ЛЕИА СТОУН – Четвърта година ЧАСТ 3

Глава 3

Последните няколко седмици от третата ми година минаха бързо. Бях освободена от изпитите, за които Тифани се оплакваше безкрайно, и автоматично бях включена в четвърти курс. Ембърли беше заминала на кратка почивка с родителите си, но ме увери, че уроците ни ще бъдат подновени през лятото.
Сега беше първата седмица от лятната ваканция и цялата Паднала армия беше прехвърлена на постоянна служба. Дори и аз. Раф ме беше накарал да обучавам първокурсниците, които не бяха успели да се справят с Ръкавицата. За първи път в историята той щеше да им даде втори шанс след летния ми курс. Толкова много се нуждаехме от бройки.
Шиа беше моят асистент. Беше готова да помогне при всякакви проблеми, свързани с Маг, докато стояхме на поляната зад училището, за да започнем първия ни урок.
Можех да изиграя това по два начина. Да бъда „учител-гадняр“ като Линкълн и да ги турмозя здраво, или да бъда мекушава и да се опитам да опозная всеки поотделно, да им помогна, където имат нужда, като същевременно ги подкрепям.
– Наистина съжалявам, че всички не успяхте да се справите с Ръкавицата – започнах речта си, след като реших да бъда мил учител. Светът си имаше достатъчно задници.
– Но по-добре се стягайте, ако искате да оцелеете през втората година! – Шиа изръмжа от мястото си до мен.
Аз изръмжах. Толкова за доброто първо впечатление.
– Ще се справя с това. Не е нужно да се разгорещяваш – прошепнах на най-добрата си приятелка.
Тя само погледна бедната група от единайсет ученици с блясък в очите, който казваше: „Може да те убия“.
– Шиа е права – продължих аз. – Ще трябва да се стегнете. Демоните убиват слабите. – При тези мои думи едно малко русо момиче изглеждаше така, сякаш ще припадне. – Но аз съм тук именно за това – добавих аз.
– Да! – Изкрещя Шиа. – До края на този летен курс ще риташ задници и ще вземаш имена.
Усмивка дръпна ъгълчетата на устата ми. Двете с Шиа бяхме учители. Какво, по дяволите, си е мислел Раф, когато е направил това?
– Вярно ли е, че си убила около хиляда демона? – Попита ме едно момиче с къса кафява коса. Изражението и изглеждаше твърдо, но тя беше адски мършава и най-ниската в класа. Щеше да се наложи да я накарам да вдига тежести.
Погледът ми попадна на табелката с името ѝ – Дребна.
Засмях се.
– Дори не е близо. Не.
– Но си убила някои? – Попита едно осемнайсетгодишно момче с вид на модел. Облеклото и косата му изглеждаха твърде девствени за бойното поле. Щеше да ми се наложи да го науча да се изцапа и да изгуби гела за коса. В това училище имаше място само за един Ноа.
– Да, убивала съм много – отвърнах неловко.
– Вярно ли е също така, че си сключила договор с Дявола? Да отидеш в Рая и да убиеш Бог и всички ангели там? – Попита едно ново момиче с широко отворени очи.
Какво, по дяволите? Такива ли са слуховете, които се носят тези дни?
– Господи! Къде са ви маниерите, вие, малки гадове? Това е вашият професор! Разбира се, тя не се е съгласила на това! Пуснете се и ми направете десет лицеви опори. Сега! – Изръмжа Шиа и заряза групата с животинско ръмжене в гърлото си.
Учениците пребледняха, захвърлиха тетрадките и химикалките си и паднаха на земята, за да изпълнят заповедта на Шиа.
Прикрих чертите на лицето си, опитвайки се да не позволя на коментара на момичето да ме засегне, но беше ясно, че слуховете са в пълен ход. Как, по дяволите, изобщо бяха чули за това? Майка ми имаше една поговорка: „Кажи тайна на повече от трима души и тя се превръща в широко разпространен слух“. Предполагам, че твърде много хора са знаели. Единственото, което можех да направя сега, беше да се опитам да го контролирам.
Учениците бяха обърнати с лице надолу и правеха лицеви опори, когато реших да пусна слуха. Нищо от това, което казах в момента, нямаше да промени нищо. Те щяха да вярват в каквото си искат, а на мен така или иначе ми беше все едно.
– Прекарах една година в Ада! – Изкрещях, като реших да премина към смесица от мила учителка и злобна учителка. Технически погледнато, от моята гледна точка това бяха само няколко месеца в Ада, но година звучеше по-зле. – Ще ви науча на това, което научих там за демоните, и как да ги убивам. Ако се провалиш в Ръкавицата за втори път, ще го приема като лична атака срещу учението ми. Така че, слушайте, по дяволите, и правете каквото ви е казано – изръмжах аз.
Шиа ми се усмихна от мястото, където стоеше, надвесена над една първокурсничка, която се мъчеше с лицевите си опори. Сега разбрах защо Линкълн беше труден за всички нас. Това ни правеше по-добри бойци. Ако исках тези деца да минат, трябваше да бъда техен учител, а не приятел.
След като накарах учениците да правят подскоци, спринтове и някакви произволни шестдесетсекундни дъски – при които Шиа се опитваше да сдържи смеха си от това колко от тях падаха – аз прекратих урока.
– Днес беше оценката на физическата подготовка – съобщих им, като написах бележки до всяко име.
– Между другото, всички вие се провалихте. Трябва да заздравите мускулите си – добави Шиа и аз хвърлих поглед към нея.
– Утре ще бъде магическа оценка, на която ще разгледам дарбите ви и ще видя как можете да ги използвате, за да се биете в армията на падналите. Класът е свободен – заповядах аз.
Единайсетте ученици, изпотени и задъхани, се запътиха към общежитията, а Шиа се обърна към мен.
– О, Боже мой, няма как да служат в армията на падналите. Нищо чудно, че се провалиха на ръкавицата. Това мъничко момиче не можеше да направи дори една лицева опора. Една.
Въздъхнах.
– Дребничката просто се нуждае от тренировки с тежести. Тя има боен дух.
Шиа се засмя и закачи ръката си с моята, докато вървяхме обратно към кампуса.
– Бойният дух няма да направи нищо срещу демон на Абрус.
В ъгълчетата на устните ми се появи бръчка и аз погледнах най-добрата си приятелка. Тя беше пораснала, откакто започнахме тук. Тялото и беше по-слабо и с повече мускули, но в очите и имаше тъга, каквато преди нямаше, тъга, която говореше, че е преживяла някои гадости. Представях си, че и аз имам същата. А на пръста и – всъщност и на двата ни пръста – имаше пръстени. Бяхме пораснали.
– Раф вярва в тях и аз също. Мога да ги приведа в бойна форма. Просто се нуждаят от допълнително внимание – информирах я аз.
Шиа се усмихна.
– Ти никога няма да се промениш. Винаги вярваш в най-доброто у хората.
През следващите осем седмици щях да приведа тези единадесет ученици в бойна форма, дори това да ме убие. Раф смяташе, че имам всичко необходимо, и аз щях да му докажа, че е прав.
– Трябва да занеса записките си за обучението при Раф, а след това имам урок с Ембърли – напомних, отделих се от Шиа и започнах да се придвижвам към кабинета на Рафаел.
– Ще поръчам на Линкълн или на някой да те посрещне пред залата след урока ти! – Извика тя, тръгвайки в обратна посока.
Кълна се, че Шиа и Линкълн имаха някакво негласно правило. Ако не бях с някой влиятелен човек като Раф, Ембърли или професор, те се уверяваха, че един от двамата е там, за да ме придружи до определени места. Беше влудяващо, но разбирах, че това ги кара да се чувстват спокойни и да контролират ситуацията, така че го позволявах без да се оплаквам.
Тъкмо бях стигнала до вратата на Раф, когато чух нисък женски глас. Звучеше ядосано.
– Хората не са толкова слаби, колкото си мислиш, че са, Рафаел. Време е да ги подготвим за наследството, което им оставяме – възрази жената.
Настъпи тишина.
– Не смятам, че са слаби, но предпочитам учениците от Академията на Падналите да защитават хората и да се борят с демоните, както сме го правили години наред.
Тя се подигра.
– А какво ще стане, когато няма да има повече ученици от Падналите? Какво ще стане тогава? Имате още няколко завършващи класа и тогава всички благословени ангели, които са оцелели във войната с Падналите, ще пораснат. Всички под осемнадесет години ще бъдат хора. Време е да предадем факела! – Звучеше яростно, а аз умирах от желание да разбера коя е тя.
– Влез, Бриел – извика Рафаел и аз се сковах.
По дяволите. Чудовищен четец на мисли!
Преглъщайки трудно, отворих вратата и се вгледах в обстановката.
Раф седеше зад бюрото си с разперени криле, докато стискаше носа си. Пред него стоеше някаква яка жена с черни кожени ботуши до коленете, с меч на едното бедро и пистолет на другото. Тя се извисяваше над Рафаел и изглеждаше в края на трийсетте си години. В момента, в който се завъртя с лице към мен, разбрах коя е, защото изглеждаше точно като Ембърли. Строгото и лице омекна, когато ме видя, и лъчезарна усмивка озари чертите и.
– Бриел! Умирах от нетърпение да се запозная с теб. Аз съм майката на Ембърли, Грейс.
Веждите ми изскочиха малко нагоре от изненада при името и. Беше толкова деликатно и подходящо за съпругата на един ангел.
– Здравей – предложих срамежливо аз.
Грейс се приближи до мен.
– Мога ли да те придружа до урока ти? – Косата и беше като дълъг лист бяла коприна. Тя не светеше, защото беше човек, но почти светеше. Беше абсолютно зашеметяваща и аз не можех да откъсна очи от нея.
Рафаел изглеждаше облекчен, че тя предлага да напусне кабинета му, затова и кимнах, най-накрая събрах разсъдъка си и поставих бележките за моите ученици на бюрото му.
– Дори не сме близо до това да приключим с този разговор, Рафаел. Ще се видим на вечеря тази събота? – Тя погледна през рамо.
Раф се стъписа.
– Да. Ще бъда там.
Грейс кимна.
– Добре. Доведи си приятелка или ще поканя някоя от моите, за да ти прави компания. Трябва да излизаш повече.
Прехапах вътрешната страна на бузите си, за да не се усмихна на шокираното изражение на Рафаел, след което излязох от офиса заедно с Грейс.
Докато вървяхме към фитнеса, погледнах екипировката и. Тази дама беше напълно готова за битка.
– Ти в армията ли си? – Попитах я. Изглеждаше готова да се хвърли на бой.
– Боже, не! – Издекламира тя. – Не биха посмели да наемат слаб човек. – Сарказмът капеше от думите и, докато тя вървеше с дълги, уверени крачки, и аз открих, че се усмихвам на саркастичната и личност.
– Мисля, че това е страхотна идея – казах и аз. – Имам предвид това, че искаш да обучаваш хора да се борят с демоните.
Тя ме погледна странно.
– Благодаря ти. Рафаел също беше отворен към идеята, но колкото повече навлизаме в логистиката, виждам, че се страхува да не пострадат. Отнася се с нас, сякаш сме толкова крехки.
Хората бяха най-крехките сред всички жители на Земята, но не ми се струваше, че тя иска да чуе това.
– С подходящите оръжия и обучение мисля, че хората биха били ценни членове на армията на Падналите – предложих вместо това.
Тя спря и се обърна към мен, а в изражението и се появи сериозност.
– Следващата година е последната година на церемониите по пробуждане, последната година на кандидатите за първа година. Всички, които са били малки по време на Войната на падналите, ще са пораснали и мисля, че това училище може да се използва по-добре като Академия за ловци на демони. Само за хора.
Думите и предизвикаха тръпка в мен, макар че не можех да кажа защо. Беше шокиращо да чуя, че следващата година ще са последните от първите години. Поколенията, които щяха да дойдат след нас, щяха да бъдат обикновени хора. Но все още щеше да има демони, с които да се борят, и нямаше да има нови ученици, които да попълнят броя, който загубихме във войната.
– Права си.
Вратата зад мен се отвори внезапно и аз подскочих леко, преди да се обърна.
Тогава Ембърли измъкна главата си.
– О, Боже мой, мамо, не се смущавай толкова. Бриел не се интересува от идеята ти за Академия за ловци на демони.
Тя имаше супер слух или нещо такова? Това беше вторият път, в който тя правеше нещо подобно.
Грейс повдигна една вежда към дъщеря си.
– Е, надявам се да ѝ пука, защото се надявам да я убедя да стане учителка, след като завърши.
Сърцето ми се удари в гърдите. Учителка? За хора? Нещо щракна в мен, едно знание, сякаш цял живот съм чакала да разбера какво искам да правя с него. Дали бях лечител, защото имах силите на Рафаел, или боец заради Михаил? Дали да убивам демони, или да лекувам ранени? Как можех да окажа най-голямо влияние във войната с демоните?
Винаги съм имала този конфликт в себе си, но сега… сега радостта се разстилаше по крайниците ми при мисълта да уча другите. Както направих днес.
– С удоволствие – отговорих веднага.
Грейс изплези език на дъщеря си.
– Виждаш ли?
Ембърли само изстена в отговор, но аз не можех да изтрия усмивката от лицето си.
Учител. Исках да бъда учителка.
Може би Рафаел беше предвидил това и ме беше подготвил за бъдещето ми. Не бих го подминала.

Назад към част 2                                                                  Напред към част 4

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!