ЛЕИА СТОУН – Четвърта година ЧАСТ 14

Глава 14

Няма земни думи, с които да опиша чувството, което ме обзе, когато навлязох в духовния план. Всяко едно притеснение, което имах, беше премахнато, докато не настъпи просто… една празнота, която осъзнах, че е пълен и абсолютен мир. Умът ми не препускаше през тревожни сценарии, както обикновено; просто съществувах, вдишвайки и издишвайки.
Бях излязла в нещо, което приличаше на стоакрова цветна градина, която се простираше на километри. В далечината се чуваха струи вода и се виждаше постройка от типа на замък. По-близо на преден план имаше голяма златна арка, която приличаше на порта без решетки. От вътрешната страна на арката имаше блестящ щит, подобен на този, който направих за себе си. Това бяха небесните порти, знаех го. Това меко златно сияние обливаше всичко, дори и мен. Светлината беше великолепна, тъй като загряваше и изтръпваше по кожата ми.
Завъртях се и видях, че Луцифер и Ракша също са преминали през тях, затваряйки портала зад себе си.
– А сега пусни другите да минат, докато Бриел работи по портата – каза Луцифер на Ракша, която бързо кимна.
Усети ли го? Спокойствието? Чертите му не изглеждаха толкова строги, но нямаше как да знам как му влияе това място.
Ракша започна да отваря друг портал и този веднага го разпознах. Беше към неговия зидан с тухли подземен замък в Ада. Значи той щеше да пусне армията си през него? Аз щях да отворя този портал, а след това хората му щяха да се наредят в цветната градина и да щурмуват замъка?
Една ръка се стовари върху рамото ми и аз изтръпнах от хватката. Днес Луци беше нетърпелива и ме принуждаваше да вървя напред.
Видях блестяща стена, която се простираше от двете страни на златната арка-врата. Напомняше на защитния купол, който можех да хвърля върху себе си, но този сякаш обхващаше цялото Небе. Колкото повече се приближавахме, в далечината различавах още сгради и… ангели. Имаше ангели, които летяха из цялото небе по върховете на сградите. Беше спиращо дъха, но не можех да му се насладя; чувствах се зле в стомаха си, а умът ми се надпреварваше да мисли какво, по дяволите, ще направя.
Стигнахме до златната арка, която ограждаше града, градината или каквото и да беше там. Вътре в арката щитът беше плътен и се движеше, сякаш беше жив.
– Това е входът към Рая. Почти починалите, ангелите и други подобни могат да преминат през него с лекота, но нашият вид се нуждае от малко помощ. – Коленичил, Луци постави черния калъф, в който се намираше Сера, на тревистата земя и дишането ми спря.
Той щеше да я извади от него.
С пръсти, разположени върху лостовете за отключване, той ме погледна.
– Помниш ли обета си, Бриел? – Попита той и изведнъж усетих натиск върху тила си. Примирих се с него, като му позволих да кимне с глава вместо мен.
Той се усмихна.
– Добро момиче.
Когато отвори кутията, нещо златно и блестящо се откъсна от периферното ми зрение.
Бавно завъртях глава настрани, за да надникна вътре в Небето.
Бърни.
Моят стар приятел и ангел-хранител вървеше покрай редовете и редиците розови храсти към мен и беше изцяло направен от светлина. Освободен от тялото си, той се носеше, а от гърба му проблясваха дълги златни ангелски крила.
Толкова се гордея с теб“ – изповяда той в съзнанието ми, а аз трябваше да се принудя да не се разплача.
Все още нямаше с какво да се гордея.
Той очаква от мен да пробия отвор в портата. Какво да правя?“ – Вече бях бясна, само на секунди от това да ми бъде възложена задачата да донеса война на Небето.
Зад Бърни онези ангели, които бях видял да летят над сградите, сега идваха насам.
Трябва да се опиташ с всички свои способности да попречиш това да се случи. Това може да промени толкова много неща във вашия свят, включително и самото време.“
Очите ми се изцъклиха при изявлението на Бърни.
Времето? Каза ли, че това може да промени самото време?
Каза. Така че не го обърквай.“ – Думите на Сера не потушиха паниката, която беше достигнала гърдите ми и пълзеше по гърлото ми, карайки ме да крещя.
Изведнъж Тъмният принц застана до мен и аз насочих вниманието си към него. Той държеше Сера, но тя беше покрита цялата с черна материя – тъмното магическо заклинание, което Луцифер беше поставил върху нея.
Вниманието на Дявола се прикова в Бърни.
– Това ли е твоят ангел-хранител?
Преглътнах трудно и кимнах.
– Колко мило. – От гласа му капеше киселина. – И изглежда, че старите ми приятели са дошли да играят. Идеално.
Ангелите летяха бързо към нас и аз си спомних думите на Михаил към мен.
Не се страхувай. Луци се храни със страха, а той му позволява да те контролира…“
Енергийни вакууми и всички тези глупости.
Не се страхувай. Дишай. Не отваряй Рая и не бъди задникът, който слага край на света.
Погледът ми се стрелна бързо през рамото ми към малката армия, която се вливаше през портала, създаден от Ракша, и стомахът ми се сви. Демони, стотици и стотици от тях, изпълваха малката долина.
Просто дишай. Независимо от всичко, всички просто очакват от теб да дадеш най-доброто от себе си“ – увери ме Бърни.
Всички? Като всички онези ангели? Нима всички те разчитаха на мен?
Дишай. Просто дишай – казах си отново, като си поех дълбоко въздух, за да се успокоя.
Луцифер задържа едната си ръка над Сера и движещата се, мазна черна маса се отдръпна, позволявайки на ярката и енергия да блести от острието.
Свободна съм!“ – Изкрещя тя.
Беше време за шибано шоу.
За няколко секунди изтръгнах енергията на Сера и измъкнах острието от ръцете на Луцифер в моите. В същото време издигнах енергиен щит около себе си, оставяйки Луцифер зашеметен.
Какво ще кажете за многозфункционална работа?
В секундата, в която Сера беше в ръката ми, през мен преминаха множество емоции, но трябваше да ги потисна и да действам бързо. Завъртайки се с портата към гърба ми, разтегнах щита си над мен и Сера, достатъчно голям, за да покрие целия вход на портата.
Тогава ушите на Луцифер започнаха да бълват черен дим и знаех, че ако стигне до мен, ще ме убие за това предателство. Никога не го бях виждала да изглежда толкова ядосан през цялото време, прекарано с него. Цялото му същество се тресеше от едва сдържана ярост.
Изведнъж усетих смазващо напрежение по цялото си тяло.
– Пусни. Твоят. Щит – заповяда Луцифер с протегнати ръце. Той почти се пенеше в устата, а да контролирам страха си ставаше все по-трудно.
Съпротивлявах се, като запазвах спокойствие и си напомнях, че не се страхувам от него. Вече не. Преди бягах от него, страхувах се да не ме намери. Преди се чувствах като преследвано животно, но сега аз бях ловецът. Имах Сера, бях се омъжила за Линкълн и бях на път да си върна Ракша. Аз бях победителят тук.
Аз бях тази, която щеше да има щастлив край.
– Не – изсъсках злобно.
От гърба на Луци изскочиха черни криле и той се приближи до мен, като вдигна по-високо ръце. Вените на шията му бяха изпъкнали.
– Ще пуснеш щита и ще отвориш портата в тази секунда! – Изръмжа той, а от ушите му вече излизаше не само черен дим, но и от устата му.
Света майко на кошмарите.
Кажи му да си го пъха там, където слънцето не грее!“ – Извика Сера в главата ми и изведнъж острието и заблестя с дълбока златна светлина.
Натискът върху кожата ми се засилваше и ми беше трудно да дишам. Луцифер изтласкваше всичко, което имаше, върху щита ми и имах чувството, че държа петстотинкилограмова тежест.
– Можеш да се справиш, Бриел – каза Бърни зад мен, този път на глас.
Рискувах да погледна през рамо и устата ми се отвори от шок пред редицата ангели, дошли да стоят на стража пред портата. Сигурно бяха стотина, а крилата им се допираха, така че образуваха една линия. Бариера, която защитаваше небето. Всички те бяха облечени в същите доспехи, които носеха Михаил и Рафаел, и гледаха свирепо към Луцифер, вдигнали мечове. Един от тях, гигантски мъж с дълга тъмна вълниста коса и пронизващи зелени очи, срещна погледа ми и кимна.
Погълнах го.
Никакъв натиск.
– Бриел! – Изкрещя Луцифер, напълно изпаднал в истерия.
Когато се завъртях с лице към него, едва не се вбесих. Черно мастило пълзеше по кожата му, плъзгаше се по тялото му като дузина змии. Очите му бяха плътно черни, а по шията му растяха мазни черни вени, които се въртяха около лицето му. Предстоеше ми да видя пълния гняв на дявола. Това, което ми беше показал преди, беше просто детска игра. Бях объркала малкия му план за изкупление и той. Беше… ядосан.
– Яж говна! – Изкрещях. Оставаха ми само гневът и огромно количество полуфалшива увереност. Най-добре да играя с тази ръка, докато не ми я отнемат.
При тези мои думи от дланите му израснаха две черни остриета и аз знаех, че ще се опита да разкъса защитния ми купол. Инстинктивно започнах да натрупвам все повече енергия в него, правейки го по-плътен и по-силен, точно както ме научи Рафаел. Златната светлина на Сера дори се изтласка върху стената, като ми помогна да я подсиля.
Той може да я пробие“ – казах на кинжала си.
Отговорът и беше бърз и свиреп.
Остави го. Готова съм за този ден, откакто ни взе.“ – Тогава светлината и запулсира като стробоскоп и аз също се почувствах готова. Ако умра, защитавайки портите на Рая от Дявола, това няма да е най-лошото нещо на света.
Тогава със сигурност ще попаднем в Рая. Вероятно ще бъдем обявени за светци от католическата църква“ – заяви Сера.
Потиснах смях. Боже, липсваше ми.
В този момент Луцифер избухна в ярост. Той се нахвърли върху щита ми с черните си ръчни мечове и го посече като Едуард-безсмислени-секачи. Болка проряза корема ми, сякаш се врязваше в мен, но щитът ми издържа и аз се насилих да не губя концентрация. Сякаш енергийната бариера беше малка част от мен и усещах болезнено усещане през нея, когато я атакуваха, но не изглеждаше да получавам физически наранявания.
Луцифер наклони глава назад и изръмжа към небето, като накара всичките си слуги да отстъпят малко назад. Бяха въоръжени и само чакаха да осъществят заговора му, а аз бях единственото нещо, което стоеше на пътя им.
Небето зад Луцифер потъмня, когато над него започна да се извива буря.
О, Боже. Буря в небето? Как е възможно той да има тази сила?
– Ти си на междинната точка. Това е пространство, което не е Земя, но все още не е и Небе. Там Луцифер има повече власт, отколкото би имал вътре в тези порти. Все пак той би могъл да нанесе неописуеми щети, ако му се позволи да влезе тук – информира ме Бърни.
Чудесно, сякаш имах нужда от това напомняне.
– Излезте! Пригответе се за атака! – Изкрещя Луцифер на демоните си, като не откъсваше демоничния си поглед от моя.
Те се блускаха, за да изпълнят заповедта му, а очите ми се спряха на тази, която беше свела глава и се подчиняваше, мълчаливо чакайки да бъде помолена да направи нещо.
Ракша.
Предлагам да пуснеш щита и да ме оставиш да му дам акъл“ – предложи Сера.
Отваряйки съзнанието си за оръжието на душата си, аз изтласках към нея цялото си скорошно обучение и мисли. Тя винаги е била моят стратег номер едно в битките и исках да знае всичко, което бях научила, без да се налага да и обяснявам всичко, защото нямаше време.
Ооо“ – изръмжа тя. – „Тренирала си с Михаил? Как е той? Липсва ми начинът, по който мирише.“
Можем ли да се съсредоточим върху Дявола засега?“ – Попитах я, като държах щита, доколкото можех, докато Луцифер нанасяше поредната серия от удари, като този път предизвика малки пукнатини във външния слой.
Точно така! Изтъни малка част от щита, както тренираш, а аз ще изстрелям лъч светлина в пазвата му“ – нареди тя.
Уау. Нейната неприязън към Луци изглежда беше малко по-силна от моята, но планът и ми хареса. Като си поех дълбоко дъх, изтъних малък шестсантиметров кръг от щита си, точно около мястото, където се намираше члена му. Дяволът изобщо имаше ли мъжки части? Щяхме да разберем.
Ослепителен, концентриран лъч бяла светлина се изстреля от върха на острието на Сера и се заби право в джажите на Дявола.
От гърлото на Дявола се изтръгна звук, който звучеше като на котка, прегазена от кола, а той се препъна и сложи двете си ръце върху мъжествеността си. Разяреното му лице беше само на метър от моето, а начинът, по който черните му очи изпъкнаха, беше толкова ужасяващ, че щеше да преследва сънищата ми завинаги. Черна мастилена магия се изливаше от дланите му, вече не като мечове, а сега като мазна течност. Тя бавно покри щита ми, като накара цялата светлина да бъде изсмукана от пространството.
Сърцето ми трепна лудо в гърдите.
Бях възрастна жена, но да ме прокълне Господ, ако не се страхувах малко от тъмнината. Бавно чернотата пълзеше по купола ми, така че вътре ставаше все по-тъмно и по-тъмно.
Златното сияние на Сера ставаше все по-светло, за да се бори със сенките, и паниката ми малко отслабна.
Приготви се, мисля, че той ще свали щита“ – каза ми тя.
Кимнах, заставайки с твърдо стъпили крака.
– Не можеш ли да и помогнеш? – Примоли се на някого Бърни, когото не можех да видя зад мен.
– Не ми е позволено да се намесвам в делата на смъртните – отвърна един силен глас.
Типично по ангелски.
– Аз се справям с това! – Изкрещях, най-вече на себе си, защото вече бях сто процента сигурена, че черната магия на Дявола разяжда щита ми. Кожата ми гореше и нямаше да успея да я задържа още дълго.
Бъди готова“ – повтори Сера.
Крилете ми се разпериха и аз заех приклекнала позиция, за да скоча в небето, ако щитът ми падне. Ако успеех да го отвлека от портата, да пренеса битката в друга част на „междинното пространство“, тогава може би щях да мога да спра тази война.
В пространството се разнесе пукащ звук и черни парчета започнаха да падат на земята, когато щитът ми поддаде. Светлината отвън се промъкна и тогава Луцифер стоеше там, ужасяващо близо.
Без да изпускам нито миг, се оттласнах от земята и се насочих към небето, но силна ръка се уви около глезена ми и ме дръпна силно към земята. Приземих се неловко, на едно коляно и с едно крило, извито назад. Остра гореща болка се вряза едновременно в рамото и коляното ми, но аз запазих хватката си върху Сера. Светлина пламна от върха на острието, когато преминах в режим на затворнически шенкел и се врязах в Луцифер като обезумял луд. Сера се вряза в китката му, която все още стискаше глезена ми, а после успях да го пробода и в рамото, преди да се спъне назад.
– Как смееш да вървиш срещу обещанието си към мен! – Изръмжа той и аз усетих как натискът отново притиска тялото ми.
Заля ме най-силното желание да стана и да се върна обратно към портата.
Луцифер се надвеси над мен, рамото и китката му кървяха, а по кожата му пълзеше черна мазна магия.
– Вземи. Стани – нареди той.
Направих го, не защото той ме беше принудил, а защото това беше по-добрата позиция, в която да се боря.
Без предупреждение той изпъна ръце и поривът на вятъра се заби в мен, бутайки ме назад толкова силно, че не спрях, докато гърбът ми не се блъсна в невидимата порта. Вятърът избухна в мен, докато крилата и гърбът ми се разбиха в стъклената повърхност, която защитаваше Небето.
Задръж ме!“ – Заповяда Сера. Направих каквото ме помоли, едва успявайки да планирам следващия си ход. Луцифер се плъзгаше на върха на пръстите си като пълен психопат, идвайки право към мен.
Сера изстреля голям изблик светлина, но когато тя попадна в Луцифер, той просто се отдръпна, сякаш беше издигнал свой собствен щит.
По дяволите.
Тогава Сера премина към бърз огън, като го обстрелваше с няколко светлинни лъча, но нищо от това сякаш не променяше ситуацията. Точно когато ръката му се озова около гърлото ми, аз дръпнах китката си напред, за да го пробода в окото. Той уви другата си ръка върху моята, като при това грабна острието на Сера. Кръвта се изля върху острието, докато той я стискаше и ме гледаше в лицето като луд.
– Ако нямах нужда от теб, щях да те изкормя като риба със собствения ти нож – прошепна той, докато се мъчех да поемам малки глътки въздух. Той щеше да ме удуши до смърт.
„О, не! Той отново ми прави магия!“ – Изкрещя Сера панически.
Опитах се да я издърпам от ръката му, но чудовището се държеше, въпреки че сигурно го болеше. Той отново покри острието и с черна капковидна маса, намалявайки светлината и.
Не.
Не трябваше да е така. Трябваше да му сритам задника. Трябваше да съм способна да го убия.
В крайна сметка не бях готова и това осъзнаване ме смаза.
Провалих Линкълн, себе си, цялото Небе.
Петна затанцуваха в края на зрението ми и се зачудих дали той изобщо осъзнава, че ме задушава до смърт. Изглеждаше толкова разярен, че не ми се струваше, че е в съзнанието си.
– Можеш да го убиеш. Ти си единствената му равна – промърмори зад гърба ми странният мъжки глас отпреди.
Тогава хватката на Луцифер върху врата ми отслабна и аз успях да вдишам ценно количество въздух.
– Замълчи, Метатрон! – Изригна Луцифер. – Тя е необучено дете, което е с твърде меко сърце, за да приеме напълно силата си. Тя никога няма да бъде толкова силна, колкото мен.
Метатрон. Бях чувал това име и преди. Може би в Библията. Точно тогава не ме интересуваше кой е той; интересуваше ме само, че думите му ми бяха дали малка надежда и бяха разсеяли Луци.
Събрах кураж, отметнах глава назад и я ударих напред, като оцелих Луци право в носа. Над устата му бликна червеникавочерна кръв. После забих коляното си в чатала му и пусна Сера на земята; тя беше покрита с черна магия и за съжаление засега ми беше безполезна. Протягайки ръце, създадох малка черна магическа сфера в едната си ръка и бяла в другата.
Сега аз бях психопатът. Аз бях тази, който си беше изпуснала нервите.
Когато Луци се хвърли към мен, аз ударих ръцете си от двете страни на лицето му, разбивайки черната и бялата магия в главата му. От гърлото му се изтръгна пронизителен писък, а над главата му се разнесе гръм. В този миг демоните му се насочиха от портата към мен.
Опитвах се да разбера как, по дяволите, щях да оцелея в тази ситуация, ако всички те ме нападнеха, когато забелязах Ракша, много тихо, приседнала зад едно от гигантските дървета. Тя беше създала портал към Падналата академия и Линкълн и Михаил току-що бяха преминали през него.
Моето подкрепление беше пристигнало.
Слава Богу.
И Ракша все още беше на моя страна. Никога не трябваше да се съмнявам в нея.

Назад към част 13                                                                 Напред към част 15

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!