***
Опаковката от теста за бременност седеше недокосната на мивката в банята на Кенеди. Беше там цял ден и тя я пренебрегваше, но въпреки това някак си тя се появяваше все по-голяма всеки път, когато влизаше в банята.
Тя си повтаряше, че няма как да е забременяла толкова бързо.
Трябваше да е съвпадение.
Трябваше да е.
Може би е получила стомашна болест или стрес, или нещо, което е яла.
Какъвто и да беше случаят, идеята, че е бременна, беше смешна.
Освен че не беше смешна, и тя не се усмихваше много, откакто се върна от къщата на Никол и Ред. И след като отдели известно време за размисъл, Кенеди успя да си спомни кога точно беше имала последната си менструация и изчисли, че през следващите два-три дни отново щеше да получи менструация.
Това се вместваше точно във времевата рамка, която позволяваше да се направи точно отчитане.
Само че вместо да направи теста и да загърби цялата идея, Кенеди се бе хвърлила отново в работата си, опитвайки се да събере данните, които подкрепяха твърденията ѝ относно промяната в бизнес стратегията на Ред. Кенеди знаеше, че цифрите са налице, защото без тях умът ѝ никога нямаше да стигне до решението да заложи на развиващите се пазари.
Това беше рискована бизнес стратегия, но колкото повече се задълбочаваше в данните, толкова повече идеите ѝ се сливаха в смислена картина и Кенеди ставаше още по-убедена, че е била права в първоначалната си препоръка към Ред.
Въпреки това, след като повече от няколко часа се взираше в компютъра си и събираше различните източници във формат, който Ред можеше лесно да разбере, Кенеди беше изтощена.
Тя изключи лаптопа си и го постави на масата, а след това отиде в банята, взе комплекта с теста за бременност и се загледа в кутията.
Сърцето ѝ започна да бие учестено, защото очакваше какво ще е да седне на тоалетната, да пикае на клечка и да знае, че след няколко минути ще получи отговора.
Докато се взираше в кутията и обмисляше дали да я отвори, на вратата на апартамента ѝ се почука силно.
Кенеди вдигна поглед, очаквайки да види дали това наистина е нейната врата. Може би някой чукаше на вратата на Блейк или нещо подобно. Но след това чукането се повтори.
Тя излезе от банята и застана там, като се ослушваше.
– Блейк? – Извика тя.
Нямаше отговор. Кенеди сложи комплекта на плота и отиде до входа, като се ослушваше.
Отвън не се чуваше никакъв звук. Тя завъртя ключалката на вратата си и след това бавно я отвори.
Истън Ратър чакаше отстрани със скръстени ръце.
– Недей – каза той, докато Кенеди се готвеше да затръшне вратата пред лицето му.
– Моля те, трябва да си тръгнеш – каза му тя.
– Защо не можеш просто да поговориш с мен, Кенеди? – Попита той и нещо в гласа му беше толкова объркано, толкова озадачено от поведението ѝ, че ѝ се искаше да се разплаче.
– Просто не мога – каза тя тихо, въпреки че умът ѝ започваше да забравя какъв е проблемът. Наистина ли Истън беше направил нещо лошо? Имаше ли всъщност основателна причина да се съпротивлява на това, което толкова силно желаеше?
Той тръгна към нея и този път наистина протегна ръка и докосна бузата ѝ. Тя му позволи, защото не можеше да не го направи.
Кожата му беше топла, гладка, а палецът му проследи линията на челюстта ѝ, когато се отдръпна.
– Трябва да ти кажа нещо – каза той.
Чакай, това не е ли моята реплика? Зачуди се тя.
И тогава Истън се промуши покрай нея и влезе в апартамента ѝ, а тя го последва.
– Това не може да отиде никъде – обяви тя, когато Истън затвори вратата и се изправи пред нея.
– Кенеди, не ме интересува колко пъти ще се опиташ да ме отблъснеш. Никога няма да се откажа – каза Истън.
– Може би трябва да го направиш – каза му тя.
Той поклати глава.
– Не вярвам, че наистина искаш да кажеш това.
– Не си готов да имаш истинска връзка – каза тя. – Всичко, което те интересува, е да ме караш да правя разни неща, да ме третираш като играчка, знаейки, че ще правя каквото ми кажеш.
– Това не е вярно – каза Истън. – От последната нощ, когато бяхме заедно, имах много време да мисля за нас. И знам, че съм готов.
– Иска ми се да ти повярвам – каза тя с тъга. Погледна го в очите и установи, че съпротивата ѝ наистина се проваля. Интензивността му, съблазняването му, физическото му присъствие я сломяваха.
– Можеш да ми повярваш – каза Истън, а после я хвана за кръста със силните си, настоятелни ръце и я придърпа към себе си, така че гърдите ѝ се впиха в мускулестите му гърди, коремът ѝ беше срещу неговия и тя дори усети как твърдостта му се впива в нея през панталоните.
Той я целуна, а устните му бяха горещи и тя не можеше да го спре-всъщност не искаше да го спре.
Беше минало твърде много време без него, сякаш се беше лутала вечно в сухата пустиня, и целувката му беше първата истинска напитка хладка вода, която беше изпила от толкова време.
Тя го изпи, както той сякаш изпиваше нея, когато езикът му влезе в устата ѝ, когато близостта на тялото му до нейното я освободи от някаква първична нужда, която беше извън нейното разбиране.
Ръцете на Истън се плъзнаха надолу под талията на панталоните ѝ, пръстите му подръпнаха бикините ѝ, докосвайки кожата на бедрата ѝ, докато продължаваше да я целува.
И тогава тя си спомни. Спомни си всички причини, поради които това беше толкова лоша идея, и не на последно място факта, че може би носи детето на Истън.
Кенеди се отдръпна от него, въпреки че всяка клетка на тялото ѝ крещеше за още, искаше още, отчаяно се нуждаеше от него.
– Моля те, спри – изстена тя.
Очите му изучаваха нейните, без да разбират.
– Кенеди, трябва да чуеш какво имам да ти кажа.
– Не – отговори тя.
– От секундата, в която те срещнах, не съм спирал да мисля за теб – продължи той.
Признанието я накара да замълчи. Тя наистина не знаеше, че той е погълнат от нея по същия начин, по който тя беше погълната от него, от момента, в който се срещнаха за първи път.
Истън се вгледа в нея и за първи път, откакто се бяха запознали, Кенеди почувства, че най-накрая вижда истинския Истън Ратър – човекът под всички стени, защити и брони. Очите му бяха уязвими, самонадеяността беше изчезнала, арогантността беше заменена от объркване и отчаяние – отчаяние да я накара да разбере.
– През целия си живот – продължи Истън, – те чаках – каза той. – Знам, че звучи налудничаво, защото отказвах да приема този факт, дори когато умът ми го повтаряше отново и отново. Не исках да вярвам в теб, Кенеди, защото тогава щеше да ми се наложи да рискувам всичко заради теб. А аз се страхувах – каза той, преглъщайки, а очите му се насълзиха, докато говореше.
– От какво толкова се страхуваше? – Попита тя.
– Страхувах се, че няма да бъда достоен за теб – каза той. Той се усмихна горчиво. – И може би бях прав за тази част от него. Може би не съм достоен за теб, защото ти си най-умният, най-сексапилният, най-невероятният човек, когото съм срещал през живота си – и си безстрашна, и поемаш рискове, които никой друг не би поел.
Кенеди трябваше да се засмее на това.
– Мисля, че може би преувеличаваш постиженията ми, Истън. Аз съм като най-страхливия човек на света.
Той поклати глава, а погледът му беше изпълнен с любов към нея.
– Ти не виждаш себе си, Кенеди, не така, както аз те виждам. Това е част от причината, поради която те обичам, поради която съм толкова изумен от теб.
– Тогава защо ме остави да си тръгна онази нощ? Защо се отнесе толкова зле с мен, когато ти казах, че имам нужда просто да се погрижиш малко за мен?
Той кимна с глава, признавайки въпроса, и челюстта му се стегна.
– Аз се провалих. Сега мога да призная това. И ако можех да го върна, бих го направил. Повярвай ми, имах много часове да обмислям начина, по който се отнасях с теб, откакто започна да работиш за мен. И не се гордея с повечето от тях. Но се гордея с едно нещо.
– И с какво? – Попита тя, вече любопитна.
Той се усмихна нежно.
– Гордея се, че ти – ти можеше да избереш всеки мъж, на когото да се отдадеш. И все пак ти се отдаде на мен и аз ценя това, Кенеди. Наистина.
Сърцето ѝ се изпълваше с радост, но тя не можеше да му се довери. И въпреки всички прекрасни, грижовни думи на Истън, тя знаеше нещо, което той не знаеше. Знаеше, че съществува вероятност да е бременна и това щеше да промени всичко.
– О, Истън – каза тя, а гласът ѝ беше изпълнен с тъга. – Благодаря ти, че беше толкова мил, но…
– Не – заяви той. – Никакво „но“, Кенеди. Никакви оправдания, никакви притеснения, никакви глупости от миналото няма да ме спрат да ти дам всичко, което заслужаваш.
– Истън, не е толкова просто – започна тя.
– Може би наистина е толкова просто – настоя той и изведнъж направи немислимото.
Кенеди се почувства отпаднала, докато гледаше как той пада на едно коляно, точно насред малкия ѝ апартамент в Ню Йорк, и изважда малка черна кутийкя, която вдигна нагоре.
Ръката на Кенеди трепна на гърлото ѝ.
– О, Боже мой – изпъшка тя.
– Отвори я – каза и той.
– Не мога. – Поклати глава тя. – Аз не мога. Моля те. Моля те, стани. Не можеш да го направиш точно сега.
Очите му се замъглиха.
– Защо не мога? Защо не можем просто да си позволим да бъдем щастливи?
– О, Боже! – Изкрещя тя. – Ти не го разбираш.
– Какво не разбирам?
Кенеди се обърна на пети, отиде до плота и взе в ръка комплекта с теста за бременност, а след това се върна там, където сега стоеше Истън, а малката кутийка вече беше покрита от стиснатия му юмрук.
– Ето какво не разбираш – каза му Кенеди, като протегна към него собствената си кутийка.
– Сериозно ли? – Попита той, като челюстта му се отвори почти комично, докато сканираше етикета.
– Още не съм си направила теста – прошепна тя. – Но ми се гади – Никол си помисли, че може да е сутрешно гадене.
Истън примигна няколко пъти, след което прибра кутийката с пръстена в джоба си и пристъпи напред, хващайки Кенеди за ръцете.
– Наистина ли мислиш, че това ще ме накара да променя решението си, да променя начина, по който се чувствам към теб?
Тя започна да плаче, въпреки себе си.
– Разбира се, че ще го направи. Ти искаше да се забавляваме, искаше да ти угаждам – а не да ти давам някакво бебе, което никога не си искал.
Истън наведе главата си близо до нейната, така че челото му се опря в челото на Кенеди. Тя обаче не можеше да го погледне. Сълзите се стичаха по бузите ѝ и падаха от брадичката ѝ.
– Обичам те, без значение какво ще се случи – каза той. – Не разбираш ли това? Не съм дошъл тук, за да кажа, че искам да те изведа на още една среща, Кенеди. Не те помолих да прекараме малко време заедно – бях тук, за да те попитам дали ще ми окажеш честта да прекараш остатъка от живота си с мен.
– Но ти не би могъл – не би го направил, ако си мислеше, че може да… съм… бременна – каза тя, като дори се затрудни да го изрече на глас.
– Можех и щях да го направя – каза той. – Нищо не би ме направило по-щастлив от това да доведа на този свят живот, който е част от теб и част от мен. Знам, че звучи налудничаво – каза той – но в мен не е останало дори малко съмнение. Толкова много те обичам – каза той и после отново я целуна.
Кенеди обгърна ръцете си около него, докато той я привличаше все по-близо, и те се целуваха дълго. Никога не се беше чувствала толкова облекчена, толкова невероятно обичана, топла, обгрижвана и изслушвана.
Когато чудодейната му целувка най-сетне спря, Истън я погледна с малка палава усмивка.
– Трябва ли да отворим кутията?
– Коя? – Каза тя, смеейки се нервно.
– Нека първо да направим твоята кутия – каза той, взе я от ръцете ѝ и я отвори. – Искаш ли да дойда с теб?
– Мисля, че мога да се справя с тази част – каза Кенеди, въпреки че всъщност не беше толкова сигурна. Тя взе отворената кутия от него и тръгна към банята.
– Ще бъда само за минута.
– Искам да изчакаме резултатите заедно – каза и той.
– Добре. Добре, успокой се – обади се тя в отговор, но сърцето ѝ биеше бързо, докато влизаше в банята и прочиташе два пъти инструкциите.
Хайде, Кенеди. Разбрала си напредналата математика, която деветдесет и девет цяло и девет процента от населението никога не биха могли дори отдалеч да проумеят – би трябвало да можеш да се справиш с теста за бременност.
Но въпреки това беше нервна и тя не искаше да прави нищо, което би могло да даде неточен резултат.
И докато пикаеше, а след това постави пръчицата с теста за бременност на мивката в банята, Кенеди осъзна, че се е променила от надеждата, че не е бременна, към това, че всъщност е започнала да се надява, че е бременна.
Промяната накара ума ѝ да се завърти, а сърцето ѝ да бие още по-бързо.
Излизайки от банята, тя откри Истън да чака точно пред вратата, изражението му беше спокойно, но щастливо.
– И така – каза той, като я хвана здраво за ръка – ти се справи с първата част. А сега просто ще изчакаме няколко минути, нали?
– Да – каза тя и облиза устни. – Това е толкова странно.
Той я погледна.
– Може би не е толкова странно. Имам предвид, че това се случва всеки ден. Така всички ние се озовахме тук.
– Вярно.
Кенеди го погледна в очите, позволявайки си най-накрая да допусне, че той наистина се интересува толкова, колкото казва.
Истън я погали нежно по бузата.
– Боже, ти си прекрасна.
Тя се усмихна.
– Моля те, кажи ми, че това е истинско и няма да се промениш обратно.
– Това е реално и няма да се променя обратно, Кенеди. Аз съм тук, за да остана, ако искаш. – След това той коленичи и отново извади кутийката с пръстена, като я вдигна пред нея.
Кенеди предпазливо я отвори. Диамантеният пръстен, който блестеше пред нея, беше изящен, прекрасен и тя го обикна веднага. – Перфектен е – каза тя с усмивка, а очите ѝ блестяха от щастливи сълзи.
– Точно като теб – каза Истън. – Ще се омъжиш ли за мен, Кенеди?
Тя кимна, едва сдържайки емоциите си.
– Разбира се, че ще се омъжа. – И тогава Истън извади пръстена от кутията и го нахлузи на пръста ѝ, а той някак си пасна идеално.
Той се изправи, прегърна я и я целуна отново.
– Без значение какво ще се случи сега – каза той – искам да имам дете от теб.
– И аз искам – каза тя, шокирана, че наистина си казват тези неща.
И двамата започнаха да се смеят и докато се държаха един друг, смехът им се усилваше, като вътрешна шега, която само двамата разбираха и може би дори те не можеха да оценят напълно всичко, което я правеше толкова смешна, но и толкова трогателна и прекрасна едновременно.
Единственото, което Кенеди знаеше, беше, че най-накрая се е прибрала у дома – най-накрая е намерила истинското си семейство – и че няма какво повече да иска в живота.
Когато мина достатъчно време, Истън я погледна.
– Трябва ли да влезем сега? – Каза той.
Кенеди си пое дълбоко дъх и кимна.
– Да.
Двамата се хванаха здраво за ръце и след това отвориха вратата на банята. Тя се отвори бавно и двамата се загледаха в мивката.
Назад към част 9 Напред към част 11