ЛОЛА ГАБРИЕЛ – Преплетени съдби – част 29

КЛОВЕР

Изкарах една неспокойна нощ. Когато настъпи утрото, се събудих още на разсъмване. Гърбът ми беше вързан на възли, след като бях спала на едно гадно легло. Главата ми туптеше от липсата на сън, а сърцето ме болеше.
Ключалката на вратата щракна и аз замръзнах.
– Мис Килоран – каза един груб глас и аз излязох от стаята. Охранителят ме гледаше с безчувствени очи. – Трябва да си съберете нещата и да напуснете кампуса в рамките на един час.
Кимнах. Не можех да споря. Не можех да се боря. Сега всичко беше извън моя контрол. Бях направила всичко, което можех, и се бях провалила.
Охранителят почти ме преведе през целия кампуса. Очаквах всички да ме гледат, да се взират в унижението ми. Но кампусът беше странно тих и мрачен. Нещо се беше случило.
– Какво става? – Попитах охранителя.
Той не ми отговори и дори не ме погледна. Вървеше мълчаливо зад мен.
Сърцето ми се изкриви. Дали нещо се беше случило с Банян? Беше се отдалечил през връзката ни. Снощи, когато се опитах да се свържа с него, той беше потънал в мъгла, която не успях да пропъдя.
Сега го потърсих, но той ме затвори. Беше точно там, на една ръка разстояние чрез връзката ни, но не се интересуваше.
Това предизвика нова болка в гърдите ми, а в гърлото ми се появи буца. Преглътнах я – нямаше да плача. Бях прекарала твърде голяма част от нощта в това. Бях изненадана, че все още ми бяха останали сълзи.
Когато пристигнах в къщата, той беше тук. Усетих го. Душата ми извика неговата.
– Направи го бързо – каза охранителят и зачака пред входната врата.
Радвах се, че няма да гледа през рамо през цялото време.
– Казахте, че имам един час.
– Още не съм закусвал – каза охранителят.
– Това не е мой проблем – отвърнах аз.
Толкова ми беше писнало да се отнасят с мен така, сякаш нямам значение, сякаш не съм нищо повече от мърша, която трябва да бъде остъргана от нечия обувка.
Отидох в стаята си и извадих куфара си изпод леглото. Докато събирах багажа, очите ми отново се замъглиха. Захвърлих дрехите си. Едва ли щях да успея да побера всичко отново с новите дрехи, които Банян ми беше купила, добавени към гардероба ми, но не исках да ги оставям. Те пазеха твърде много спомени. Не се занимавах с книгите си. Те така или иначе нямаше да ми трябват – не и ако трябваше да се откажа от академията.
Нямаше да успея да вляза и никъде другаде, за да завърша обучението си.
Телефонът ми изпищя от съобщенията по темата за групата на класа, които идваха. Спрях, за да ги прочета.
В тях се говореше за пожар. За нараняване. За дъжд и учениците, които спасяват положението. Говореха за Банян и домашния му арест.
Не ми отне много време, за да разбера цялата история. И така, това се беше случило днес.
Чувствах се виновна. Дали аз бях тази, която избута Банян толкова далеч, че да нарани някого?
Когато приключих с опаковането, повлякох препълнения си куфар към вратата. Спрях, преди да съобщя на пазача, че съм приключила.
Банян беше в стаята си. Казаха, че е под домашен арест.
Имах късмет. Бяха ми казали да разчистя нещата си, докато няма никой наоколо, така че нямах контакт, но той беше тук. Кралят не беше помислил за това, което ми беше казал, и как беше наказал Банян.
Трябваше да поговоря с него за последен път. Трябваше да се видя с него, поне да му обясня.
Оставих куфара си до вратата и отидох в стаята на Банян. Когато почуках, никой не ми отговори.
Бутнах вратата и я отворих. Може би той спеше.
Но Банян беше буден. Той седеше на леглото си и ме гледаше с очи, които бяха от чисто злато – безмилостни, гневни.
– Дойдох да си събера нещата – казах аз.
– Знам.
– Съжалявам за случилото се в кампуса. Чух.
Той сви рамене.
– Ще се оправиш ли?
– Какво ти пука?
Думите му я ужилиха.
– Не ми пука, Банян. Винаги ме е било грижа.
– Не ми говори тези глупости – избухна той. – Единственото нещо, което те е интересувало, е била личната ти изгода. Саботирала си живота ми с черната си магия.
Задъхах се.
– Какво?
Той поклати глава.
– Свърших да говоря с теб. – Той вдигна телефона си, решил да ме игнорира, но аз още не бях приключила. Трябваше да си кажа думата, преди да бъда принудена да си тръгна.
– Не знам какво си мислиш, че знаеш за мен, но нямаш никаква представа.
– Мисля, че съм дяволски сигурен какво се случва – каза той, без да ме поглежда.
– Тогава погледни в съзнанието ми! – Извиках. – Не нося огърлица, аз съм отворена книга.
– В никакъв случай няма да влизам в главата ти. Кой знае какво ще направиш с мен?
Настръхнах.
– Това е ниско.
Той само сви рамене.
– Направих го заради баща ми, Банян – казах, а ръцете ми се свиха в юмруци. – Той е невинен, както и аз. Майка ми беше предателката и я арестуваха за престъпленията ѝ, но баща ми… Той не е направил нищо. Той дори не знаеше за това. Затвориха го без справедлив процес. Дори не взеха четец на мисли, за да открият намеренията.
Изчаках Банян да отговори. Той не отговори. Просто продължаваше да се взира в телефона си. Колкото повече ме игнорираше, колкото повече думите ми попадаха в глухи уши, толкова повече ми се искаше да плача.
– Чуваш ли ме? Баща ти дори не му даде справедлив процес, какъвто би трябвало да е негово право. Това го учихме в първи курс по етика, знаеш ли го? Това е негово право!
Надявах се на отговор. Той не дойде.
– Дойдох тук, за да получа диплома по право, за да мога да му помогна – продължих, говорейки през емоциите, които се надигаха в мен като прилив. – Всичко, което изпитвам към теб, е истинско. Не можех да кажа на никого коя съм в действителност, защото не можех да си позволя и аз да бъда затворена.
Той все още не отговаряше.
– Обичам те, Банян. Ти беше единственото нещо в живота ми, което беше истинско.
За пръв път го казвах на глас.
Банян ме погледна, когато го казах. Той стана от леглото и се приближи към мен, но не по любовен начин. Приличаше на хищник, готов да нанесе удар. Очите му се превърнаха в прорези, драконът гледаше към мен.
– След всичко, което ти казах за това как жените се възползват от мен, ти ме излъга. – Гласът му беше студен. – Цялата академия знае, че сме заедно. Баща ми знае за това. Той вече ме мрази, а сега се оказва, че съм обвързан с дъщерята на предателите. Нямам какво повече да ти кажа. Нямам какво да дам. Ти взе живота ми в ръцете си и го съсипа. Ти ме предаде.
Докато говореше, в очите ми се появиха сълзи. Поклащах глава отново и отново. Това не беше начинът, по който се случваше. Изобщо не беше това, което се случи.
– Напусни, Кловер – каза Банян и ми обърна гръб.
Аз също се обърнах от него. Откакто бяхме започнали да се срещаме, ме болеше да чуя истинското си име от устните му. Исках да го извика в оргазъм. Исках да го прошепне, когато се целуваме. Не исках да го чуя по този начин.
Отидох до вратата и вдигнах куфара си.
Когато отворих вратата, пазачът извъртя очи.
– Крайно време е.
– Ще вземете ли това за мен? – Попитах, като посочих куфара си.
– Съжалявам, но не мога да помогна на един предател.
Думите му бяха като физически удари. Вдигнах собствения си проклет куфар и охранителят отново ме преведе през кампуса. Този път ме видяха няколко души. Всички ме гледаха от разстояние. Никой не дойде да говори с мен. Никой не ме поздрави. И преди не бях една от тях.
След всичко, което бях споделила с тях, отново бях изгнаникът, самотникът, както когото бях дошла тук. Никой не беше на моя страна. Нямаше никой, който да се интересува от мен.
Колко щастливи трябва да са всички те, когато ме виждат да си отивам.

Назад към част 28                                                     Напред към част 30

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!