ГЛАВА 4
Стоях на верандата със скръстени пред себе си ръце и с интерес наблюдавах приближаващата се група чуждоземци. И те ме наблюдаваха с интерес, приближавайки се все повече и повече.
Щом стигнаха до верандата, граф Мейв пристъпи напред.
– Баронеса Виктория Лисовска, стопанка на замъка. – представи ме той.
След думите му направих лек намек за реверанс, тъй като реверанси и дълбоки реверанси могат да се правят само в дълги поли. А в панталони и къси поли – това изглежда, меко казано, нелепо. Но и аз нямах намерение да се покланям. Не съм негова поданичка, а и не сме в Япония. Всъщност не знам как да се покланям, признавам си. Виждала съм го само в киното. Не, лъжа. Във Ферин мъжете правят лек поклон за поздрав, но те са обучени от раждането си. Аз не мога да го направя. И със сигурност ще се поклоня по-ниско, отколкото трябва, или недостатъчно дълбоко. Така че, най-малкият намек за реверанс е всичко, от което се нуждая.
– Негова светлост принц Кирин. – продължи да ни представя граф Мейв, а принцът кимна учтиво.
Ето-о-о даже не се поклони, а само кимна.
Без да чакам да ми представят останалите, се огледах набързо наоколо. Стражите бяха съсредоточени, очите им бяха нащрек, ръцете им бяха в позиция, в която бяха готови да извадят мечовете си всеки момент. Дори този с кошницата държи едната си ръка близо до меча, въпреки че багажът му пречи.
Тримата млади блондини, макар и различни, едва доловимо си приличаха. И тримата са красиви, всеки по свой начин. Перфектни, изваяни черти. На Земята двама от тях биха се захванали направо с работа като фотомодели. Но третият беше толкова нереалистично ефектен, че будеше страхопочитание. Мечтата на една девойка! В мозъка ми неволно изникна фраза от юношеския ми лексикон, която се домогваше до езика ми – „на най-чистата красота, на най-чистия образец“. Не, наистина. Толкова беше хубав, че чак беше прекалено, накара скулите ми да настръхнат. Дори неволно набръчках нос, докато го гледах. Паузата се удължи, графа мълчеше, принца също, така че се наложи да взема нещата в свои ръце.
– Влезте, ваша светлост. – отстъпих малко назад, като се отдръпнах от отворената входна врата.
Нямам представа какво е трябвало да направя според традициите, възприети сред аристократите в лилавия свят, но предполагам, че съм направила нещо погрешно, защото принцът повдигна вежди от изненада, но остана безмълвен, докато изкачваше стъпалата.
– Лейди, аз съм очарован. – той протегна ръка и аз трябваше да му подам своята.
Той се наведе и прокара устни по нея леко, почти без да я докосва.
– Благодаря ви, ваша светлост. Мм… Мога ли да ви предупредя за нещо веднага?
Усмихнах се и примигнах кокетно. В края на краищата, когато не можеш да се държиш умно и подобаващо, трябва да се преструваш на симпатична малка глупачка, така че много неща могат да ти се разминат.
– Да, милейди? Слушам внимателно. – мъжът пусна ръката ми, като ме гледаше съсредоточено.
– Както може би вече сте разбрали, аз не съм жител на вашия свят.
Принцът кимна.
– Затова предварително се извинявам за това, че поведението и маниерите ми са различни от тези, с които сте свикнали. В моя свят се държат по този начин. И животът в моята къща е организиран по различен начин.
– Конете? – гостът уточни разбираемо.
– Включително и конете. – кимнах аз – Вече съм поканила коняр, така че те ще бъдат обгрижвани и хранени. Но не само това. Къщата ми е различна от вашата, така че ще ви покажем и обясним всичко. Нека това не ви плаши.
Принцът отново повдигна вежди, но не каза нищо.
– Освен това замъкът е току-що построен, дори не сме имали време да го обзаведем напълно, така че вътре е доста неугледен и празен. Но какво да направя… Тъй като на практика нямам слуги, трябваше да поканя едни селяни да ми помогнат днес. Все още живеем скромно и в малка група, само с моите близки сътрудници. Вашето пристигане ни изненада, не бяхме подготвени за толкова много гости. Не се обиждайте за скромното посрещане. – завърших речта си със смутена усмивка и кокетно пърхане на миглите.
– Добре, няма. – той се ухили и се усмихна сърдечно – Готов съм да простя много на такава очарователна дама. И ако ни нахраните и ни покажете жилището си, за да задоволите любопитството ми, ще бъда много доволен от живота си. Беше дълго пътуване, за да стигнем дотук, и сме много уморени.
– О! Моля ви за извинение! – смутих се още повече – Моля, влезте.
Когато влязохме в хола, открихме там останалата част от домакинството. Алексия и Янита стояха встрани, а Тимар беше с Филя на ръце. Зад него беше Арейна.
– Негова светлост принц Кирин. – каза глас зад мен, представяйки принца.
Приятелите ми се поклониха учтиво. О, вижте, всички те знаят как да се покланят. Почти като истински японци – вежливи, сдържани, спретнати и без подлизурство. Само Арейна седна в коленичила позиция, но на нея ѝ е позволено – тя носи дълги рокли и поли.
– Принце, позволете ми да ви представя моето домакинство! – мислех да очертая границите веднага, за да няма недоразумения.
– Да, лейди Виктория… – той не обърна глава към мен, а огледа внимателно стоящите там.
– Моят подопечен, Тимар.
Момчето се поклони още веднъж.
– Моята управителка, госпожица Арейна.
Тя отново седна в коленичила позиция.
– Икономката Алексия и по-малката ѝ сестра Янита.
Момичетата се поклониха учтиво в синхрон, само за секунда в очите на Лекси проблесна изненада.
– И накрая любимият ми котарак Филимон. Той е страстен любител на сметаната и колбасите, така че моля ви, не му угаждайте, иначе ще се пръсне. – завърших речта си с усмивка.
– Вие обичате ли животни? – веднага уточни принцът.
– Да, разбира се. – усмихнах се аз и погледнах нежно Фил. Възможно ли е да не обичам това малко нахално животинче?
– В такъв случай се надявам, че подаръкът ми ще ви хареса. – мъжът извърна глава и кимна към пазача, който държеше кошницата, подканяйки го да се приближи.
Загледах се в нея с интерес. Подарък?
Междувременно принцът бръкна в кошницата с две ръце и извади космато кученце с дебели крака. Приятелите ми изпуснаха изненадан дъх, а моята уста се отвори от изумление. Не, аз бях виждала кученца през живота си, и то много. Но това ме шокира.
Блестящи, бадемовидни виолетови очи, които сънливо гледаха публиката, дръпнати рошави уши. И още – черен нос, вежди, голямо квадратно лице, дебела рошава опашка, метната на гърба му, и много гъста рошава козина с мек лавандулов цвят. Да полудееш! Докато аз зашеметено гледах това лилаво чудо, принцът направи крачка с усмивка и ми подаде кученцето.
– Милейди, това е за вас. Малкият ще порасне и ще стане чудесен бодигард.
– О, Боже мой! – беше всичко, което успях да изтръгна от себе си, и нежно взех животното в ръцете си – Никога през живота си не бях виждала нещо подобно. Благодаря ви!
– Радвам се, че успях да ви изненадам, милейди. – устните на принца докосна леко подигравателна и снизходителна усмивка.
– Това какво е? – отклоних очи от този звяр от фантасмагориите и погледнах принца.
– Куче, разбира се. Имате ли някакви съмнения относно това?
– Хм… Не… Просто в моя свят животните имат различна окраска. Никога не съм виждала кучета със същия цвят като цветята. В нашия свят лавандуловите цветя са със същия цвят. Но куче?! Впрочем, при нас и катеричките не са сини, а червени.
– Червени катерици? – чу се изненаданият глас на граф Мейв – Как е възможно това?
– Това е така .- засмях се аз – Обаче при нас няма животни от син, виолетов или – кимнах към кученцето – лилав цвят.
– Колко неочаквано!
Гостите ми се спогледаха, а дори и охранителите се изненадаха.
– Но все пак, лейди Виктория, това е куче. Специална порода, която се използва като лична охрана. Имайте предвид, че то ще израсне в доста голям и силен звяр. – повтори принцът и ме погледна оценяващо – Мисля, че ще бъде висок до кръста ви, не много по-нисък. И още едно важно нещо…
Едва не се задавих с въздух от очакваните бъдещи размери на моето куче и се загледах почтително в това симпатично лилаво чудо. Да-а-а-а… И от пръв поглед не можеш да кажеш, че един ден то ще порасне в звяр с височина около осемдесет – деветдесет сантиметра.
Междувременно принцът извади от джоба си малко сгънато листче, разгъна го и ми показа съдържанието му.
– Разбирате ли какво е написано тук? Можете ли да го прочетете?
Вгледах се внимателно, четейки някаква странно дълга дума за себе си, и кимнах.
– Добре, тогава сега се отдръпнете с кученцето и го прочети на глас. Това е кодова дума за магическо обвързване. След това вие ще бъдете единственият собственик и обект на защита за него.
Все още в състояние на пълно изумление, аз послушно взех листа, отдръпнах се и прочетох думата на глас. Не можех да разбера какво означава – нещо напълно непроизносимо и абстрактно с много гласни. Докато я четях, кученцето не откъсваше очи от мен и щом излезе последния звук, изпищя и ме облиза по носа. А аз го погалих с усмивка.
– Благодаря ви, ваша светлост! – когато се върнах при гостите си, благодарих на принца – Той е прекрасен. Имате ли име, или трябва сама да го кръстя?
– Вие сама избирате името, обикновено то се дава от собственика. Надявам се, че ще ви бъде верен приятел и помощник.
Принцът изглеждаше развеселен от реакцията ми. Той не беше единственият. Ъгълчетата на устните на граф Мейв потрепнаха, а барона и безименните блондини се опитваха да сдържат усмивките си. И само онзи, който беше „мечтата на момичешките мечти“, се усмихна открито, любезно.
След това настанихме гостите. Временно отведох кученцето в кухнята, за да го нахраня след пътя, и оставих сърдития Филя да гледа след нас.
– Филя, моля те, погрижи се за малкия. – помолих котката – На кого другиго мога да поверя животното, освен на теб? Ти си моят фамилиар, ти си моят заместник.
– Защо аз? Човек би си помислил, че знам как да се грижа за кучета! – измърмори котката.
– Филя, погледни го! Какво куче е той? Той е просто едно малко кучешко бебе. Можеш ли да си представиш колко е уплашено и самотно без майка си?
Филимон очевидно не мислеше за проблема от тази гледна точка и погледна на кучето по съвсем различен начин.
– Слушай, сега ние сме неговото семейство. Сега той няма никого освен теб и мен. Ти си мой и той е мой. А ти, ти си по-възрастен, по-мъдър, по-силен и по-опитен.
– Е, това е вярно. Какво е той? – фамилиарът махна смешно с лапа – Той е още зелен, нищо не знае. Тоест не е зелен, а лилав. Добре, аз ще се погрижа за него.
Кучето, сякаш разбрало, че говорим за него, бутна котката с челото си, а после изведнъж облиза носа му.
– Ох, фу-у-у-у-у – започна да плюе Филимон – олигави всичко.
– Виждаш ли, той вече те е разпознал като старши приятел и другар. – засмях се, защото облизаният котарак имаше толкова комична физиономия.
– Да, добре, добре… – той започна да отблъсква с лапата си лапащото куче – Аз ще бъда твоята бавачка.
– Филя, не е бавачка, а гледач. Ти си мъж. Ще бъдеш мустакат детегледач.
– Просто си върви. – измърмори котаракът, опитвайки се да избегне дружелюбното кученце – Не се намесвай във възпитанието на детето.
Оставяйки домашните си любимци, излязох от кухнята, опитвайки се да се концентрирам върху това, което трябваше да направя по-нататък. Честно казано, бях ужасена, че не знам как да се държа с принца и останалите гости и осъзнах, че правя всичко погрешно. Но как трябваше да постъпя? О, как бих искала лейди Ниневия да ми намери учител по маниери! Непоносимо е, нямам никаква представа как да се държа, когато приемам такъв знатен гост. Измина почти месец, откакто станах баронеса, но освен да подредя къщата и отчасти селските кметове, не успях да направя нищо. Затова и не бързах да посетя съседите си, защото все още помнех приема при краля. И си спомнях, че не знаех как да се държа с всички тези потомствени и родови хора, които бяха научени на всичко от пеленачетата.
По някаква причина той така и не представи тримата блондини, които бяха пристигнали с принца. Не разбрах кои са те, но не посмях да попитам, защото вече бях нарушила всички възможни правила за поведение. По-точно, наруших правилата, които са приети от аристократите в другите светове. От гледна точка на земния човек се справям добре.
Настанихме всички титулувани гости в покоите на втория етаж, а охраната им – на първия етаж, като отделихме по една стая за всеки от тях. Докато гостите се почистваха и се къпеха, аз отидох да видя как върви вечерята. Не се впуснах в подробности за това, което селянката и Алексия бяха приготвили, поради липса на време, като оставих това на съобразителността на Лекси. Но кухнята миришеше добре, с аромата на пресни печива, печено месо и още нещо, което къкри на котлона, и аз въздъхнах с облекчение. Бяхме се справили. Щяхме да имаме време да приготвим нещо по-разнообразно и празнично, ако мога така да се изразя, за вечеря.
Когато седнахме да ядем, бях толкова нервна и напрегната, че се наложи да взема валериан. Но принцът се държеше спокойно и ако беше някак смутен от не твърде богатия избор на ястия и от вътрешната украса на замъка, не го показа. Стражите бяха седнали в друга стая и вече се хранеха с топла храна и кисели краставички.
– Дами, благодаря ви, беше вкусно. – принцът остави настрана чашата си с компот.
Усмихнах се учтиво, без да знам какво да кажа.
– Искате ли да се разходим, или искате да си починете? – попитах, като се замислих – И аз много бих искала да задоволите любопитството ни, след като си починете. Вие сте първите гости от този свят. Бяхме започнали да мислим, че той е необитаем, защото проходът се отвори преди известно време, а никой не е идвал при нас. Дори не знаем как се нарича и какви народи живеят на него.
– О! – принцът повдигна вежди и погледна спътниците си – Не се бяхме сетили за това. Нашият свят се нарича Лилирея. А народите… Има много народи. Лирелите са доминиращата раса. Но има и елфи, хора, гноми, орки, тролове и много други.
– Колко интересно! – погледнах към Ейлард, който слушаше внимателно разговора ни – Вашият свят има много красиво име. И е необичайно. Морето е лилаво, животните са пъстри…
– А какво е странното в лилавото море? – принцът повдигна една вежда – Или имате и морета с други цветове?
– Ами да, в интерес на истината. Нашите морета и океани отдалеч изглеждат сини или синкави.
– Това наистина е необичайно! – сега беше ред на гостите да се погледнат един друг.
– Ваша светлост, извинете ме за любопитството, но колко време е минало от последния път, когато преходът между световете е работил? – Ейлард не можа да се сдържи и се намеси – Работата е там, че ние нямаме никакви записи за вашия свят. Честно казано, дори не знаехме, че съществува.
– Много отдавна. – мрачно каза принцът – Точно в това е проблемът. Според откъслечните сведения, с които разполагаме, можем да предположим, че проходът е изчезнал или по-скоро се е затворил преди около три хиляди години, а може би и по-рано. Всъщност това е причината, поради която толкова късно дойдохме при вас. Всички усетиха вълшебната вълна, но дълго се опитваха да разберат откъде идва и какво може да е тя. Отначало предположихме, че я е предизвикал някакъв древен артефакт. Няколко групи изследователи бяха изпратени в този район, за да открият причините за толкова силното нарушаване на магическия фон. И като се има предвид, че този район е доста отдалечен от населените територии, то… сами разбирате.
– Защо никой от издирвачите не се е отбил? – зачудих се.
– Милейди! – принцът ме погледна снизходително и се усмихна леко – Задачите на разузнавачите не са в установяването на контакти.
– О! Ами да. Значи са ни следили?
– Не следили, а наблюдавали. В същото време успяхме да намерим оцеляла информация в архивите за това място и кой може да е неговият собственик. Тогава разбрахме, че това е проход между световете и че собствениците му от векове са изключително жени. Между другото, можете ли да ми кажете защо?
Погледнах Ейлард въпросително, защото сама не можех да си отговоря на този въпрос.
– Това място винаги е било собственост на жени, които са принадлежали към един определен човешки род на Ферин, поради особеностите на тяхната магия. Но този род се прекъсна и в момента новият собственик и първият член на новия род е жена от Земята – лейди Виктория.
– Така ли? – принцът ме погледна с интерес – Тоест на вас също не ви е провървяло и сте получили нещо ново? Трудно ли е?
– Ами… не е лесно. – съгласих се аз – Твърде много неща се случват наведнъж. Отначало, когато се отвори преходът между двата свята, беше поносимо. Но с откриването на вашия и на още един свят задачата стана по-трудна. А и имаше катастрофална липса на информация, и на каквито и да било сведения…
– С удоволствие ще ви предоставя информация за Лилирея и ще ви бъда много благодарен за информация за останалите три свята. И, ако е възможно, бих искал да ги посетя. Известно е, че в миналото сме били съседи на един свят, наречен Ферин. За съжаление нямам повече информация.
– Уау! – изненада се Ейлард – Никога не съм чувал или виждал дори да се споменава за този свят или за вашия. Цялата информация, с която разполагаме, е само за Земята. Хммм… Чудя се защо и кога е бил заменен съседният свят?
– Не мога да кажа, съжалявам. Беше много отдавна и след едно природно бедствие повечето библиотеки, които можеха да съдържат информация, бяха унищожени. И въпреки че сме дълголетници, никой не знае нищо. – принцът поклати глава – По-късно ще обсъдим това по-подробно, ако нямате нищо против.
Кимнах, какво да възразя. Тъй като той беше тук, за да създава връзки, както се изрази, това не беше разговор за маса.
– Ще ни просветлите ли за расата, която споменахте? Лирели. Какви са те? Никога не съм чувал за такъв народ. Как изглеждат, какви са способностите им? – попита Ейлард.
Принцът остана невъзмутим, но свитата му бързо се огледа и скри усмивките си.
– Ние сме лирели. Типични представители. А способностите… Разбира се, всички лирели са силни магове, а магията ни в много отношения е сходна с тази на елфите. Само за да разберете. Ние сме дълголетници, със средна продължителност на живота около хиляда години. Какво още… Външно, както виждате, лирелите са руси и светлооки. Тъмните коси и очи се срещат само при полукръвните.
Слушах внимателно и почти без да се крия, погледнах към спътниците на принца. Наистина всички те са руси. Разликата в нюансите е съвсем незначителна. Косата на граф Мейв и барон Дигон имаше светлозлатист оттенък, докато тази на принца беше с по-студен тон и в нея вече се сребрееха първите нишки сивота. А ако вземем предвид, че лирелите живеят около хиляда години, тогава на колко години е принцът! Страшно е да си го представим. Тези трима неназовани гости също имаха много светла, платинена коса. Най-светлата коса беше на онзи тип, който се открояваше с интелигентността си дори сред останалите. Беше перлено бяла, почти перлена, с лека топлота, заради която беше трудно да го помислим за сив.
Всички те имаха и светли очи, прозрачно сиви – на графа, небесносини – на баронета и двамата безименни блондина, сини – на принца и яркозелени – на красавеца. Последният изглеждаше убийствено – перлена коса и изумрудени очи.
Неволно отново набърчих нос. Прекалено много! Прекалено красив, прекалено крещящ, прекалено ефектен. Можех да си представя как жените го преследват и как той е свикнал с това. Трябва да е злобен, гаден, арогантен тип.
– Все пак, ако дамата няма нищо против, бих предпочел да преместим разговора си в кабинета или на някое друго място, където можем да поговорим тихо. – завърши речта си принц Кирин, като ме разсея да не гледам гостите.
– Да, разбира се. – изправих се, давайки пример на останалите – За съжаление кабинетът ми все още не е обзаведен, затова нека отидем в салона.
Не всички от масата отидоха в салона. От моя страна тръгна само Ейлард, а Назур остана да се грижи за тези, които не бяха поканени. А с принца тръгнаха и тримата блондини, с които не бях запозната.
– Лейди Виктория! – принцът седна на стола си – Искам да ви представя тези трима младежи, които още не съм назовал. – той се усмихна леко – Трябва да ви призная, че не сте много любопитна за жена, ако не сте се опитала да разберете кои са те.
Повдигнах мълчаливо рамене. Какво бих могла да кажа? Бях любопитна, добре. Просто не знаех дали е уместно да бъда любопитна.
– На първо място, средният ми син, Бетрив. – той посочи към едно от двете синеоки момчета, което се поклони учтиво – Най-малкият ми син, Ивелим. – второто момче също се поклони – И племенника ми, Ерилив. – зеленоокото, красиво момче се поклони.
– Приятно ми е да се запозная с вас, господа. Мога ли да ви попитам нещо недискретно? – погледнах принца – Това някаква голяма тайна ли е? Защо такава тайнственост?
– Не е голяма тайна, разбира се. Но като се има предвид, че пристигнах със синовете си и племенника си, не беше разумно да разкривам принадлежността им към семейството ми преждевременно. Вие трябва да ме разберете.
– Ясно е. А кой остава да управлява, докато вие сте тук? – намеси се Ейлард.
– Най-големият ми син и наследник, както и нашият съуправител.
– Съуправител?
– Да. Тъй като се намираме в непосредствена близост до човешката раса, обичайно е големите княжества да се управляват от двама принцове едновременно. Единият е от Лирел, а другият – човек. Но хората са доста крехки и краткотрайни, така че в повечето случаи пътуванията на дълги разстояния с деликатни мисии обикновено се поемат от Лирелския владетел. И ето ме тук.
– Извинете, имате ли карта на вашия свят? Или поне континенталната част? Много бих искала да знам къде е моят дом. – погледнах въпросително към принца.
– Разбира се. Със сигурност ще ви въведем в крак и ще ви разкажем всичко. Но това ще отнеме известно време. Няма да мога да остана при вас дълго време, правителствените дела не ми позволяват да напускам за дълго. Но… – той направи пауза за миг.
– Но?
– Милейди, простете ми, че задавам нетактичен въпрос. Вие не сте омъжена, нали?
– Хм… все още не. – казах мрачно. Знаех, че трябва да има нещо нередно, щом е довел всички тези красиви, белокоси момчета тук.
– Мога ли, като по-възрастен мъж и по възраст, и по положение, да ви направя едно предложение? – той хвърли бърз поглед към синовете си – Не искам да обикалям напред-назад, имаме твърде малко време за това… Бих бил много щастлив, ако можем да бъдем роднини.
– Е… Ами… Виждате ли… – опитах се да намеря думи.
– Милейди, не се плашете. Нямам намерение да ви притискам или да настоявам за каквото и да било. Но ще се радвам, ако синовете ми успеят да ви заинтересуват и да предизвикат у вас симпатия. И ако изведнъж изберете един от тях за бъдещ съпруг, ще се радвам да приема такова очарователно момиче в семейството си.
– Ваша милост… Работата е там, че вече си имам годеник – казах аз, а Ейлард се намръщи.
– О! Виконт Хелден ли е?
– Н-не. Той не е тук сега. Той трябва да се появи през есента.
Ние с Илфинор наистина се бяхме договорили навремето той да ме посети през есента. Вярно, не за сватбата, а по-скоро за да види как се справям и да докладва на елфическия владетел. Но двамата с елфа не се бяхме договорили за точните условия, а за мен колкото по-късно, толкова по-добре. Дори се страхувам да докосна гривната му, затова я прибрах, увита в шал.
– И така… Имате ли вече дата за сватбата? Сгодени ли сте? – попита принцът.
– Не. Засега не е извършен обредът на официалния годеж, а само споразумение на думи, и точната дата на сватбата не е определена.
– Хм… – принцът побарабани с пръсти по подлакътника на стола – В такъв случай все още не губя надежда, че ще промените решението си. Направете ми услугата да се опитате да опознаете по-добре момчетата ми през тези дни. Ами ако между вас двамата се появи симпатия?
По дяволите! Той луд ли е? Или това е навик на Лирелите да бъдат толкова директни и да влизат като танк? Как го вижда той? Че ще се разхождаме наоколо и ще се „опознаваме“ един друг и ще предизвикваме симпатии? Това е нелепо! Дори абсурдното предложение на Илфинор не ме озадачи толкова.
– Извинете, аз правилно ли да разбирам, че вие се опитвате да ме сватосате само с вашите синове? А не с племенника си? – само за всеки случай уточних аз, като погледнах предпазливо към мъжа с перлената коса.
– Да, да, точно така! – принцът се усмихна – Ерилив вече не е свободен, сърцето му отдавна и завинаги е дадено на едно прекрасно момиче.
Въздъхнах с облекчение при тези думи, слава богу, нямаше да ми се налага да се занимавам поне с този мъж, а Ерилив ми се усмихна. Отново се изненадах. Усмивката му беше открита, любезна, без ни най-малка сянка от храброст или опит да се покаже. Беше странно – толкова не на място с външния му вид. Обикновено такива красиви хора се хвалят с външния си вид и неволно играят пред обществото. Може би греша, като мисля лошо за него и го съдя само по черупката му.
– Той е тук с малко по-различна цел. – продължи принцът – Лейди Виктория, бих искал да оставя тук двама от моите представители като помощници и съветници по всички въпроси, свързани с Лилирея – Ерилив и барон Дигон.
– Не и баронетът. – казах твърдо.
Не бях сигурна за този неясен Ерилив, но нямаше да търпя тук наглия барон Дигон.
– О! – веждите на принца потрепнаха – Мога ли да попитам защо?
– Да го кажем така, ние с него не си допаднахме от първия миг, в който се срещнахме. Беше малко неудобно и неловко, но все пак. Така че, съжалявам, но категорично не.
– Жалко е. Имах известни надежди за него. За съжаление Ерилив не може да го замести, той има различни способности и възможности.
– Какви са те?
– Ерилив е преди всичко свободен ловец, изследовател, боец. Може би и бодигард. Именно в това си качество възнамерявах да ви предложа услугите му. Както виждам, охраната ви е много малобройна и си помислих, че бихте могли да се възползвате от такъв опитен воин като личен телохранител. Освен това той ще може да ви помогне с обучението на кученцето, когато порасне.