в капан в тяло, което не беше подготвила заради растящия си корем.
Слоун изръмжа на ухото ѝ.
– Отвърни на удара и ще те убия сама. Както казах, нямам нужда от теб.
Емери кимна и се остави да бъде пренесена в нещо, което приличаше на замък. Тя погледна през рамо и слабо се усмихна на Огъстин, като изрече мястото, на което я отведоха, и се надяваше, че скоро ще се освободи от магията, под която го държеше Слоун.
Когато се обърна с лице към замъка, жлъчката се надигна в задната част на гърлото ѝ.
Нищо не можеше да я подготви за касапницата, която видя. Магията бръмчеше във въздуха и Емери не можеше да разграничи тъмнината от светлината. Телата на вампирски кралски особи и часови бяха разхвърляни по дансинга и моравата, а между тях имаше езера от кръв. На места горяха огньове, които овъгляваха земята и изпълваха въздуха с гъст дим.
Емери изкриви врат, за да погледне към самия замък. Части от него липсваха, раздробени от нападението на вещиците. Пиедесталът, на който седяха кралят и кралицата, беше разрушен, терасата беше покрита с отломки, а когато погледна към задната стена на замъка, видя право в голямата бална зала, където полилеят висеше на последната брънка от веригата си.
В очите ѝ се появиха сълзи. Зрителите на лова никога не са имали шанс. Всеки, който стоеше близо до подиума или се намираше в замъка, беше попаднал в зоната на взрива. Очите ѝ се стрелкаха наоколо, търсейки краля и кралицата, но нито един от тях не се виждаше в касапницата.
Господарката беше направила това.
Не…. Слоун!
Тя е тази, която е инсцинирала това. Тя го беше планирала. Беше ги изиграла и ги накарала да повярват, че това е сватбата, която иска да атакува, но това беше нейният план през цялото време. Да унищожи колкото се може повече от висшия ешелон на кралските вампири.
Жената, която я държеше в плен, не беше сестрата, която помнеше. Тя дори не беше тази, която беше написала всички онези ужасни неща за Емери в дневниците си. Не, жената пред нея беше зла. Тя не уважаваше живота, а само стремежа си към власт.
Навсякъде в задната част на замъка се водеха битки. Дориан и още един вампир, когото Емери не познаваше, се сражаваха заедно с Ансел във вълча форма срещу група магически усъвършенствани вампири на господарката. Работеха заедно, за да разкъсват един след друг, но всеки път, когато приключеха с един, в битката се включваше друг.
Нямаше да успеят да продължат. Тя виждаше, че дават всичко от себе си, но това можеше да ги отведе само дотам.
Емери отново посегна към магията си, опитвайки се да види дали може да усети нещо, да призове някаква помощ за приятелите си, но нищо не се получи.
Близо до края на гората Дрейвън и Флора работеха в екип, за да откъснат главите на нищо неподозиращите тъмни вампири, които атакуваха Малкълм и екип от стражи на Огъстин. Лили и Бронуин не бяха далеч от тях. Те стояха гръб до гръб, като хвърляха както нападателна, така и защитна магия, за да помагат на околните, докато се бореха със собствените си тъмни вампири.
Емери въздъхна с облекчение, че поне Лили не е била лишена от магията си и е успяла да върне и двамата в замъка. Не бяха спечелили, но нямаше да се предадат без бой.
Друг портал се отвори от далечната страна на подиума, където тя стоеше със Слоун, и сърцето на Емери се сви, когато видя, че през него минават още тъмни вампири.
Не.
Бяха твърде много. Дори с мощни вещици, вампири и вълци на своя страна, те не бяха подготвени за битката, която се разрази в замъка. С всеки взвод вампири, който влизаше през портала, надеждата в гърдите на Емери се изчерпваше все повече.
– Великолепни са, нали? – изпищя Слоун, пляскайки с ръце като садистичен тюлен – Създадени са от моята кръв и телата на вампирите. Те са принудени да ме слушат, да изпълняват заповедите ми.
– Ти им отнемаш свободната воля.
– Давам им живот след смъртта! – издекламира Слоун, сякаш по някакъв начин компенсираше кражбата на вечния живот на тези вампири.
– Ако това трябва да си казваш, за да спиш нощем.
Огъстин се откъсна от дърветата, гърдите му се издигаха, а очите му бяха убийствени. Огледа сцената и стъпките му се забавиха съвсем леко. Челюстта му се стегна и очите му се стрелнаха трескаво, докато не се приземиха върху Емери в основата на разрухата заедно със Слоун.
Той се втурна към мястото, където стояха, но когато се приближи, Слоун протегна ръка и отново го замрази.
Емери наистина трябваше да разбере как, по дяволите, прави това. Това би било полезно умение и тя не би искала нищо повече от това да го използва срещу Слоун, докато ѝ прерязва гърлото.
– Рен! – изкрещя Слоун – Нека приключим с това, вече ми омръзна да играя тази игра. Получих това, за което бях дошла.
Рен излезе през портала, държейки Агата с нож на гърлото. Винаги любезният собственик на кафенето се усмихна на Емери над кухите скули.
– Толкова съм щастлива да те видя, скъпа, макар че ми се иска да беше при други обстоятелства.
Това е подценяване. Какво, по дяволите, прави тя там?
Очите на Емери омекнаха и тя направи крачка към Агата, като в гърдите ѝ се надигна нуждата да я защити.
Слоун пристъпи пред Емери, спирайки напредъка ѝ.
– Стига с тези любезности Агата, ти каза, че имаш пророчество за сестра ми и ще го кажеш само на нея.
Очите на Агата се спряха на Емери и устните ѝ се усмихнаха меко. Когато говореше, то беше насочено само към Емери, сякаш не стояха в касапницата на падането на свръхестествения свят.
– Звездите ме дариха с едно напомняне, скъпа моя. Животът, за който скърбиш, не си е отишъл. Синът ти е едно със сестра си, не по тяло, а по дух. Те бият един с друг, две половини от едно цяло. Не позволявай на мрака да те завладее, Емери. Нека той те подхранва. Научи начините му, за да го овладееш и да донесеш светлина. Животът, който притежаваш, е истинското бъдеще. Не им позволявай да се изплъзнат.
– Ти каза, че имаш пророчество, лъжлива краво! – Слоун пристъпи напред и повали Агата на земята – А не някакви евтини психопатски глупости.
Емери се задъха и се опита да пристъпи напред, но Слоун щракна с пръсти и Емери замръзна твърда като статуя.
– Аз ли го казах? – захили се Агата, сякаш беше чула шега, в която беше посветена само тя – Предполагам, че съм забравила, че вече съм споделила всичко, което звездите са пожелали да споделя. Това откровение беше просто удоволствие. Няма пророчество, а само напомняне за истината, която трябва да бъде споделена, преди да е дошло моето време.
Челюстта на Слоун се стегна и тя измърмори проклятие под носа си.
– Няма значение. – тя поклати глава, така че косата ѝ да падне назад върху раменете, и оправи роклята си.
– Напомнянето може и да е паднало в глухо ухо. Нейните бебета са мои. Свръхестественият свят е мой. И няма нищо, по дяволите, което сестра ми да направи по въпроса. – тя направи пауза и едва доловимо кимна на Рен – Вече нямаме нужда от нея. Убий я заради желанието ѝ да ми губи времето, за да ми говори глупости. Ще вземем каквото ни трябва и ще си вървим.
– Не! – извика Емери, а очите и устата ѝ бяха единствената част от нея, която Слоун бе сметнала за достойна да остане функционираща – Рен, моля те. Не я убивай. Просто я остави да си тръгне. Това не си ти. Ти не си убиец.
– Ти не ме познаваш, Емери! – каза Рен, тя поклати тъжно глава, сякаш вярата на Емери в нея беше физически болезнена – Аз не съм приятелката, която помниш и не искам повече да живея по правилата на завета. Ние създаваме нещо по-голямо. Нещо по-добро. Свят, в който всички ще се разбираме под управлението на господарката.
Очите на Емери се спряха на Слоун и тя се помоли на сестрата, която се надяваше, че все още е заровена дълбоко в нея.
– Ще направя каквото искаш, само моля те, не убивай невинни хора.
– Невинността е относителна! – измърмори тя, а очите ѝ проследиха нещо, което се случваше на бойното поле извън полезрението на Емери.
Очите на Агата омекнаха и тя се усмихна на Емери, което ѝ подсказа, че се е примирила със съдбата си.
– Не се притеснявай за мен, скъпо момиче, звездите призоваха името ми и аз съм готова да танцувам сред тях. Дръж сърцето си леко и ухото си отворено за плана, който звездите имат за теб. Скоро ще видиш всичко такова, каквото е трябвало да бъде.
Не. Емери не можеше просто да им позволи да я убият. Агата не беше направила нищо друго, освен да ѝ помогне. Но това само по себе си беше проблемът. Тя съзнателно бе пожертвала собствения си живот, за да се опита да вдъхне надежда на Емери.
Въпреки това Емери не искаше да повярва, че това е краят на скъпата ѝ приятелка. Не беше честно. Как можеше звездите просто да я оставят да умре?
Очите на Емери се стрелнаха между Слоун и Рен, докато се опитваше да реши коя от тях е по-склонна да се замисли над думите ѝ.
Тя се спря на Рен и се опита да се обърне към приятелката, която обичаше.
– Как можеш да мислиш, че това е отговорът? Моля те, недей да го правиш. Ще направя всичко, Рен.
Очите ѝ се свиха и за миг Емери си помисли, че я е достигнала. Но след това устните ѝ потрепнаха и вместо усмивка, лицето ѝ се пропука от насмешка.
– Когато вече няма какво да наречеш дом, избираш страната на победителите.
Без да се замисля, Рен се протегна и с едно движение на китката си счупи врата на Агата.
– Не! – извика Емъри и се хвърли срещу хватката на Слоун. Тя се завъртя и призова магията си напред, но от свитите ѝ гърди се излъчваха само ридания.
Слоун отпусна хватката си върху Емери и тя се сгромоляса на земята. Нощта, която бе започнала толкова добре, бе завършила не само с битка, но и със смъртта на невинни хора. Не само Агата, но и всички онези, които сега лежаха на бойното поле.
– Да вървим, сестро! – поиска Слоун – Достатъчно време изгубихме тук.
Емери се загледа в тялото на Агата, което лежеше на земята само на няколко крачки от нея. Нещо вътре в нея се разкъса. Тя вдигна глава и се обърна, за да погледне Огъстин. Той беше замръзнал на място по средата на крачката си, а очите му бяха втренчени в нея.
-Толкова съжалявам! – промълви тя. Надяваше се, че той ще разбере, че трябва да направи това, което е най-добро за кралството. Това означаваше да спре Слоун.
Емери откъсна очи от образа на своята приятелка и погледна към Слоун през насълзените си очи, докато се опитваше да подгъне краката си под себе си, за да си осигури по-голям лост.
– Ако си мислиш, че ще тръгна с теб, че ще ти помогна по какъвто и да е начин или форма след това, което направи тази вечер, си по-луда, отколкото си мислех.
– Не е нужно да се съгласяваш! – засмя се Слоун – В това е красотата на това.
Емери тъкмо се канеше да се хвърли към сестра си, подготвила ръце за гърлото ѝ, а на устните ѝ се четеше само молитва за надежда към звездите, когато две окървавени ръце се увиха около Емери и я дръпнаха назад.
– О, но аз го правя. Емери е член на моя двор и партньорка на сина ми. Вярвам, че имам право на глас.
Кралят затегна хватката си върху бедрото ѝ и ножът се заби в гърлото ѝ. Той се наведе и прошепна в ухото ѝ.
– Сега те имам, Емери, спаси ме от тук и може би ще оставя детето ти да живее.
Слоун извърна очи и изпъна бедрата си, сякаш кралят беше само незначителна досада.
– Какво си мислиш, че правиш, Люин?
– За теб аз съм „Ваше Величество“, вещице. А аз гарантирам, че ще се измъкна оттук жив. Веднъж работихме заедно, за да измамим вещиците, нека сключим сделка отново. Животът на сестра ти срещу моя. Ще ти позволя да управляваш вещиците, но вампирите са мои и ще спреш да убиваш хората ми. В замяна ще ви оставим вашите.
Емери изпадна в тих смях. Дори тя знаеше, че Слоун никога няма да се съгласи на това. Тя си мислеше, че е владетелка на проклетата вселена. Тя нямаше намерение да слуша този дребен мъж с неговите илюзии за власт.
В отговор Слоун отметна глава назад и се засмя. Ръцете ѝ се увиха около кръста ѝ, притискайки корема ѝ, и тя се наведе, сякаш това, което беше казал, беше най-смешното нещо на света. Тя протегна ръка и избърса една сълза от окото си.
– Животът ти беше загубен в момента, в който накара да ме убият, Ваше Величество. Но може би все още имам полза от вас, така че ето моите условия. Нуждая се от нейната кръв, и то много. Прережи гърлото ѝ и се присъедини към мен. Закълни се във вярност към мен и ще ти позволя да запазиш живота си.
– Татко, недей. – гласът на Огъстин прозвуча над битката, която все още бушуваше около тях.
Емери погледна Слоун. Разбира се, че манипулативната кучка му бе предоставила възможността да говори, когато животът ѝ бе поставен на карта. Тя несъмнено искаше той да се моли на нея и на баща си. Да попие всяка последна частица отчаяние от устните на половинката на Емери.
Тялото на краля се напрегна, докато преценяваше възможностите си, преди да изпищи.
– С удоволствие ще я убия, останалото не подлежи на обсъждане.
– Ха! – Слоун изблъска Рен с лакът и вдигна вежди. Рен изсумтя, преди да се присъедини и да се засмее за сметка на краля. Когато най-сетне се спряха, Слоун изтръгна в ръката си кълбо магия и го подхвърли нагоре, преди да го хване и да прикове поглед към краля.
– Ако си мислиш, че ми пука за преговорите ти, грешиш. Тя ще умре независимо от това, че е избрала грешната страна. Единственото, което можеш да избереш, е дали ще паднеш с нея, или не.
Кралят преглътна тежко. Явно не беше това, което очакваше да каже сестра ѝ, макар че това не я изненада ни най-малко. Слоун беше излязла от проклетия си път – нищо и никой нямаше да спре плановете ѝ.
– Така да бъде! – каза кралят.
Три думи подпечатаха съдбата ѝ.
Емери не усети как стоманата се стовари върху шията ѝ, докато я прорязваше. Едва кръвта, която сгряваше гърдите ѝ и бълбукането в ушите ѝ даваха да разбере, че ще умре.
Пред очите ѝ нямаше бяла светлина или проблясъци на живот.
Докато тялото ѝ падаше, тя изрече трите думи, които имаха най-голямо значение за нейната половинка. Неговото лице беше последното, което щеше да види. Емери можеше само да се моли той да спаси дъщеря им.
Не само за да не е сам, но и в името на света.
Назад към част 41 Напред към част 43
