Милена Завойчинска – КЪЩА НА КРЪСТОПЪТ – РЕЗИДЕНЦИЯ ЗА ФЕЯ – Книга 2 – част 8

ГЛАВА 8

Ние с Ерилив се спогледахме и слязохме до изхода към Мариел, огледалната врата вече беше отворена и на портата се чуваше гласът на Назур. Именно към него се насочихме. Когато излязохме на двора, примижах срещу слънцето. В замъка бяхме в полумрак, но в Мариел беше средата на деня и слънцето грееше ярко от небето.
– Назур! – извиках към демона.
– Виктория! – той се обърна към мен – Пристигнаха първите наемници, на които бях писал. Сега ли да стартирам, или да им кажа да изчакат?
– Хм… – погледнах бързо към Ейлард – Много ли са? Нощ е, разбира се, но ми се струва неприлично да ги карам да чакат.
– Прилично и даже придава допълнителна тежест. – отвърна демонът и се усмихна – Желаеш ли да поговорите?
– Бих искала да поговорим.
Пристигнахме до портата и аз излязох пред чакащата тълпа.
– Виктория, тук има петима мъже, като трима от тях са със семейства. – каза Назур, а аз вече разглеждах новодошлите.
Мъжете-демони стояха срещу мен, уморени и прашни, всеки с оръжие. Всички приличаха на Назур, чернокоси, тъмнооки, но дължината на косите им беше малко по-различна. Малко по-нататък имаше каруца, теглена от здрав кон. Наблизо се намираха още пет ездитни коня, държани за юздите от три жени-демонки. А върху каруцата – рула, бали и три демонични деца. О, боже! И деца… Не бях готова за това.
– Жено! – обади ми се междувременно един от мъжете – Назур пише, че ти трябват пазачи. Каза, че няма да имаш нищо против, ако доведем семействата.
– Да – да. – стараех се да отклоня погледа си от любопитните лица на децата – Вярно е, аз не възразявам.
Мъжете се усмихнаха, а жените, които стояха в далечината, въздъхнаха и се отпуснаха.
– И така… – потърках челото си в объркване – При нас сега е дълбока нощ, както и в другите три свята, а в Мариел времето на деня е различно. Така че нека да решим какво да правим. Ако сте много уморени, тогава ще ви разпределя стаите още сега, но трябва да го направите много тихо, за да не събудите целия Замък. Или пък можете да почакате тук навън, докато настъпи утрото, а за вас – вечерта.
– Милейди, – пристъпи напред една от жените – простете, ние не знаехме. Но ако е възможно, ще се настаним още сега. Децата са много уморени, а ние тръгнахме по тъмно. И… – тя се поколеба – Мога ли да нахраня малките?
– О! – ето къде се смутих, всъщност не се бях замислила за децата – О, добре. Добре, тогава. Сега всички тръгват с мен, с изключение на тези, които ще останат да се занимават с конете. Все още не мога да пусна превозните ви средства в двора, ще ви обясня причините по-късно. Ще намерим храна и вода за конете. А тези, които влязат вътре, да бъдат тихи като мишки. Имаме ли уговорка?
– Да, милейди. – жената се поклони леко.
– Виктория! – тихо ме повика Назур – Първо, приеми клетвата.
Погледнах го въпросително и той отново кимна. Добре, ами, демонът знае най-добре.
– Господа, преди да ви пусна в дома си, искам да чуя клетвата за вярност за времето на службата ви. Не ме разбирайте погрешно. Оттук нататък всичко ще е като обикновено.
– Жено, какво ще кажете за заплатата ни? – отново заговори същият мъж, който пръв започна разговора.
– Да?
– Назур каза, че сте готова да плащате по три златни монети на месец и безплатна квартира и храна за членовете на семейството ни. Вярно ли е това?
– Да, вярно е. Също така, разбира се, в случай на нараняване или заболяване услугите на лечител са за моя сметка. А що се отнася до това, че ме наричате „жено“, това не е прието. Аз съм баронеса Виктория Лисовска.
– Съгласни сме. – демонът кимна с глава – Аз, Асер дер Мюрал, се заклевам пред вас, лейди Виктория, че нито аз, нито семейството ми не ще ви навредим и с една дума… – и той повтори стандартната клетва, която бях чула от Ерилив само преди няколко минути.
– Аз, Тринар дер Партекс, се заклевам пред вас, лейди Виктория, че нито аз, нито семейството ми… – вторият демон заговори веднага след него.
– Аз, Тирис дер Норайн… – закле се третият от семейните демони.
Другите двама, които бяха самотни, се заклеха само със собствените си имена. Те също се оказаха благородници, ако се съди по префикса пред фамилното име – Улар дер Грав и Мигран дер Давир.
Тези двамата останаха отвън с конете и каруцата, а тримата семейни мъже взеха жените и децата си, едно момиче и две момчета на около пет-шест години, всяко с по една бала вещи, и ме последваха. Назур също остана пред портата, а аз, заедно с мълчаливия Ерилив и предпазливия Ейлард, отидох да се погрижа за гостите ни. Имахме стаи на приземния етаж. Не бях предвидила децата и трябваше да добавя по едно легло за всяко от тях.
Но първо трябваше да нахраня демоните и техните жени и да измия изцапаните малчугани. За да го направя, трябваше да събудя Арейна и Янита. Ари също е демон, така че нека тя да ми помогне да се справя със съплеменниците ѝ. Обадих се на Янита, за да дам възможност на Лекси да се наспи. В края на краищата тя може да им покаже как да използват банята и другите удобства. Докато моята управителка се отправи към кухнята с една от пристигналите жени, за да приготви нещо бързо за възрастните и да направи овесена каша за децата, аз се обърнах към децата.
– Добре, млада госпожице и не по-малко млади господа демони! – обърнах се към децата – Сега всички вие първо се изкъпете добре. – момчетата веднага се спогледаха и направиха тъжни физиономии – Да, да, такива мръсни прасенца няма да търпя в къщата си! След това можете да хапнете и да си легнете. Тук е нощ, за разлика от вашия свят. Така че бъдете тихи, без шум, без вик. Имаме ли уговорка?
Момчетата се погледнаха отново и се ухилиха.
– И още нещо. Тъй като сутринта няма да имам време, ще ви кажа нещо сега. – един от женските демони цъкна сърдито на момчетата – В моя дом имам също така котка и кученце. А това са моята лична котка и моето лично кученце. И се надявам, че на никого от вас няма да му хрумне изведнъж да ги дърпа за опашките или да ги влачи като плюшени играчки. Ако разбера, че сте ги наранили, ще ви накажа.
Момчетата ме погледнаха подозрително, погледнаха се едно друго и за всеки случай се преместиха зад полите на майките си. После едно изцапано лице надникна и попита:
– Ще ни бичувате ли? – и подсмъркна с носа си.
– По-лошо! – очите на момчето се разшириха уплашено, а майка му се напрегна – Няма да ти позволя да гледаш анимационни филми, няма да ти дам вкусна „богатирска“ каша и горещо какао – И погледнах децата с най-сериозното си изражение.
– Каква каша е „богатирска“? – попита второто момче, а стомахът му шумно изръмжа.
– Манна, разбира се. С мляко, захар и масло.
– А какво е какаото? – първото момче влезе отново и стомахът му също закъркори.
– Това е вкусна, сладка, гореща шоколадова напитка.
– Милейди, – тихо ме повика момиченцето, което не можеше да се сдържи – какво представляват анимационните филми, които трябва да гледаме?
– Те са такива детски пиеси, които можеш да гледаш по всяко време, когато пожелаеш. Много са смешни и интересни. Ще ви харесат.
Демоничните майки се отпуснаха, слушайки думите ми с усмивка, а момчетата веднага забравиха, че трябва да се страхуват от мен и едно от тях излезе напред.
– Милейди, няма да нараним котката и кученцето ви. – той отново подсмръкна с нос – Ние обичаме животните.
– Но можем ли да си играем с тях? – добави момичето.
– Можете да си играете. – усмихнах се – А сега, бързо в банята и да излезете оттам чисти като гъски.
– Толкова си строга! – Ейлард се засмя зад гърба ми, докато Янита извеждаше новите ни наематели – Изглежда, че нямаш по-малки братя и сестри. Как се научи да говориш така с децата?
– В гимназията стажът беше в детската градина. – засмях се и се обърнах към мъжа – Те наистина бяха по-малки деца. Тези са на около пет години. Но децата са си деца.
– Виктория, мога ли да опитам твоята каша „богатир“ и какао? – с усмивка ме попита бодигардът – Толкова вкусно ги описахте, че ми се прииска. – и тъкмо когато каза последната дума, стомахът му наистина гръмна силно.
Край не мога. Циркът пристигна! И аз не издържах повече, разсмях се. Няколко секунди по-късно към мен се присъединиха и двамата блондини.
– Вик, аз също искам какао. – каза Ейлард през смях.
Така че всички отидохме да пием какао и да ядем каша. Докато Янита доведе демонките в кухнята с измитите деца, всичко вече беше готово. На Ерилив също му дадоха чиния със същата „богатирска“ каша и той я изяде с удоволствие под веселите погледи на децата.
– Яжте, яжте. – казах с усмивка на момчетата, които го гледаха недоверчиво – Виждате ли колко е голям този чичо? Вие също ще пораснете и ще станете високи, силни и красиви.
Ерилив веднага се задави и закашля, като ме погледна укорително, а момчетата, заливайки се от смях, започнаха да лапат вълшебната каша.
– Дали ще порасна толкова красива като теб, ако ям каша и пия какао? – попита момичето.
Беше мой ред да се задавя с какаото си. Изкашлях се под смеха на жените, Ерилив и Ейлард и кимнах.
– Непременно. Ще бъдеш още по-красива. Ти имаш крила, но аз нямам такива.
Изпратих Ейлард да си легне след какаото, цял ден щеше да забавлява принца и свитата му. А аз самата, придружена от телохранителя си, най-сетне настаних всички и им показах откъде могат да получат фураж за конете и кофи за вода.
Демоните се съгласиха, че ще се редуват в дежурствата, а утре ще измислим нещо. А децата и техните майки ги настанихме в стаите им. Какъв лагер имам сега тук. Това е лудост.
На сутринта се прибрах в стаята си. Ерилив ме поведе към коридора и спря за миг, сякаш се колебаеше дали да каже нещо.
– Рил? – погледнах го въпросително.
– Знаете ли, аз си мислех, че сте съвсем различна. – той ме погледна замислено.
– И каква?
– Ами, не знам… Вие сте баронесата, господарката на прохода между световете. И от два дни толкова много се опитвате да се държите като такава.
– Не се е получило? – аз също се усмихнах.
– Получи се. В това е въпросът, че се получи! А сега аз видях вашата същност, истинската ви същност. И знаете ли, наистина се радвам, че ще живея в къщата ви и ще ви защитавам.
– Е… Благодаря за добрите думи. – подсмръкнах.
– Виктория… в къщата ви, или по-скоро в замъка ви, винаги ли е такъв безпорядък?
– Ами как да ви кажа… Аз живея тук от малко повече от три месеца. Но предполагам, че да. Винаги има нещо, което се случва. Кучета, които се превръщат в момчета. Гноми се разхождат наоколо и дрънкат желязо. Или пък водни, които излизат от ваната. Или… да, просто през цялото време. – не можах да издържа повече, засмях се.
– Страхотно! Това означава, че няма да е скучно.
– О, да! Това, което няма да ви се налага да правите тук, е да скучаете.
– Вика, мога ли да се преместя по-близо до теб утре или по-скоро днес? Вие можете да обзаведете стаите ми, нали? Не знам как го правите, но съм виждал, че го правите добре.
– Добре, тогава. Утре ще ви дам няколко списания, за да можете сам да си изберете интериора.
– Хубаво. – той се обърна, за да си тръгне, но после спря – Виктория, може ли да преминем на „ти“? В края на краищата вие и виконтът имате приятелска връзка. Бих искал също да бъда ваш приятел. Имате ли нещо против?
– Не, разбира се, че не. Защо да имам нещо против? Давайте. И ме наричайте Вика, или както ме нарича Арейна, Вики, нямам нищо против.
– Хубаво. – той се усмихна – Лека нощ, Вики.
Под внимателния му поглед влязох и заключих вратата.
Легнах си.
Спах толкова много, че когато слязох долу, в замъка кипеше живот. Назур съобщи, че рано сутринта е дошъл още един гном. Отначало искали да ме събудят, но после решили, като се посъветвали с Арейна и Тимар, че могат да го направят сами, а аз да си почина. Арейна записала всичко в счетоводната книга и сложила парите в сейфа. Тимар само контролирал, като по-опитен, тази процедура. Гномът се преоблякъл, оставил вещите си в кутията и ми отправил нисък поклон от Дарик и Рубур, като казал, че ще дойде след два дни. Казал още, че се надявал да успее да види сам прекрасната мен, за която е чувал толкова много от съплеменниците си.
Чудя се какво ли ще донесат от Земята. Инструменти? Или някакви болтове и гайки със сложни резби? Или някакъв вид малки висококачествени детайли? Съдейки по тежките им, тракащи като гръмотевици раници, съм близо до истината.
Бяха ми казали, че Ейлард е извел принца, зашеметен от нашето попълнение, на разходка. Демоните се бяха настанили, водени от Назур, и изследваха замъка. Жените им помагаха на Алексия и селянката от Листянки в кухнята. Да, не е шега работа да нахраниш толкова много хора.
Веднага след обяд ми се обадиха от фирмата, в която поръчах печатите и лепенките, и ми казаха, че всичко е готово и може да се вземе. Бяхме само ние двамата с Ерилив. Днес, без тълпата от други лирели, пътуването беше по-спокойно и непринудено. И забелязах нещо, което не бях забелязала вчера. Жените от всички възрасти, които се изпречваха на пътя ни, буквално поглъщаха с очи красивия рус мъж. И ако отначало в погледите им имаше изумление, граничещо с шок, то после… гърбът се изправяше, брадичката се вдигаше по-високо, походката ставаше от бедрото. И тогава идваше атаката на погледите: съблазнителни, вяли, страстни – към Ерилив, и презрителни, оценяващи, почти омразни – към мен.
– Добре, че не съм ти годеница! – не се въздържах да се изсмея на глас, след като едно момиче едва не си счупи врата гледайки след нас.
– Защо така? – промърмори съвсем не доволния от толкова внимание блондин.
– Това е кошмар! Осъзнаваш ли колко много жени я мразят? Виж това. Всички тези жени, които ни виждат, си мислят, че сме двойка. Виждаш ли омразата в очите им, когато ме погледнат?
– Е, аз не мога да направя нищо. – той изхърка сърдито.
– Хайде, не се оправдавай. А тя толкова красива ли е? – погледнах любопитно към Лирела.
– Най-красивата. – погледът му се затопли – А годеникът ти?
– Ами… Рил, ще се закълнеш ли, че няма да кажеш на никого?
– Кълна се! – веждите му се повдигнаха в недоумение.
– Нямам годеник. Или по-скоро, той сякаш го има, но всъщност го няма.
– Как така? Не го разбирам.
– Е, той е там, но е само прикритие, за да не ме принудят да се омъжа. А ако нещата станат наистина напрегнати и отчаяни, тогава наистина ще се сгодим.
– Значи не го обичаш?
– Ни най-малко. И той не ме обича.
– Хм. Но ти каза, че имаш мъж, когото обичаш.
– Любим – да. Но годеник – не.
– Всичко е толкова объркващо. Защо не искаш да се омъжиш за мъжа, когото обичаш?
– Защо да не искам? По-скоро – не мога. Все още не… – добавих, като се колебаех.
– Да. Женихът истински човек ли е?
– Той изобщо не е човек. – засмях се.
– Сега това изобщо не е ясно. Кой е?
– Елф.
– Шегуваш се? – бодигардът ме погледна недоверчиво – Елфите никога не се женят за човешки момичета.
– А това е неправилен елф. Толкова неправилен, колкото съм и аз. За да знаеш, ти се закле, че нито една жива душа няма да разбере за това. Казах ти само защото си мой телохранител и се предполага, че трябва да ме пазиш. И точно това прави моят елф. Той ми дава прикритие от заплахата за брак. И никой не знае, че това не е съвсем вярно. За всички, включително и за домашните ми, аз имам годеник. Но кой е той, не казвам на никого.
– Трудно ли е? – Ерилив ме погледна съчувствено – Просто така, да се преструваш пред всички?
– Това е неприятно. Особено защото всички тези потенциални ухажори не искат мен, а това, което имам. С изключение на Ейлард. – добавих след няколко секунди – Той е единственият, който ме иска. Само че аз вече не искам нищо от него. Не се получи.
– Да, спомням си разговора ви.
– Точно така. Ето защо дори не мога да му кажа истината.
– Но ти се подценяваш. Ти си много красиво момиче и мисля, че много мъже, като Ейлард, искат първо теб.
– Може би. Но аз не искам нито един от тях. Вече съм направила своя избор. И ти благодаря за комплимента.
И така, говорейки, ние се насочихме към правилния офис. Да кажа, че моят спътник предизвика фурор там, означава да не кажа нищо. Момичето управител почти започна да заеква и докато ни даваше поръчката, в стаята се събраха почти всички служителки. Аз само погледнах все по-мрачния русокос мъж, като едва сдържах смеха си. Но финалът на посещението ни беше рекламно събитие под мотото „Подари на красавеца“. Когато вече плащах сметката, ни направиха допълнителна отстъпка и ни подариха много тефтери, чаши, химикалки, календари и други дреболии.
– Да, красотата е страшна сила! – докато пътувахме обратно, цитирах тази фраза на бодигарда си със смях.
Отначало той ме погледна сърдито, но после се усмихна накриво.
– Не съм забелязал външният ми вид да е оказал някакво въздействие върху теб. Къде е възторженото благоговение? Къде са възхитените погледи? Къде са опитите да флиртуваш с мен и да привлечеш вниманието ми?
– О, не се чувствай зле! – намигнах му аз – Аз, разбира се, осъзнавам, че липсата на възхищение от моя страна наранява егото ти… – казах.
Нямах време да довърша изречението, защото блондина ме прекъсна.
– Да, ти, може да се каже, си в основата на вярата ми в собствената ми неустоимост! – каза той патетично – Как мога да продължа да живея?! Човешко момиче и изведнъж да не изпада в екстаз при вида ми?
– О, Боже мой! – възкликнах екзалтирано – Простете на мен, неразумната, безразсъдната и невъзторжената. Не знаех, че това е толкова важно за теб. Искаш ли да припадна от умиление точно сега? – не можах да издържа повече и се захилих – Ще трябва да си много пъргав, за да ме хванеш, не искам да падна в прахта.
– О, не! Само не и това! – Ерилив се престори на уплашен – Ръцете ми са заети, ами ако не успея да те хвана навреме?
– По дяволите! Тогава ще се изцапам с прах. Тогава свиря отбой. – престорих се на тъжна – Ще трябва да изтърпиш липсата на благоговение пред неземната ти красота, както в очите, така и в душата ми.
Погледнах го виновно със скръбно изражение и, като не можах да издържа, и двамата се разсмяхме на глас. Да, мисля, че започвах да го харесвам. Привидностите са измамни в неговия случай, а той е здравомислещ и адекватен човек, който не се заслепява от собственото си отражение в огледалото.
Когато се върнах в Замъка, веднага дадох на Назур необходимия брой лепенки за дрехи за демоните. Договорихме се, че всички, включително и той, ще сложат по една лепенка на гърдите и ръкавите си. Така че никой нямаше да се съмнява какви демони бродят между световете. В края на краищата те тепърва ще пътуват до Ферин, няма нужда да плашим хората. А и сме осигурили препаски за съпругите им и Арейна, които вече ще пътуват из владенията ми.
Докато Ейлард се върне с принца и свитата му, вечерята беше готова и ние седнахме да се храним. Но тъкмо когато отворих уста, готвейки се да задам вежливи въпроси за това дали принцът е харесал Земята и какво са видели днес, на масата пред мен от нищото се блъсна запечатан плик, който почти удари чинията ми.
– Ауч! – отдръпнах се уплашено и го погледнах притеснено.
– Вика, това вероятно е от негово величество. – каза тихо Ейлард.
– Съжалявам, веднага ще се върна.
Вдигнах плика, извиках магьосника и излязохме от трапезарията.
Писмото наистина беше от крал Албрит. Ако пропусна всички ненужни думи и емоции, в него пишеше, че той желае да разговаря с принц Кирин. Но тъй като не е разумно да го каним официално в двореца по политически причини, той ще удостои мен и моя дом с личното си присъствие: инкогнито, с малък брой придружаващи лица. И тъй като поради моя темперамент и нестабилната ми магия никой, който не е бил там преди и който няма личното ми разрешение, не може да пътува до баронството ми, то… честно казано, нищо не разбрах. Граф Илизар без проблеми се бе пренесъл на територията на Листянка. Фактът, че маговете от Ковена не са могли да го направят, значи имат гузна съвест… Въпрос: кой друг е опитал и не е успял?
И така, кралят и свитата му ще пристигнат на границата ми утре сутринта. Ние трябва да го посрещнем, да го държим инкогнито, да го пазим и да го ескортираме. И, разбира се, да подготвим покоите им. Сега, ако разбирам, трябва веднага да изпратим потвърждение на изпращача.
– Какво да отговорим? – попита Ейлард.
– Имаме ли избор? Ще напишем, че ще го посрещнем с отворени обятия. – свих рамене аз – Ерилив, ще бъдеш ли така любезен да повикаш принца тук за няколко минути?
Ерилив се измъкна както обикновено, но застана не до мен, давайки ми възможност да прочета писмото на спокойствие, а малко встрани.
– Ваша светлост! – обърнах се към принца веднага щом той излезе при нас – Пристигна писмо от негово величество крал Албрит. Той много желае да се срещне с вас и да поговори с вас, но по някакви причини не иска да разкрива информация за съществуването ви и да организира официален прием в двореца. Готов е да дойде тук утре за лична среща.
– О! – принцът изглеждаше изненадан – А той не се ли… хм… опасява да пътува по този начин и да идва в нечий замък?
– Ами… – Ейлард и аз се спогледахме – Той има основание да ми се довери, да кажем.
– Е, аз съм „за“, вече го обсъдихме с вас. Просто имам силна молба от моя страна: не разкривайте какви са ми на мен Бетрив и Евелим. Нека те да бъдат просто част от свитата ми.
– Както желаете, ваша светлост. Моля ви да продължите вечерята си, а аз трябва да ви оставя, защото е необходимо да дам незабавен отговор на негово величество и спешно да се погрижа за посрещането и ескорта му.
На Албрит отново писа Ейлард. Потвърдихме, че той ще бъде посрещнат в посоченото време и че покоите ще бъдат подготвени за пристигането му. След като подписах писмото, запечатах плика с новия си восъчен печат и след манипулацията на мага той изчезна във въздуха.
Съобщих на Назур, че ще пътувам утре сутринта, и му казах да се погрижи да приготви дрехите с лепенките възможно най-скоро. След това говорих с Алексия и Арейна, които трябваше да отговарят за почистването и подготовката на помещенията за гости. Взех Алексия настрана и я предупредих, че кралят ще дойде, но това е страшна тайна, а за всички останали е просто важен гост. Затова я помолих да не разкрива кой е той. А никой друг не знаеше как изглежда Албрит, освен Ейлард и аз. Момичето кимна утвърдително, но не побърза да си тръгне, а стоеше и се колебаеше дали да не попита нещо.
– Какво? Защо се притесняваш? – погледнах я въпросително.
– Лейди Виктория, вярно ли е това? Това, което казахте на негова светлост за мен?
– Какво по-точно? – повдигнах вежди.
– Че съм вашата икономка. – тя погледна напрегнато в очите ми.
– А… О, да, защо? Ти вече не си прислужница, а икономка. Имаш ли нещо против?
– Изобщо не… – тя засия от щастие – Благодаря. Дори не смеех да се надявам на такова повишение. Това означава толкова много за мен. – тя се обърна и избяга, а аз останах да стоя в недоумение.
– Какво беше това? – преместих озадачения си поглед към Арейна и Ерилив, които стояха малко встрани – Ари, може би ти разбираш?
– Вики… – момичето се захили – Назур е благородник, в края на краищата! Той е благородник, макар и напълно банкрутирал и обеднял. Той не можеше да се ожени за прислужница.
– Е-е-е… А за икономка може да го направи? – попитах объркано.
– А за икономка може. Икономката вече е с висок ранг. Сега Назур спокойно може да ѝ предложи. Така че чакай. – и тя се усмихна доволно.
– Какво да чакам? – бях напълно озадачена.
– Назур! – търпеливо обясни Арейна – Той ще дойде при теб, за да поиска ръката на Алексия за женитба.
– От мен?!
– Разбира се. Вие отговаряте за това.
– Аха. – аз се намръщих по един глупав начин – Ами добре…

Назад към част 7                                                                 Напред към част 9