* * *
Вероятно никога досега в живота си с мисис Макстън не бяхме тичали толкова бързо, задъхани и без да обръщаме внимание, в опит да настигнем мисис МакАвърт. Икономката на Арнел се втурна по коридорите и стълбите за прислугата, събаряйки всичко по пътя си, така че на нас с мисис Макстън ни се наложи да избягваме падащите подноси, които не издържаха на стълкновението с драконовата икономка, да се извиняваме на шокираните прислужници, които хем бяха объркани, хем често не можеха да се съвземат, и на два пъти да се размотаваме от кърпите и спалното бельо, които перачките бяха свалили за пране долу.
И бягай, бягай, бягай….
За миг коридорите и проходите ни се сториха безкрайни, но само за миг, а в следващия миг едва не се блъснахме в мисис МакАвърт, която стоеше неподвижно, опитваше се да си поеме дъх и сваляше престилката си, оправяше маншетите, косата си, изглаждаше полите на роклята си. За две секунди мисис МакАвърт си беше възвърнала вида на строга, непоколебима и непогрешима икономка без никакъв признак на умора, а ние с мисис Макстън можехме само да ѝ се възхищаваме – и двете (аз заради твърде тесния корсет, икономката заради възрастта си) дишахме трудно и хриптехме и се страхувам, че не представлявахме много добра гледка.
Отново изискана и безупречна, мисис МакАвърт ни погледна с известно високомерие, искаше да каже нещо, но не издаде звук, издиша рязко, направи жест да останем тук, отвори вратата и влезе в стаите на лейди Арнел, като остави вратата отворена, за да чуем всичко.
Но да чуеш и да видиш са две различни неща.
– Спекулум варум дисторзис! – прошепнах аз, призовавайки заклинанието на изкривеното огледало и се настаних на пода, противно на всички етични норми.
Вече нямах сили да стоя на краката си след толкова бързо бягане, както и мисис Макстън, затова последва примера ми и седна до мен, с гръб към стената, готова да гледа сцената. За нас поредица от кадри се излъчват върху прозореца, сякаш някой зад гърба ни е включил проектор.
Салонът на лейди Арнел се появи пред нас.
Подредено чаено парти, подредени дами, благочестие и благоприличие във всяко движение. В същите тези движения, обръщането на главите, докосването на чашите за чай, можеше да се прочете породата. Възпитание, истинското възпитание на една дама, което понякога превръща и най-жизнените и ентусиазирани в подобие на механични кукли. Тези кукли бяха безупречни, каквито могат да бъдат куклите, и имаха съвършеното възпитание, което караше всяка дама да се отличава от всички останали жени.
Може би затова лейди Енсан, която не беше получила нито подходящо образование, нито маниерите, на които се учи една дама в ранна възраст, изглеждаше чужда и дори малко смешна в стаята на по-възрастната драконица и тя го усещаше. Бледа златиста коса, огромни сини очи, светъл цвят на кожата… треперещи длани в ръкавици.
Лейди Енсан се открояваше повече от всичко друго. Тя беше чужда тук, абсолютно чужда.
А цветът на косата ѝ само подчертаваше това.
Всички присъстващи дами бяха Арнел. Всички те. Гъста черна коса, която само при най-възрастната от дамите беше посивяла, порцелановобяла кожа, черни очи, чиито вертикално издължени зеници блестяха в сребристо. И… увереност. Несломима, желязна, абсолютна увереност. В трапезарията с императора дамите се държаха като статуи, но тук територията принадлежеше на тях. Територия, предимство, роднинство и изобщо, въпреки абсолютното спазване на етикета и правилата за добро възпитание, аз лично имах впечатлението, че не дамите са се събрали в салона на чаено парти, а змиите – добре нахранени, доволни, опасни, излегнали се върху нагретите от слънцето камъни и с лениво безгрижен интерес към жертвата си.
А лейди Енсан беше именно жертва.
– Гърбът ви. – каза една от дамите.
– Не огъвай малкия си пръст, когато държиш чаша, това те прави да изглеждаш плебейка. – каза втора.
– Какъв е този избор на сутрешна рокля, приличате на провинциалистка. – каза трета.
– И за това моят син е принуден да се ожени… Ужасно е! – каза четвърта.
И аз я погледнах, като разбрах, че това е майката на лорд Ейдриън Арнел.
Беше надменна, красива, студена, възпитана и едва ли беше от хората, които биха могли да събудят добри чувства у мен например. Висока, слаба, традиционно за това семейство с лъскава черна коса, порцеланово лице, което не отразяваше почти никакви емоции, и студен змийски поглед на драконови очи… Много познати за мен очи!
И тези очи бяха познати не само на мен.
– О… – издиша шокирано мисис Макстън – Мис Вайърти, скъпа моя, не ми казвайте, че тази безсрамна змия…
– Аз не го казвам. – позволих си да прекъсна превъзбудената икономка. След миг мълчание добавих: – Но аз не мисля така. Тук има нещо нередно.
– Какво може да не е наред? – мисис Макстън въздъхна обречено – Тя каза – моят син.
Мълчах. И все пак тази добре позната ми личност породи известни съмнения за това дали въпросната дама е майката на лорд Арнел. Съществени съмнения.
И изведнъж всичко се промени – от позите, погледите и интонациите на дамите изчезна всякаква враждебност, една от най-младите присъстващи започна да разказва нещо за забавна случка с някакъв модист в столицата, останалите с вежливи и приятелски усмивки с подчертан интерес слушаха и само лейди Енсан седеше все така потисната, както преди, неспособна да се приспособи толкова бързо и да се престори, „че всичко е наред“.
Причината за промяната в поведението на дамите стана ясна почти веднага – влязоха слугите. На дамите донесоха чай, сладкиши, сметана, захар, няколко вида сладко и ябълков пай.
– Скъпи мои, най-добрата ми рецепта. – каза гордо усмихнатата стара лейди Арнел – Лейди Енсан, сигурно оценявате вкуса на традиционното домашно печене.
Ситуацията беше позната – всяка домакиня в Империята имаше своя рецепта за ябълков пай и всяка домакиня винаги я смяташе за стандартна и ненадмината. На младини, когато се налагаше да придружавам майка си на гости, ненавиждах ябълковия пай във всичките му разновидности, защото понякога, когато трябваше да го похваля – едва сдържах желанието си да изплюя десерта. Всъщност именно умението на мистър Онър ми позволи да възвърна любовта си към този любим сладкиш от детството.
И искрено се зарадвах, че не съм на мястото на лейди Енсан и следователно няма да ми се наложи да опитвам поредния „прекрасен пример за домашно печене“, но в следващия момент всички основания за радост се изпариха.
Прислужница.
Точно както лейди Енсан се отличаваше от останалите лейди Арнел, така и една от прислужниците се отличаваше от останалите слугини. Първо, тя беше малко по-слаба от охранените слуги на имението, и второ, магията на илюзията беше едва забележима, но все пак четлива върху нея.
– Мис Вайърти, скъпа моя, какво се случва? – попита с тревожен шепот мисис Макстън.
Аз, която наблюдавах внимателно, отговорих само кратко:
– Слугинята с пая.
– Какво става с нея? – попита с нарастващо недоумение моята храбра икономка.
– Телосложението. – едва можех да говоря, наблюдавайки всеки жест на тази крайно подозрителна прислужница.
– Мис Вайърти, какво имате предвид? – мисис Макстън беше видимо разтревожена – Момичето е толкова слабо, колкото никой друг в този ад.
Визуално, да. Всъщност не.
Слугинята използваше магия, най-примитивната и елементарна магия, която драконите трудно можеха да разпознаят. Всички, с изключение на лейди Енсан, която по силата на кръвта си можеше да прозре илюзията. Но тя беше единствената тук, която не познаваше всички слуги по физиономия, така че дори не можеше да забележи фалшификата.
Беше добре изчислено… почти перфектно!
И продължих да наблюдавам прислужницата, която сервираше на лейди Арнел пая, и – тя не само се различаваше по телосложение от прислужниците в дома на Арнел – беше по-сръчна. Бърза и сръчна, толкова сръчна, че когато лейди Арнел разряза пая, тя и сложи друга чиния. Не онази, която беше на купчината за другите дами, а отделна на поднос встрани.
И никой не забеляза нищо!
Никой не забеляза, че именно тази чиния прислужницата поднасяше само когато беше сигурна, че именно тя ще бъде сервирана на лейди Енсан.
Наведох се напред, наблюдавайки напрегнато, и се огледах в салона, за да видя, че мисис МакАвърт е заета с подмяната на чая! Чай! Тя си беше помислила, че отровата ще се разтвори в него, и беше пропуснала момента с тортата.
Тя каза още:
– Свободна сте. – каза тя и се обърна към прислужницата.
Слугинята направи реверанс и излезе от салона на лейди Арнел, но на вратата се огледа бързо и като видя как лейди Енсан приема предложението, вземайки чинията с треперещи пръсти, се усмихна лукаво и излезе, затваряйки вратата след себе си.
В следващия миг възрастната лейди Арнел с едно махване на ръка предизвика магия, която закри стаята от всички очи и уши и унищожи моя „Спекулум варум дисторзис“.
Дамите щяха да пристъпят към сериозен разговор над неусложнен десерт и традиционното чаено парти, а лейди Енсан щеше да трябва да изяде всяка хапка от пая, защото това е един от показателите за уважение към господарката на дома.
Не ми беше нужна и секунда, за да взема решение.
Скочих, извадих от джоба си очилата, които ми беше дал мистър Нарел, сложих ги на носа си и избягах с викове от вратата на прислугата:
– Спри! Не можеш да ядеш това!
Само двама души реагираха на появата ми с уплашен вик – лейди Енсан и мисис МакАвърт, която беше изпуснала подноса с чая, който очевидно се готвеше да изнесе.
Що се отнася до останалите, дамите от семейство Арнел повдигнаха въпросително вежди, като всички повториха жеста, и това беше единствената им реакция.
Аз, от друга страна… имах чувството, че съм влязла в терариум. А в този терариум нито една от змиите дори не се напрегна – наистина, аз бях човек, който не представляваше интерес за тях. Бях просто секретарката на баба Арнел, макар и със странни викове, една дама, която беше далеч под тях по ранг и следователно нямаше никакво значение.
И само трима души се интересуваха от мен.
Старата лейди Арнел, която възмутено каза:
– Мис Лили, къде бяхте цяла сутрин? Имам натрупани писма без отговор. Къде е вашият професионализъм?! Бяхте наета само защото мисис МакАвърт гарантираше за вас, но се опасявам, че просто сте измамили една добра жена!
Лелята на лорд Арнел ме погледна с нарастваща загриженост.
И… най-ужасната жена, която някога съм познавала.
– Мис Анабел Вайърти! – прекъсна я подигравателно лейди Белатрикс Арнел, родена Стентън. По устните ѝ се прокрадна подигравателна усмивка и тя добави: – Каква среща!
Възможно ли е да мразиш някого толкова яростно и в същото време да си толкова напълно отчаян? Уви, знаех отговора.
Със студена омраза срещнах погледа на лейди Белатрикс, която не можех да нарека „лейди“, и отвърнах сухо:
– И тази среща, за мое искрено съжаление, отново не е приятна нито като причина, нито като събитие, нито дори като последствия.
И като се приближих бързо до лейди Енсан, изтръгнах чинията с пая от треперещите ѝ ръце. Хвърлих самия пай в камината, поставих дланта си над чинията и казах:
– Верум!
Заклинанието на истината излетя от пръстите ми с три сини искри, докосна чинията и проблесна с тъмнозелен череп, като мигновено постави отровата не само в категорията на най-смъртоносните, но и в категорията на най-известните, после заклинанието разложи отровата на три компонента и… чинията се разтресе в ръцете ми.