Глава 3
ЗОУИ
– Сигурна ли си, че си опаковала всичко необходимо? – Казва Кат, когато влизаме на летището, а тя, Нейт и Грейси ме следват.
– Сигурна съм, Кат. Престани да се стресираш, – казвам със смях, но смехът е принудителен. Емоциите ми са навсякъде, тъй като е дошъл денят да се върна в Обединеното кралство. Мястото, където животът ми се разпадна преди пет години. Опитвам се да се държа спокойно, защото не искам семейството ми да се тревожи за мен повече, отколкото вече се тревожи. Виждам го в очите на Нейт и го чувам в гласа на Кат. Една част от мен иска и те да дойдат, но знам, че Нейт никога не би направил това и евентуално да изложи Грейси на опасност. И аз го разбирам. Аз също не бих го направила, ако ролите се разменят. Но в същото време знам, че е убийствено и за двамата да не дойдат с мен.
Движа се из летището, докато стигна до правилното гише за регистрация, където ме посреща бъбрива жена, за която някои може да си помислят, че днес вече е изгълтала твърде много линии кокаин. Сериозно, тя е толкова жизнерадостна.
След като се чекирам, тя ми пожелава „лек полет“, а аз се премествам встрани, за да може човекът зад мен да бъде поздравен от нейната прекалено ентусиазирана натура. Обръщам се към семейството си и виждам, че Нейт е стиснал челюст, Кат мига яростно, за да сдържи сълзите си, а Грейси е заета да гледа от прозорците от пода до тавана зад мен самолетите, които излитат с прекъсвания.
– Е, от тук съм аз – казвам с вдигане на рамене, защото те не могат да преминат в салона за изчакване без билет.
– Ще ми липсваш – казва Кат, преди да се хвърли към мен и да обвие ръце около раменете ми, придърпвайки ме за майката на всички прегръдки.
– Тези хормони вече работят извънредно, а? – Казвам и чувам как тя подсмърча. Преди два дни тя беше на преглед при лекаря си и беше потвърдено, че наистина е бременна. В четиринайсетата седмица, ако трябва да сме точни.
– Знаеш, че ще бъда кървава каша, докато те няма, нали? – Казва тя драматично, когато се отдръпва, за да ме погледне.
– Ще се справиш – успокоявам я аз. – И ако той те вбеси прекалено много, аз съм на едно телефонно обаждане – казвам, докато кимам с глава в посока на Нейт.
– Чух това – казва той и двете с Кат се смеем.
– По-добре да се върнеш, преди да се появи това бебе – казва Кат, а аз преглъщам буцата, която изведнъж се е образувала в гърлото ми.
– Ще дойда. За нищо на света не бих го пропуснала – казвам ѝ честно. Може и да нямам планирана дата за завръщане в момента, но няма начин да пропусна появата на племенницата или племенника ми на този свят. Ще ми разбие сърцето, ако не съм тук за това.
Кат се отдръпва, избърсвайки очите си, докато аз се навеждам, за да прегърна Грейси.
– Сега, мися, гледай да държиш баща си под контрол, докато ме няма – казвам ѝ, а тя ми отдава чест.
– Ще го направя, лельо Зоуи.
– А аз ще се погрижа да се чувам с него колкото се може повече – казвам и съм почти сигурна, че ще говоря по телефона през по-голямата част от времето, когато ме няма.
– Обичам те – казва тя, преди да ме целуне по бузата. Ебаси, сърцето ми.
– Аз също те обичам, Грейси. – Стискам зъби, за да спра преливането на емоциите. Мога да се разплача, когато те си тръгнат. Първо трябва да преодолея сбогуването си с Нейт.
Изправям се и поглеждам към брат си. Той наистина се е променил, откакто срещна Кат. По едно време може би имахме известна дистанция помежду ни, но вече не е така. Връзката ни е здрава, неразрушима и той повече от компенсира времето, когато може би е отсъствал от живота ми.
– Ще ми липсваш, големи братко – казвам, докато леко го удрям по ръката. Може и да съм в средата на тридесетте си години, а той в началото на четиридесетте, но все още се държим както винаги – подиграваме се един друг, когато имаме нужда, и се държим както по онова време.
Той ме прегръща, а аз стискам очи. Само още няколко минути и тогава сълзите могат да паднат.
– Ако имаш някакви проблеми, знаеш, че съм само на едно телефонно обаждане и на един самолетен полет разстояние – казва ми той и аз знам без сянка на съмнение, че ако наистина имам нужда от него, тогава той ще бъде там.
– Знам – прошепвам, докато го стискам за последен път и се отдалечавам назад. – Ще се върна, преди да се усетите – казвам им, докато хващам дръжката на куфара си и се приготвям да мина през вратите към залата за заминаващи.
– Обади ни се, когато стигнеш там – казва Кат, а по бузите ѝ се стичат тихи сълзи, докато Нейт я обгръща с ръка и я придърпва към себе си, а аз ѝ кимам.
Моето семейство.
Перфектна картина.
Образ, който мислено приемам, за да ми дава утеха, докато съм далеч.
– Довиждане, хора – казвам, защото не мога да кажа нищо повече. Гърлото ми е запушено от неизплакани сълзи, когато им обръщам гръб и си проправям път през вратата за заминаване, чувайки как тя се затваря тихо зад мен.
„- Джейсън, имам нужда от помощта ти – казвам му по телефона.
– Какво има? – Казва той и аз поемам дълбоко въздух.
– Аз съм в къщата си… Доведи със себе си екип за почистване.
– Какво си направила, Зоуи? – Пита той, а аз стискам зъби, за да не дам воля на емоциите си.
– Ще видиш. Просто побързай. Моля те. – Завършвам разговора и поставям телефона на кухненската маса, като си поемам дълбоко въздух, за да се опитам да се успокоя.
Преди двайсет минути си тръгвах от ресторанта, където имах среща.
Преди петнайсет минути знаех, че ме следят.
Преди десет минути отблъснах нападателя, който се опитваше да ме завлече в тъмна уличка, за да може да направи с мен кой знае какво.
Преди пет минути убих приятеля си – нападателя си.
И сега съм тук, стоя в кухнята си, а нападателят ми лежи навън на студения бетон, мъртъв. За щастие имам високи шибани стени около имота си, но все пак беше трудно да измъкна жалкия му задник на алеята, преди някой да види какво съм направила. И за щастие нямам много съседи.
Заиграх се с идеята да се обадя на Нейт. Той би ми помогнал на мига, но напоследък е дистанциран и знам, че преминава през собствените си проблеми – да не говорим, че наскоро се ожени.
Не.
Трябва да се опитам да се справя сама – или с помощта на екипа от мотористи, на които току-що се обадих. С Джейсън сме приятели от известно време насам. Запознахме се в бара, който притежавам – „Чистота“. Приятелството ни се разви от сарказъм, остроумие и, разбира се, флирт. Джейсън е толкова приятен за гледане, че вагината ми изтръпва само при вида му. Секси дори не го покрива, а за брат му, Джаксън – или по-скоро Джакс, както обича да се обръщат към него – не започвайте. Заедно всички други мъже бледнеят в сравнение с него. Но с Джейсън е по-лесно да се разбираш, отколкото с Джакс. Джейсън е светлината, докато Джакс е тъмнината – като студена риба. Никога не знаеш къде се намираш с Джакс, а аз нямам търпението да се занимавам с това, дори и да е смешно красив.
Чувам рева на мотора отвън и на разтреперани крака се отправям към входната врата. Майната му, трябва да се съвзема. Аз съм сестра на проклет престъпник, за бога, това трябва да става лесно. Нейт се занимава с убийства на хора толкова често, че съм сигурна, че не би му мигнало окото от това, което съм направила, но аз никога не съм се интересувала от тази страна на нещата. През всичките тези години яростно държах на състраданието и човечността си, само за да ми бъдат отнети с един бърз ход от един пич, който не разбираше думата „не“.
Отварям входната врата и виждам Джейсън от другата страна на портите, който чака да го пусна. Натискам един бутон до входната врата и портите започват да се отварят. Щом има достатъчно място, за да се вмести, той го прави и спира пред мен, докато аз стоя на верандата, обвила ръце около себе си, а очите ми отказват да погледнат надясно, където мъртвецът лежи под едни храсти.
Джейсън сваля каската си и виждам загрижеността в очите му, когато се взират в моите.
– Добре ли си? – Пита той, докато изритва стойката на мотора, след което слиза и се приближава към мен. Поставя ръцете си от двете страни на лицето ми, притиска бузите ми и леко накланя главата ми.
Устните ми треперят, но отказвам да плача със сълзи. Аарон – моята половинка – заслужаваше това, което получи. Той не заслужава моето разкаяние или вина.
Поглеждам в светлокафявите очи на Джейсън и усещам как от кокетна закачка се превръща в нещо повече. Това, че той е тук, означава повече. Но нямам време да мисля за това, тъй като чувам още мотори да се спускат по пътя.
– Аз съм добре, но той не е – казвам, докато движа ръката си и я протягам, сочейки по посока на тялото на Аарон. Очите на Джейсън се движат от мен към мястото, което посочвам, преди да се върнат и да срещнат отново моите.
– Какво е направил? – Пита той.
– Опита се да ме изтласка насилствено по една алея и съм почти сигурна, че не е нужно да ти казвам нищо друго – казвам, докато ръцете му все още притискат лицето ми.
Три мотора профучават през портите и спират точно зад мотора на Джейсън.
– Ще се справим – казва Джейсън, целува ме по челото, след което сваля ръцете си от лицето ми и се обръща, за да отиде да говори с момчетата си. Докато свалят каските си, виждам Коул, Кев и, разбира се, Джакс. Тъмнокафявите му очи се засичат с моите над рамото на Джейсън, но там няма никаква емоция. Толкова е шибан, че е нелепо да се затвори в себе си. Но от друга страна, аз не знам неговата история, а той със сигурност не знае моята, така че наистина не би трябвало да се съдим един друг в този момент.
Опитвала съм се да говоря с него, но разговорът никога не стига до дълбочина, а той е склонен да отговаря само с минимума, когато му зададат въпрос. Недосегаемият брат. И може би това е добре, защото когато заговори, от това ме побиват шибани тръпки. Искам да кажа, сериозно, пичът има глас, който би разтопил проклетите ти гащи.
Почти се смея на себе си.
Ето ме тук, желая Джейсън и Джакс, а на няма и десет шибани метра от мен е човек, когото съм убила. Не мога да си измисля тази глупост.
– Хайде да вървим – чувам да казва Джейсън, докато се придвижва към тялото, а Коул и Кев го следват. Очите ми се връщат към Джакс, който все още седи на мотора си, а вниманието му е насочено към мен.
Вдигам малко брадичката си, за да знае, че не се чувствам уплашена от него. Все пак той би трябвало да знае това. Виждам, че на устните му има усмивка, когато слиза от мотора си и се приближава, спирайки точно пред мен. Ако пристъпих напред, щях да го докосна.
– Искаш ли да почистим твоята бъркотия, хубаво момиче? – Казва Джакс, а думите му ме развълнуват и в същото време ме вбесяват.
– Първо, аз не съм хубаво момиче. И второ, извиках Джейсън да ми помогне, а не теб.
– Може би, но ти знаеш, че където е той, там съм и аз – казва ми Джакс и това е вярно. Никой от тях никога не е далеч от другия.
– Ако си тук, за да ми помогнеш, тогава чудесно, но ако си тук само за да ми направиш забележка, тогава си спести притеснението. Нощта беше гадна и не желая да става по-лоша – казвам, защото нямам нужда от огорчение. Единственото, от което се нуждая, е всичко да свърши и да съм под душа, за да отмивам остатъците от тази вечер.
– Нарани ли те? – Пита той.
– Добре съм – измъквам се аз, защото на него не му пука.
– Зададох ти един въпрос, Зоуи.
– И какво? Само защото си Джаксън Джоунс и лидер на клуба, това означава, че трябва да ти давам отговори? – Отвръщам.
– Нещо такова – казва той и аз правя крачка към него, притискам гърдите си към неговите, накланям глава нагоре, лицата ни са на сантиметри разстояние.
– Не съм длъжна да ти отговарям, Джакс, и никога няма да ти отговарям.
– Не си играй с мен, Зоуи.
– Или какво? – Казвам с повдигната вежда.
– Това, че брат ми иска парче от путката ти, не означава, че ще те оставя да се ебаваш с мен – изсумтява той, преди да се обърне и да отиде до мястото, където другите момчета правят шибано един Господ знае какво с тялото. Всички са се скупчили наоколо и са се прегърбили, така че така или иначе не мога да ги видя, а в този момент наистина не ме интересува.
Това може би беше един от най-дългите разговори, които сме водили с Джакс, и единственото, което ми показа, беше, че стените му са толкова високи, че дори Спайдърмен не би могъл да ги преодолее.
Може и да е лесен за гледане, но това не компенсира факта, че е задник.
Виждам как Джейсън се обръща, за да ме погледне с намигване и усмивка, и лицето ми се променя за миг. Той е толкова различен, а с откровението на Джакс, че Джейсън всъщност иска да се запознае с вагината ми, изглежда, че животът ми може да стане малко по-напрегнат, отколкото беше преди тази вечер.“
Събуждам се със страх, чувствам се гореща и притеснена.
Отне ми секунда да се ориентирам и да си спомня, че съм в шибан самолет. Връщам се в Англия. За да се изправя срещу демоните си.
Трябва ли наистина да правя това?
Трябва ли да разбутвам стари неща, които може би е най-добре да останат в миналото?
– Ще се подготвим за кацане след петнайсет минути. – Чува се по високоговорителите.
Петнайсет минути и ще бъда на родна земя.
Петнайсет минути, докато се върна, за да се изправя срещу кошмарите си. Петнайсет минути… майната му.
Назад към част 3 Напред към част 5
