Глава 2
Денят мина безпроблемно. Вечерта излязохме да разхождаме Марс и трябваше отново да обуя токчетата и да сложа съответния израз. Но тук нямаха нищо против странностите на новодошлите. А аз отдавна бях новодошла. Ето защо съседите ме изпроводиха с мърморене в гръб и не е ясно дали бяха по-впечатлени от Ерилив или от Марс. Подозирам, че беше Ерилив. Дъщерята на Настя доведе някакъв чужденец да се запознае с родителите ѝ. Тя е една малка кифла, която заминава за чужбина.
Когато се върнахме, вече беше време да си лягаме. Но не мина без лудориите на мама. А тя започна толкова безобидно…
– Ерилив, искаш ли газирана вода? – мама влезе във всекидневната с кана с минерална вода.
Аз само повдигнах вежди от изненада при тази странна постъпка – защо ще наливаш газирана вода в кана? Тя щеше да изветрее.
– С удоволствие, Анастасия Виталиевна! – учтиво каза лирела, който седеше сам на дивана.
– Позволете ми да се погрижа за вас. – мама се приближи и му подаде празна чаша.
Ерилив я взе, тя напълни чашата с вода и след това…
– О! Толкова съм несръчна! – възкликна мама, като вдигна празната декантера от дивана – Препънах се. Толкова съм тромава! – проплака тя под погледа ми, който прогаряше дупки в нея.
– Мамо!
– Какво – мамо? Донеси кърпите. О, това е проблем! Целият диван е измокрен…
– Хайде, мамо! – задъхана като разгневен таралеж, се втурнах към банята за кърпи.
– Ерилив, ти не се притеснявай. Няма да ти се наложи да спиш на пода. – провикна се мама, размазвайки локвата върху дивана, за да покрие колкото се може по-голяма площ, като се опитваше да не гледа към момчето, което беше скочило
– Имаме походно легло, ще ти постелим на него. Искаш ли да го сложа в стаята на Вики? Сигурна съм, че ще искаш да си поговорите, преди да си легнете. О, тези млади хора… Те са такива среднощници, че ти се иска да ги оставиш да бъбрят до сутринта и после да не ги будиш.
– Мамо! Походното легло е счупено.
– Какво от това? Увихме краката с тиксо! – продължи тя безгрижно.
– Мамо, лягай си. Сами ще оправим дивана и леглата. – намръщих се.
– Неблагодарница! – усмихна се тя – Ще ти донеса походното легло и спално бельо.
– Нямам.. нужда.. от.. походно легло!! – казах на срички – Не се притеснявай, мамо, ще изсуша дивана със сешоар.
– Няма как! Сешоарът ще изгори, ето колко много духане му е нужно!
– Нищо страшно, ще купя нов. Давай, мамо, давай. Татко, лека нощ! – направих страшни очи на баща си, за да я махне оттук.
Ерилив, Марс и аз погледнахме родителите ми.
– Рил? – обадих му се аз шепнешком – Ти си магьосник, хайде сега изсуши го.
– Така ли мислиш? – той се усмихна лукаво – Нямам нищо против да спя на походно легло в твоята стая. Можем да си поговорим.
– О-о-о, тогава ти гарантираме незабравимо преживяване. Ако то се срути като къщичка от карти под теб тази вечер, вината е твоя. О, и между другото, какво значи това…. в стаята ми? Мокър е диванът, а не стените.
– Тя е зла, Марс. – оплака се шеговито Ерилив и прокара ръка по мокрото петно – Тя не ни харесва, не ни вика в спалнята си.
– Защо да не го повикам? – подкрепих играта – Много обичам Марсик и го викам в спалнята. Марс, ще дойдеш ли с мен?
– Баф! – съгласи се кученцето.
– Е, а бедния, нещастен, изоставен лирел е оставен на мокър диван в чужд враждебен свят… И съвсем сам! – проплака Ерилив.
– Не се страхувай, малкия. – засмях се аз – Марс и аз сме наблизо. Ако Баба Яга дойде при теб през нощта и иска да ти захапе петата, обади се.
– Коя е Баба Яга?
– Честно казано, не знам. Но казват, че тя идва при непослушните деца. Никога не е идвала при мен, така че не знам… Сигурно лъжат.
Ерилив, като се опитваше да не се смее на глас, подсуши дивана и започна да разстила чаршаф върху него.
– Ще вдигна малко шум със сешоара, за да не си помисли майка ми, че съм сложила госта да си легне на мокър диван.
Отидох в банята, взех сешоара и го включих.
На Марс много му хареса топлият въздух и той се завъртя пред мен, като слагаше ту едната, ту другата страна.
– Добри неща. – кимна Ерилив към уреда – Използваш ли го и за сушене на косата си?
– Да. Ако бързам сутрин, го използвам. Ако не бързам, тя се суши сама. Но отнема много време, това е неудобство за дългата коса.
– Да. – той седна на дивана и ни гледаше, а аз изключих сешоара.
– Преди колко време си боядиса косата? И какъв е рожденият ти цвят?
– Кафяв, като този кичур. – избрах един кичур от разпуснатата си коса и му го показах – Боядисах я. Мм, около три дни преди да дойдеш от Лилирея. Не си спомням точно. Във всеки случай предишния ден.
– А защо?
– Просто за забавление, за разнообразие. – усмихнах се – Всъщност беше време да освежа цвета си. Не бях решила дали да боядисам корените си, или в собствения си цвят.
– Не мога да си те представя с тъмна коса. – той се усмихна замислено – Свикнал съм да те виждам в този вид.
– Всички в Замъка тъкмо свикваха с русата коса и отначало дори не ме разпознаваха, когато се появих след фризьорския салон. – засмях се, спомняйки си, и продължих – Ще видиш, не мисля, че ще издържа дълго с този цвят. До зимата така или иначе ще си върна кестенявия.
– Красива си с всеки цвят на косата. Никога не съм срещал момиче като теб. – каза Ерилив тъжно.
– Не и с какъвто и да е цвят. – опитах се да се пошегувам неловко – Ами със зелена? Или синя? И защо си толкова тъжен заради нея?
– Мисля си… Как ще живея живота си?
– Хм, какво имаш предвид?
– Не е важно. – той се изправи – Какво? Да спим? Дай на госта кърпа.
– Да, разбира се. – аз също станах.
Докато Лирела беше под душа, попитах Марс, озадачена.
– Марсик, разбра ли нещо? – кученцето не отговори, само опашката му се сви – И аз не разбрах. Едно нещо знам, че ще ми липсва ужасно, когато си отиде.
– Баф! – реши да отговори моето лилаво куче.
Събудих се от шумолене и дърпане на ръба на одеялото. Помислих си, че е Марс, а съдейки по тежестта на краката ми, кученцето реши, че да спиш на пода е по-малко приятно, отколкото да спиш в леглото на господарката си, затова се промъкна. Дърпането на одеялото се повтори и аз седнах, опитвайки се да различа в тъмното кой ме събужда.
– Ерилив? Какво става? Баба Яга ли дойде, или какво? – пошегувах се хрипливо.
– Аз не съм Ерилив, аз съм Кузма! – отвърна ми хрипливо Кузма… Кузма?!
– Кой?! – изпищях и целият сън си отиде.
– Не се страхувай, малка госпожице. Аз съм Кузма, домовика.
– А-а-а-а… – протегнах многозначително аз.
– Ти това… – тъмният силует се раздвижи и седна така, че лунната светлина от прозореца да падне върху него – Да не вземеш да си прибереш родителите, а? Аз съм свикнал с тях. Живял съм с прабаба ти и баба ти, а майка ти съм я гледал, откакто е била бебе. За теб дори не говоря, но ти вече си като парче торта.
– Кузма… – прочистих гърлото си – Исках да направя най-доброто нещо. Да продам този апартамент, да добавя малко пари и да им купя по-голямо жилище.
– Но те не искат. А ти не ги принуждавай…
– Но… Така и ти ще се преместиш с тях?
– Как може да не разбираш? – поклати рошавата си глава – Къщата е наша. И ние направихме ремонт и сменихме мебелите.
Аз хъмках тихо, толкова смешно звучеше това „ние“, но, спомняйки си за бързите си домовици, не казах нищо на глас. Защо да го обиждам?
– Как тогава да им помогна? Те няма да вземат парите и не искат да се преместят, за да продадат този апартамент. А сама да им купя ново жилище, нямам толкова много пари.
– Знаеш ли какво трябва да направиш, малка госпожице? Да сложиш врата на входа им. Една от онези железните с копчетата. Имаш ли достатъчно пари за това?
– С кодова ключалка? – мисля си – Достатъчно е. Ами другите наематели?
– Бихте могли да поръчате и да раздадете ключове за вратите на всички. Или пък врата, която не изисква ключ, а само код. Всички ще ви благодарят, особено ако е безплатно! – домовика се засмя.
– Това е добра идея. – кимнах замислено – Как така не се сетих за това сама? Ще го направя утре сутринта.
– Благодаря ти! – набитият мъж се изправи – Благодаря ти от цялото си сърце. Не се притеснявай за родителите си. Аз се грижа за тях, като Бог зад гърба ми, аз бдя над тях. Спомням си те от момента, в който се прибра от болницата. Ти беше шумна! Нощем люлеех креватчето ти, за да оставиш майка си да спи. – чух усмивка в гласа му – А ти си пораснала и си станала такава красавица, че с удоволствие бих те видял. И способна. Толкова си силна, точно като Лизавета.
– Благодаря и на теб, Кузма. Отдавна ли познаваш Лизавета?
– Разбира се. Щом войната свърши и настъпи мирът, аз обиколих всички къщи и апартаменти с нея, докато не се преместихме тук. Тя беше прекрасна фея.
– Куз, разкажи ми за нея? – с нетърпение се втурнах напред – Бях малко момиченце, когато тя си отиде. Какво можеше да направи тя? Как се е проявявала?
– Тя можеше да лекува, можеше да изцелява душите на осакатените. Всеки, който изпитваше скръб, идваше при нея. Самите хора не знаеха защо са привлечени от нея, но когато разговаряха с нея и тя им пожелаеше нещо добро, започваха нов живот. А как растяха цветята ѝ, мм… беше удоволствие да се види. А колко мъже я канеха да се омъжи за тях! Войната, почти всички мъже бяха на фронта, а хиляди самотни жени. Те я следваха на тълпи, макар че тя не беше красавица в този вид. Тогава ценяха силните, изваяни жени, а тя беше крехка. Но от нея струеше такава светлина… И тя избра един. И през целия си живот те бяха душа в душа, а той я обичаше толкова много!
– Да… – изпънах се очаровано – Кузма, а как е управлявала дарбата си, не знаеш ли?
– От къде управляваше дарбата си, не знам. Вие, феите – как сте организирали всичко – това никой не знае.
– Съжалявам.
– Тръгвам си, малка госпожице. Не забравяй вратата. И Бог да те благослови! – домовикът ми се поклони неловко и изчезна. Току-що беше застанал там и изчезна.
– Добре, Кузя, няма да забравя. Ах, ти, сънчо! – погалих спящото кученце и дълго се прозях – Идва, който си иска, прави каквото си иска с господарката ти. Защитник…
Но Марсик само дръпна сънливо лапичките си и подсмръкна още по-сладко.
Когато станах сутринта, развих бурна дейност. Прелистих местните вестници, търсейки обяви за монтиране на кодирани врати на входа. След като се обадих на няколко от тях и уточних подробностите, се договорих с една фирма и отидох до офиса им. Ерилив само ме попита учудено какво ме е налегнало, но след като чу отговора, не зададе повече въпроси. Към обяд се върнахме в къщата заедно с консултантите. Съседите шушукаха и нервно ме питаха какво правя. А когато чуха отговора, цъкаха шумно с език – каква добра дъщеря имали Лисовски. Но това, което ги радваше най-много, беше, че нямаше да им се наложи да плащат за нищо.
До вечерта всички подробности бяха напълно уредени. Платих цената на вратата с банкова карта, тъй като нямах толкова много пари в брой със себе си. А утре сутринта те трябваше да дойдат да я монтират. По време на вечерята се конфронтирах с родителите си.
– Татко, мамо, ето го договорът. – сложих една малка папка на масата – Уговорих и платих за монтажа на желязната врата с кодова ключалка.
– Ето какво си правила днес! – мама стисна устни – Няма да покажеш града на приятеля си, разхождайки се. А ти?
– Мамо, какво има да показвам? Дойдох да ви посетя, а не да ходя на екскурзия. – казах помирително – Ще тръгнем сега, за да хванем влака в девет часа, ще се приберем до вечерта, а утре – работа. И вместо мен ти ще трябва да се грижиш за всичко, татко. Ще си вземеш един ден отпуск от работа, добре? И ще се увериш, че ключалката работи правилно.
– Ще го направя. – татко се усмихна и оправи очилата си – Ти си се превърнала в бизнесдама.
– Е, какво мога да направя аз? Не искате да мърдате, а е невъзможно да вляза във входа ви. Направили са си тук обществена тоалетна, срамно е да си водиш гости.
– Не, Вик, свърши добра работа, благодаря ти. Настя! – татко погледна многозначително към мама.
– Е, да, добре. – съгласи се тя с въздишка – Благодаря ти. Имаш ли още пари?
– Да, мамо. Вече имам прилична работа, достатъчно, за да живея.
– Е, това е добре. Но трябва да ни идваш на гости по-често.
– Да. Татко, помниш, нали? Може би ще промениш решението си. Поне да погледнеш?
– В никакъв случай! – той направи страшни очи.
– В никакъв случай! Добре… Добре, още нещо. Мамо, не забравяй да храниш домовика. Помниш ли какво каза Ейлард? Че имаш домашна котка и винаги забравяш да ѝ оставиш лакомства. А Ейлард е ясновидец, магьосник, той вижда всичко.
– Помня, помня! – мама плесна с ръце – Аз просто забравям.
– А ти не забравяй! – усмихнах се – Може и да не вярваш във всякакви дяволски неща, но се надявам, че вярваш в домовиците, нали?
– В домовиците? – родителите ми се спогледаха – Вик, ще напомня на майка ти. – татко пое огъня върху себе си – Настя, с любимата си работа, забравя за всичко на света.
– Благодаря, татко.
– Ерилив, ти също ли си медиум? – мама внимателно постави на масата салата с марули. – О, това трябва да е толкова интересно. Баба ми също имаше способности. Само че тя се наричаше фея.
– Тя беше фея. Феята на дъгата. – намигнах на майка ми.
– Спомням си, спомням си. – мама се засмя – Тя играеше с мен същите игри, както с теб, когато бях дете. Но аз така или иначе нямах никакви сили. Баба разчиташе на теб, Вика, разчиташе на теб, все казваше, че Вика има какво да даде… Но ще ти кажа какво: ами тези способности. Никаква радост от тях, само проблеми. Радвам се, че не получих нейния подарък.
– Какви проблеми? – хвърлям бърз поглед към Ерилив.
– О, хайде, всеки иска всичко. Да им помогне, да ги излекува, да ги посъветва, да ги изслуша и да им послужи за рамо, на което да поплачат… Не къща, а разграден двор, докато баба беше жива. И тя не можеше да откаже на никого.
– Беше добра и мила. – казах с усмивка.
– Беше добра, но не можеш да позволиш да ти се качат на главата. Хората така или иначе не го оценяват, колкото повече им даваш, толкова повече искат. – мама махна с ръка. – Толкова се радвам, че нито аз, нито ти имаме способности като баба Лиза. Те са истинска болка в задника.
– Еми.
– Не мрънкай, кога ще се отървеш от този навик? Яж по-добре, толкова си прозрачна. Сякаш не се храниш.
– Какво е това? Храня се добре и качествено.
– Ерилив, трябва да ни дойдеш на гости отново. Винаги си добре дошъл. И се грижи за Вика, добре? – провикна се мама – Тя е толкова… Трябва да я държиш под око. Така че разчитам на теб, ако се грижиш за нея, аз ще бъда спокойна.
– Мамо-о-о.
– Разбира се, Анастасия Виталиевна. – отвърна небрежно моят бодигард – Бъдете сигурни, нито денем, нито нощем няма да я изпускам от поглед.
– Дори през нощта? – преструвайки се на глупачка, сладкодумно уточни мама – О, какво добро момче си. Ето, Вика, сега съм спокойна за теб. Сега имаш истински мъж около себе си, а не онзи… Кхм. Е, истински мъж. Да.
– Ерилив, ти поне не ѝ угаждай и не се шегувай с нея. – опитах се да превърна всичко в хумор.
– Това не беше шега! – той се засмя хрипливо и мама се изправи. Да, смехът му е убийствен, дори майка ми се забавлява от него – Родителите ти ми дадоха зелена светлина, а сега няма да те изпускам от поглед нито за минута, нито на крачка разстояние! – и гадината ми намигна.
Не можех да намеря какво да кажа…
Вече настанени в късния влак и движещи се към дома, аз се обърнах към Ерилив:
– Рил, съжалявам за мама. Тя е хубава и аз много я обичам, но е толкова… енергична.
– Родителите ти са очарователни. – отвърна той с усмивка.
– Така е. Но не това имам предвид, а… хм… настояването на майка ми да ме омъжи.
– Разбрах това. – той се засмя – Но искаш ли да те утеша? Още не си се запознала с майка ми. Ето къде желанието да ме оженят е огромно.
– Защо именно теб, а не по-големия ти брат?
– Ами той не е проблем. Живее в нашите имения, наследява титлата и се жени като наследник, никъде не отива. Но аз… аз съм парче скрап, което винаги се мотае наоколо, забърква се в истории и приключения. И още не искам да представя годеницата си на мама. Което я кара да мисли, че няма годеница и че съм си измислил всичко това, за да ме остави на мира.
– Защо не искаш да я запознаеш с майка си? – попитах аз.
– Дълга история. – Рил махна несигурно с ръка – В крайна сметка, разбира се, ще го направя. Но не скоро, не преди сватбата. – той се намръщи и заговори отново едва след дълга пауза, която не посмях да наруша – И освен това трябва да съм тук сега, а и имам задължения.
– Задължения… – повторих тихо.
Да, Ерилив наистина трябва да е тук сега, защото има задължението да ме защити. Той е обещал това на принца. По дяволите, това е малко обидно и неприятно. Първо, да се чувствам като „задължение“, и второ, че той „трябва“ да е тук, тъй като е обещал. И съдейки по интонацията му, не е много щастлив от това. Ужасно неприятно. Сякаш аз съм причината, поради която той трябва да се задържи тук, вместо да живее добър живот. Обърнах се към прозореца и не го попитах нищо повече.
Когато се прибрахме вкъщи, почти всички бяха заспали. Затова се прибрахме в стаите си, като се стараехме да не вдигаме шум. А аз имах планове за утре да говоря с горския Фрол. В края на краищата разсадът чака.
Така че, след като скочих рано, се приготвих за трудов подвиг. Първо почуках на вратата на спалнята на моя бодигард.
– Рил, добро утро, станал ли си?
– Какво се случва?
Вратата се отвори след миг и пред мен застана сънен, разчорлен Ерилив, бос и само по панталон.
– Не, просто ни чакат големи дела. Събуди се! – възкликнах весело.
– Вече се страхувам от теб, когато ми говориш за велики дела. Какво си замислила отново, неспокойнице?
– Какво имаш предвид? Сеитба, оран. Това е все селски труд, който сме планирали за днес. Така че стани, слез на закуска и да отидем при Фрол за помощ. Хайде, хайде, зигел-зигел, ай-лу-лу.. – казах една фраза от филма „Диамантената ръка“ и с Марс отидохме да пием кафе.
– Не смей да тръгваш без мен, ще те напляскам. – той заглади косата си.
– Това е ужасно! Бодигардът ми е маниак! – засмях се и затворих вратата.
Докато той слезе долу, аз бях допила кафето си, разговарях с Ари и Лекси. А докато го чаках, се разхождах из Замъка и се чудех какво става. Тимар и Ведогор весело ми съобщиха, че всичко, което съм поискала от тях да направят, го правят. Гаражът бил почти готов, но още не били започнали да строят детската площадка. Затова им казах бързо да заградят района за нея с въже на колове, а останалата част от земята ще бъде метаморфизирана.
– Вики, аз съм готов. – извика ми Ерилив – Не си забравила свирката си?
– Не, разбира се, че не. Без нея горския няма да дойде.
– Горски? – Тимар, който стоеше до мен, закръгли очи – Горският дух ще дойде при нас?
– Да, или поне обеща. Каза, че ще ни помогне да засадим растенията и да започнем работа. Добре, Тимар, донеси тук от офиса ми купчина списания за озеленяване. И ни изчакай. Ведогор, ще има нужда и от теб, така че не се отдалечавай.
И така, след като стигнахме до гората и засвирихме в свирката, ние застанахме в очакване. Марс се въртеше наоколо, плашейки пеперудите, а аз гледах внимателно към гората.
– Поздрави, красавице! – зад гърба ми прозвуча писклив глас, а аз подскочих и се обърнах, като изпищях от изненада.
– О, Боже мой, Фрол! – стиснах се за сърцето – Ще получа сърдечен удар. Как можа да ме изплашиш така?
– Хайде. – горския се усмихна безгрижно – Твоят спътник ме видя, виж колко е спокоен. И кучето ти. – той намигна на Марс и той радостно излая в отговор.
– Да… Добре… – поех си дълбоко дъх – Фрол, имам разсад, който ме чака от Ферин и Земята. Можеш ли да ми помогнеш да ги засадя? Домовикът ми ще ти помогне, само ми кажи от какво имаш нужда. Може ли?
– Хайде, хайде. Отивам да видя как се настаняваш в Източника. Много съм любопитен. – Фрол се обърна и тръгна напред, а ние трябваше да го настигнем и да се присъединим към него.
Появата на горския пред хората беше бурна. Ако трябва да сме точни, самият Фрол беше невъзмутим и сдържан, но моите хора бяха заинтересовани. Всички излязоха да го поздравят, а после отново се разпръснаха да си вършат работата. Тимар и Янита се взираха в горския, а демоните примигваха и ни следваха. Не всички, разбира се, а тези, които Назур ни беше дал. Дори професор Владимир слезе долу.
– Лейди Виктория! – професорът забързано, толкова бързо, колкото му позволяваше възрастта, тръгна към нас – Вярно ли е това? Един горски е дошъл да ви види? Истински? Е, представете ни един на друг! – той погледна жадно към горския гост.
– Фрол, горски дух от най-близката гора. Професор Владимир Далгин, моят учител. – изпълних молбата му.
– Фрол… Какво чудесно и необичайно име. А аз винаги съм си мислел, че водоплаващите и горските същества нямат имена. Какви невежи магьосници, нищо не знаят, а все пак правят енциклопедии! – професорът подаде ръка на нечистокръвния.
– Да! – поласканият горски му подаде ръка – Имам име… Да… Добро име! – той се усмихна в брадата си, а аз му намигнах.
– Госпожо, кажете ми какво планирате и как Фрол ще ви помогне? – Владимир потри ръце в очакване – Като учен, аз изгарям от любопитство.
– По-скоро аз ще бъда тази, която ще помогне на Фрол. – засмях се – А той любезно се съгласи да организира озеленяването тук.
– О, колко вълнуващо!
Домовиците и демоните изнесоха всички фиданки и саксии с разсад, семена, декоративни саксии и други неща в двора. Показах на Фрол няколко снимки и го разведох из района около портите към Ферин и Земята. И се захванахме за работа. Тоест… Фрол се зае с работа.
Той застана над храстовите фиданки и засвири по сложен начин, от който храстите подскочиха на пънчетата си и го последваха. Гледката беше незабравима, а ние я гледахме с отворена уста, забравили всичко на света. Редица храсти весело се местеха на кокалестите си крачета, разпервайки клони встрани за равновесие. След като ги докара на точното място, горския раздвижи пръстите си, така че пръстта започна да се разстила, образувайки дупки, в които веднага бяха поставени храстите, след което пръстта беше изсипана обратно. След като приключихме с плодните и ягодоплодните храсти и дръвчета – Фрол ги беше пренесъл по-близо до оградата, за да направи там градина – стигнахме до декоративните храсти, които образуваха жив лабиринт. След това дойде ред на цветята. Тук помощта беше предоставена от домовиците и демоните, по указанията на горския, те доставяха кутии на правилните места, а той, проверявайки със снимки от списанията, които му бяха дадени, командваше своята флорална армия. И те се заровиха навсякъде, където можеха. Някои от тях влязоха в цветните лехи, които Фрол беше оформил, а други – в саксиите, които Тимар и Ведогор бяха напълнили с пръст и поставили в тях цветята.
За няколко часа дворът беше неузнаваем. Или по-скоро отчасти неузнаваем. Районът откъм страната на Земята и Ферин беше изцяло засаден. Жив лабиринт, алпийска писта, градина с плодове и ягодоплодни, весела млада трева, която поникна само с едно махване от пръста. Цветните лехи бяха оградени със специално закупени огради, някъде имаше и плетени огради. По-близо до детската площадка имаше няколко дървета, които бяха дошли от гората по свирката на Фрол. Те бяха единствените високи дървета засега, защото плодните дръвчета бяха още млади, а горския каза, че нямало нужда да ги бързаме – било есен. Те щели да се вкоренят по най-добрия начин, но нека ги оставя да растат сами. А също така на едно просторно място имаше един бор – ще го окичим за Нова година.
След това дойде ред на домовиците да работят. Те напълниха лейки, като добавиха по няколко капки жива вода. А след това самите лейки, стъпвайки на краката си, тъпчеха и поливаха всички неща, които горския току-що беше засадил.
– Фрол, ами ти си просто един магьосник! – аз, усмихвайки се блажено, се приближих до него – Не, ти си по-як! Ти си истински горски дух! Това е.
– Е, благодаря ти, красавице, ако не се шегуваш. – той захърка в брадата си – Обади ми се по-късно – да видя какво ще ти посадят моите колеги.
– Ще го направя. Но ти можеш да дойдеш по всяко време. Ще се радваме да те видим, ще те почерпим с чай и сладкиши. И просто да си поговорим, да се видим.
– Благодаря, ще се възползвам от това. – горският се поклони с достойнство – Скоро ще стане по-студено, така че в гората ще бъде скучно до смърт. Цялата природа е заспала, а горския няма какво да прави.
– Затова ела тук. Искаш ли да те запозная с колегите ти от Мариел и Лилирея? Първо ще трябва аз да се запозная с тях.
– Защо да не искам? С удоволствие.
Той си тръгна вечерта, след като беше хапнал Любавините питки с гъби и горски плодове и беше доволен от резултатите на труда си и от нашата благодарност.