ГЛАВА 17
В стаята видях Алексия, която дремеше в едно кресло. От хлопването на вратата тя подскочи и се изправи, а аз се втренчих в нея с недоумение.
– А, Алексия, защо сте тук?
– Лейди Виктория – тя се усмихна леко сънена – чакам ви, за да ви помогна да се преоблечете.
– Наистина ли? – Учудих се. – Нямаше нужда, благодаря ви. Идете и си починете, че имате съвсем измъчен вид, аз сама ще се справя.
– Лейди, не мога – тя се усмихна благодарно и като отиде зад гърба ми, започна да отваря ципа на роклята – това е моята работа.
– Е, щом като е работата ти, давай да свършваме по-бързо – въздъхнах аз, но не започнах да споря. Ами ако я отпратя, а после си има неприятности заради това? Откъде да знам какъв им е редът тук.
Постарах се максимално бързо да се преоблека и да си оправя прическата, за да освободя уморената девойка, и тихо си разговарях с нея. Отмих грима, като подложих шепи под струята вода, която тя изливаше от висока кана. После ми сплете косата на плитка за през нощта.
– Благодаря ви, Алексия. Вървете да си почивате. Съдейки по всичко, хич не ви е лека работата тук. А пък публиката, с която ви се налага да имате вземане-даване всеки ден… – потръпнах. – Ама че змиярник си имате тук!
– Нещо случило ли се е? – Тя замря и внимателно ме изгледа.
– Засега не – изсумтях аз. – Много се надявам, че няма и да се случи. Да си го кажа направо, разминахме се с плановете си за тази нощ с Негово Височество принц Гесил…
– Ох! – Тя затисна устата си с ръка. – Лейди Виктория – девойката бързо погледна към вратата – пуснете резето и ако можете, подпрете вратата с нещо тежко.
– Толкова ли е зле? – Вдигнах вежди, а тя кимна бързо.
– Мда… Добре, благодаря за предупреждението. – Замислено оглеждах мебелите, като размишлявах кое от всичко това можех да домъкна до вратата и дали да не се самопоканя при Ейлард за през нощта. Само че той ще го разбере по най-неправилния начин…
Освободих Алексия и още веднъж обиколих стаята. Опитах се да преместя масата, после тоалетната масичка. Тежички… Явно от масивно дърво… В резултат примъкнах креслото до вратата. Почти бях го нагласила, когато в коридора се чуха бързи леки стъпки и на вратата се подраска. Притаих се…
– Лейди Виктория, аз съм Алексия – раздаде се шепот. – Бързо отворете.
Отворих вратата, прислужницата влезе в стаята и ме огледа набързо. Носех на себе си риза за нощница, халат и чехли.
– Елате бързо, ще ви скрия! – девойката ме хвана за ръката и ме повлече. – По-бързо, моля ви, те вече идват…
Опаланка! Нямах никакви съмнения кои са „те“. По-точно, кой е единият от тях… Изскочихме, тихо затворихме вратата и побегнахме. Ама че живот, а?! В кралския дворец съма, след приема, устроен в моя чест, посред нощта, по халат и нощница, нося се по коридора в компанията на прислужницата, която ме спасява от… Та-да-дам!!! Принца!!! Това се казва измъкване през задния двор. Завивахме из някакви кътчета, криехме се в нишите, промъквахме се от сянка в сянка, докато не се вмъкнахме в една малка стаичка и Алексия не залости вратата.
– Край! – Въздъхна тя облекчено. – Това е моята стая, тук няма да ви потърсят.
Огледах се – съвсем малка стая, шкаф за рокли, легло, масичка до прозореца, стол, нощно шкафче, върху което имаше легенче и кана за миене. Нямаше място за повече.
– Благодаря ви, Алексия! – Пльоснах се на стола, опитвайки се да успокоя дишането си. – Как разбрахте?
– Подочух, когато отивах от вас към стаята си. – Тя седна на леглото. – Вие не сте първата гостенка в двореца, а принц Гесил, той… – Прислужницата тъжно смръщи лице и някак машинално и много обичайно потърка шията си.
– Леле мале… – придружих с поглед движението на ръката и. – Алексия, ако тук ви стане съвсем невъзможно, елате при мен. Аз нямам дворец, разбира се, но къщата е голяма, място има за всички. И при нас е весело, ще ви хареса.
– Благодаря ви, лейди – тя се усмихна слънчево. – Но се грижа за по-малката си сестра и не мога да я оставя.
– Че вземете и сестра си, какво… Човек повече или по-малко… На колко е?
– Петнадесет. Тя ми е истинска красавица – Алексия някак трогателно скръсти ръце. – За това не я пускам тук на работа, макар че постоянно напира да ми помага.
– Виж ти… Въобще, аз ви каня окончателно да се настаните при мен, ако се случи нещо. Къщата ми е близо до село Листянки, отделена от тях. Лесно ще я намерите. А после ще се разберем. Най-важното е, че има място за всички.
Поседяхме още малко, докато дишането ни напълно се успокои. После тя се опита да ме настани в леглото си, уверявайки ме, че самата тя ще поспи много добре и като седи на стола, аха… Накратко, спахме една до друга, добре, че и двете сме стройнички.
Известно време полежах втренчила очи в тавана и заслушана в дишането на Алексия, която заспа моментално, явно беше много уморена. Да… Не си я представях по такъв начин нощта ми в двореца. Ама че живот… Усмихнах се и само с устни три пъти промърморих старата поговорка, която винаги казвах, когато заспивах на непознато място: „На новото място присъни се, женихо, на невястата!“* Разбира се, че е глупост, но романтичните бълнувания на девойките са неизкореними. Ами ако неочаквано стане? Нали ми се присъни тогава блондин през първата нощ в къщата на кръстопътя? Наистина, лице така и не съм видяла насън досега, въпреки че ми се присънваше често. Напоследък почти всяка нощ. Вероятно, това е Ейлард и либидото ми просто си прави шеги. А лицето му не виждам, защото все не мога да взема решение харесва ли ми той или не.
Блондинът се наведе над мен и Алексия, бегло плъзна поглед по нея и го спря върху мен. Протегна ръка, нежно ме погали по бузата и приклекна до мен. Гледах го и се опитвах да различа чертите на лицето му. А те все се изплъзваха, и очите… Така и не разбрах какъв цвят са. Можех само да твърдя, че са светли. Но какви светли? Сиви? Сини? Зелени?
– Къде си? – Прошепна посетителят ми, проговаряйки пръв. – Толкова се уморих да те чакам…
– Кой си ти? – Прошепнах и аз. – Как се казваш?
– Дочакай ме! – Той поклати глава, без да отговори на въпроса ми. – Вече идвам.
– А… – Искам да задам още милион въпроси.
– Лейди, събудете се! – Някой лекичко разтърсваше рамото ми. – Вече е сутрин. Ще ви заведа до стаята ви, докато все още никой не се е усетил.
Отворих очи и сънено се взрях в Алексия. Боже, та това е било сън!
И пак гонка по коридорите. Будни бяха само слугите, стараехме се да не ни видят. Промъкнахме се в стаята ми и бързо залостихме вратата. А там… Дааа… На принц Гесил хич не му е харесало отсъствието ми. В стаята царуваше истински хаос. Масичката беше преобърната, пакетите ми с новите дрешки разхвърляни по цялата стая…
– Мда… – Огледахме се с Алексия. – Добре де, майната му, хайде да си доспим, после ще разтребваме.
Легнах на леглото и подканващо потупах до себе си, прозявайки се широко.
– Алексия, легнете. Вас са ви назначили към мен, а аз няма да ставам толкова скоро, така че ще спим.
Поспори малко и казваше не от благоприличие, но накрая се предаде и ние отново заспахме. Добре, че леглото в моята стая е голямо и имаше място за още поне трима човека.
Събудихме се от шум и чукане по вратата, и то не от входната – нея ние с Алексия я залостихме с вътрешното резе, че и с креслото я подпряхме. Седнах сънено и огледах стаята, а срещу леглото стоеше Ейлард, мрачен като облак. Алексия също се събуди и като видя мага, се забърза да си тръгва, като измърмори някакво извинение и избяга съпроводена от погледите ни.
– Как изкара нощта? – Магът заговори чак когато прислужницата излезе.
– Благодаря, добре – гледах го напрегнато.
– Хареса ли ти? – Той се подсмихна злобно.
– Теб какво те интересува? – Намръщих се аз. Нещо не ми харесваше как се държи.
– Ами така… – Той се разходи из стаята, като подритваше пакетите с дрехи. – Само едно не ми е ясно – рязко се завъртя към мен. – Щом толкова много ти се искаше да преспиш с някого, защо не с мене? Толкова ли ти хареса това самовлюбено конте? Или желанието ти да станеш принцеса натежа повече?
– Какво? – Даже и не схванах веднага какво имаше предвид.
– Вика, ти нали каза, че имаш годеник… А ти самата… – Лицето му се изкриви. – Добре де, ти не си девица, напълно можеш да си позволяваш каквото ти се иска. Но защо не и мене? Аз нищо не исках от теб… А на него му е все едно с коя… Май е преспал с теб, като с някоя придворна дамичка, която е готова задника си да съдере, за да се вмъкне в постелите на принца.
– Ейлард, сега пък за какво става дума? – станах от леглото. – На теб самия ясно ли ти е какви ги плещиш? Да го разбирам ли, че ме обвиняваш, че съм преспала с принц Гесил? – Изчаках бавното му кимване за потвърждение и гнусливо стиснатите му устни. – А ти самият какво искаше от мен? Да ти припомня ли думите ти? „Просто да си доставим един на друг малко радост…“ Това според теб някакви възвишени отношения ли са? Или може би си се влюбил в мен от пръв поглед и ти се е щяло да се сватосаш с мен, а аз не съм оправдала доверието ти? Че ти се намъкна в леглото ми още първата вечер от нашето запознанство! А после? При моите родители? Що за двойствен морал?
– Защо пък двойствен? Аз обаче съм мъж…
– О да! Ти си мъж. Позволено ти е да си развратен козел. Така ли е? Ти и онази твоята Аролена обвиняваше, че се е домогвала до тебе, че е искала да се пъхне в леглото ти. А ти самият?! Да съм те канила в леглото си, а? Но за тебе, значи, е позволено. А Аролена според думите ти е курва. Значи и аз съм в тази категория, само защото не съм с теб, така ли?
– Не съм го казвал – той започна да отстъпва.
– Но го имаше предвид.
– Просто… Вика, ама той е подлец! Знатен подлец… Как можа?
– Известно ми е – процедих през зъби. – Не те ли смущава това, което виждаш в стаята ми? Според теб, тук на любовни ласки ли сме се отдавали?
– Не тук – той спря погледа си върху мен. – Аз наминах през нощта, исках да проверя как си, а ти…
– Какво аз? А защо не влезе когато онзи знатния разбиваше стаята ми? Може да ми е трябвала тогава помощ? Може да не съм искала и тук са ме изнасилили, а?
– Той? – Магът застина. – Истина ли е? Нищо не съм чул, с тях имаше маг, изглежда е имало защита от подслушване. А аз си помислих, че понеже е принц, това те е пречупило и…
– Излез, Ейлард! – Извърнах се. Беше ми толкова гадно, че чак буца заседна в гърлото ми. – Не искам повече да говорим за това. И погрижи се, моля те, за амулет за телепортация. Искам да се прибера вкъщи.
– Не можеш да си отидеш преди бала – въздъхна той.
– Защо? Ще се извиня пред краля, ще се оправдая с неразположение…
– Вика, този бал е в твоя чест. Да се откажеш да отидеш на него е директно нанесено оскърбление на самия крал. Сигурна ли си, че го искаш?
– По дяволите – цъкнах сърдито. – Добре де, ще го изтрая бала, но веднага след това искам да си отида, по-точно, да се телепортирам.
– Вика – сконфузи се магът, – ти… Той…
– Прекратяваме по темата! – Започнах да събирам пакетите. – Какви са плановете за днес? Искам да се махна от двореца до вечерта.
– Имам работа в столицата. Ковенът на маговете, после банката, архива…
– Значи ще повървя с теб, а докато си зает, ще поседя и почета книжка. Тръгвай, Ейлард…
Щом той излезе, направо ми призля, толкова гадно ми беше. Този принц… Алексия, изглежда са насилвали редовно, съдейки по навиците да се хваща за шията и по измъчените очи… Ейлард, смесил ме с тая мръсотия… Ох, напразно е идването ми тук. Като в приказка ми се дощяло! Дворец, крал, прием, бал… А какво се оказа… Пълна гадост!
При завръщането на Алексия гневните сълзи вече бяха изсъхнали и бях готова да посрещна новия ден. Девойката ми помогна да се измия, разтреби стаята. А после цял ден се разкарвах с Ейлард по неговите работи. Докато уреждаше нещо с маговете, седях в хола и четях (по-далече от хола не ме допуснаха). После в банката. След това в архива, докато магът търсеше документите за своя род. На обратния път към двореца замъкнах Ейлард в една книжарница и купих фолиант за историята на Ферин за себе си и книга за върколаците за Тимар. Нека се просвещава.
Денят премина в известно неразбирателство. Ейлард нервничеше и се ядосваше, и не беше ясно на кого повече – на мене, на принца или на самия себе си. Но при това се чувстваше и виновен. Пак неясно защо, заради това, че така и не разбра случило ли се е нещо между нас с принца, или заради това, че не бе дошъл по-рано, че не беше се намесил. Той от време на време ме поглеждаше като бито куче, което като че ли и вината си усеща, и в същото време не може да се извини и приласкае, понеже просто не знае как.
Недоумявах също, защо не бяха ме пуснали в Ковена на маговете. Уж съм пазителка на прехода и отговарям за него, фактически живея на този техен Източник. И ето ти на, май не им паснах за посещение при великите магове. Не издържах и попитах за това Ейлард. Отговорът му ме озадачи още повече: „Ти не си маг, в теб няма даже и нищожна сила. Това го вижда всеки, който има способност. И естеството на това, че ти се е удало да отвориш прехода, се крие по-скоро в положението ти на стопанка на къщата. Нейна единствена наследница. А Източника е „разбрал“, че няма защо да чака друга.“ Ами добре… И без това много-много не ми се искаше…
Върнахме се в двореца едва вечерта. Ейлард успя да открие и да препише всичката информация за рода си и някакви си там още събития, важни и интересни само за него. Аз почти успях да прочета книжката, която бях взела със себе си от къщи. И почнахме да се стягаме за бала.
Алексия пак ми приготви ваната и извади златистата рокля. От една страна, не ми се отиваше на бала. Само като си представех, че пак трябва да видя онези мутри, и ми прилошаваше. А от друга… По дяволите, аз все пак съм си непоправима романтичка! Неволно се изкикотих, като си се представих в ролята на Пепеляшка, която ще посети бала, а после ще избяга от принца. Само че няма да му оставя прекрасната си златиста обувчица. За нищо на света!
Отново грим, добре подчертани и изразителни очи, прическа, този път нещо невъобразимо ефирно от къдрици. Прихванато хитроумно отгоре, шията и гърба открити, но част от къдриците прехвърлена през лявото рамо отпред. Обеците, които ми подари Ейлард… Макар и гадина, обеците са красиви, а и това е моят първи бал. Рамената и ключиците леко напудрени с блестящо златиста пудра, парфюм… Ново невероятно дантелено бельо, подбрано специално за тази рокля… На краката обувки, откриващи пръстите с лакирани нокти в тъмночервено. Рокля, която ме превръща в статуята на някаква богиня – блестяща, загадъчна…
Накратко, невероятно много се харесвах. И съдейки по възхитените очи на Алексия, на нея също и харесваше как изглеждам.
– Лейди Виктория, като ви погледне човек, чак дъхът му спира – тя оправи къдрица в прическата ми. – Няма да имате нито миг спокойствие от кавалери тази вечер. И знаете ли… Много жалко, че от принцовете остана неженен само Негово Височество принц Гесил. Мисля, че всеки един от тях щеше да бъде щастлив да се ожени за вас и да ви въведе в кралското семейство.
– Ох, Алексия, хайде стига с тия принцове! – Аз също се усмихнах. – Щеше да ми много по-просто и по-понятно и без тези кралски странности. Аз още не знам какво да правя с това внезапно получено баронство. Но ако дойдете със сестра си, ще ми помогнете и с къщата, и с всичко останало… Че все върша всичко сама…
Не успяхме да си довършим разговора, почука се и в стаята влезе Ейлард. Намери ме с поглед и… Струва ми се, че нещо застина като стълб. Стоеше неподвижно, без да сваля очи от мен, и издаде някакво приглушено изхлипване ли беше, стенание, та чак се видя как гърлото му потрепери. Аха, точно, облизвай се… Злорадо се спогледах с Алексия, която старателно криеше усмивката си.
Когато слязохме в балната зала, се оказа, че вече всички са се събрали. По-точно, чакаха само мен. Церемониалмайсторът одобрително блесна с очи и ни обяви, а ние влязохме в искрящата от огньове зала.
Кристал, огньове, злато, придворните дами в пищни дълги рокли, проблясващи скъпоценности, костюмирани кавалери… И всички замряха, вперили погледи в мен. Отново почти физически усетих завистта на жените, пълзящите им погледи по роклята ми. Струва ми се, че вече се превръщам в някоя, която диктува модата, съвсем видимо си личеше колко старателно запомнят модела, разглеждайки детайлите. А техните спътници ме поглъщаха с очи. По дяволите! Уж ми е приятно, че се харесвам, но някак си… Някои погледи ме оставяха само по бельо и обувки…
Направих реверанс пред кралското семейство, седящо на повдигната платформа. Получих в отговор кимване от кралицата, намигване от краля, сладострастни погледи от принцовете, неодобрителни от жените им, присъстващи на бала заедно с мъжете си, ненавиждащ от Гесил…
– Лейди Виктория – изплува някъде отстрани граф Илизар – вие сте толкова ослепително прекрасна, че дъхът направо спира! – И той се наведе над ръката ми.
– Благодаря ви, графе – неволно се усмихнах, понеже той почти дословно повтори думите на Алексия.
– Виконте, ако искате да успеете да изтанцувате поне един танц с баронесата, ви предлагам да побързате и да я поканите пръв – графът лукаво се усмихна. – Придворните вече се приготвиха за старт и чакат само да започне музиката. Баронесо, моля ви втория танц да го запазите за мен.
– Добре – разсмях се аз. Все пак приятен мъж е този граф и не можеш да познаеш, че е толкова знатен.
За мое най-голямо облекчение танците във Ферин се оказаха съвсем подобни на добре познатия ми валс. С него дадохме начало с Ейлард. След това беше граф Илизар. А след това не смогвах да запомням лицата на партньорите си. Те всички мълвяха нещо страстно, молеха за среща, кълняха се, че съм им разбила сърцата и съм ги подлудила… Едно младичко момче ми декламира стихове… Някак си забравих, че имам намерение да повторя подвига на Пепеляшка с бягството.
– Баронесо, вие сте длъжна непременно да ми подарите един танц – раздаде внезапно гласът на краля и някакъв придворен, който ме канеше в момента, мигновено се изпари.
– С удоволствие, Ваше Величество.
– Как ви се струва бала, скъпа моя? – Крал Албрит уверено ме водеше в бавен танц.
– Забележителен е, благодаря ви.
– Радвам се, че ви харесва. Баронесо, имам въпрос към вас ако ми позволите, относно моя син. Както виждам, не сте си допаднали, нали?
– Хм. Е… Може и така да се каже. Ваше Величество, моля да ме разберете, но аз за нищо на света няма да се омъжа за него! – Прехапах устната си.
– Дори ако много ви помоля за това ли? – Продължавайки да се усмихва, той внимателно ме наблюдаваше.
– Прощавайте, но даже и в този случай. Иначе ние с Негово Височество само ще се изпотрепем. Това със сигурност няма да свърши добре.
– Виж ти! – Той вдигна побелелите си вежди. – Какво толкова не успяхте да си поделите?
– Нали се досещате, Ваше Величество – усмихнах се аз. – Не може да не се досещате. Повярвайте ми, ако принц Гесил беше такъв, какъвто е баща му, нямаше да се замисля да му дам ръката си. Но…
– Но?
– Но той не е такъв. Аз не съм изтънчена придворна дама от Ферин, която само да ахка, да припада и да търпи. Аз съм жена от Земята и умея да се съпротивявам. И ще му се съпротивя, ако се наложи. А Негово Височество не е свикнал да му дават отпор.
– Да… Не е свикнал… Жалко, че освен Гесил, нямам други свободни синове, с радост бих се сродил с вас, баронесо. И не само заради това, че управлявате прехода между световете. Не само за това, че във вас тече кръвта на феите. Импонира ми и вашият силен характер – той се усмихна. – Какво пък, няма да настоявам. Знам, че нищо няма да постигна. Но поне не забравяйте обещанието си, че най-напред ще разгледате кандидатурите на всички претенденти да ви имат за съпруга във Ферин.
– Помня, Ваше Величество – незабелязано въздъхнах дълбоко. Все пак много се страхувах, че той ще вдигне скандал и ще ми натрапи сина си. – Ваше Величество, моля ви, кажете ми какво знаете за феите? Маговете не пожелаха да говорят с мен, тъй като не притежавам тяхната сила. А на Земята феи отдавна не са се появявали, а и магията при нас е твърде малко, след толкова години затваряне на прехода.
– Мила моя, че какво мога да ви кажа? – Кралят кратко се изсмя. – Та това са феи. Последната фея, която разговаря с хората, беше онази, която благослови един от моите предци. Именно тя и дари на моя род таланта да виждаме истинската същност.
– Наистина ли? – Натъжих се аз. – А толкова се надявах, че щом можете да го видите, ще можете и да ми подскажете… Много ми се искаше да поговоря с поне една фея от Ферин.
– Уви, с нищо не мога да ви помогна, баронесо! – Кралят се усмихна загадъчно. – Честно казано, въобще съм удивен, че срещнах потомка на феите с такива способности. Във Ферин феите избягват да имат деца от смъртните. Мога да потвърдя само едно: Безкрайно се радвам, че кръстопътя на световете сега е в такива надеждни вълшебни ръчички.
С Негово Величество побеседвахме още малко за нищо съществено и завършихме танца си, след което той се сбогува и замина заедно с кралицата. Потърсих Ейлард с очи, за да си тръгваме и ние да си ходим. Краката ми трепереха от умора, в кръвта ми се вихреха мехурчета шампанско и аз бях много доволна от бала и вечерта като цяло. Но не можах да открия мага.
– Баронесо – раздаде се зад мен неприятният и съвсем пиянски глас на принц Гесил.
– Ваше Височество – направих лек реверанс и прикрих презрителната си гримаса.
– И какво сега, моята невеста? Даже няма да потанцува с мен ли? – Гесил свъси вежди и ме огледа, обискирайки ме с лепкавия си поглед.
– Аз не съм ваша невеста, Ваше Височество. Изяснихме го още вчера с вас и сега още веднъж го потвърдих на Негово Величество.
– Ами, ами, ще видим – изсумтя той. – Да потанцуваме!
Даже не успях да гъкна, когато той направи крачка, награби ме и ме помъкна да танцуваме. Ръцете му бяха студени и влажни. Тесни, добре обгрижвани длани с идеален маникюр, които изглежда по-тежко от чаша не са и вдигали. Бррр…
– Не се дърпайте – Гесил ме притисна към себе си и така стисна ръцете си около кръста ми, че едва не се задъхах. – Не ми се иска да ви причинявам болка, а то и синини ще ви останат. – И той плъзна поглед по голите ми рамене.
– Ами не ми причинявайте – скръцнах със зъби аз.
– Принуждавате ме – и ме лъхна с алкохолния си дъх. Божке, ама той е съвсем пиян. А очите му са съвсем като на полудял! – И къде прекара вчерашната нощ моята сладичка баронеска? – Принцът рязко ме притисна към себе си.
– Това не ви засяга! – Опрях ръце на гърдите му, опитвайки се да се отскубна. – Нито съм ваша, нито пък баронеска.
– Дръзвате? – Той се озъби.
– Ваше Височество, боли ме. Пуснете ме или ще започна да крещя и двамата ще се изложим пред всички.
– А бе плюя аз на всички – Гесил се наведе към ухото ми. – Аз съм принц и никой нищо няма да ми каже. Само вие ще се изложите. Ах ти, куу… – Той се дръпна рязко, защото в този момент стъпих с всичка сила върху крака му с тънкото си токче.
– Ах, колко съм непохватна – втренчих се в очите му. – От умората е.
– Налитате ми! – Гесил отново ме дръпна към себе си.
– Не повече от вас! – Усмихнах му се аз и отново скочих с пета върху крака му.
– Кууч… – той ме отблъсна със сила, със сгърчено от злоба лице и преглътна края на фразата. Аз едва не паднах.
– Ах, Ваше Височество – приклекнах в реверанс, за да запазя равновесие. – Толкова съм кекава… Краката не ме държат! Определено трябва да си почина.
Гесил се извъртя без да ми отвърне и се отправи към изхода на балната зала, като куцаше на един крак.
– Постъпихте много необмислено – раздаде се спокойният глас на граф Илизар. – Макар че ви разбирам.
– Графе… – аз с облекчение се извърнах към него. – Графе, миличък, изпратете ме в къщи! Не искам повече да се сблъсквам с кралското семейство.
– Ах, Вика… – Илизар поклати глава. – Негово Височество няма да ви прости това, той е съвсем злопаметен.
– Предполагам – намръщих се аз. – Ще ни дадете ли амулет? Как да се пренесем у дома?
– Разбира се – кимна графът. – Аз още вчера го дадох на виконт Хелден.
– Така ли? – учуди се аз. – Той нищо не ми е казвал.
– Баронесо… – графът замълча. – Хайде да ви дам още един, лично на вас, а? Освен това ще се радвам да ви виждам в столицата и на всички приеми, които организира съпругата ми.
– Благодаря ви! Това би било прекрасно! Ще е взаимно радостно да ви виждам в дома си по всяко време и взимайте съпругата си със себе си. Мисля, че ще и бъде интересно да се поразходи на Земята, да поразгледа моя свят.
– Виктория, ще ви дам амулета сутринта, това устройва ли ви? – Графът се усмихна. – Той не е в мене, така че ще трябва да изпратя някого за него или сутринта самият аз да ви го изпратя.
– О! Сутринта… – помръкнах аз. Честно казано, канех се да се върна у дома още сега, след бала. Само трябва да се преоблека и да си събера нещата. Но възможността да получа свой собствен амулет е, разбира се, тежък аргумент, за да остана.
– Ами добре! – Граф Илизар схвана моето запъване. – Сега ще изпратя слугата за него. След около два часа ще го донесат. Вие нали ще потанцувате още? Или…
– Или… – усмихнах му се благодарно. – Много ви благодаря. Засега ще си стегна багажа и ще се приготвя за пренасянето. Благодаря ви.
/* Гадаят девойки, ако легнат да спят на ново място, където по-рано не са били. Преди да заспят казват: „На новото място, присъни се, женихо, на невястата.“ Ще видиш жениха си насън./