Милена Завойчинска – Къща на кръстопътя – Книга 1 – Част 3

ГЛАВА 2

Разстроих се по повод на неочакваната си придобивка, поскърбих малко и след това реших, че никой не е отменял реалностите на живота. От самото начало знаех, че никой няма да ми подари богата вила просто ей така и затова нямаше за какво да скърбя. Може би някога в старостта си, когато успея да възстановя получената от мен вехтория, ще пия чай с внуците си на терасата и ще им разказвам тази история.
С това приятните неща свършиха, но не и изненадите. Първата неприятна новина ми поднесе на следващия ден хазяйката на квартирата ми. Поне веднъж да беше ми съобщила нещо хубаво, че ще монтира в квартирата, примерно, джакузи или съдомиялна, сиреч, използувай, квартирантке, за своето пълно човешко удоволствие. Но уви… Наемът за квартирата се вдигаше от следващият месец и сега вече сумата се равняваше на заплатата ми. Новината беше подкосяваща в буквалния смисъл на думата. Пльоснах се на табуретката, дълго мигах, скръбно и укорително, докато гледах към хазяйката, но тя беше непреклонна. Затова се договорихме, че ще живея там до края на месец май, за заплащането на който ще отидат парите, дадени от мен в аванс като залог в самото начало на сътрудничеството ни. А от първи юни съм длъжна да освободя квартирата.
Следващата новина, не по-малко потресаваща, но много повече повлияла разрушително на неукрепналата ми психика, дойде от моя началник. Кантората ни затваряше, а ние трябваше спешно да си напишем молбите за напускане. И от утре бяхме волни като птици. След тази новина ми се прииска да се хвърля към директора с вой: «Шефе! Сичко пропадна!»*

Не, разбира се, беше възможно да поспоря, да заплаша, да изискам компенсация за колкото там се полага според закона за съкращаване, но… Но всички прекрасно разбираха всичко. И на всички им трябваха пари и нова работа. Ето защо пуснахме молбите си за напускане и докато все още имахме достъп до Интернет, се възползвахме да изпратим резюме където имаше възможност, а след това се отправихме към най-близкото кафене за прощално кафе.
Така въпросът за насъщния хляб и местообитаването застана ребром. Затова веднага след кафето с бившите вече колеги, се отправих да огледам на какво, аджеба, сега бях станала притежателка. Ами ако неочаквано ми провърви и ще мога да се настаня в тази къща още сега? Тогава ще помоля хазяйката да ми върне парите за наема на квартирата за месец май и ще успея да се пренеса за времето на оставащите три дена от април. Добре, че нямам много вещи и нищо с големи размери.
Пътят до Малкия Вронски тупик, която се намираше в самите покрайнини на града, премина в печални размишления по темата за вечния въпрос на битието: «Какво да правя и как да живея?!» Когато слязох на спирката, се огледах. Глухата улица наистина се оказа малка — само със седем къщи, това успях да разгледам на картата. Урбанизацията със своите високи сгради още не беше се добрала до тук, затова зад дървените огради имаше частни къщи, по три от двете страни. А моята къща трябваше да е накрая. Тя се издигаше самотна, откъсната от останалите къщи с широката разделителна ивица или както там се нарича това. Пътят стигаше до порта в оградата и там прекъсваше, а по-нататък имаше пустеещо място, зад което започваше горичка.
И така, изпрати ми Бог…**

С тъга разглеждах наклонената на една страна и почернялата от времето висока дървена ограда, обкръжаваща доста внушителен участък от земя. Вдигнах очи и се натъжих още повече. Зад нея се криеше къща, която вероятно някога можеше да носи гордото име котидж*** или даже имение. Но сега това каменно овехтяло здание изглеждаше безрадостно.

Боже мой, ама какво си ми изпратил?!
Двуетажна малка каменна къщичка ме гледаше с мръсните стъкла на прозорците си, които вероятно са измити за последен път преди петдесет години. Стените от някога светъл камък сега радваха окото с черни петна или от сажди, или от многогодишна мръсотия. Тъмночервеният покрив от ламарина също не навяваше радостни мисли. Единственото, което поне малко отвеждаше погледа от унинието, беше ветропоказателят, изобразяващ грифон****, който по невероятен начин беше оцелял на покрива. Даже е странно, че не са го откраднали.

Щом ми го е изпратил Бог, значи го е изпратил!
Макар че, като разсъждавам оптимистично, всичко можеше да е още по-зле. Например, развалини от дърво. А така, домът е от камък, стените са цели, прозорците са си на мястото, покривът не е пропаднал. Значи, ще се промъкна.
– Госпожице, търсите ли някого? – Стресна ме нечий хриплив тютюнджийски глас зад мен.
– А? – Изплашено се обърнах аз.
Притиснат към оградата на съседната къща, стоеше и пушеше мъж на петдесет години и с любопитство гледаше към мен и към обекта на моя интерес.
– Ами разглеждам собствеността си – кимнах към къщата. – Получих я във владение и се опитвам да разбера от коя страна да я приближа.
– Тъй ли — той се изплю през зъби. – Лошо наследство сте получили, госпожице. В тези развалини е невъзможно да се живее.
– Е, чак пък развалини – аз отново се обърнах към своята къща. – Разбира се, оградата ще трябва да се смени, а и вътре сигурно всичко е овехтяло. А иначе е търпимо. Важното е, че стените и прозорците са цели.
– Ама къде ти цели? – Моят събеседник се усмихна саркастично. – Истински развалини.
Вдигнах вежди и се огледах недоумяващо. Ама не, стените са цели. Какви ти развалини? Не, все пак народът се е побъркал. И Елвира Николаевна, и Вятър, и ето този мъж в един глас твърдяха, че тая съборетина е разрушена и древна. Те истински развалини не са ли виждали, какво?
– Ще я възстановявате ли? – Отново заговори той. – Тогава най-напред пуснете тока и газта. Отдавна всичко е спряно.
– А как? Къде трябва да отида за това?
– Ами при мен. Напишете заявление и утре ще ви включат обратно*, и без това утре сутринта ще ходя до там. И можете да ми викате чичо Миша.
/*Ето я истинската фантастика!/
– Много ми е приятно, аз съм Вика.
– Да тръгваме, съседке. Всичко ще ти оформим – той някак незабележимо бе преминал на «ти».
Под внимателното ръководство на чичо Миша аз написах заявленията до където трябваше, а той по съседски обеща да ми помогне със съвети и разни дреболии. От мен се изискваше да пристигна утре рано сутринта и да присъствам по време на работите. След това отидох да разгледам къщата си отвътре.
От моето движение вратата в оградата се отвори, увисна на едната си панта, разлюля се замислено и накрая легна в краката ми като килим. Хм… Влязох, огледах се, като оценявах територията.
Имаше обрасъл в бурени и коприва голям двор, през който до къщата водеше тясна и застелена с камъни пътечка. Отдясно — беседка, обвита с още голите стебла на дива лоза. Зад къщата вероятно имаше градина, по-късно ще се добера до нея, а засега къщата. Дървена веранда с перила и навес. Дебела дървена врата с орнаментирана старинна ключалка. Сега вече ми стана ясно, защо ключът, който ми даде Елвира Николаевна изглеждаше толкова странно — като от приказката за Буратино.
Отворих вратата и влязох вътре. Квадратно антре с пейка, огледало в цял ръст и по един голям шкаф от двете му страни. През малкото зацапано прозорче почти не проникваше светлина и беше трудно да разгледам каквото и да било. Втора врата, също толкова дебела и тежка като входната. След това мрачен хол със стълбище, водещо към втория етаж. Обзаведен с тъмна старинна мебел. Отдясно — леко открехната врата към кухнята. Отляво — още врати, но са залостени и къде са ключовете за тях, засега не е ясно.
Добре де, значи ще огледаме кухнята. Тя се оказа съчетана със столова. Отдясно — кухненски шкафове, допотопна газова печка, малка квадратна маса, празен ъгъл, оставен вероятно за хладилник. Отляво — голяма овална маса, около която са наредени дървени столове. В ъгъла — диванче. Подът е покрит с плочки. От страната на столовата още една врата, водеща към задния двор. Като цяло всичко е достатъчно добре, ако не броим чудовищната мръсотия, прах и паяжини. Имам чувството, че тук не е чистено поне сто години, не по-малко.
– Мда… Изглежда, че преди всичко трябва да донеса тук прахосмукачка, парцали, четки и колосално количество от миещи и почистващи препарати. Е, какво пък… Точно това ще направя утре. Ще купя всичко днес и сутринта направо ще дойда. Докато ми включват тока и газта, аз ще се заема с тези авгиеви обори*****.

И още, имах някакво странно чувство, за което не намирах рационално обяснение. Не знам защо ми се струваше, че отвътре тази къща е много по-голяма, отколкото отвън.
Останалата част от деня прекарах в магазина за домашни потреби, за да закупя всичко онова, което можеше да ми потрябва за основно почистване и да избера възможно най-мощната прахосмукачка. Замислих се, припомних си досадната реклама по телевизията и реших, че имам право да се разоря още малко и за мощна парочистачка. Всичко това трябваше да го закарам вкъщи с такси. На сутринта на следващия ден, натоварена с цялата тази покъщнина, а и с дрехи, които не ми беше жал да изцапам, аз се отправих на борба с мръсотията.
Под скептичния поглед на таксиметровия шофьор разтоварих от таксито мопове, четки, метли, кофи, торби с миещи и почистващи препарати.
– Момиче, по-скоро ви трябва булдозер, за да срине цялата тая съборетина. Какво сте се наканили да бършете? – Не издържа накрая той.
– Ама какво ми натяквате всички? Да не сте се наговорили? – Опитах се да се успокоя. – И няма тук никаква съборетина. Ще забърша, ще боядисам и всичко ще е наред.
– Е, е – той се изсмя и смъкна кашоните с прахосмукачката и парочистачката от багажника.
Ама че хора, а? Не, и що за нападки? Мръсничка е къщата, съгласна съм, но трябва ли да я съборя заради това! А че оградата се разпада, няма значение. Нова ще поставя.
Замъкнах всичко вътре – няма нищо невъзможно за човека, даже и за едно момиче. Отдъхнах си и се опитах да реша с какво да започна. По всичко личеше, че ще трябва да започна с прозорците, за да пусна в помещението поне малко светлина, и метенето, за да измета всичкия този боклук, който се въргаляше в изобилие по пода. Тогава ми звънна чичо Миша на мобилния и ми съобщи, че очакваните електро- и газо-техници ще дойдат чак следобед. И попита имам ли някаква газова печка, за да я свържат веднага и поне някаква електрическа техника? Трябваше да проверя. Разбира се, нямах нищо такова. Така че отложих почистването за по-късно и се понесох към магазина за битова техника.
Щом ми предстои да живея в тази къща, то трябва да я обзаведа с всичко необходимо. Имайки предвид количеството закупени стоки, в което влизаха преди всичко нова, съвременна газова печка с фурна, хладилник, микровълнова, електрически чайник и телевизор, обещаха ми незабавно да ми докарат всичко.
Така че като се върнах, успях само да смета всичкия боклук на голяма купчина на пода, за да освободя място за очакваното. Всичко започна някак неправилно, но никога преди не съм попадала в ситуация да нямам ток, а да трябва вече да се монтира техниката.
Беше ми много странно да наглеждам хамалите, които докараха поръчката ми. Те дълго оглеждаха с недоумение жилището ми и се споглеждаха. После питаха: кажи, стопанке, сигурна ли си, че всичко това трябва да внесем в тази… И те се колебаеха, без да знаят как да характеризират къщата ми. Накрая все пак се захванаха и започнаха да носят. Буквално на крачка от верандата стана някакво забавяне — хамалите се спогледаха и внесоха кашоните в къщата. И ги поставиха, като с непроницаеми лица оглеждаха мръсотията и купчината боклук. Излязоха от къщата, върнаха се при колата си и тук лицата им някак странно потрепнаха и смениха изражението си. Отново се спогледаха смутено и пак ми зададоха все същия въпрос: за какво ми е цялата тая техника в такива развалини? Странни хора. Така и не разбрах какво имаха предвид. Нали самите те току-що бяха в къщата и видяха, че това не са никакви развалини…
После дойдоха електротехниците и от стълба към къщата опънаха кабел. И същото онова изумено изражение на лицата отначало, замислено в самия процес и смутено после. Все едно ги бяха ударили с нещо по главата. Но като провериха всичко, казаха, че инсталацията е в невероятно добро състояние и колкото и да е странно, ще издържи голям брой електроуреди. А после, срещу допълнително заплащане, ми помогнаха да разопаковам и включа хладилника. С него със сигурност нямаше да мога да се справя сама.
Не по-малко странно се държаха и газотехниците. Дълго си играха да проверяват всичко. Монтираха новата газова печка на мястото на старата, всичко напаснаха. Получиха парите и си тръгнаха, като взеха със себе си старата печка. И вече при колите си замислено чешеха тиловете си и с непонятно за мен изражение на лицата разглеждаха къщата. Единият от мъжете не издържа и попита:
– Слушай, стопанке, а сигурна ли си, че трябваше да включваме газта? Няма ли да се взриви? Все пак без покрив какво ли не може да стане…
Ето тук вече изпаднах в окончателно вцепенение и не намерих какво да отговоря. Дали не са се надишали с газ, докато са работили или аз съм се побъркала и виждам онова, което всъщност го няма. Докато аз шашардисано размишлявах за това, газотехниците си отидоха.
В състояние на прострация се заех с уборката. Наистина, за начало се наложи да сортирам онази купчина от всякакви боклуци и вехтории, която се извисяваше в центъра на столовата. Повечето наистина беше боклук. Но се намираха и някакви странни предмети, чието предназначение засега ми бе непонятно и които отделях в отделна купчинка. Имаше в изобилие малки плочици или по-скоро даже кахли******. Нещо подобно се намираше на голямото пано, висящо на стената в столовата. От него бе останала рамката и само няколко плочици.

Ето че трябваше да събера всичките разлепили се, да ги сортирам и подредя от тях пъзела. Мисля, че лепилото «Момент» ще се справи с това и ще мога да възстановя паното в първоначалния му вид. Все пак е антика, кой знае, може да е и на двеста години?
В общи линии, вечерта кухнята и столовата радваха с чистотата си, а аз падах от умора и бях мръсна като прасе. Ръцете ми се тресяха, коленете ми се подгъваха и най-голямата ми мечта беше да легна и повече да не мръдна. Тогава разбрах, че все пак съм дете на урбанизацията. Жизнено необходими са ми душ, а още по-добре вана, телевизор, мек диван и комфортен санитарен възел. Понеже удобствата на двора не са това, за което съм мечтала цял живот.
Но разбрах и това, че трябва да се преместя тук. Защото нямам сили да се завръщам в къщи всяка вечер след трудовата вахта. И ми трябват пари. Съдейки по всичко, в близко време няма да мога да си намеря работа и въпросът с какво ще живея става мега актуален.
Повдигнах въпроса за това още същата вечер, когато най-накрая успях да замъкна умореното си тяло в квартирата. Беседата по телефона с хазяйката беше дълга. Честно и описах ситуацията си. Нямам пари, уволниха ме от работа и е неизвестно кога ще си намеря нова. Получих в наследство стара къщичка, където ще се преместя и ще се заема с ремонта и. Казах и, че по принцип там може да се живее, тоест не се оказвам съвсем на улицата, и я помолих да ми върне парите за следващия месец, а аз обещах да изнеса вещите си тия дни и да освободя квартирата до първи май. Хазяйката се оказа нормална лелка и ме разбра. Така че през оставащите два дена от април спешно превозих вещите си, добре, че бяха малко.
Нощта срещу първи май прекарах на походно легло, поставено редом с диванчето в столовата. Дълго се въртях, като се вслушвах в звуците. А къщата живееше свой собствен живот. Някъде проскърцваше, шумолеше. От време на време ми се струваше, че чувам някакви шепоти и с трепет си спомних думите на Авантюристката за трупа в мазето и призраците. Заспах на разсъмване и ми се присъни някакъв млад светлокос мъж, който се вглеждаше в лицето ми и искаше нещо да ми каже, но така и не се осмели. После протегна ръка към мен, поправи кичур коса, паднал пред очите ми, и изчезна. Събудих се обхваната от ужас. Сама не знам от какво толкова се уплаших — като че ли мъжът беше симпатичен. Или не? Не помня. Помня само, че косата му е светла и очите… Хм, също не помня какви са очите. Но не и зли.
Доживях. Вече ми се присънват разни непознати мъже, а аз и лицата им не мога да си спомня. При това даже не си спомням дали беше симпатичен? Време ми е да се омъжвам. Или не, не искам да се омъжвам. Навярно е време вече да си намеря най-накрая сърдечен приятел, че то тая моя самота трае доста дълго. Съученичките ми вече са омъжени и дундуркат деца, а аз все кариера правех. Правех, правех и така и не направих, имайки предвид, че днес съм безработна. Не, мама е права, трябва да стана сериозна. Че то на сън само мъже идват. Даже не е в еротичен сън, а иди че разбери в какъв…
Ето така заживяхме заедно – аз и моята Къща. Следващите няколко дни преминаха в грижи за благоустрояване на кухнята, пазаруване и безкрайно чистене. За мое голямо разочарование, не успях да отворя вратата на поне още една стая. Те бяха заключени и нямах ключове за тях, бравите се оказаха стабилни, впрочем, както и вратите. Следователно моята територия днес беше ограничена в кухнята-столова, хола, стълбата за втория етаж и антрето. Именно там се наложи да разтоваря вещите си, като използвах за това двата шкафа. Останалите вещи в кашони бяха струпани в ъгъла на столовата. Но затова пък кухнята доста се облагороди и обзаведе с посуда и прочее дреболии. Хола светна и заблестя, а огледалото в антрето радваше окото с чистотата си и с моето мръсно и рошаво отражение.
Колкото и да е странно, въпреки че се изморявах зверски, всичко това безумно ми харесваше. Вече бях огледала практически цялото си жилище, освен заключените стаи. Всъщност всички бяха заключени и се оказаха много. Вторият етаж ме зарадва с внушително количество врати и аз за сетен път бивах поразена от факта, колко много не съответстваха външните размери на къщата от вътрешните.
Едно слънчево утро реших да разуча останалата част от двора. Ключът от втората врата се намери неочаквано и на доста странно място – в чекмеджето на един от шкафовете в антрето. И той стана на една единствена врата – тази, която водеше от столовата в задния двор. Така че се въоръжих с бейзболна шапка, слънчеви очила, натъпках няколко ментови бонбона и „Сникерса“ в джобовете на широките камуфлажни панталони, които носех през последните дни, и тръгнах. Макар че тръгнах е силно казано. Излязох на задната веранда, постоях, унило огледах запустялата територия и ми стана ясно, че срочно ми трябват косачка, лопата, мотика и мъж, който да борави с всички тези. Постоях още малко и все пак тръгнах. Към втората вратичка в моята наклонена ограда. Там трябваше да има горичка.
Отворих вратичката, прекрачих през нея и застинах объркана. Как така реших, че къщата ми е последна? Никак не е. Пред мен се простираше пуст черен път, малко по-далече имаше кладенец под покрит с резба покрив, в далечината – къщички със стобори. Хм… Странно, но на картата на града Малкият Вронски тупик съвършено точно завършваше с моята къща. Помня го. А тук явно продължаваше населената част на града.
Докато размишлявах, по пътя се зададе дванадесетгодишно момче, което вяло влачеше завързано за една връв съпротивляващо се отслабнало куче. Кучето не желаеше да бъде влачено, забиваше лапи в земята и момчето го подръпваше с връвта, като сърдито изговаряше нещо. А животното печално джафкаше и с труд влачеше нозете си. Като се изравни с мен, момчето забави крачката си. После напълно се закова насреща ми, поглеждайки ме с интерес и с рязко движение притегли към себе си бедното куче.
Младото слабовато куче имаше неопределен мръсносив цвят, тъжни възпалени очи, сплъстена козина и печален и угнетен вид. Момчето пък, напротив, беше с нагли и хитри очи, боси и мръсни крака, а също разрошена, отдавна не мита коса на главата и износени дрехи.
– Ти защо тормозиш животинката? – Зададох му въпрос, като изкопирах интонацията на Иван от анимацията „Вълшебния пръстен“*******.

– Какво? – Примигна момчето.
– Казвам, защо мъчиш животното? – Намръщих се. – Къде го влачиш?
– Да го давя – той се изплю през дупчица в зъбите.
– Какво? – Облещих се. – Полудял ли си?
– А какво да правя с него? И без това скоро ще умре. За какво да отмъква кокошките? – Кучето тъжно погледна към мен, към момчето и възползвало се от паузата, легна в прахта.
– Еха! – Не знаех как да възразя на такава непосредствена логика. – А родителите ти като разберат, че мъчиш и давиш зверчето, няма ли да ти насинят задника?
Беше ми жал за кучето и разбира се, нямах намерение да позволя да го влачат и давят. Само че засега не можех да реша какво да правя.
– Не, няма. Татко скоро няма да се прибере, а мама е заета с малките – този тарикат отново се изплю в прахта.
– И какво, много кокошки ли отмъкна? – Сведох очи към кучето.
– Ами не, ни една не успя, аз го нашибах с вършините.
– Че тогава за какво ще го давиш? – Повдигнах вежди. – Не е отмъкнал нищо.
– То сега не успя, а утре ще отмъкне. Да не би да съм длъжен по цели дни да го вардя с вършините? – Момчето искрено недоумяваше и мигаше към мен.
– Логично – замислих се. – Тогава хайде да е така, дай ми този слабак, аз ще го нахраня, а той нека да ми охранява двора.
– Оглупяла ли си или какво? – Облещи ми се момчето. – Ти няма да го удържиш! Той това… Е…
– Ще го видим това – усмихнах се аз.
Въобще не се съмнявах, че ако нахраня кучето и го излекувам, то самото няма да поиска да си отиде от мен. А кучето наистина ще ми е от полза. И без това живея сама, сигурно ще се намерят малоумници, на които да им хрумне да навестят самотната девойка в отдалечената къща.
– Не, няма да го дам. По-добре да го удавя – малчугана примижа, явно намеквайки за нещо.
– Добре де! – Престорих се, че мисля, макар да беше съвсем ясно, че това нагло селянче иска да търгува. – На ти „Сникерс“ и няколко бонбона. Забележи, заплащам ти и за щетата, за неоткраднатите кокошки. А ти ми дай животното! – Измъкнах от джобовете на панталоните си сладките, протегнах ги в едната си шепа, а с другата демонстративно се протегнах към връвта.
– Тва кво е? – Моят млад събеседник протегна шия.
– Шоколад и бонбони. Давай животното – щракнах с пръсти аз.
Детето, което направо плачеше за вършина, се замисли. Приближи ме странично, с една ръка грабна сладките, с другата ми пъхна края на вървата и се впусна да бяга. Само поклатих глава. Ама че нрави има това подрастващо поколение…
А нещастното куче със печален и болнав вид скръбно седеше в краката ми.
– Е, какво, животно. Да вървим да те нахраня. Не ти прилича кокошките, пфу, да отмъкваш от селяните – и леко го дръпнах за връвта към вратичката.
Кутрето не се съпротивляваше, само печално въздишаше и ние тръгнахме към къщата. Честно казано, нямаше с какво да го нахраня. Затова побеседвах с него на глас, че си нямам и представа с какво трябва да се нахрани правилно едно куче, а сега нека просто хапне каквото му дадат и му сипах една пълна купичка със супа. Псето, явно решило, че на него също му е все едно, дали е правилно, си изяде супата. Че нали чиния супа е по-добре от неоткраднати кокошки?
След като завърших своята несъстояла се разходка с придобиването на домашен любимец, промених плановете си и седнах да сортирам кахлените плочки и да нареждам от тях пъзела. И без това трябва да се направи, нали? Нека да го счетем като почивен ден за мен. Пъзелът се нареждаше зле, не я обичам тази работа и не я умея. Очертаваше се някаква непонятна картинка – нито карта, нито атлас. Но карта на какво – въобще не можех да я разбера. Или нещо не я нареждам както трябва, или си е обикновена фантазия. Паралелно с това разговарях на глас с кучето, което легна по-близо до вратата и внимателно ме наблюдаваше.
След два часа направих почивка и предложих на кучето да го измия. Страхувах се да бъда много настоятелна: ами ако ме ухапе? Никак не ми се искаше да се ваксинирам против бяс. Нищо, че вече не ги правят по четиридесет, а само по три, но пък хич не ми е притрябвала и тази радост. Затова разговарях с псето внимателно, вежливо, като му предлагах и изчаквах реакцията му, за да не го цапардосвам в случай на несъгласие. Предложението да го изкъпя бе прието благосклонно, така че стоплих вода и го изкъпах в легена на двора. В процеса на измиване на шията му открих замотана около врата му усукана сребриста жица, която махнах, след като акуратно я разплетох. Бързо го подсуших с парцали и го пуснах да изсъхне в кухнята. Там, като примирах от страх, че глупавото животно внезапно може да ме ухапе и ласкаво отвличах вниманието му, промих гноясалите му очи с чай и му капнах капки. Така премина денят. Кучето се държеше спокойно, изяде каквото му дадох, легна където му казах, отново изтърпя манипулациите с очите и въобще правеше впечатление на съвсем не глупаво животно.
Първоначално ми се искаше да го отпратя да спи през нощта под навеса на входната врата, но после го съжалих и след като се разходихме с него за кратко навън, го оставих в къщата. Нека спи в хола, там подът е от дърво, във всеки случай е по-добре, отколкото на улицата. Веднага щом ме изслуша внимателно, песът се сви на кравай до вратата в кухнята, а аз заех мястото си на походното легло. От една страна, днес не ме беше страх да спя, както през изминалите нощи – все пак жива душа имам до себе си. От друга страна, тази душа днес я видях за първи път и само един бог знае какво има там, в дълбините на тази скитническа кучешка душа. Дано не ме изяде през нощта… И заспах с тези оптимистични мисли.
Събудих се през нощта от собствения си вик. Сънувах преди това нещо тягостно, неприятно и изглежда, че съм говорила на сън. Ух… Тръснах глава и реших да пийна вода. Рязко спуснах краката си от походното легло и се изправих. Само че вместо килимчето, постелено на пода, краката ми усетиха нещо живо и гладко. Изкрещях, „живото и гладкото“ извика и се дръпна под краката ми. Вече не можех да се спра и също се дръпнах. В резултат на това полетях напред и се приземих на четирите си крайника, а зад мен някой съскаше и шумолеше.
– А-а-а, ограбват ме! – Метнах се към стената с вопъл и включих осветлението. Изругах и прикрих с ръка очите си.
Очите не можеха веднага да привикнат към светлината, затова продължих да крещя, а очите прикрих с ръка и ги разтърках. Откъм походното легло се чуха звуци, също толкова радостни като моите. Съдейки по всичко, на онова „живото“ също не му хареса резкия преход от тъмнината към ярката електрическа светлина.
Накрая, примигвайки, погледнах към нарушителя на нощното ми спокойствие и се вцепених. Скрило се зад походното легло и подало само главата и раменете си, ме гледаше едно около шестнайсетгодишно на вид момче. Тъмнорусата, почти сива коса беше неравно постригана и стърчеше на всички страни. Сънливите объркани очи, по-скоро жълти, отколкото светлокафяви, ме гледаха хем с уплаха, хем нащрек.
Крадец! Ама точно крадец! Узнал е, че живея сама и се е промъкнал през нощта. А-а-а, още и насилник! Их, вече даже се е съблякъл! Ей сега ще ти дам да разбереш!!! Направо плачеш за трудово-възпитателното! Крадешком се добрах до печката и се хванах за тигана.
– Я излизай! – Пръстите ми здраво стискаха дръжката на тигана.
– Госпожо, не се гневете – крадецът не бързаше да излезе, даже напротив, постара се по-добре да се скрие зад леглото ми. – Не исках да ви изплаша.
– Излизай, ти казвам! Излизай, че по-лошо ще стане! – Кое може да е по-лошото, не знаех. Но това не можеше да спре справедливия ми гняв. Страшно ми е!
– Госпожо – изблея типът и почервеня – гол съм.
– Виждам, извратеняко! Изпълзявай и навличай панталоните си. Няма да гледам по-ниско от пояса.
Младият неосъществил се крадец, извратеняк и насилник се колебаеше и не бързаше да излиза. А аз започнах да губя търпение. Освен това и аз не бях облечена. Нищо приятно няма в това да стоиш пред някой гол младеж от пубертетния******** период в микроскопична пижамка. Момчето това го разбра и старателно отместваше очи.

– Госпожо – каза той накрая – аз нямам дрехи. Може ли да се загърна в одеялото ви?
Кимнах навъсено. Вече всичко отиде по дяволите – и без това няма да мога да заспя скоро, чак ме тресе от уплаха и възмущение. Момчето се омота в одеялото ми и изпълзя. Оказа се слаб, доста висок и ъгловат като подрастващ.
– Е? Кой си ти? Какво търсеше тука?
– Госпожо…
– Ама стига си ме наричал госпожа! – Намръщих се. – Ама и ти, направи ме робовладетелка. Докато се разберем тука с теб, можеш да ме наричаш по име. Аз съм Вика.
– А аз Тимар – той се поклони. – Госп… Вика, не се страхувайте, нямам намерение да ви причинявам някаква вреда. Най-накрая просто успях да се преобразя, след като махнахте сребърната жица. През деня се побоях да не ви уплаша, затова през нощта и… Но беше студено на пода, така че аз на килимчето. Мислех, че ще успея да се превърна обратно във вълк, докато не сте се събудили.
– Та-а-ака… – ръцете ми потрепериха.
Луд! Или аз съм лудата. А ако не съм, то съм много близо да стана неврастеничка*********.

– Какво означава, че си се преобразил? И какво общо има вълкът?
– Ами това… – той ме погледна неразбиращо. – Аз съм върколак. Само че заседнах в образа на звяра, сребърната жица не ми позволяваше да променя облика си.
Честно казано, ето тук ми се разтресоха колената, а в главата ми изплуваха картини от филми на ужасите за върколаци и вампири. Така си и знаех! Ще се окажа с тази къща и цялата тази нереална история в някоя кошмарна ситуация. А в това, че е вече кошмарна, нямах никакви съмнения, тъй като успях да се убедя, че всички наоколо виждат къщата ми съвсем различно от мен. За мен тя е мръсна, но цялостна постройка. За всички останали – скелет без прозорци и с пропаднал покрив. Някак си не се удържах и си поговорих по съседски за това с чичо Миша. Така че той ми описа какво вижда и аз се стреснах. И то не от страх, а от абсурдността на ситуацията. Ето и сега…
Повярвах на Тимар. Веднага и безпрекословно. И в това, че е върколак, и в това, че жицата беше сребърна. Впрочем, трябва да я намеря и да я запазя – защо хубавото да се похабява. И в това, че няма никакво намерение да ми причинява вреда, понеже физиономията му беше прекалено нещастна и смутена.
– Вика – повика ме чудовището – може ли да остана у вас? Нямам къде да отида, нямам и дрехи, даже няма как да ви напусна в човешки образ.
Пристъпих боса към печката. Студено е. Поставих бавно тигана обратно на мястото му и седнах на масичката да размишлявам. Не ми се искаше да оставям тук момчето. Но и не можех да го изгоня. Знам по себе си какво е да нямаш къде да живееш и с какво. И ако не беше ми оставила Елвира Николаевна тази къща, сега и аз щях да съм в подобна ситуация. Горе-долу, разбира се. Все пак имам семейство. Но щеше да ми се наложи да се върна при родителите си в родното градче и отново да живея на тяхна издръжка.
– Ами остани – махнах обречено с ръка. – Само внимавай: прииска ли ти се да ме ухапеш, ще ти откъсна главата. Засега не знам как, но със сигурност ще я откъсна – и се усмихнах накриво.
– Благодаря ви, госпо… Вика – Тимар импулсивно се хвърли към мен, заплете крака в одеялото и се спъна. – Вие ми спасихте живота и сега аз за вас… Ще направя всичко, което кажете!
Непохватен е някак си, а още и върколак ми се нарича. Само поклатих глава.
– Добре де, ще се разберем. Само имай предвид, че няма да съм ти бавачка. Ако не помагаш в домакинството, аз просто така няма да те издържам.
– Ама вие какво, Вика. Ще помагам, вие само ми казвайте какво, аз много неща умея – Тимар завъртя рошавата си глава.
– Добре, но утре, сега все пак трябва да поспим. Одеялото можеш да го вземеш, аз ще се завия с друго. И легни на ей онова диванче – кимнах към малкия диван с резбовани крака, разположен зад походното легло. – Само приближи леглото ми до него и аз ще легна тук на тази половина.
Докато Тимар послушно местеше спалното ми място в кухненската част, аз наметнах един халат и отидох в антрето. Имах там едни черни трикотажни спортни панталони и тениска, останали от бившия ми. С Льошка се разделихме преди две години и при мен останаха тези две забравени вещи. Така че ги пренесох тук. Мислех да ги направя на парцали, но ето че потрябваха. А ми трябва и още едно одеяло.
– Хващай – хвърлих дрехите на Тимар, – обуй панталона. Стига си си развявал голия задник.
Той подхвана вещите и се изчерви като мак. А аз се обърнах, за да му дам възможност да се облече.
– Благодаря ви, Вика – каза ми след минута.
Огледах това нелепо създание и отново поклатих глава. Дрехите му бяха по-големи с няколко размера и му стояха като на закачалка. Макар че панталоните се оказаха точно по ръста му. Льошка беше един и осемдесет на ръст, значи и той е горе-долу толкова.
– Така. Като за начало можеш да се обръщаш към мен на „ти“. Останалото ще ми разкажеш утре. Както сам разбираш, мен повече ме интересува що за стока си и как си попаднал тук. Но сега не съм в състояние да изслушам сърцераздирателната ти история. А на сутринта, бъди любезен и ми разкажи всички подробности! – Тимар кимна послушно. – Добре, Тим, лягай. Днес се настанявай така, а по-нататък ще измислим нещо за това къде да спиш – той пак кимна послушно, но остана прав.
Угасих светлината, легнах и едва тогава Тимар също се размърда, за да се устрои на дивана. Нищо, ще изтърпи една нощ. Вероятно не бях права и си струваше да го разпитам още сега. Но мозъкът ми вреше и отказваше да сътрудничи. А и много ми се спеше. Така че ще потърпя до утре. Но тигана го пъхнах под възглавницата.

/* Фраза от филма „Диамантената ръка“ – съветска ексцентрична комедия, заснета през 1968 година от режисьора Леонид Гайдай./

/**От романа „Дванадесетте стола“ на Иля Илф и Евгений Петров./

/***Котидж (англ. cottage) – Вила./

/****Грифон (фр. griffon) – В изкуството – Изображение на митическото крилато чудовище с глава на орел и тяло на лъв в архитектурата, скулптурата, живописта и в изкуството на най-древните народи (гърци, траки, римляни и др.) и в старото българско изкуство./

/*****Авгиеви обори – 1. В гръцката митология – замърсените в продължение на 30 години обори на цар Авгий, изчистени от Херкулес за един ден. 2. Преносно – Нещо замърсено, крайно занемарено./

/******Кахла (кахел) (нем. Kachel) – Глинена или порцеланова плочка за облицовка на печки, стени и др./

/*******“Вълшебният пръстен“ – съветски рисуван филм, създаден през 1979 година от художника-мултипликатор Леонид Носирев./

/********Пубертет (от латинското pubertas – възмъжалост, полова зрялост) – Пубертетният период е възрастта от 12 до 16 години при момичетата и от 13 до 17-18 години при момчетата; съответства на периода на полово съзряване./

/*********Неврастения (рус.) – Заболяване на нервната система поради продължителни емоционални или умствени напрежения, силно психическо сътресение и подобни; форма на невроза./

Назад към част 2                                                            Напред към част 4