Глава 10
На Земята
Преди 174 години
Оправям странните си дрехи, взирайки се в отражението си в едно от огледалата, които са разположени в залите на двореца. Облеклото ми е много по-грубо от това, с което съм свикнал. Почти усещам мазолестите ръце и часовете труд, вложени в преденето на плата, после в тъкането му, след това в щателното му боядисване, кроене, оформяне, шиене.
Напомня ми за едно време, което е по-добре да забравя, време, в което трябваше да се преструвам, че не се пръскам по шевовете от сила.
Чувам тихите стъпки, когато някой завива по коридора.
– Дезмънд! – Вика една жена фея.
Поглеждам навреме, за да видя Хароуин, благородничка, която се насочва към мен, бузите ѝ са розови, а устните – подпухнали.
Потривам устата си с ръка. Никога не е трябвало да лягам с дъщерята на генерала. Но в моя защита, тя вече трябва да знае – всички те вече трябва да знаят – че не съм добър за повече от една-две нощи забавление. Проблемът е, че всяка жена вярва, че тя е тази, която е различна. Че тя ще бъде феята, която ще пречупи подлия Крал на нощта от лошите му навици. Че тя ще носи короната му и ще носи децата му.
Това никога няма да се случи.
Прокарвам ръка по грубата материя, която нося. Трябва да спра да отлагам това. Нямам време да оставям Хароуин да падне лесно. Трябва да си тръгна сега, иначе изобщо няма да си тръгна, а това е най-близкото, до което съм стигал от десетилетия.
Изправям нервите си, обръщам се на пети и се насочвам към задната част на двореца.
Хароуин отново ме вика, гласът ѝ става все по-слаб, когато разбира, че няма да говоря с нея.
Веднъж копеле, винаги копеле.
Оставям жената фея и замъка зад гърба си, прекосявам кралските земи към кръглата портална къща, която се извисява пред мен. Хвърлям магията си към нея и огромните ѝ врати се отварят. Вътре въздухът се вълнува и прилича на мираж. Взирам се в портала.
Наистина правя това.
За първи път от години сърцето ми започва да тупти.
Твоята половинка можеше вече да е живяла и да е умряла. Може никога да не я откриеш.
Колебая се, а собствената ми отдавна погребана несигурност ме притиска по петите.
Една по-дълбока, по-първична част от мен смазва несигурността ми с едно просто твърдение – Трябва да опитам.
Нуждата да я намеря се е превърнала почти в натрапчива мисъл.
Поемам дълбоко дъх, взирайки се в трептящия въздух на портала, и след това преминавам през него.
Покрай мен пробягват земи, светове се обръщат. Гледам как всичко това преминава, докато се движа по линията на лей. Протягам ръка и вихърът около мен се разлюлява. Снежни планини и изгарящи пустини се приближават. Гледам всичко това с удивление, докато не намирам изхода, който търся.
Стъпвам от лей-линията и светът се фокусира. Оправям подгъва на палтото си, докато се оглеждам около себе си.
Земя.
Бил съм тук няколко пъти. Никога за дълго, но винаги достатъчно дълго.
Земята е обагрена в тъжни, мрачни нюанси на сивото, а на хоризонта едва различавам Лондон. Опитвам се да не се усмихвам. Вече почти виждам уморените, отчаяни лица на жителите му, вече усещам миризмата на тор и човешки екскременти, която се носи по калните улици. Чувам дрезгавата кашлица на хората, които живеят твърде близо един до друг.
Какво мизерно място. И ето ме тук, готов да се присъединя към тях.
Защото някъде, някога, моята булка ще бъде сред тях.
Назад към част 10 Напред към част 12
