Глава 21
Зад мен прозвучаха леки стъпки.
– Както виждам, вече сте се разбрали за всичко, нали? – уточни феята със сребрист глас – Феичке, защо не ни се обадихте по-рано?
– Как? – погледнах я – Говорех с горския и водния, а те говореха с нимфите и други нечисти. Искаха да чуете слуховете. И всички ви чакахме и чакахме.
– Скъпа, трябваше просто да ни повикаш. – тя поклати глава, смеейки се на липсата ми на преценка – Ти си фея, щяхме да те чуем. Ние не общуваме с другите.
– Значи сега си дошла само защото съм извикала директно на феите? – веждите ми се повдигнаха.
– Разбира се, че съм го направила. Какво ни пука за нечистокръвни или хора? Трябваше да ни се обадиш отдавна. Имаш толкова много власт… Не знам как изобщо успяваш да я контролираш. – тя се взираше в мен – Ти вече премина ли пътя по Моста на дъгата?
– Какво? Защо?
– И пръчка ли си нямаш?
– Не. Откъде да си взема такава? – преместих погледа си към кристалната пръчка в ръцете на феята – Как се казвате?
– О! Аз съм Феята на Слънчевата Светлина, Улиала.
– А аз съм Виктория. Не знам на какво съм фея.
– Какво имаш предвид, че не знаеш? – Улиала се усмихна – Феята на Метаморфозата, разбира се.
– Да. – усмихнах се кисело и погледнах към мълчаливите владетели – Разбира се. Ще ми помогнете ли? Трябва да се науча да контролирам силите си.
– А, това? – феята се засмя със звънлив смях – Това изобщо не е трудно. Просто преминете през моста на дъгата и си направете пръчица. Така е по-удобно, не се изразходва толкова много енергия.
– Мостът на дъгата? – зачудих се.
– Ами, миличка… – тя се огледа наоколо – Иди да си събереш нещата, ако има нещо, което искаш да запазиш за спомен. Но не взимай прекалено много, няма да ти трябва нищо. Всичко, което искаш, можеш да си направиш сама. Можеш да вземеш фамилиара и кучето със себе си. – феята премести поглед към Марс, който седеше в краката ми – И всички слуги, плати им и ги освободи.
– Какво? Защо трябва да ги освободя всички? – вече се бях изправила, когато осъзнах значението на думите ѝ.
– Какво ще правят тук без теб? Ще имаш нов живот, в нашия свят, сред феи като теб. А те трябва да си намерят нов дом и нова работа. А и за вас, смъртните, е време да се приберете у дома. – феята погледна всички, които седяха на масата.
– Почакайте, лейди! – Албрит се намръщи – Какво означава, че тя започва нов живот в света на феите? А какво да стане с Източника? Преходът?
– А какво ще стане с тях? – Улиала се обърна към Замъка – Вашият Източник ще се сгъне обратно в спящото си състояние и преходите ще се затворят. Вие ще продължите да живеете както преди. Ако обаче Виктория намери нова стопанка за къщата, преходът между Ферин и Земята ще продължи да работи както в старите дни. Е, това е при условие, че вашият Източник приеме новата стопанка.
– Но позволете ми!? – възмути се принц Кирин – А какво да кажем за Лилирея? Мариел?
– Изолация! – безразлично каза Улиала – Ако Виктория не беше фея, те нямаше да се отворят. Защо те е грижа толкова много? Преди сте живели спокойно и ще продължите да го правите. Просто реши кой в кой свят се връща или кой в кой свят се премества. На нас с Виктория не ни пука – можем да пътуваме, където си поискаме, без никакъв Източник, но вие трябва да побързате.
Ръката на Ерилив се напрегна на раменете ми, но засега мълчеше и слушаше внимателно, без да се намесва.
– Е, знаеш ли – промълви Ренард – не можеш да го направиш. Тя има задължения, трябва да…
– Какво? – усмивката изчезна от лицето на Улиала и тя огледа мъжете – Тя какво! Длъжна е?! Не се забравяйте, смъртни! Феите не дължат на никого нищо. Ние не сме идвали при вас в продължение на хилядолетия заради вашата вечна алчност и наглост, отишли сме в друго измерение само за да сме далеч от вас, от вашето вечно мрънкане: Феи, направете го, феи, длъжни сте. Ние не ви дължим нищо, не ви молим за нищо и не се месим в живота ви. Единственото, което искаме, е да бъдем оставени на мира. Вие и така сте се заровили дълбоко. Възползвахте се от наивността и неопитността на младата фея, наложихте ѝ много отговорности, предявихте към нея немислими изисквания. До каква степен беше необходимо да си загубиш ума по отношение на допустимото, за да доведеш фея до нервен срив!
– Но ние не искахме да навредим. – тихо каза крал Албрит – Изпитваме искрена симпатия към Виктория.
– Дотолкова, че тя едва не се пръсна от всичките си задължения? И именно от симпатия решихте да съсипете живота ѝ и да я принудите да се омъжи за мъж, който смятате за благосклонен? Тя, феята, за обикновен смъртен? Нима сте загубили разсъдъка си? – Улиала се намръщи – Имате късмет, че тя все още е твърде човешка по душа. На нейно място друга фея щеше да изравни това място със земята и щеше да е права.
– Е… Да си призная, прекалихме. – каза Кирин – Но какво става сега?
– Сега тя ще се махне от вас и ще заживее като всички останали феи. Всичко това… – Улиала я обгърна с ръка – ..не ѝ е нужно. Тя е силна фея, и то не на какво да е, а на метаморфозата. И целият ни вълшебен свят е отворен за нея и тя може да пътува, където си поиска, из стотици други светове.
През цялото време мълчах, слушайки внимателно този разговор. Разбира се, нямаше да се откажа, разбира се, че не. Не бях работила толкова упорито толкова дълго, че да мога просто да оставя всичко зад гърба си. А имаше много хора, на които бях обещала много неща. Но беше интересно да се чуе.
– Мога ли да тръгна с нея? – проговори Ерилив и ме прегърна по-силно.
– Защо ще го правиш?
– Ние се обичаме. – той ме погледна, после се върна към Улиала – И тя е моя годеница.
– Ах, това… Какви глупости! – феята махна небрежно – Водопадът на Забравата ще ѝ помогне да забрави тази глупава привързаност към едно смъртно момче. И тя ще може да си намери достоен мъж в нашия свят. Вие не умеете да цените това, което имате. Искате само да мамите, да предавате, да си осигурите повече. – и тя стана мрачна – Виктория сама ще реши дали иска да те запомни, млади лирел.
– Аз не съм млад. – Рил стисна устни толкова силно, че те побеляха – И няма да пусна Вика да си отиде, тя е моя.
– Да, ама за мен ти си просто едно момче. И да не я пуснеш… Бих искала да знам как ще се справиш с това.
– Вижте, милейди – заговори отново Ренард, разсейвайки феята – но какво ще правим с Източника и прохода? Ако Виктория напусне, ще ни трябва нова господарка, нали?
– Аз не знам. Това не е работа на феите. – загубила интерес към разговора, Улиала се обърна настрани.
– Лейди Виктория, но вие ще кажете ли нещо! Наистина ли ще се откажете? – попита нервно Кирин – Ами земите ви, домовете ви, замъка ви? В края на краищата, какво ще кажете за него? – принцът кимна към Ерилив – А защо изобщо не ни казахте, че сте сгодени? Тогава нямаше да се опитаме… – той се изкашля, преглъщайки края на изречението си.
– Вие не ми дадохте възможност. Опитах, но вие бяхте твърде заети със себе си и с благоприятните ухажори, които искахте да ми наложите. – огледах ги с тъга – Не знам… Трябва да премина през моста на дъгата, за да обуздая силата си, и тогава ще реша. Засега съм прекалено уморена от всичко, имам нужда от почивка. Видяхте, че не мога да се контролирам от преумора и постоянно нервно напрежение.
– Тоест вие си тръгвате? – Албрит побарабани с пръсти по масата.
– Мисля, че някоя от елфическите жени ще може да замести дамата на мястото на господарката на Източника. – замислено каза елфическият лорд.
– Какво искате да кажете?! – Албрит го погледна мрачно – Нима си решил да се сдобиеш и с този Извор? Не, той се намира в моите земи и елфите не могат да претендират за него.
– Нашите! – добави Ренард твърдо.
– Точно така! – Кирин го подкрепи.
– Виктория! – извика ме феята, без да обръща внимание на владетелите – Чакам те. Трябва да ти покажа пътя към нашия свят.
– Да, сега. – изправих се – Улиала, все още няма да разпускам всички, които живеят в тази къща. Ще започна със собствените си сили и след това ще отделя време, за да подредя нещата.
– Както желаеш. Това е твоят живот и само ти можеш да решиш какво да правиш с него. Но ти обещавам, че няма да искаш да се върнеш. Нашият свят е прекрасен! – тя се усмихна мечтателно.
– Вярвам в това. – не можех да не отговоря на тази усмивка – Сега ще се измия и ще се преоблека.
– Вики… – последва ме като стана от масата и пристъпи към мен Ерилив.
– Хайде, трябва да уредим няколко неща, преди да си тръгна. Докато се почиствам, моля те, събери всички в залата. Трябва да поговоря с тях.
– Но, Вика… – той се опита да ми препречи пътя.
– Рил, по-късно, добре? Главата ме боли толкова силно и съм толкова емоционално изцедена, че не мога да мисля и да говоря правилно. Първо трябва поне да си измия лицето и да взема някакво лекарство. – разтрих челото си.
Главата наистина ме болеше толкова силно, че ми пречеше да мисля – бях плакала прекалено много. А след емоционален изблик от такава величина в душата ми настъпваше оглушителна, звънлива празнота. Трябваше ми малко време, за да се възстановя.
В хола ме посрещнаха домовиците, всички жени и деца, а от мъжете досега ни бяха последвали само Ейлард, Назур и вездесъщият Ерилив. Ейлард мълчеше, само нервно месеше пръстите си. Не беше ясно какво е намислил.
Веднага щом влязох, настъпи тишина. Погледнах ги, като се редувах да ги гледам, а те ме гледаха. Демончетата бяха първите, които неиздържаха.
– Милейди! – Тамия се втурна към мен и ме прегърна силно с кльощавите си ръце – Не ни оставяйте, моля ви. Толкова много ви обичаме!
– Да! – подсмръкнаха момчетата и полетяха към мен, притискайки ме от всички страни.
– Честно няма да правим повече бели. – каза Менарн.
– И залепихме вазата обратно и дори не можете да кажете, че е счупена. – просълзи се Кидор.
– Какво? – погладих главите им в объркване – Каква ваза?
– Лейди Виктория – пристъпи напред Карила – разбираме ви… Но… Не можете ли да останете?
– Карила… – вдигнах поглед към нея – Всъщност исках да се извиня на мъжете за… хм… зайците.
– Милейди – долетя гласът на един от демоничните стражи, мисля, че беше Асер, зад мен – всички са се събрали.
Трябваше да се обърна към тихо влизащите мъже, заедно с демончетата, които се бяха залепили за мен и не разтваряха ръце.
– Господа – погледнах ги – извинявам се за днешния инцидент. Бяхте наранени случайно, за което съжалявам. И в тази връзка, ако някой реши да си потърси нова работа, няма да възразя. Ще ви бъде платено за цялото време, през което сте работили, и ще ви върна клетвата, преди да си тръгна.
– Виктория – Назур пристъпи напред – ти все още не разбираш психологията на демоните. Ние уважаваме силата, за нас е гордост да служим на силен господар.
– Това е вярно, милейди. – Асер се приближи до Назур – Чест е да служиш на силен лорд или лейди. А зайците… – той хъмкаше – Защо не? Беше любопитно, но със сигурност никой аристократичен демон с каквато и да е титла или власт не би могъл да направи такова нещо. Само да убива. Но това е известно.
– Тоест вие не се отказвате? – огледах останалите стражи.
Един по един те паднаха на едно коляно с десни ръце на гърдите и склониха глави. Назур беше последният, който коленичи, и също се поклони.
– Погледнах Арейна с недоумение и попитах шепнешком:
– Ари, какво означава това?
– Означава, милейди – отвърна вместо нея Карила – че ние те приемаме за наша господарка и полагаме клетва за доживотна вярност. Сега само смъртта може да я отнеме от нас.
– О-о-о… Може би не… – нямах време да довърша.
Карила коленичи, както правеха мъжете, с наведена глава и дясна ръка, притисната до сърцето, последвана от Лувида, Лодига и усмихнатата Арейна. А демончетата последни се отделиха от мен, повтаряйки всичко, което бяха направили родителите им.
Тези крилати дяволи! Гледах ги смаяно, без да знам какво да правя сега.
– Ари, какво трябва да направя? – прошепнах, навеждайки се към Арейна.
– Да ни кажеш, че приемаш нашата лоялност. – прошепна тя, без да вдига глава.
– Да… – изправих се аз – Благодаря ви и приемам вашата лоялност.
Демоните се изправиха и ме погледнаха с усмивка. М-да… Това е всичко, от което се нуждаех, за да бъда щастлива. Мошеници, те ме имат! Обърнах глава и веднага се хванах за слепоочието с пронизваща болка.
– Карила, дай ми нещо за главоболието, а? – загледах се в нея – И тази прекрасна успокояваща отвара.
– Веднага, лейди. – тя се усмихна, а после, като не издържа, се приближи и ме прегърна силно – Ти си невероятна! И ние ще те чакаме, върни се. Хайде, трябва да си измиеш лицето и да си вземеш лекарството.
– Стопанке, върнете се. Ще ви чакаме. – Любава излезе напред като представител на домовиците – И се грижи за себе си.
Кимнах, без да мога да кажа нищо, защото в носа ми отново предателски ме щипеше.
– Милейди, – долетя гласът на едно от момчетата от Лирел отстрани – какви инструкции ще имаме за времето на вашата почивка?
– И вие не се обиждате за… – използвах два пръста, за да направя заешки уши над главата си.
– Не. – засмяха се те – Хареса ни. Можем ли да го направим отново по-късно? Но като вълци, като Тимар?
– Между другото, къде са Тимар и професорът? – осъзнах, че не съм виждала Тимар и Владимир през цялото това време.
– Ами те тази сутрин са отишли при Фрол и Фадей. Още не са се върнали. – отговори Велисвет.
– О! Значи са пропуснали цялото забавление. – казах аз.
– Точно така! – намръщи се Янита – Тимка ще се разстрои, че не е могъл да бъде заек. И професорът ще бъде толкова притеснен. Той обикновено казва: „О, колко интересно!“.
Домовиците се засмяха, а Карила ме хвана за ръка.
В банята известно време се взирах в отражението си. Да… Красотата е страшна сила! Особено когато тази красота е щедро оцветена с петниста спирала. Поплаках си здраво. Носът ми е подут, очите ми също са подути и зачервени. Единственото хубаво нещо е, че се боядисвам умерено, иначе ако трябваше да добавя още цвят към капещата спирала… Прибрах косата си и застанах под душа. Надявах се, че Фея Улиала щеше да почака.
Алексия беше в стаята, след като доброволно се беше съгласила да ми помогне да се приготвя, а в хола седеше изнервеният Ерилив. Така и не успяхме да поговорим с него. Първо изпих лекарството, което Карила беше донесла, после отидох да си взема душ. Единственото хубаво нещо беше, че оловният обръч от болка беше изчезнал от главата ми, а билковата напитка беше успокоила нервите ми. И сега имах съвсем различно възприятие за реалността. Защо се взривих така? Наистина ли бях преуморена и се бях сринала? Обикновено не реагирам толкова бурно на проблемите, аз съм търпелив човек. Човек ли?
Някак си цялата тази игра на фея не ми се струваше истинска през цялото време. Като приказка или като продължителен сън. Е, да, домовици, горски, демони, лирели, говорещи котки, елфи, върколаци, дракони. Но аз съм си все същата – просто едно обикновено момиче, Вика. С моите лудости и навици, надежди и страхове. И фактът, че мога да правя нещо, което не можех да правя преди, екстрасенсите също могат да правят много неща. И това звучи смешно: аз съм – фея. Това беше същата игра, която играех, когато бях дете. Само че сега не само прабаба ми ме наричаше така, но и други. Но все пак някак си се преструвах и дори ми харесваше.
И едва днес, след появата на Улиала, ми дойде на ум: това не е шега и не е игра. Това е истинско. И аз не съм човек. Ужасно е, честно казано! Уплаших се до смърт, когато превърнах невинни живи същества в зайци и не можех да ги върна обратно. Както казват вярващите: „Това е грях на душата ми!“
Мълчаливо навлякох любимите си дънки, тениска и маратонки. След като се замислих, взех една ветровка – все пак беше есен. Алексия беше сплела косата ми на плитка. Беше странно… Щях да отида в света на феите, а не знаех какво да взема със себе си. Четка за зъби? Дрехи? Но няма да се забавя дълго, просто ще премина през онзи мост на дъгата и ще се върна обратно.
– Милейди… – Алексия ме заобиколи и нервно скръсти ръце – Погрижете се за себе си и се върнете. Ние ще се погрижим за всичко тук, не се притеснявайте за къщата. И не забравяйте: обещахте да присъствате на сватбите ни. – тя се усмихна срамежливо – Ще ви очакваме с нетърпение.
– Лекси, знаеш, че ужасно се страхувам да отида при феите. Толкова е странно… Толкова ги очаквах с нетърпение, а сега треперя от страх.
– Всичко ще бъде наред! – икономката ми подаде малка торбичка с дрехи за смяна – Просто вземете силата си, минете по моста и това е всичко. Никой никога повече няма да посмее да ви нарани.
– Да, това би било хубаво. Толкова съм уморена да се боря за оцеляване.
– Добре… Аз тръгвам? – тя се усмихна – А господин Ерилив ви чака там.
Тя излезе под мълчаливия ми поглед, а аз след миг колебание влязох във всекидневната.
– Все пак си тръгваш! – равнодушно каза Рил и стана от дивана.
– Да, – завъртях чантата в ръцете си – Улиала ме чака.
– И ти не искаш да ме вземеш със себе си! – продължи той равномерно.
– Не мога. Ти чу какво каза тя. Ще ме изчакаш ли? – осмелих се да го погледна в очите.
– Къде ще се дяна. – Рил се усмихна накриво – чаках толкова дълго… Ще чакам още малко. Поне сега имам надежда, че ти най-накрая ще… – той преглътна остатъка от изречението.
– Че най-накрая ще направя какво?
– Че ти най-накрая ще бъдеш с мен наистина. – и отвърна очи.
– Рил, има ли нещо, което искаш да обясниш? Трябва да тръгвам и бих искал да… Разкажи ми?
– Вики! – лирела пристъпи към мен и ме прегърна силно – Нямаш представа колко много искам да ти кажа и да ти обясня всичко. Но не мога. Не аз съм създал тези правила и не е моя работа да ги нарушавам. Моля те, бъди търпелива. Ще те изчакам, просто се върни тук. И аз ще те чакам тук толкова дълго, колкото е необходимо. Просто се върни тук!
Стояхме в мълчание, а сърцето му биеше под бузата ми.
Филя и Марс вече седяха в двора до Улиала. Тези двамата бяха събрали опашките и лапите си, не като мен.
– Аз съм готова. – приближих се до тях.
– Вие ще си тръгнете ли? – владетелите и придружаващите ги лица все още седяха на масата.
– Да. – кимнах аз, като ги погледнах сериозно – Трябва да обуздая силата си. Вече се страхувам от себе си. Междувременно можете да останете, колкото искате. Настроила съм световете така, че да можете да се приберете безопасно у дома. С изключение на… – обърнах се към Селена – Лейди, ако искате да отидете в Мариел сега, трябва да напуснете портите, докато съм тук. Или да ме изчакате да се върна. Без мен можете да излезете само във Ферин.
Селена сведе поглед към ръцете си, вдигна очи към лорд Ренард, погледна отново към стиснатите си пръсти и превъртя годежния си пръстен.
– Аз ще те изчакам да се върнеш, Виктория. – каза тя бавно, като взе решение – И ти ще бъдеш моя кума на сватбата ми, както обеща. – и тя ме погледна внимателно – Вярвам, че ще се върнеш.
– Селена, – разочаровано каза Ренард – но ние имахме уговорка.
– Не, Ренард. – тя поклати глава, като погледна нежно към годеника си – Ще дойда, но първо ще изчакам Виктория.
Върховният демон не каза нищо, само стисна устни. И отново се почувствах виновна. Какво искаха всички те от мен? Можеха да се оженят спокойно, но сега се опитват да ме манипулират. Ех, трябва бързо да се справя с този мост и със собствените си сили, за да мога след това във всеки един момент да се измъкна и да избягам някъде, където да си почина.
– Всичко най хубаво, господа, лейди. – кимнах аз и се обърнах към феята – Улиала, готови сме. Филя, ела тук. – навеждайки се, аз с усилие взех Филимон в ръцете си – Господи, Филя… Ти още ли растеш, или какво? Скоро изобщо няма да мога да те вдигам.
– Малко-о каша ядеш Вика-а. – измърмори Филимон, като се настани удобно в ръцете ми – Изглеждаш като мъртвец. Ето това съм аз ко-та-рак в разцвета на силите си!
Останалите не можаха да сдържат смеха си, а опашката на Филя се размърда доволно.
– Слушай, котараче в разцвета на силите си – ако ядеш толкова много каша, никога няма да можеш да яздиш Марс, защото ще станеш по-голям от него.
– Баф! – кучето се възмути, изтича до мен и потърка носа си в бедрото ми, от което аз се размърдах.
– Е, Виктория, готова ли си? – Улиала се усмихна, докато слушаше препирните ни, и нервното ми напрежение бавно спадна.
– Да, Марс, вземи чантата ми в зъбите си. – посочих багажа си и кученцето го грабна послушно.
– Рил… – обърнах се към лирела за последен път. След миг размисъл пристъпих към него, застанах на пръсти, целунах го по бузата и се усмихнах – Няма да се бавя дълго.
И няколко секунди по-късно картината пред очите ми се промени. Без никакъв преход или светкавица. Бяха само познати лица и обстановка, а ето ни и нас, застанали върху трева, обсипана с ярки цветове. Отдясно и отляво дърветата поклащаха клоните си в далечината. А отпред, точно отвъд блестящото на слънцето езеро, се издига дворец-играчка с кулички, точно както го рисуват в детските книжки.
– Добре дошла у дома, скъпа. – Улиала се усмихна светло и радостно – Това е нашият свят. Светът на феите.