ГЛАВА 10
След като владетелите огледаха района извън портата, те бяха готови да пристъпят към работа. Това беше възможността, която им дадох, като ги придружих до една стая, пригодена за преговори. Албрит цъкаше с език, докато се оглеждаше, оцени магнитната дъска и маркерите и изпрати граф Илизар да донесе документите. Същото направи и принц Кирин, като изпрати граф Мейв да вземе картите и другите документи.
– Ваше величество, ваша светлост! – направих приканващ жест към масата – Ще ви оставя да се заемете с това, няма да ви безпокоя. Ако имате нужда от нещо, извикайте и ще ви го донесат. Има достатъчно хартия, химикалки и моливи. – и тя посочи една маса в ъгъла, която бяхме приготвили за евентуална секретарка. Имаше купчина хартия за писане и чаша с химикалки, моливи и флумастери.
– Да, да, благодаря ви, милейди. – крал Албрит ми кимна разсеяно – Вие също ще ни трябвате, но по-късно, когато обсъдим нещата.
Усмихнах се учтиво и излязох от стаята, но принц Кирин ме пресрещна на прага:
– Лейди Виктория. – той целуна ръката ми – Помощта ви е безценна. Благодаря ви.
– Няма за какво, ваша светлост.
– Така е и вие го знаете добре. – той също се усмихна.
Като ги оставих да се занимават с въпроси от национално значение, тръгнах да търся Назур. Трябваше да изпрати разузнавателен отряд, който да залови разбойниците през времето, когато забавлявах гостите. Ейлард също излезе с мен, а за Ерилив дори няма да говоря. Той следваше сянката ми през цялото време и аз наистина бях започнала да забравям мълчаливото му присъствие.
– Назур? – намерихме демона в двора – Всичко наред ли е? Хората тръгнаха ли?
– Да Виктория, – отговори той разсеяно – всичките петима от нашата охрана, трима от войниците на капитан Летаний и двама от тези, които дойдоха с маркиз Аткинс. Мисля, че до утре ще разберем нещо.
– Да, добре. Всичко наред ли е?
– Да, да. Между другото, шофьорът на маркиза каза, че каретата, с която са пристигнали, ще остане при вас.
– О, да. Точно така. Вярно е, маркизът ми я подари. Колко е хубаво от ваша страна, че го споменахте. – потрих върха на носа си – Ще ми се наложи да разбера как работи, какво да правя с елементала вътре, как да го контролирам и всичко останало. – обърнах се към магьосника – Ейлард? Ти си единственият човек на разположение. Защо не го направиш ти? И да ме научиш по-късно?
– Вика, сигурна ли си? Замъкът е пълен с ненужни хора… – той погледна към стражите на принца и краля, които се разхождаха из замъка.
– Ами… – аз също ги погледнах – Аз съм в безопасност в къщата. А с мен са Ерилив и Назур. А Тимар ще се върне с Янита след малко. – погледнах часовника си,те току-що бяха приключили с уроците си по таекуондо и всеки момент щяха да са тук – Между другото, ти научи Тимар да шофира и му кажи кое какво е. Добре?
– Добре. – магьосникът, след като взе решението си, отиде при шофьора на краля.
Аз отидох да намеря кученцето и Филимон. Напоследък не бях имала възможност да прекарам много време с тях. А бедния фамилиар трябваше да играе ролята на мълчаливото животно за момента. Намерих животните си в кухнята, както обикновено. Чудя се защо не съм изненадана.
– Здравейте, добри мои животни! – приклекнах пред тях – Филечка, миличък, липсваше ми.
Филимон отвори уста и погледна Ерилив, поколеба се… после предизвикателно извъртя очи.
– Мяу! – каза той възмутено.
– Мяу? – усмихнах се, взех го в скута си и с другата си ръка го почесах зад ухото.
– Мяу, мяу! – промърмори котаракът и погледна бодигарда ми с жълтите си очи.
– А ти какво ще кажеш, лилави ми приятелю? – погледнах във виолетовите очи на кучето.
– Бав! – то веднага каза всичко, което мислеше за небрежната си господарка.
– Целѝ! – засмях се – Признавам, че сгреших, като те пренебрегнах. А сега, скъпи мои? Сега ще отидем в моите стаи. Кученцето има нужда да изследва нови територии, а вие просто ми липсвахте. – отново погалих котката.
Пухкавото лилаво мъниче веднага подскочи и се престори, че бяга, а Филя явно се изкушаваше да направи някакъв донос, но се въздържа заради Ерилив.
– Рил, – обърнах се към лирела – моля те, помогни ми да пренеса животните в стаите си. Ще поседя известно време в стаята си, ще си почина и ще поговоря с тях. Ти можеш да си починеш през това време.
– Искаш да кажеш, че не ме молиш да се присъединя към теб? – той вдигна кученцето в ръцете си с усмивка.
– Не, в момента съм по средата на сеанс с моите животни. – спуснах поглед към Филя. Не можех да обясня, че трябва да поговоря с котката.
Стигнахме до вратата на стаите ми и бодигарда ми пусна кученцето на прага. Да, все по-често си мислех за нуждата от асансьор. Щеше да забравиш какво си търсил, докато стигнеш до собствената си стая. Също така… ще трябва да си направя кухненски бокс, като в офисите, с малък хладилник, микровълнова печка, електрическа кана и електрически котлон. При такава огромна жилищна площ на модифицираната ми къща това е необходимо, иначе – искаш да сдъвчеш нещо и докато стигнеш до кухнята, няма да искаш да ядеш. И това ще е така, ако стигнеш навреме и не те пресрещнат по пътя и не те разсеят.
– Вика, ако смяташ да напуснеш, непременно ми се обади първо. Добре? Не ме карай да те пазя на вратата? – помоли Ерилив и ме погледна в очите.
– Добре, обещавам. Почивай си малко, скоро отново ще обикаляме замъка. – с Филя на ръце влязох в стаята, пуснах кученцето и заключих вратата.
– Ама ти… – изсъска възмутено Филимон, щом се отдалечихме – Ти не си фея! Ти си вещица! Казвам ти! Как можеш да ми се подиграваш така?! – той дръпна ухото си, погледна към изхода на коридора и като не откъсваше очи от него, изпусна възмутено котешко гласче. – Мя-у-у!
– Бав! Бав! – кученцето го повтори.
– Защо е това? – аз също погледнах към вратата и влязох в стаята, която накрая щеше да се превърне в кабинет.
– Как още да те нарека? – Филя, веднага щом го сложиха на пода, се затича възмутено – Къщата ми е пълна с хора. Принц, лирели, графове, а също и кралят. Но това не е най-лошото. Деца!… – той ме побутна с лапата си.
– Какви деца? – седнах на пода по турски.
– Те вече измъчиха мен и кученцето с обичта си. Котенце, искаш ли наденичка… Котенце, искаш ли сметанка… Котенце, да поиграем на мишле… Аз тяхно котенце ли съм, или твой фамилиар!
– Филя, откога възразяваш срещу наденицата и сметаната? – аз, наблюдавайки с усмивка сърдитата котка, почесах кученцето зад ухото.
– Откакто започнаха да ме хранят с тях. Ще се пръсна! Просто го знам! И ще останеш без фамилиар… това и ти трябва! – той седна срещу мен и проследи пръстите ми през лилавата козина на кучето.
– Ела тук, ще погаля и теб. – протегнах другата си ръка към него.
Фамилиарът дръпна сърдито опашката си, но дойде и се притисна до мен.
– Филя, сериозно, вас нали не ви обиждат? Предупредих ги да не си и помислят, че сте мои.
– Не, не, не ни обиждат. – котката въздъхна по съвсем човешки начин – Те са мили и забавни. Но аз не съм свикнал с деца, те искат да си играят. А аз дори не мога да им кажа нищо. Колко дълго трябва да мълча?
– Филенка, съжалявам. Знам, че не ти е лесно. Но исках да зърнеш или да подслушаш нещо от разговорите на нашите гости. Нещо, което може да ме засяга лично. Принцът ме моли да се омъжа за синовете му. Той не настоява, разбира се, но аз не знам за какво си говорят без мен. Крал Албрит също имаше най-добри намерения да ми предложи най-младия си син. А ето че се стигна дотук.
– Разбирам. Опитах се, честно, но досега не са казали много.
– Какво не са казали специално?
– Ами… принцът ги попита как си, какво мислят…
– И?
– Бетрив не те харесва. Каза, че си много красива и в това няма никакъв проблем, но си прекалено умна и своенравна. Той не може да те понася като съпруга. Казва, че ще го смажеш.
– О! – вдигнах вежди – А какво ще кажеш за Ивелим?
– По-младият много те харесва. Оплаква се, че не е имал възможност да прекара много време с теб. Той ще те покани на среща.
– Та-ка… Какво още?
– Вик… – котаракът сбърчи нос – Принцът го нарича накратко Ив. Да не би да е твоят Ив?
– Не знам. Объркана съм. Някак си предполагах, че ще го позная, ако дойде. Или пък той ще ме разпознае. Че моят Ив е от Лилирея, вече не се съмнявам. Попитах Ерилив дали имат онзи лилав звяр, за който Ив ми разказа в съня ми, фаринтог.
– Какво мислиш за Ивелим? Той е красив и рус… Ами ако това наистина е той?
– Не знам, Филя. Не изпитвам нищо към него. Красавец, не мога да споря с това. Но не изпитвам нищо към него. Защо не подслушаш нещо друго, а? И се свържи с мен в този момент, искам да го видя и чуя за себе си с твоя помощ.
– Добре. – кимна фамилиара – Но и ти сама се замисли и се вгледай внимателно. Става ли?
– Ще го направя. – казах замислено – Но той не казва нищо, не мога да го попитам: Случайно не идваш ли при мен в сънищата ми нощем?
– И да го целунеш? – попита котката и веднага се отдалечи от мен.
– Какво? – погледнах го неразбиращо.
– Какво-какво… целуни го, казвам ти. Веднага ще разбереш.
– Филя, как си го представяш? – изхърках – Аз самата ли трябва да го целуна?
– Ти си ми глупаво момиче, нали? – Филимон завъртя очи – Ти жена ли си, или не? Не можеш ли да флиртуваш, не можеш ли да стрелкаш с очи? – О, Ивелиме, аз имам прашинка в окото – и с нацупени устни и смутена руменина… той няма да отиде никъде, сам ще те целуне.
– Филя! Ти си сводник! – не издържах и се засмях.
– Какво ми остава да направя с такава стопанка? Всички ти търсихме жених, а ти успя да се сдобиеш с някакъв персонаж в съня си. Ейлард какво, не е добър ли? Погледни го. Красив, умен, от самото начало си пада по теб. А ти?
– А аз какво?
– А ти нищо. А този красив блондин, твоят бодигард… Той е красив, той е спиращ дъха. Не можеш ли да го съблазниш?
– Филя, аз не искам да го съблазнявам! – точно тук се възмутих – Той си има годеница. Не искам да имам някой чужд.
– Годеницата не е съпруга! – каза котаракът намръщено – Нима изобщо не го харесваш?
– Да, харесвам. Сега, когато свикнах с външния му вид, нямам нищо против него. И той е забавен. Ако и двамата с него бяхме свободни, можехме да го пробваме. С него е лесно, той изобщо не е стресиращ.
– Виждаш ли? Ех, ти.
– Ех аз, точно така. Не, Филя, няма да целувам Ивелим. Не искам да го правя. Но можем да отидем на среща и да си поговорим.
Спуснах поглед към кученцето.
– Филя, как се справяш с възпитанието?
– Ти си протегни ръката и му кажи да даде пет. – каза Филимон с доволен глас.
– Кученце, дай пет. – протегнах ръка към кученцето и то щастливо плясна с лапа по нея.
– Уау! Вие сте толкова добри. Филенка, ти губиш таланта си на треньор. А ти си добър, толкова добре се учиш. – ласкаво казах на кучето и то веднага се втурна към мен, за да ми оближе лицето.
– О, не, не е нужно да ми ближеш лицето! – едва го избегнах – Нека ти дадем име.
Кучешкият кубик се размърда, давайки да се разбере, че е много „за“, и изобщо, както е редно, как такова прекрасно куче без име?
– Марс! Какво мислите вие? – погледнах фамилиара и после кучето – В древната митология – богът на войната. Това е и името на планета с червен цвят.
– Ma-рс? – Филя изтърколи това име на езика си – Ma-рс. Марсик. Харесва ми.
– А на теб? – хванах суетящото се кученце и се вгледах в малките му очички – Ще бъдеш ли Марс?
– Бав! – и един мокър език облиза носа ми.
– О, добре. Марс, слушай Фил и се научи, добре? Когато гостите ни си тръгнат, ще мога да прекарвам повече време с вас двамата. А междувременно расти, храни се добре, расти и се учи. – потупах го по лилавата му козина и станах от пода.
– Вик, кога ще обзаведеш стаите си? – попита Филя, като се протегна – Срамно е… Вече обзаведе половината замък, а нямаш никакви мебели освен едно легло. Няма място, където да легне достоен фамилияр.
– Не мога да реша. – свих рамене – Сега обаче може да обзаведа кабинета. Видях една хубава картинка.
Беше снимка, която бях видяла наскоро, на мебел от някакъв марокански хотел, и много ми хареса. Тапициран фотьойл, тапициран с тънка раирана материя, подобен пуф, шкаф до стената, настолна лампа, стол на извити дървени крака със светла тапицерия. Ориенталска ажурна маса, килим с фина шарка, светли стени с няколко дребни орнамента, които почти се сливат в един фон, и дървени плоскости с фини шарки отдолу. В една ниша – шкафове в ориенталски стил и същият тесен допълнителен прозорец. Тежки завеси, повдигнати от копринен шнур с пискюл. Накратко, скъп ориенталски офис. Не можех да го направя сама, но вълшебният Замък можеше да ме направи щастлива. Точно това го помолих да направи. Само че добавихме бюро с удобен стол, етажерка за книги, диван и подова лампа. Получи се зашеметяващ кабинет, стая, в която и един крал не би се срамувал да работи.
– Е, толкова бързо…. вед-на-га. – котаракът обиколи офиса с доволен вид – Е, това е различно. А сега иди и обзаведи дневната.
– По-късно, Филя. – седнах на дивана и огледах стаята – Разкошна е!
– Не, не е. Върви, иначе пак ще си тръгнеш оттук и ще се върнеш през нощта, а после няма да имаш време да го направиш отново. – Филя беше непреклонен – И не забравяй един ъгъл за мен и за Марсик. За мен – нещо, по което да се катеря и да си точа ноктите, а за него – голяма кошница.
Строгият фамилиар не се отдели от мен, докато не измислих и не обзаведох дневната си. Трябваше да се съобразя. Така че се сдобих с дневна в комбинация от светлокремави и тъмнокафяви тонове, с петна от цветни детайли. И не обидих Марс и Филя, изпълних поръчката им.
– Трябва да купим повече телевизори. Един за спалнята и един тук, в хола. – нагласих шнура на завесата.
– Да, имаш достатъчно време да го гледаш. – изхърка Филимон и с удоволствие драсна по драскалката.
– Объркваш всичко. – изохках аз – Ще го гледам, преди да си легна.
– Нямаш време преди лягане. Преди да пристигне твоя Ив, направи малко разкрасяване, преди да си легнеш. А когато той дойде, изобщо няма да имаш време. Ще си намеря други неща, които да правя, преди да си легна. – каза той с лукава физиономия.
– Филя! – хвърлих по него една малка възглавничка от дивана – Какъв вулгарен тип си ти, а?
– Ооо, не можеш и да си помислиш даже! – отвърна той – Ма-рс, тичай при Вика, защото се държи като хулиганка.
Кученцето, лаейки щастливо, се втурна към мен, Филя му правеше компания и известно време ние тримата просто се забавлявахме на дивана, докато на вратата се почука.
– Вика, при теб всичко неред ли е? – чу се гласът на Ерилив.
– О! – измъкнах се от дивана с пръст до устните си, погледнах многозначително Филимон и отидох да отворя вратата – Влез, Рил. Ние се забавляваме.
Той се усмихна, забелязвайки намачкания ми вид.
– Само че сега трябва да си срешиш косата и да се преоблечеш.
– Добре. – погледнах надолу към смачканата си рокля – Ще ме чакаш в стаята си или тук?
– Мога ли да остана тук? Ще огледам стаите ти.
– Имам обзаведена само тази и един кабинет там. – махнах към вратата – Огледай. Марс, Филя, забавлявайте Ерилив.
След като се измих, се преоблякох и се върнах във всекидневната. Гласът на Ерилив идваше от кабинета, а Марс му отговаряше упорито. Какво, по дяволите, правят там? Приближих се на пръсти до вратата, за да не тропам с токчета, и я отворих тихо.
Ерилив седеше на пода, както и аз преди малко, и говореше нещо тихо на Марс, който се взираше внимателно в очите му и от време на време скимтеше. Филимон седеше на бюрото и ги наблюдаваше отгоре.
– Какво правите тук, момчета? – влязох в стаята с усмивка.
– Учене. – вдигна глава лирела – Обяснявам на кученцето първите команди, които ще научи. Между другото, даде ли му вече име?
– Да, току-що му го дадох днес. Марс, известен с обич като Марсик.
– Марс? – Ерилив повтори след мен и погледна кучето – Харесва ли ти? Ти си Марс?
– Бав, бав, бав, бав! – кученцето се освободи и изтича до мен, заби лице в краката ми и веднага се върна при Ерилив, като седна до него.
– Разбирам, значи му харесва.
– Рил, виж го как се справя вече. – приклекнах и протегнах длан към малкия – Марс, дай пет! – и една пухкава лапа веднага се стовари отгоре.
– Уау! Кога успяхте?
– Търговска тайна. – засмях се аз – Просто имам изключително интелигентна котка. Виж.. – изправих се, отидох до масата и протегнах ръка към котката – Филя, дай пет!
Фамилиярът вдигна очи към мен, а те имаха такова неизразимо изражение… сякаш… не, не мога да опиша. Той вдигна лапата си и я поднесе към ухото си, а аз бях сигурна, че ще размаха ноктестия си пръст в слепоочието ми. Но после, като промени решението си, Фил присви жално очи и стовари лапата си върху дланта ми.
– Виждаш ли, Рил? Филимон беше този, който научи Марсик да дава лапа. Той е най-добрият котарак на света и е много умен.
Филя отново ме погледна, явно преминавайки от гняв към милост, и погледът му се стопли.
– Уау. – Ерилив застана зад мен – Наистина много умен котарак.
– Рил, кажи ми как общуваш с Марс? – направих крачка встрани и се вгледах внимателно в кученцето.
– Какво имаш предвид? Говоря с него, обяснявам му.
– Как ти отговаря той?
– Лае или скимти. – изненада се Лирела – Как иначе едно животно може да общува?
– Е, това няма значение… – махнах несигурно с ръка във въздуха и погледнах Филимон – Може би това е специална порода и те могат да говорят. Или по някакъв начин да предават информация мислено.
– Вик, какво говориш! – Ерилив дори се засмя – Животните не могат да говорят. Това е против природата им, а и те нямат говорни апарати.
– Да, да, да.. – скрих усмивката си аз, мога само да си представя колко изненадан щеше да бъде Ерилив от моя фамилиар.
– Знаеш ли обаче, за нещо си права. Някога драконите, живеещи в Лилирея, са можели да говорят. Преди да престанат да бъдат разумна раса.
– Дали са загубили способността си да говорят заедно с ума си?
– Изглежда, че е така. Все още притежават зачатъци на интелигентност. Казват, че са на нивото на дете на година и половина до две години. Но драконите са твърде агресивни, така че е невъзможно да ги изучим по-добре. А и те живеят в планините, идват в населените места рядко, обикновено за дивеч, и веднага отлитат обратно.
– Ето го. Ако драконите могат да говорят, защо кучетата да не могат? Въпросът ми беше основателен. – наведох се и почесах Марс зад ухото му.
– Не, Вик. Тези кучета просто са много умни. Те разбират всичко, много лоялни са към стопаните си, с добра интуиция, но не говорят, както всички нормални животни.
– Разбирам. Да слезем ли долу? Марс, Филя, да вървим! – и аз се насочих към изхода.
– А мен няма ли да ме повикаш? – изхърка зад гърба ми Ерилив.
– Не, ти си върви сам.
Когато стигнахме до стълбите, водещи към приземния етаж, се сблъскахме с Тимар и Янита.
– Вика! – извика към мен върколакът.
– О, Тимар! Ти вече се върна? Чудесно. Тогава тичай при Ейлард. Дадоха ми една карета и той се учи как да работи с нея. Ти също трябва да се научиш, ще отговаряш за транспорта.
– Наистина? – очите на момчето светнаха – Бягам.
– Ами аз?! – Янита веднага извиси глас.
– И ти ли искаш да отидеш? – погледнах момичето въпросително.
– Разбира се! Щом Тимар може да го ползва, аз също искам. – тя осъзна, че тя и Тимар са в малко по-различни позиции – О, искам да кажа… Лейди Виктория, може ли и аз също?
– Е, ако Алексия няма някакви поръчки за теб, можеш.
– Разбирам. – засия тя – И така, аз тръгвам?
– Давай, върви. – измърморих аз.
И само подметките им блеснаха. Няколко секунди по-късно нито Тимар, нито Янита бяха пред нас.
– Ти не ги ли разглезваш прекалено много? – лирела погледна към тийнейджърите, които се движеха с висока скорост като вятъра.
– Не знам. Аз не съм възпитател или учител. Тимар дойде при мен случайно и остана при мен за постоянно, а аз всъщност не съм свързана с него. Просто сме много добри приятели и си помагаме, доколкото можем. Макар че… аз мисля за него като за по-малък брат. Янита е сестра на Алексия и тя също е под моите грижи. Трябва да ги изпратя на училище, те вече са големи. Уча ги на каквото мога, но това не може да се нарече образование.
– Къде?
– Не знам. Не на Земята, това е сигурно. Никъде няма да ги вземат без документи или без десетгодишно средно образование. Във Ферин трябва да ги вземат някъде.
Слязохме бавно по стълбите.
– А това момиче? Ще изпратиш ли и нея на училище? Това не е безплатно.
– Е… мисля, че няма да се разоря. Не мога да я оставя, нали? Предполагам, че доходите от баронството ще покрият разходите за образованието им.
– А ти защо би го направила? Е, разбирам за Тимар, но тя е никой за теб.
– Никой. Но тя е приятелка с Тимар. А да се учи… Ерилив, не мога да го направя. – казах аз и устните ми се стегнаха – И не ме гледай така. Просто не мога, това е всичко. Щом Тимар ще отиде, значи и тя може да отиде, ако иска да отиде и ако сестра и ѝ позволи.
– Странна си. Някой казвал ли ти е това?
– Чувала съм го. – засмях се – Ще изпроводим гостите и аз ще се заема с тези въпроси. Скоро ще е есен, така че трябва да има къде да ги настаним. Само че подозирам, че те няма да искат да си тръгнат.
– Е, това е разбираемо. Ако бях на тяхно място, също нямаше да искам да те оставя. – измърмори блондина.
– Защо именно мен? Едва се познаваме.
– Не знам. – сви рамене той – По някаква причина имам чувството, че те познавам през целия си живот. Не знам защо. Но усещам настроението ти и знам кога се смееш и кога си тъжна.
– Хм… – обърках се.
– И аз се изненадах. – той се усмихна – Разбира се, имам широк кръг от познати, но за първи път ми се случва да опозная и почувствам някого за няколко дни.
– Ех, – повторих отново многозначително – Ерилив, ти емпат ли си? Искам да кажа, как можеш да усещаш настроенията ми?
– Не, не съм емпат. Как? Не знам. От всички тук ти си единствената, която мога да усетя.
– О… – аз съвсем се смутих.
Не, искам да кажа, че е хубаво, че съм в категорията на усещащите се. Но е някак странно. Той е готин. Наистина е такъв. Ако не беше онази годеница, в която е влюбен до уши, и моя Ив, може би щяхме да имаме нещо. С Ерилив наистина е много лесно да се разговаря.
В тази секунда една мека лапа почука по глезена ми.
– Мяу! – каза многозначително Филя и посочи с очи лирела. Вдигнах въпросително вежди, а котката отново погледна към Ерилив – Мяу!!!
– Ерилив, годеницата ти далеч ли е оттук? Ами… не е ли много разстроена, че ще живееш тук за известно време? – предпазливо хвърлих репликата си, след като разбрах намека на Филимон.
– Много далеч, за съжаление. Но тя разбира и ме чака.
– А… – отегчих се. Не, значи той не беше Ив. Но имаше още един въпрос, а аз бях любопитна – Ерилив, какво е…
Исках да попитам как се казва годеницата му, но нямах време. Зад гърба ми прозвучаха бързи стъпки и един от телохранителите на крал Албрит се приближи.
– Лейди, маркиз Аткинс иска да дойдете в залата за срещи.
– Много добре. – с покорно кимване го последвах.
С несигурно почукване мъжът отвори вратата пред мен и аз влязох, а Ерилив остана отвън.
Назад към част 9 Напред към част 11