Глава 20
ЗОУИ
Взирам се в тавана и броя числа в главата си, за да убия времето.
Петнайсет хиляди и седемдесет и две. Петнадесет хиляди и седемдесет и три.
Това е гадното ми усилие да се опитам да разчета колко време е минало, откакто Джакс си тръгна оттук, но, разбира се, няколко пъти съм губила бройката и съм започвала всичко отначало около двайсет.
Изплаках толкова много сълзи, откакто Джакс си тръгна оттук, и знам, че заслужавам това. Заслужавам да страдам за болката, която съм причинила.
Винаги съм била нетърпелива и съм продължавала и продължавам, докато не постигна своето – брат ми ще го потвърди. Но знам, че промених всичко, когато реших да се опитам да поваля Джесика и Лукас. Направих го само с добри намерения, за да спася Нейт от необходимостта сам да нарани Джесика, но трябваше да изчакам. Бях прекалила и от грешката ми загинаха невинни хора.
Но те не са все още тук и не страдат – Джакс е. Не изглежда да има край на скръбта му, не и от това, което виждам, така че ако смята, че трябва да направи това, за да облекчи болката си, тогава ще го оставя. Ако смята, че трябва да ме нарани, за да се почувства по-добре, тогава може да го направи. Защото колкото и да се опитвах да се боря през последните пет години, просто съм толкова шибано уморена от всичко това.
Омръзна ми да хленча.
Омръзна ми да чувствам това, което чувствам.
И съм изтощена от опитите да отблъсна каквото и да е, което изпитвам към Джакс Джоунс. Защото аз не го мразя, дори малко.
Ставам от леглото и започвам да обикалям стаята, защото от време на време имам нужда да раздвижа краката си – дори да е само няколко крачки в едната посока и няколко обратно. Изненадана съм, че имам някаква енергия за ходене, тъй като не съм яла, откакто вчера… или днес, Джакс ми донесе един гаден сандвич? Нямам никаква шибана представа, защото съм изгубила представа за цялото време. Може и да е било днес, но без нищо, което да разчупи монотонността, нямам представа.
Вървя още малко, просто искам резултатът от каквото и да е това, по дяволите, да приключи и да свърши. И предполагам, че може би ще получа отговора си, когато вратата се отваря и се удря в стената със силен трясък. Главата ми се вдига и виждам Джакс, който стои на вратата и изглежда доста ядосан. Очите му са тъмни, изражението му е мрачно, а раменете му се повдигат, сякаш току-що е изкарал пълноценна тренировка във фитнеса, която го е изправила на крака.
Минават секунди, а той не прави нищо. Просто се взира в мен, а очите му са вперени в моите. Не съм в състояние да откъсна поглед от него, защото той владее стаята. Дори и в този момент мога да оценя, че той е внушителен мъж със суров външен вид и намръщена физиономия, която може да разтопи шибаното ти бельо.
– Джакс – казвам тихо и сякаш гласът ми е превключвател за него, когато той се насочва към мен. Нямам време да направя нищо друго, освен да се подготвя за удара, когато гърдите му се блъскат в моите и той ме връща към стената, като ръката му обхваща гърлото ми, а другата притиска китките ми над главата ми. Той притиска бедрата ми и дори когато усещам как пръстите му започват да оказват натиск върху гърлото ми, единственото, което искам, е да ме целуне, да ме вкуси, да ме почувства. Дори не мога да го намразя в този момент, тъй като усещам как дихателните ми пътища се затварят все повече с всяка изминала секунда. Не го мразя – никога не съм го мразила. Винаги е имало нещо в него, което ме интригува и ме кара да искам да знам повече, но времето ми изтече. Това се случваше отдавна. Той чакаше да ме открие, да ме накара да си платя и сега ще изпълни желанието си.
Няма смисъл да се опитвам да се боря, дори и да искам. Аз съм слаба, жалка и вече не съм жената, която някога бях.
– Ти, курво, си го убила – изръмжава той и аз усещам как първата сълза се стича по бузата ми. – И ти ме превърна в шибаното чудовище, което съм днес.
– Джакс, моля те – казвам, когато ме обзема паника.
– Ти ме накара да го направя. Ти ме накара да го направя, по дяволите – беснее той.
– Какво те накарах да направиш? – Успявам да се задуша, когато усещам пръстите му да ме стискат по-силно.
– Наистина ли вярваш, че съм те намерил случайно, когато са избутали колата ти от пътя? – Казва той, очите му са диви.
– Ти? Това беше ти? Ти изпрати онзи човек да ме отвлече? – Задушавам се покрай сълзите, които запушват гърлото ми.
– Разбира се, че бях аз – казва той, лицето му е на сантиметри от моето, а очите му ме пронизват като кинжал в сърцето. – Но за пореден път ти прецака всичко.
Чувствам как последната частица борба напуска тялото ми. Чувствам как умът ми се изключва.
Аз го пречупих, а сега той пречупи мен.
И казвам единственото, което мога, защото в този момент знам, че всичко е свършило.
– Съжалявам… много… – успявам да изрева, когато пръстите му се стягат достатъчно силно, за да прекъснат притока на въздух. Очите ми все още са приковани към неговите, докато сълзите ми размазват лицето му, а после затварям очи и се надявам това да не отнеме много време.
Чувствам как ръцете ми се отпускат, краката ми искат да поддадат, очите ми се затварят, докато умората се прокрадва в мен. Дори не усещам болка, защото толкова дълго време съм била измъчвана от нея, че така или иначе не усещам много други неща.
Иска ми се да можех да се сбогувам с брат си, с Кат, с моята прекрасна Грейси… Иска ми се да се срещна с бебето поне веднъж, но то не беше писано да се случи – не и за мен.
Сълзите продължават да се плъзгат по бузите ми, дори когато очите ми са затворени. Съзнанието ми се замъглява, мъгла забулва спомените.
Всеки момент и най-накрая ще се успокоя.
Назад към част 20 Напред към част 22
