ЛЕИА СТОУН – Втора година ЧАСТ 24

Глава 23

Когато се опомних, се чуха тихи гласове. Устата ми беше пресъхнала, а аз почти се бях стопила в леглото от изтощение. Като отворих очи, видях, че всъщност това не е легло, а спален чувал, и че се намирам в палатка.
– Мисля, че е избягал обратно в подземния свят. – Гласът на Линкълн беше силен и аз едва не се разплаках, като го чух. Той беше добре.
– Няма да поемам никакви рискове. Другите архангели идват, за да ескортират Бриел обратно до академията, където ще трябва да остане. – Гласът на Михаил беше уморен и остър.
– Да. Благодаря ви, сър – отвърна Линкълн.
– Линк – промълвих гласно, чудейки се колко часа са минали. Имах нужда от вода и десетчасова дрямка.
Тогава Линкълн нахлу в палатката и с изненада видях, че изглежда сравнително невредим.
– Добре си – въздъхна той.
Кимнах. Ако под „добре“ той имаше предвид, че Дяволът ме преследва и се чувствам така, сякаш ме е блъснал камион, тогава да, бях добре.
Той клекна до мен.
– Какво се случи? Луцифер? Крилата ти? – Попитах, като седнах бавно. Протегнах ръка към бедрото си, за да направя бърза проверка и да се уверя, че Сера все още е с мен. После погледът ми падна върху малката диамантена халка на левия ми пръст и се усмихнах.
Обещан ми е.
Линкълн сви рамо.
– Счупени са, но Ноа казва, че ще заздравеят с времето. Просто не мога да ги използвам. – Той беше войник. Без крилата си можеше да се нарани.
– Луцифер? – Попитах отново.
Гняв озари лицето на Линкълн.
– Засега е изчезнал. Но Бриел…. – Беше му трудно да се съвземе.
Кимнах.
– Чух. Не мога да напускам Падналата Академията за известно време.
Очите му станаха кобалтови.
– Завинаги.
Отдръпнах се.
– Какво?
Линкълн сграбчи ръцете ми.
– Бриел, това е единственото място, където можеш да бъдеш в безопасност.
Изкарах въздух през зъбите си.
– Аз съм войник от падналата армия. Как мога да помогна във войната, ако се укривам в кампуса?
Линкълн въздъхна и погледна през отворения капак на палатката.
– Можеш да ръководиш лечебната клиника или да даваш съвети.
Да съветваш? Какво, по дяволите, означаваше това изобщо? Знаех, че се опитва да ми помогне, и наистина исках да се съсредоточа върху обучението си по лечителство, но също така исках да бъда там, във военните зони, и да превозвам хората в Ангелския град.
– Значи просто да се крия до края на живота си? – Гласът ми се чуваше празен и в този момент думите на Тъмния принц се върнаха към мен.
Архдемон. Аз съм архидемон.
О, хуй, какво знае този гаден мозък?“ – Изрече Сера, но аз не можех да изтръгна тази мрачна мисъл от главата си. Беше се вкопчила здраво и сега усещах, че ще ме погълне.
Линкълн прокара ръка през косата си.
– Не, не можеш да се криеш до края на живота си. Виж, ще разберем това, ясно? През следващите две години ще останеш в кампуса и… ще го разберем.
Две години.
– Мога ли все още да преспивам през уикендите при теб? – Технически апартаментът му се намираше извън кампуса.
Той преглътна трудно.
– Алармата за демони не се разпростира до жилищния ми комплекс, така че…
Лицето ми падна. Догодина всички щяха да си вземат апартаменти, а аз щях да остана в общежитието.
– Но ще видя как да ти осигуря собствена стая или ще ти купя каравана – промълви той.
Беше съгласен, така че щях да реша да остана в кампуса. Познавах го твърде добре. Но също така не исках да бъда отвлечена от Дявола и отведена в Ада, за да правя Бог знае какво и да се превърна в някакъв архдемон. Просто кимнах. Щях да направя това, което беше най-добре за мен и за Линкълн.
Добро момиче“ – съгласи се Сера.
В отвора на палатката се появи ярка светлина, а след това Рафаел наведе глава, за да надникне вътре. Гърдите му бяха украсени с пълна позлатена броня, а косата му беше прибрана на конска опашка. Никога не го бях виждала в бойна готовност, но изглеждаше заплашително.
– Здравей, Бриел. Да те приберем у дома.
Кимнах още веднъж и се изправих с помощта на Линкълн, след което излязох от палатката, за да посрещна четиримата архангели.
Първото нещо, което видях, бяха лицето и косата на Михаил, осеяни с черно масло и сажди. Когато ме видя да се приближавам, той се поклони леко.
– Храбрата Бриел. Много се гордея с това, което си направила.
Очите ми се разшириха и едва устоях на желанието да погледна през рамо и да видя дали не говори с някой друг. Бях направила едно полудобро, полузло кълбо, след което се разколебах и отлетях. С какво би могъл да се гордее той?
Михаил сякаш прочете мислите ми.
– Луцифер предизвиква страх у хората, но ти не си страхлива. Ти се бореше, а после, когато разбра, че е безполезно да се бориш повече, се оттегли.
Всички архангели кимнаха в знак на съгласие.
– Да носиш Линкълн толкова високо и толкова далеч. За това се изисква огромна сила – добави Рафаел.
Сокът на мама.
– Предполагам, че е така. – Бях твърде уморена, за да споря.
Огледах се наоколо, чудейки се дали няма да видя кола, която да ме чака, за да ме закара вкъщи. Намирахме се на паркинга на нещо, което някога беше магазин за хранителни стоки, а сега изглеждаше като временно военно съоръжение. Единствените коли бяха няколко военни джипа, но те бяха далеч от паркинга.
– Не съм сигурна, че мога да вървя толкова далеч. Толкова съм изтощена – казах на тълпата от могъщи архангели с малко срам.
Михаил пристъпи напред, с напълно разперени криле.
– Ще летим обратно към академията. Всички пътища са блокирани, след като Луцифер пусна група демони в Ангелския Град. Армията все още се опитва да ги събере. Летенето е по-безопасно.
Не бях сигурна, че и аз ще мога да летя обратно до академията.
Сякаш чул тази мисъл, Линкълн пристъпи напред.
– Тя е твърде слаба, за да лети. Михаил, можеш ли да я носиш? – Попита Линкълн високия, рус и изключително красив архангел.
– Разбира се. – Михаил се приближи до мен.
Преглътнах нервно. Да бъда девойка в беда не беше моето нещо, но бях на път да падна.
Линкълн се втурна напред, като притисна нежна, но целомъдрена целувка към устните ми.
– Ще те проверя по-късно – обеща той.
Михаил кимна на Линкълн.
– Дръжте крепостта, докато се върна.
Линкълн вдигна ръка и му отдаде чест.
– Разбира се, сър.
Тогава Михаил беше там, събра ме в прегръдките си и с един ритник на ботуша му се издигнахме във въздуха. Следващото нещо, което разбрах, беше, че Рафаил, Гавраил и неуловимият Уриил летят с нас в защитна формация.
Обичах Линкълн, наистина, а и знаех, че Михаил е женен, но по дяволите, ако ситуацията не беше малко замайваща. Да се носиш по небето в ръцете на силен архангел? Определено можех да го зачеркна от списъка си с желания.
След кратък полет се приземихме на площада, където няколко ученици все още се разхождаха наоколо, като Шиа беше един от тях. Линкълн сигурно я беше повикал. Очите ѝ бяха зачервени – доказателство, че сигурно е била притеснена и е плакала.
Когато Михаил ме постави на земята, погледнах всеки един от архангелите и им благодарих. Михаил беше единственият, който чу думите на Луцифер за това, че съм архдемон, и погледите ни се задържаха малко по-дълго от тези на останалите, тъй като между нас премина нещо неизказано. Този поглед ми подсказа, че той няма да каже на никого какво е казал Принцът на мрака.
Когато отлетяха – всички освен Раф, който се върна в кабинета си, – Шиа се вкопчи в мен и ме прегърна със зверска сила.
– Какво, по дяволите, правиш! В един момент Линкълн ми казва, че ще ти предложи брак тази вечер, а в следващия се обажда и казва, че дяволът е провалил годежа ти.
Сълзи се появиха в очите ми, докато гледах разтревожения поглед на най-добрата ми приятелка. Вдигнах ръка, за да ѝ покажа пръстена, и се усмихнах.
– Казах „да“.
И двете се разсмяхме патетично, а после тя ме повлече към отворените врати на Брайт Хол.
– Пич, майка ти е ужасно притеснена – съобщи ми Шиа, докато вървяхме през коридорите.
Много и много погледи към мен потвърдиха, че слуховете са в пълен ход. Погледът на Тифани обаче беше единственият, който ме докосна. Ако ме нарече Арчи, ще я убия ще е мъртва тук и сега. Вдигнах лявата си ръка в нейна посока, за да покажа пръстена, а погледът, който ми хвърли, потвърди, че определено е способна и на убийство.
– Знаеше ли, че Линкълн ще ми предложи? – Попитах най-добрата си приятелка.
Тя се подигра.
– Разбира се! Той седна при майка ти, Майки и мен и ни попита всички.
Сърцето ми почти се разтопи от думите ѝ. Той беше най-добрият.
Когато Шиа отвори вратата на общата ни стая, ме нападнаха бели балони и тоалетна хартия. Лилав магически надпис висеше във въздуха над леглото ми: „Поздравления!“, но угрижените лица на Люк, Клои, майка ми и Майки бяха съвсем други.
– Хей…. – Не бях сигурна какво друго да кажа.
Майка ми се втурна напред, за да ме прегърне.
– Какво стана? Добре ли си? Нарани ли те?
Наистина, наистина не исках да говоря за това точно сега.
– Добре съм – казах ѝ, а тя се отдръпна с две крачки назад, сякаш разбрала намека.
Вдигнах неловко ръка и се усмихнах.
– И така… Линкълн ми предложи. Или нещо от сорта. Обещани? Ако това е нещо. Ще се оженим след около три до пет години – казах на групата.
Това сякаш ги отпусна. Клои се втурна напред с вампирската си бързина и огледа пръстена.
– О, Боже мой, толкова съм желирана. Обещателните пръстени са очарователни.
Засмях се.
Люк беше следващият.
– Супер щастлив съм за теб и знам, че всичко това е заради теб, но се случи нещо, което много исках да ви кажа.
Да. Моля, свалете светлината на прожекторите от мен.
– Кажи го. – Седнах на ръба на леглото си, защото ако не го направех, щях да падна.
Люк погледна Клои малко неловко, а после прехапа устна.
– Дони ме покани на кино с няколко негови приятели и аз се съгласих! – Той подскачаше нагоре-надолу като луд.
Усмихнах се.
– Това е страхотно. Това е нещо като приятелски купон или…?
Люк погледна отчаяно към Клои.
– Не знам. Той каза: „Искаш ли да си пуснеш един филм с мен и моите приятели Томи и Бам“?
Клои кимна, впечатлена.
– Томи и Бам се срещат, така че това е напълно двойна среща.
Писъкът, който напусна гърлото на Люк, приличаше на делфин, който се опитва да намери майка си.
– Ще припадна – издиша той.
Засмях се, както и всички останали. Дори майка ми се смееше.
– Благодаря ви, че сте тук, хора. Обичам ви всички – казах на приятелите си, когато изтощението ме удари с пълна сила.
Легнах обратно на възглавницата и се опитах да държа очите си отворени, но не успях. Последното нещо, което видях, беше как майка ми слага одеялото около мен и казва на всички, че имам нужда от почивка.
Дори и на двадесет години, едно момиче все още има нужда от майка си.

Назад към част 23                                                                 Напред към част 25

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!