Глава 11
Не, няма да се срещам с други елити.
Да, вероятно ще го направя в някакъв момент.
Не, не тази вечер.
Да, Дез се интересува от моите чувства.
Не, грижата за моите чувства няма да ме избави от срещата с въпросните елити, когато дойде моментът.
Очевидно срещата с важни феи е част от целия този пакет за сродни души, за който се подписах.
Блех.
Ако можех да изживея живота си, без да срещна друга високопоставена фея, щях да го смятам за победа. Дез е повече от достатъчен.
Дез ме спира пред една таверна и аз я оглеждам добре. Изглежда точно като останалите. Същата дърворезбована фасада, същите ярки светлини, нанизани над тентата ѝ, същият гумен вид, който подсказва, че мястото е издържало десетилетия на разливане на бира.
Честно казано, това е моят тип бар. Забавен, без излишества, с добър алкохол. Единствените недостатъци на тази ситуация са, че, първо, намираме се в Другия свят, а не на Земята, и второ, не мога да пия, благодарение на изплащането, което Дез ми взе преди седмици – о, и трето, влизам в бар, все още облечена в тренировъчните си кожи. В този момент облеклото е по-скоро кожени изрезки, отколкото истинска кожа.
Търговецът ми отваря вратата и двамата влизаме в кръчмата.
Един по един шумните посетители ни забелязват. В рамките на секунди заведението мълчи смъртоносно.
– Ами, това ли трябваше да се случи? – Прошепвам на Дез. Той не си прави труда да отговори.
В далечния край на залата един стол се отдръпва и напред пристъпва огромна, грамадна фея – макар че е малко пресилено да го нарека фея, поне според моето определение за тази дума.
Белезите по лицето на мъжа, разкъсаните кожи и дивата червена коса ме карат да мисля, че той е по-малко фея и повече пират.
Златистокафявите му очи са сурови, докато крачи към мен и Дез. Никой друг в заведението не помръдва, всички погледи са приковани към нас.
– Какво, по дяволите, правиш тук, копеле? – Пита той с дрезгавия си глас.
Веждите ми се вдигат нагоре. Не мисля, че освен мен, съм чувала някой да обижда Търговеца в лицето му.
Сега стаята е обгърната от друг вид тревожна тишина, сякаш някой е запалил кибрит над купчина пушек и всички се подготвят за предстоящата експлозия.
И тогава, като нещо от филм, двамата мъже се смеят и се прегръщат в съкрушителна прегръдка.
Какво?
Взирам се в тях недоверчиво.
За нищо на света няма да разбера мъжете, независимо от кой свят идват.
Рошавата фея се отдръпва, за да огледа половинката ми.
– Как си, по дяволите, Дезмънд?
Дезмънд. Нищо чудно, че цялата стая притихна. Тези хора разпознават своя крал. Сигурно е вдигнал каквото и да е омагьосване, което е поставил върху себе си, точно преди да влезем в бара.
Дез кимва, а по лицето му се разстила лукава усмивка.
– Наистина добре, брат ми. Много добре.
– Ха! Познавам тази усмивка, – казва червенокосата фея и го потупва по гърба. – Чие богатство си взел този път? Или – погледът му се насочва към мен – жена ли си откраднал? Отдавна не си водил момиче тук, негоднико.
Можех да живея и без да знам това.
На мен червенокосият мъж ми казва:
– Пази се от този – той разтърсва рамото на Дез. – Той обича да съсипва жените си, преди да ги разкара.
Да съсипе жените си?
В мен се надига гореща вълна на ревност.
Изражението на Дез изтрезнява.
– Не е така. Изобщо. – Очите му се приземяват тежко върху моите и ми се струва, че се опитва да ми поднесе извинение.
Предполагам, че тази ситуация е съвсем справедлива. В края на краищата Дез трябваше тихо да изтърпи седем години, в които се закачах с други мъже, докато чакаше да му върна несъзнателно последното си желание. Мога да скърцам със зъби през малко от собствената история на запознанствата на Дез.
Червенокосата фея ме преценява отново. Този път трябва да е забелязал нещо, което не е забелязал преди, защото казва:
– Тя не е обикновено момиче, нали?
– Не. – Дез все още ми хвърля интензивен, разгорещен поглед.
Той се взира в Търговеца още миг, а после веждите му се повдигат.
– О-о-о – казва той, – това е момичето, което търсише?
Дез кимва.
Феята отново се обръща към мен и ме помита в прегръдка, която на практика задушава дъха ми.
– Добре дошла в семейството, – казва той с дрезгав глас. – Искрено ти се извинявам, че си се паднала с Бастарда за половинка.
Най-накрая ме пуска, като гледа от мен към Дез като горд баща.
Това е толкова странно.
– Ах, аз – казва той, като вдишва дълбоко през ноздрите си. – Това променя нещата към по-добро. – Той пляска Дез по ръката. След това, сякаш се сеща, че двамата просто стоим там, на прага на бара, казва: – Е, хайде, нека донеса на Дръндьото и булката му по едно питие. Това е най-малкото, което мога да направя.
Аз не съм ничия булка, но не си правя труда да поправям Червенокосия. Живея с Дез, правя любов с Дез и съм свързана с него. Пръстенът и листчето хартия изглеждат като излишни подробности в този момент.
– Защо продължава да те нарича „копеле“? – Питам Дез, когато неговият рошав приятел ни повежда към една от мръсните маси.
Шумът в таверната отново се засилва.
– Защото аз съм такъв, – казва Дез.
– Мислех, че познаваш баща си, – казвам аз. В книгата, която бях прочела, не пишеше ли, че Кралят на нощта е роден в кралския харем? Нямаше ли да познава баща си, ако случаят беше такъв?
– Разбрах кой е той, когато бях тийнейджър, – казва той. – Преди това – продължава Дез, – ме наричаха „Дръндьото“.
Усещам как кръвта се стича от лицето ми.
– Наричали са те така – казвам аз, оскърбено. Никога не бях разглеждал този термин като действителен етикет.
Приятелят на Дез спира на една маса и ние с Дез се вмъкваме.
– Херувимче – казва той с тих глас – уверявам те, че всичко е наред.
Аз не се чувствам добре…
Червенокосият приятел на Търговеца сяда срещу нас и удря по масата.
– Три медовини – извиква той на бармана в задната част на залата.
Когато вниманието му се връща към нас, очите му блестят.
– Дезмънд, стари ми приятелю, ти не си ме представил официално на твоята половинка.
Дез опира ръка на грапавата дървена повърхност. Поглежда към мен.
– Кали – прави жест към Червенокосият – този недобър кучи син е Федрон. Федрон, това е моята половинка, Калипсо.
Федрон ме хваща за ръка.
– Наистина е удоволствие – казва той и гласът му става сериозен.
Не знам какво друго да направя, но кимвам и стискам ръката му.
– Приятно ми е да се запознаем.
Федрон явно е още един от старите приятели на Дез, което ме озадачава. Все още свиквам с факта, че някой като Търговеца има приятели. И технически погледнато, повече такива, отколкото аз.
Това някак си е наистина депресиращо.
В бара влиза нова група феи. Повечето са жени, макар че сред тях има и двама мъже. Те преминават през помещението, а тоалетите им са ниско изрязани и до голяма степен прозрачни. Всички те се движат от маса на маса, ръцете им се плъзгат по раменете и ръцете на много от посетителите.
Федрон ме вижда да се взирам.
– Проститутки – казва той.
Поглеждам го.
– Не съм се родила вчера.
Кълна се, че имам филтър, просто невинаги го използвам.
Федрон избухва в усмивка и ме оглежда.
– И Дръндьото намери своя човек. – Той се навежда напред. – Кажи ми, Дезмънд, всички човешки жени на Земята ли са толкова борбени?
Дез му се усмихва хищно.
– Само най-добрите.
– Да! – Федрон се смее. – А в леглото са огнени мъже!
Повдигам вежди при това.
Разговорът е прекъснат от бармана, който ни поднася напитките.
Правя муцуна на разочарование, докато се взирам в чашата с кехлибарена течност, поставена пред мен.
Все още не мога да пия.
От другата страна на стаята един от посетителите изсвирва.
– Моят крал! – Извиква той, като се обляга на мястото си. – Кога ще дойдеш и ще поздравиш един стар приятел?
По лицето на Дез се промъква бавна, ленива усмивка.
– Надявах се да избегна тази съдба, – вика той в отговор.
Наблюдавам всичко това с удивление. Виждам още една страна на Дез, която е груба, сурова и неравна по краищата. Не го казвам, но точно сега той ми напомня за всички полицаи и ловци на глави, с които работех като частен детектив. Не съм изненадана да открия, че много харесвам тази негова страна въпреки грубостта му.
Феята изпуска гъгнив смях.
– Да, все още можеш. Задникът ми е твърде древен, за да напусне това място.
– Но не е прекалено древен, за да те докара дотук, – отбелязва Дез.
Феята отново се засмива, а приятелите ѝ се присъединяват към нея.
Мога да кажа, че Дез иска да отиде да говори с това, което изглежда е още един приятел.
Блъскам го с рамото си.
– Иди. – Кимвам на приятеля му.
Дез се колебае, а после взема решение, става и взема питието си.
– Ще бъде само за минута, – обещава той.
Гледам го как се отдалечава, изритва един свободен стол до феята и се изпъва на него назад.
– Какво си направила на моя приятел? – Пита Федрон.
Поглеждам го странно.
– Нямам представа за какво говориш.
Федрон поклаща глава.
– Той изчака, докато му дадеш разрешение, преди да стане, за да говори. А откакто двамата влязохте, имаше поне две различни възможности Дезмънд да може – да изтъргува нещо от теб, ако искаше.
Сбърчвам вежди.
– Той сключва сделки тук? В другия свят?
– О, да. През цялото време. Сега, разбира се, по-малко – защото е крал. Но когато все още живееше тук, можеше да открадне зеленината от тревата, толкова беше добър.
Знам колко добър може да бъде Дез.
– Мисля, че той вече имаше достатъчно влияние върху мен. – Вдигам китката си, показвайки на Федрон редиците и редиците от черните ми мъниста. – Всяко от тях представлява услуга, която дължа на Дез.
Той се взира в гривната.
– Значи така те е хванал. Хитър дявол.
Навеждам се напред, като поставям ръцете си плоски на масата.
– Така го хванах аз – поправям го.
Федрон се разсмива.
– Дезмънд е по-голям мошеник, отколкото му приписвам, щом ти е позволил да повярваш в това. Няма как по дяволите да остави толкова много услуги да не бъдат платени, освен ако не планира да те задържи – или със съгласието ти, или против волята ти.
Против волята ми?
Мислите ми сигурно са изписани на лицето ми, защото Федрон обяснява.
– Сигурно не знаеш много за феите, – казва той. – Никоя фея не би позволила на половинката си да се измъкне, само защото е протестирала.
Това е повече от малко ужасяващо.
– Дез не е такъв.
Федрон подсмърча.
– Кралят на нощта? – Погледите ни се преместват към мястото, където Дез седи, смее се и удря по гърба някакъв фей с няколко татуировки на лицето. – Той е най-лошият от тях.
– Не вярвам в това, – казвам аз. Имало е няколко пъти, когато страна на фея на Дез е вземала връх над него, но той винаги се е измъквал от това и винаги заради мен.
Федрон ме гледа изучаващо.
– Може би просто не си му се съпротивлявала достатъчно, за да го тласнеш към ръба.
Това ме накара да замълча. Никога не съм била от хората, които играят трудно, когато става дума за Търговеца. Той винаги е бил Дез за мен и двамата с него знаехме това.
– Повярвай ми – продължава Федрон, – човекът отчаяно се нуждае от теб. Може и да не го казва, но… – Очите му се връщат към Дез, чийто собствен поглед ненадейно е намерил моя. Търговецът ми намига, когато забелязва, че се взирам. – Постави истинска съпротива – казва Федрон, – и ще видиш. Той няма да те остави да си тръгнеш.
Как става така, че едно изречение може да те изпълни едновременно с такова удовлетворение и с такъв страх? Повече от всичко ми харесва идеята, че Дез иска да бъде мой точно толкова, колкото и аз искам да бъда негов. Но да си помисля, че той ще ме принуди да остана на негова страна – че има част от него, която ще отхвърли собствените ми желания и нужди – това е плашещо.
Това не е Дез. Това не е Дез. Но решавам, че не искам да споря с Федрон по този въпрос цяла вечер.
– Откъде се познавате с Дез? – Питам, като сменям темата.
Федрон отпива от медовината си, преди да отговори.
– Той се присъедини към Ангелите на малката смърт, когато аз бях техен лидер.
Веждите ми се вдигат нагоре. Не е като да съм изненадана, че Федрон е бил лидер на банда или че Дез е станал близък с него. – Мисля, че съм най-изненадан от факта, че аз и Дез, крал на феите, сме тук, в този бар на Барбос, и се забавляваме с Федрон, който вероятно е професионален престъпник.
По дяволите, аз вероятно седя в стая, пълна с престъпници. И Кралят на нощта не ги наказва, а ги прегръща.
Федрон се навежда напред.
– А сега ми кажи: имаш ли сестра…?
Някой изкрещява, като за щастие ни прекъсва. Масата в ъгъла се преобръща, медовината се разплисква навсякъде, а седящите преди това феи сега се нахвърлят една върху друга.
Всички, които не участват в боя, обръщат поглед към Дез.
В отговор на нарастващите погледи към него Дез вдига чашата си в мълчалив тост за стаята.
Издига се триумфален вик и изведнъж не само масата с феи в ъгъла се бие. Включват се и феи от близките маси. Стъклата се трошат, масите се чупят, а юмруците хвърчат.
Участниците в търговията с кожи на Барбос крещят, изплъзват се от коленете, за да се преместят във външните краища на стаята.
– Не е истински успешна вечер, докато не избухне поне един бой – отбелязва Федрон и грабва питието си, докато се изправя.
Дез се приближава.
– Време е да тръгваме, херувимче.
– И двамата сте добре дошли при мен. Аз ще отида там след около час – казва Федрон.
– Имаме планове, но благодаря, брат ми.
– Ти се грижи за малката си половинка – казва Федрон на Дез и ми намига. – Не ми давай повод да дойда след теб. Все още мога да ти сритам задника. И за Бога, човече, следващия път остани малко по-дълго. Едва имах достатъчно време да започна да развращавам момичето ти.
– Достатъчно справедливо – казва Дез и стиска ръката му. – Погрижи се за себе си.
Разделяме се с червенокосата фея под звуците на чупещи се стъкла и викове.
Улиците на Барбос са също толкова шумни. Още феи, занимаващи се с търговия с плът, са навън и флиртуват с непочтени мъже и жени. На улицата има още няколко битки, група феи се катерят по жена, която им праща въздушни целувки, и друга, която стои на покрива и диша огън от устните си, адът приема формата на дракон. А след това има и всички останали – феи, които танцуват по балконите, прелитат пияни от сграда на сграда или припадат по улиците на града.
Минаваме покрай факли тики – най-близкото нещо, което този град има до газовите лампи – и трептящата светлина на огъня танцува по лицето на Дез, карайки ме да се чувствам сякаш съм в друго време, както и на друго място.
Дез си поема дълбоко въздух.
– Няма нищо по-хубаво от Барбос – казва той, звучи ободрено.
Какво беше казал Федрон по-рано? Че Дез е живял тук? Лесно бих могла да си представя как Търговецът броди по тези улици, сключва сделки с пияници, процъфтява в нощта. Ако Дез беше град, той щеше да е Барбос. Светлините, хаосът, престъпността, сексуалността, вълнението. Всичко това е част от това, което е той.
Повечето от магазините, покрай които минаваме, са барове, публични домове или хазартни зали. На тротоарите пред тях са разположени улични търговци, които продават стоката си. Дез ни спира пред един от тях.
Поглеждам надолу към изложените предмети.
– Ножове? – Питам, повдигайки вежди.
– Кинжали, мечове, мачове, брадви – поправя ме той, посочвайки всяко различно оръжие. Сякаш има някаква разлика между тях. – Смятам, че сега, когато те уча как да се биеш, трябва да си носиш собствено оръжие.
Очите ми се плъзват от него обратно към остриетата. Никога не съм била точно жена, която обича оръжия – това е по-скоро работа на Темпер – и като гледам всички тези остри предмети сега, установявам, че все още не съм такава.
Жената, която продава оръжията, започва да обяснява плюсовете и минусите на различните ръкохватки и дължини на остриетата. Всичко това се превръща във фонов шум. Когато ги гледам, виждам кръв и насилие и спомени, от които съм бягала.
Дез се приближава.
– Ти не си жертва, херувимче, – напомня ми той. – Дори и тук, в другия свят. Избери си оръжие. Накарай следващия човек, който ти попречи, да съжалява.
Това са думи на дявола, зли думи, но сирената в мен се сплотява при тях. По дяволите, съкрушеното момиче в мен се вдига на борба с тях.
Аз не съм ничия жертва.
Започвам сериозно да изучавам оръжията, сравнявам кожените дръжки с металните, извитите остриета с тези с назъбени ръбове.
– Премести ръката си върху тях – предлага феята зад масата. – Правилното ще те извика.
Поклащам глава, готова да ѝ кажа, че не съм фея и че магията им ще е безполезна за мен, но Дез хваща ръката ми и я изправя над масата, като дланта ми е обърната надолу към оръжията.
Значението му е ясно: опитай.
Когато освобождава китката ми, си поемам дълбоко дъх.
Това няма да се получи.
Все пак започвам да движа ръката си, премятайки я над масата със стоки.
– По-бавно, – нарежда продавачката.
Оставям скептицизма си настрана и забавям движенията си.
Отначало нищо не се случва.
Изненада, изненада.
Точно когато се каня да се обърна към Дез, за да му го кажа, го усещам. Това е само леко дръпване, но то привлича вниманието ми обратно към масата.
Добре, значи тази конкретна марка магия на феите все пак може да ми подейства.
Като магнит ръката ми се придвижва към дясната страна на масата. Забавя се, после спира.
Отдалечавам ръката си, за да видя какво оръжие съм избрала неволно.
Кинжали дълги не повече от половин метър, от дръжката до върха. Дръжката е изработена от лабрадоритов камък, а на самото острие са издълбани фазите на луната.
За оръжие те са ужасно красиви.
– Мъдър избор, – коментира продавачката. – Острието е изработено от мините, които са най-близо до Кралството на смъртта, а металът му е напоен с кръвта на титаните. Дръжката е изработена от Камъка с много лица. Мощно оръжие, създадено за достоен човек.
Готини находки. Радвам се само, че ръката ми не попадна върху огромната бойна брадва в другия край на масата.
– Ще вземем комплекта кании с колана – казва Дез, като се приближава до мен.
Иззад щанда продавачката изважда още едно острие – близнак на онова, което избрах, – както и каниите.
Колебая се.
– Нямам пари за това.
Дез ме поглежда, сякаш съм нещо скъпоценно, преди да подаде монети на жената.
– Това е подарък.
Свикнала съм с подаръците от Дез. Още когато бях тийнейджърка, той ми купуваше всякакви дреболии. Но вече не съм тийнейджърка и тези остриета не са никакви дрънкулки.
И все пак ги приемам.
Взимам нижа и кобура от жената, като прокарвам ръце по него.
– Сложи ги – подканя ме той.
Нямам нужда от повече насърчение. Може би все още имам резерви относно притежаването на оръжие, но няма да лъжа, че закрепването на каниите с колан на кръста ми и подреждането на тези кинжали от двете страни на бедрата ми ме кара да се чувствам силна, опасна. За първи път, откакто пристигнах в Другия свят, отново се чувствам като себе си.
Бяха нужни само няколко оръжия.
Назад към част 10 Напред към част 12
