Глава 3
– Сигурна ли си, че не искаш да изчакаш, докато…
– Всичко е наред, Аарон. Ще се справим. – Издърпах ключовете от ръката му. – Престани да се тревожиш.
Застанал до отворената шофьорска врата на джипа си, пиромагът се намръщи към мен и Езра, после въздъхна.
– Добре, добре. Но бъдете внимателни.
– Винаги съм внимателен – каза Езра с онзи мрачен тон, който не даваше никаква представа дали се дразни, или не.
Мръщенето на Аарон се задълбочи. Той примигна между нас, след което се обърна на пета и се запъти към входната врата на гилдията, за да се присъедини към останалите офицери за ранното сутрешно събрание.
Междувременно аз и Езра щяхме да довършим работата, която Робин ми беше възложила.
Двайсет минути по-късно спрях джипа на паркинга на гробището „Капилано Вю“. Когато преди две седмици се бяхме появили в търсене на леговището на сектата, то беше град на призраци – без умисъл за игра. Днес обаче десетина коли чакаха шофьорите си да се върнат.
Паркирах в най-отдалечения край и излязох. Ранният февруарски вятър пощипваше бузите ми, докато проверявах дали бойният ми колан е скрит под подгъва на якето ми. Макар че миналата седмица бях върнала пистолета на Джъстин, оръжия не ми липсваха.
Не само, че коланът ми беше презареден с алхимични бомби и нов пейнтбол пистолет, взет назаем от Линдън, но и най-накрая имах върнат артефакт – след срещата в петък вечер Лим беше доставил месинговите ми боксове, в чийто метал беше вградено заклинание за усилване на силата. Уелдън, който беше значително по-малко надежден от ученият по аркана, все още не беше изработил заместващо заклинание за нападане за мен.
Езра, за съжаление, нямаше оръжие, което да носи – макар че предвид двойната му магия, вероятно нямаше нужда от такова.
Свързах ръцете ни, докато вървяхме по една от многото пътеки, които водеха през малки полета с плоски надгробни камъни. Покрай нас мина двойка на средна възраст, чиито лица бяха натежали от скръб. По-далеч едно семейство се беше събрало около друг знак. Един старец седеше сам на една пейка, с букет бели маргаритки в ръка, а в овехтелите му черти се четяха хиляди спомени, докато той гледаше към далечните дървета.
Плъзнах ръката си по ръката на Езра и преплетох пръстите ни. Никога не бях губила близък човек заради смъртта. На света нямаше гробове, които да означават нещо за мен, но само на шестнайсет години Езра беше загубил всички, които някога е познавал.
– Какво се е случило с телата им? – Въпросът излезе от устата ми, преди да успея да го спра.
Езра ме погледна.
– Чии тела?
– Твоите… твоите родители. Знаеш ли?
– Непотърсените тела се погребват на частна земя, управлявана от полицията. Не знам къде… вероятно в Орегон.
– Когато това приключи, би ли искал да разбереш къде са те?
Той обмисли въпроса ми, докато се движехме по пътеката, насочвайки се към гората в северния край на гробището.
– Може би някой ден.
Пръстите ми се стегнаха около неговите. Противно на волята ми картата „Смърт“ се плъзна в съзнанието ми, последвана от Обесения човек, чието лице беше празно и спокойно в смъртта. Жертвоприношение.
Сега това е неговият избор.
– Езра… – Думите не ми стигнаха.
– Какво има?
Спряхме в края на гората. Другите посетители на гробището бяха далечни фигури, а единственият звук беше шумоленето на клоните от студения вятър.
Търсейки очите му, отворих уста – но отново не можех да говоря. Не знаех какво да кажа. Как можех да изисквам от него да не прави жертви? Можех да го помоля да спре да диша. Ако приятелите му бяха в опасност, той щеше да направи всичко, за да ги защити.
Той прокара палеца си по ъгълчето на устата ми, сякаш за да разтрие намръщената ми физиономия.
– Какво става, Тори?
– Аз… аз просто… – Поех си дъх. – Нищо. Но имам един въпрос.
– Какъв въпрос?
Тръгнах нагоре по пътеката, търсейки мястото, където си бяхме проправили път в храсталака.
– Знаеш ли всички онези неща, които Робин обясни за демоните, които се подсилват от топлината?
– Знаех, че всичко винаги изстива, когато използвам силата на Етеран, но не знаех защо. – Той поклати глава с раздразнение. – Ако бях разбрал, че демоните могат да превръщат огъня в магия, щях да го спомена отдавна.
– Хубаво, че Етеран те запозна с това.
– Той никога не е бил свободен със знанията си.
– Не се шегувам. Чутовен ход, Етеран.
Езра свъси вежди.
– А сега ми кажи какво наистина не е наред, Тори.
Глупости. Трябваше да знам, че няма да мога да го отклоня толкова лесно.
За щастие току-що бяхме открили пътеката от преди две седмици в гората и аз се проврях през клоните. Скърцащите стъпки и чупещите се клонки потвърдиха, че Езра е точно зад мен, вероятно чудейки се на каква странна допирна точка е попаднал мозъкът ми.
След текстовите ни признания в любов и онази разпалена целувка на паркинга на гробището двамата с Езра нямахме време или уединение, за да поговорим наистина. Между новата ни уговорка с Робин и това да помогнем на Дариус да се подготви да поеме – и да свали – Съда, бяхме твърде заети.
И както казах на Сабрина, всичко беше толкова… сложно.
Освободих се от дърветата и когато излязох на поляната, в мускулите ми се появи напрежение. Спомените за паническото ни бягство ме удариха силно – Аарон едва ходеше, Кай куцаше силно, Езра светеше с демонична магия.
Кенотафът вече го нямаше. Парчетата от разбитата статуя на ангел лежаха сред счупените колони, а изветрената чаша, която той държеше, беше паднала настрани близо до разчленената ѝ ръка, сякаш се беше протегнала към нея.
За разлика от времето, когато си тръгнахме, подземното стълбище не беше напълно погребано. Някой беше разкрил входа на прохода – но ние знаехме, че трябва да очакваме това. Дариус не беше пренебрегнал това важно място. На сутринта, след като го бяхме открили – и едва се спасихме с живота си – Дариус, Жирар и Алистър бяха претърсили отломките вътре, но Ксанте и Ксевер бяха премахнали всичко важно с изключение на кръга за призоваване. Не че са могли да го опаковат и да го изнесат, но все пак.
Главният управител беше разположил екип за наблюдение в гробището, който да следи за завръщащи се култисти, но никой не се беше появил. Култът беше изоставил леговището си.
Точно затова Езра и аз бяхме тук.
Извадих фенерчето от колана си.
– Да започнем?
– Води.
Тръгнах надолу по стълбите, като внимавах да не се спъна в отломките.
– Няма ли да е страхотно, ако трябва да използваме кръга за призоваване на култа, за да те разкултуриме? Иронията е сладка.
– Етеран и аз може да сме го повредили – каза Езра, визирайки битката си с мощния демон Ксевер. – Ако е оцелял обаче, ще бъде…
Той прекъсна, когато стигнахме дъното. Осветих със светлината си пещерния вход към мястото.
– … почти твърде лесно – завърши той сухо.
Стиснах челюстта си.
– По дяволите.
Стъпките ми отекнаха шумно, докато пресичах към кръга, който се надявах да е оцелял – но не. Перфектният кръг за призоваване се беше превърнал в натрошени отломки.
Дариус ми беше казал, че кръгът е непокътнат, което означаваше, че е бил разрушен в някакъв момент между посещението му в подземното леговище и сега. Но нашата гилдия е наблюдавала мястото. Как, по дяволите, Съдът се е промъкнал тук, без нашите хора да го забележат?
Дървеният олтар също беше разрушен, а каменната катедра, където бях намерила култовия гримоар, беше разбита – доста гневно, помислих си аз. Как ли са реагирали Ксанте и Ксевер, когато са разбрали, че сме им откраднали гримоара от защитната му кутия? Нещо ми подсказваше, че лидерите на култа не са били доволни от това.
Извих врата си назад. Ксанте и Ксевер дори бяха махнали аленочервените кристали от колоните и бяха свалили гоблените със сигили. Говорим за ефективно почистване. Дали Ксевер беше впрегнал на работа ранения си демон, след като бяхме избягали? Почти ми стана жал за демона.
Почти.
– Мислиш ли, че са напуснали Ванкувър изцяло? – Попитах, като ритнах парче камък. Не беше останало нищо, което да подсказва, че тук е действала секта.
– Може и да са преместили Върховния съд, но се съмнявам, че Ксевер все още е готов да напусне. Той работи върху нещо.
– Това, с което помагаше на Робин, нали?
Езра кимна.
– Той е адски решен да се добере до…
Силната вибрация на телефона ми изпълни помещението и аз трескаво бръкнах в джоба си, учудена, че тук долу има някакъв обхват. Измъкнах телефона, намръщих се на непознатия номер на екрана, после го вдигнах до ухото си.
– Ало?
– Тори? – попита дълбок глас.
– Кой е?
– Блейк.
Примигнах.
– Блейк? Като терамага от „Ключовете на Соломон“?
– Колко Блейкове познаваш?
Заля ме облекчение. Не бях чула и дума от или за терамага, откакто бяхме избягали от щаба на Ключовете, оставяйки го окървавен на пода.
– Толкова се радвам, че си жив.
Нисък, безпардонен смях.
– Казах ти, че няма да умра – макар че да остана жив се оказа по-трудно, отколкото очаквах.
– Какво имаш предвид?
– Всъщност това е причината да се обадя. Извадихме четирима членове на „Ключовете“, покварени от сектата – но не ги изловихме всичките.
Изблик на адреналин ме заля.
– Има още?
– Поне още един. След като ти си тръгна, едва не ме убиха три пъти, преди да успея да се измъкна от Солт Лейк Сити. Сега се укривам, но вече е твърде късно.
– Твърде късно?
– Някой разпространи слухове в гилдията, че страдам от посттравматично стресово разстройство след изтреблението на Енрайт, и след като живях сам на мястото на нападението в продължение на осем години, най-накрая съм се бил пречупил. Членството ми в гилдията е временно преустановено и има награда, за да ме предадат – за собствената ми безопасност, или поне това твърдят те.
Езра се вгледа в лицето ми, вероятно разчитайки ужаса по чертите ми.
– По дяволите, Блейк. Ако те хванат…
– Ще бъда мъртъв, преди някой да разбере, че това е подставена работа. Да, знам. Не се притеснявай, добре съм скрит.
– Има ли някой в гилдията ти, който може да ти помогне?
Той въздъхна.
– Мислех, че знам на кого мога да се доверя, но вече не съм сигурен в никого. Написах всичко и го изпратих на моя ГМ, но не знам дали ще стигне до него.
Не е добре. Притискането на Съда беше като опит да задържиш вода в ръцете си. Нямаше начин да я хванеш в ръце. Тя просто се изплъзваше.
– Мога да говоря с моя ГМ – казах аз. – Обзалагам се, че той ще може да се свърже с теб…
– Твърде рисковано – прекъсна ме Блейк. – „Ключовете“ нямат никакви следи за „убийците“, които са убили Ръсел и офицерите. Не можеш да им дадеш никаква причина да подозират твоята гилдия.
– Ние не сме убийци. Ние бяхме…
– Това няма значение. Ако клетите къртици успеят да убедят гилдията да се обърне срещу един от собствените си членове, те могат да убедят Ключовете да се обърнат и срещу вашата гилдия.
Преглътнах трудно.
– Обаждам се, за да предупредя теб и съмишлениците ти от гилдията да си пазите гърба. Стойте далеч от Ключовете – и стойте далеч от този култ.
– Е, ами не е толкова просто. Оказва се, че съдът на най-високо ниво – как го нарече, Езра?
– Върховният съд – допълни той.
– Точно така. Върховният съд е тук, във Ванкувър. Всъщност в момента стоя в леговището им – леговището им отпреди две седмици, когато го разкрихме, трябва да кажа.
Блейк замълча за миг.
– Защо, по дяволите, сте в тяхното леговище?
– Бивша бърлога. Изоставиха го, след като нахлухме. Нашата гилдия го наблюдава от две седмици, но няма следи от култисти.
Терамага измърмори.
– Култът се опитва да ме убие, защото знам за тях. Те ще се опитат да убият и теб – а ти им го правиш адски лесно.
– Тук няма никой, Блейк.
– Забрави ли за менталиста? – изръмжа той. – Дори само да се разхождаш на открито, е опасно.
Намръщена, погледнах към Езра.
– Така или иначе ще си тръгнем сега. Нещото, за което дойдохме тук, беше провалено.
– Добре. И щом излезете, върнете си задниците в гилдията.
Махнах на Езра да ме последва и тръгнах през помещението.
– Ти си ужасно властен, знаеш ли.
– Ще ми благодариш, когато не умреш. Току-що ти обясних как сектантът се опитва да ме убие, помниш ли?
– Да, да. – Тръгнах нагоре по стъпалата, с телефона в едната ръка и фенерчето в другата. – Значи ще останеш да се криеш, нали? Можеш просто да седиш спокойно, докато моята гилдия се справи с култа.
– Твоята гилдия?
– Е, не само моята гилдия. – Сивкавата слънчева светлина разцъфна през стълбището и аз изгасих фенерчето си, докато бързах към приятелското сияние. – Ще получим помощ и от други гилдии.
– Мислиш ли, че това ще е достатъчно?
– Нашият ГМ по принцип е гений. – Главата ми изскочи от потъналото в земя стълбище и аз изкачих последните няколко стъпала. – Ако някой може да се справи, това…
– Тори!
На няколко стъпала под мен Езра ме хвана за краката. В същото време нещо падна покрай лицето ми – и едно въже се стегна около горната част на ръцете ми.
Някой зад мен ме издърпа нагоре от дупката, изтръгвайки краката ми от хватката на Езра. Хвърлих се надолу върху отломките, парчета скали се забиха в гърба ми през коженото яке – и на сантиметър от носа ми се появи лъскава стомана.
Непознатият, който се извисяваше над мен, насочи острието на дългия си меч към гърлото ми.
Назад към част 3 Напред към част 5
