Милена Завойчинска – Къща на кръстопътя – Книга 1 – Част 4

ГЛАВА 3

Бум!!! Тряс!!!
– Велика майко! – Възглас с фалцет.
Надигнах се и трескаво се опитах да се отърся от съня и да се събудя. Главата засега отказваше да съобразява, също не можах веднага да се фокусирам, но когато все пак ми се удаде…
– Ти какво се прокрадваш? – Възмутих се, гледайки Тимар.
А той,свит на геврек седеше на пода срещу походното легло и се държеше с ръка за челото.
– Не се прокрадвам.
Нее, той още се и възмущава. Само го вижте!
– Тогава какво?
– Аз цветенца… Ето – момъкът кимна някъде встрани, без да маха ръката от главата си. – А ти веднага да се биеш! – Добави той укорително.
Погледнах накъде кима – до възглавницата ми лежеше малко букетче от първи цветя. Преместих погледа си по-нататък. А по-нататък беше ръката ми, здраво стиснала дръжката на тигана. Хм… Погледнах смутено Тимар, а той най-накрая махна ръката си от челото, и аз паднах с лице на възглавницата, като се постарах да не се смея много гръмко. На челото му се кипреше огромна пурпурночервена цицина.
– Въобще не е смешно – измърмори недоволно Тимар, а аз вече едва ли не ридаех от смях.
– Ох… Тим, прости ми, моля те. Не беше нарочно – изтрих избликналите от смеха сълзи и пуснах своето страшно оръжие. – Спях си, а в съня ми се стори, че чувам нещо. И ето ти на, рефлексите ми сработиха.
– Разбрах де – той се надигна от пода и отново потърка челото си.
– Много ли те боли? Дай да му сложим лед, а? Че виж каква цицина имаш и после ще имаш синина на мястото и – усмихнах се смутено.
По дяволите, колко неудобно се получи. Момчето ми носи цветя, а аз с тигана по главата. Добре, че не е чугунен, а тефлонов. Че тогава можеше и да го убия.
– Добре де, сега ще се превърна и всичко ще ми мине – той се прокашля. – Само недей повече да ме биеш. Все пак ме боли.
– Тима-а-р! – не се въздържах и отново се захилих на глас. – Ох, не мога. Ти не се обиждай, не го правя от злоба.
Рошавото чудо ме погледна с укор и също се присъедини към мен. Ех, добре започна денят!
Докато се оправях и миех, Тимар се отдалечи в хола, остана там за известно време и се върна вече без цицината на челото.
– Не е зле – оценяващо го измерих с поглед. – Очите ти, както виждам, също са здрави вече, а? Няма нужда да им слагаме капки, нали?
– Няма нужда – кимна той. – При преобразяването всичко минава.
– Да, чудесно. При хората не се случва така, а е жалко. Добре, сега ще закусим, а после ще ми разкажеш всичко.
Когато приключихме с яденето, го погледнах многозначително.
– Е хайде. Започвай да разказваш. Подред. Кой си, какво ти се е случило и така нататък.
Тимар се забави, като продължаваше да върти чашата в ръцете си.
– Цялото ми име е Тимар Ойлер. Както вече знаеш, аз съм върколак. Вторият ми облик е вълк.
– Това вече го зная – вмъкнах аз, тъй като Тимар пак направи продължителна пауза.
– Е да. Всъщност, какво друго… Аз съм сирак и никой от близките ми не е жив. Живях доскоро в Орбурн. И като се появи нов кмет там, стана тежко. Не че тормозеше всички нечовеци, но с негово съгласие започнаха да ни изселват от града. Джуджетата и елфите, те много-много не се оставят да бъдат обиждани, но върколаците имаха трудности. Когато някъде в околностите умре добитък или птица, веднага се развикват: казват, „проклетите върколаци са ги разкъсали“. Така че нашите започнаха да напускат града.
– Тим, извинявай, че те прекъсвам, но какво е Орбурн?
– Ами град – той ме погледна неразбиращо. – На три седмици път оттук.
– А къде е това оттук?
– От Листянки.
– Аха – озадачих се аз. – А какво е Листянки?
– Листянки е селото, в което вчера се срещнахме – Тимар ме гледаше с недоумение, но послушно отговаряше.
– Ясно – замълчах.
То за ясно е ясно, но е съвсем непонятно. Някой от нас греши и то много. Или? Ох, не, ще е прекалено странно.
– Тим, извинявай, но имам още един въпрос. Как се нарича твоя свят?
– Ферин.
– Ферин… – притиснах към челото си празната чаша от кафето. – Сигурно полудявам, колко досадно… Добре, ще се върнем пак към този въпрос, а засега продължавай с твоята биография.
– Ами… Живеех в Орбурн. После дядо умря и останах сам.
– А родителите ти?
– А родителите ми загинали отдавна, аз не ги помня. Дядо ме отгледа – Тимар въздъхна. – Щом дядо умря, съседът ни започна постоянно да се заяжда с мен. В началото се опитваше да купи къщата ни и едва ли не да му я подаря, а след като му отказах, той се озлоби. Заяждаше се за всичко… После се престори, че съм му откраднал кесията. А аз не съм крал! – В гласа на Тимар се появиха сълзи. – Не съм крадец!
– Вярвам ти, Тим – сложих дланта си върху стиснатия му юмрук и лекичко го натиснах. – Какво стана после?
– После той повика стражата. И никой не се зае със случая. Че как, почтен гражданин се е оплакал от сирак-върколак. Нямаше да се разследва какво и как, просто ще ме обесят и това е. Затова реших да избягам. Превърнах се и се опитах да избягам.
– А жицата откъде е? Разбрах, че не си могъл да се превърнеш обратно в човек, защото е сребърна, нали?
– Да – той се намръщи и несъзнателно потърка врата си. – Един от стражарите успя да ми я наметне, но аз се отскубнах. Така и се скитах, като си мислех, че все ще се добера до някъде, където има върколаци, за да ми помогнат.
– Тим, а ти защо беше толкова болен? Извинявай, но не разбирам много-много от върколаци. Винаги съм си мислела, че щом е вълк никога няма да пропадне. С ловуването и всичко останало.
– Вика, израснал съм в града! Никога не съм бил на лов. Превръщах се редовно, разбира се, накъде без това. Но да ловувам… Още повече със среброто на шията – това изсмукваше всичките ми сили. Онова хлапе правилно ти каза: ако не беше го смъкнала от мене, щях да изкарам най-много седмица. Съвсем изгладнях, разболях се. Ама на, доживях – опитах се да открадна кокошка, но човешкото дете ме залови! – Тим изсумтя.
– Мда… – Помълчахме всеки с мислите си.
– Вика… – той се поколеба. – А ти си вещица, нали?
– Какво? – От изненада чак се закашлях. – От къде ти дойде наум?
– Ами тук при теб всичко е някак си странно. Вещите ти са такива непонятни и мебелите са странни. И ето тези неща – той кимна към микровълновата, а после към електрическия чайник.
– Аа… Не, Тим, вещите не са странни и аз не съм вещица. Просто този свят е друг, както се оказа. Моят свят е Земята, а твоят – Ферин. Ето такава странна е ситуацията, приятелю мой.
– Земята? – Сега беше ред на Тимар да направи многозначителна пауза. – И какво ще правим сега? – Той ме погледна с нещастен вид.
– Какво да правим, какво да правим… Ами да смъкваме гащите и да бягаме… – мрачно се пошегувах аз, но като видях как се разшириха очите му от изумление, веднага се поправих: – За начало ще те приведем в нормален вид и ще те облечем. После ще заживееш при мен. Ще приведем в ред къщата – нали виждаш в какво състояние е? – кимнах аз в посока към хола.
– Виждам – послушно се съгласи Тимар. – Само не ми е ясно, защо всички стаи са заключени, а ти спиш в кухнята?
– Ами те не се отварят, а ми е жал да троша вратите. Все се надявам да намеря ключовете за тях.
– Значи си тук отскоро, така ли?
– Аха, само от няколко дни – кимнах. – Получих къщата в наследство като дарение, само че предишната стопанка умря в същия ден, в който оформихме документите. Нищо не успях да науча от нея.
– Ясно – Тимар сви рамене. – Тогава ти ми казвай какво да правя, а аз ще изпълнявам. Не ме гледай, че съм хърба, това е временно. Изпосталях докато бягах във вълчата кожа. А всъщност съм доста силен.
– Какво да правим… Аз обаче не зная какво, Тим. Нали мога да те наричам така? – Той кимна. – Докато не открием ключовете, всички други стаи и помещения са недостъпни за нас. Засега събирам паното, което се е изронило от стената. Със зеленчуковата градина и всичко останало няма да се справя – аз съм градско момиче и си нямам и на представа от коя страна трябва да го захвана. Пък и въобще… Това е някаква странна къща. И да съм тук ми е странно.
– Какво и е странното? – Тим ме погледна неразбиращо.
Ами всичко. Ето, няма гореща вода. Студена е прекарана, а гореща няма. А не знам какво трябва да се направи, за да има. Може би трябва специален бойлер да се монтира. И още, преди всичко друго, там някакви филтри да се поставят, и пак въпрос: как и къде. Вана и душ няма, а аз не съм свикнала така. Знаеш ли какво е да тичаш по нужда в двора и да се миеш в легена, ако си свикнал да живееш в апартамент с душ и нормална тоалетна? – Разсмях се смутено. – Извинявай за всичките тия подробности. А още, незнайно защо, няма и печка. Като се има предвид, че къщата е от камък, през зимата аз тук и ще си умра. Ама трябва по някакъв начин да се отоплява. Въпросът е как? Но даже и да имаше печка, нямам си на идея как да я запаля.
– Ясно – Тим ме гледаше неуверено. – Въобще не се сетих за това. Но относно печката – аз ще направя всичко.
– В общи линии, това е… – усмихнах се. – Добре де, до есента ще се оправим с това. А сега знаеш ли какво? Хайде, опитай се да разтребиш всичкия боклук в плевнята, а? Изгреби боклука и всичко, което ти се стори подозрително, струпай на един куп, явния боклук – на друг, а всичко нормално – на трети куп. Поразтреби там, премети, прозореца измий. Става ли? А аз ще отида до града да купя продукти и дрехи за теб.
Така и направихме. Преди това, под мое ръководство Тим сне мерките си, които записахме на едно листче, измерихме ръста му и размера на крака. После му предадох всичко, което можеше да му свърши работа за почистването на плевнята, до която не бях успяла да стигна, и заминах.
Нямах никакво намерение да го обличам в красиви дрехи, за да изглежда шик. Просто ще му купя нужните два комплекта – един за вкъщи и друг, за да излиза с мен в града, маратонки, чехли. Не знаех как се обличат в неговия свят, затова си набелязах да му купя дънки, чифт тениски и трикотажни панталони. Пък и без това нямах от парите, които се използват там. И това си остава под въпрос между другото. Ако трябва да отидем, ще ни е необходимо от местното облекло. Така че изучаването на Ферин се отлага засега. Само ще слушам истории за него.
Купих необходимото и се върнах в къщи. За тези три часа Тим беше успял да изгребе всичко от плевнята, да го сортира в няколко купчини и да изчисти самото помещение. Чак подсвирнах – пъргаво момче. Самата аз сигурно щях да се мотам с това поне два дена.
– Тимка, хайде в къщи! – Извиках го аз. – Донесох ти вещите. И ще хапнем нещо.
Влязох в къщата без да го дочакам и отидох в посока на кухнята, но изумена, изпуснах пакетите от ръцете си. Под стълбището, където по-рано имаше само празна стена, обшита с дървени панели, се беше появила врата. При това не просто врата – щеше да бъде прекалено банално. А врата със стърчащ от нея ключ, което, като се има предвид спецификата на къщата, вече се явяваше като важен детайл. Украсяваше я малка метална картина-табелка, каквито поставят в хотелите. И на нея със щрихи бе нарисувана вана и лееща се върху и вода от душ. А до нея…
Захвърлих пакетите, метнах се към вратата, отворих я и едва не се разридах от щастие. Благодаря ти, Къщичке! Ваната – чугунена, бяла и с крака във формата на лъвски лапи. Блестящи кранчета. Завеска, срамежливо събрана в ъгъла. Стените и пода облепени с миниатюрни зелени плочици. Почти под тавана – малко прозорче с цветно стъкло, на което бе изобразена русалка, седяща на камък и разресваща косите си. Два рафта от светло дърво. И в ъгълчето, отделен с ниска стеничка, също облепена с плочици е Той! Оня същия фаянсов предмет, който е обичайно да бъде прегръщан при махмурлук.
Стоях с умилително изражение на лицето и едва не плачех от възторг. Сбогом къпане в легена! Сбогом дървена къщичке в двора с изкривена вратичка! Вече имам всичко, което ми е нужно!!! Като се улових при тази мисъл, едва не се разхилих на глас. Господи, ако някой по-рано ми беше казал, че толкова ще се радвам при вида на тоалетната чиния, нямаше да му повярвам.
– Вика? Къде си? Защо чантите се въргалят по пода? – Раздаде се в хола гласът на Тимар.
– Тим, веднага ела тук. Виж! – Въздъхнах, когато той надникна.
– Охо! А това пък откъде се взе? – Тим подсвирна с уважение. – Тук нали нямаше врата? Доколкото си спомням…
– Нямаше! А сега има! – Подръпнах за ръкава Тимар с щастлив смях. – Тимка, нямаш си и на идея, какво имаме вече! Това е душ, вана и тоалетна чиния. – Пуснах го и започнах да въртя кранчетата и – о, чудо! – От тях потече топла вода. – А-а-а!!! Тимка, и водата е горещичка! Още днес изтъркваме всичко тук и довечера ще се окъпем.
– Хм… – върколака явно не схващаше мащаба на щастието ми, но се усмихваше неволно в отговор. – Добре. Засега ще отида да занеса чантите в кухнята.
– Аха – кимнах и и останах да се радвам още. – Благодаря ти – прошепнах аз и погалих стената. – Не знам как го направи, но ти благодаря!
Докато примирах от възторг тук, от кухнята се разнесе грохот и викът на Тимар.
– Вика!
– Какво? – Влетях в кухнята, препънах се на прага и замрях.
Там, където по-рано имаше пуста стена, сега се кипреше голяма печка. Ама направо истинска, като в приказките. Само че не измазана, а облепена с плочки. А пред нея беше застинал облещения върколак.
Бавно приближих кухненската маса и седнах. Подпрях с ръка брадичката си се залюбувах.
– Тимка, и ти ли си мислиш това, което си мисля аз?
– Аха – той се приближи и седна до мен.
Ние с него мълчаливо се любувахме на новата кухня. А в главата ми бродеха мисли, че с тази къща съм се въвлякла в доста сложна история. И че тази история е някак си вълшебна. Само се надявам вълшебството да е светло. Извих очи към момчето до мене. Върколак… Спорно е, разбира се. Върколаците в приказките винаги са страшни същества, тоест тъмни. А тук имам безпътно и нестройно същество, което тепърва има да дундуркам и дундуркам.
И къщата… Отвън – за всички това е захвърленото и съборено здание, своеобразна „къща с привидения“*. А отвътре (искам да отбележа, че е твърде неправилно това отвътре) къщата е красива, макар да е изоставена и мръсна вила. При това жива, съдейки по собствените ми усещания. И изглежда не само жива, ами и мислеща, и дружелюбна. Нали тя чу думите ми за ваната и печката, и веднага побърза да ги материализира за мен. Интересно ми е, ако и подхвърля красиви снимки от дизайнерско списание, ще може ли да ги реализира? Затворих очи замечтано. Их! Как ще се развихря тогава! Ще избера най-стилните и класни интериори! Че то е малко мрачничко тук. Място има много, два етажа, сума ти стаи, виж каква грамадна кухня, а всичко е някак си безсмислено и неуютно. Тъмно.

– Тимка – замислено разтеглих аз – върви в плевнята и довърши каквото можеш сам, без мене. А аз ей сегичка ще извадя всичко от чантите, набързо ще приготвя да хапнем нещо, а после ще си намерим някакво занимание вътре в къщата. Става ли?
– Става – момчето сговорчиво се изправи. – Само че там има купища от някакви непонятни за мен предмети. Не посмях да ги изхвърля, затова ги струпах на купчини. Сама ги разгледай.
Едва Тимар беше излязъл и аз, умираща от любопитство, се приближих до печката. Попипах я с пръст, погладих я с длан. А после се реших, отидох до стената и опрях бузата си до нея, погладих грапавата и повърхност.
– Благодаря ти, къщичке. Не знам как би трябвало да общувам с теб, за да те помоля за нещо и да ти благодаря. Но аз те ценя. Имаме още затворени стаи и щом се докопам до тях и ги почистя, хайде да ги обзаведем красиво, а? – Аз се изкикотих, толкова безумно се почувствах. – Ако намеря красиви картинки и ти ги оставя, ще можеш ли да обзаведеш по тях? Но дори и да не можеш, въпреки това ще ти благодаря. Толкова мечтаех да си взема гореща вана.
Отначало нищо не се случи. А после, някъде на границата на усещанията ми, дойде не чувство, а отзвук от чужди емоции – прилично на гъдел на върха на пръстите. Леко удивление, доброжелателност, нещо отдалеч напомнящо на усмивка и съгласие. Еха!!! Аз съм в шок!
Остатъкът от деня премина в някаква еуфория за мен. Неволно се улавях с глупава усмивка, която се появяваше сама, щом се замислех. С Тимар разгледахме боклука от плевнята, който беше сортирал. Изпочупеното натикахме в чували и го замъкнахме зад вратата от страна на земята. Звучи абсурдно, но въпреки това. Всичко, което можеше да стане за домакинството, внимателно ги подредихме и ги окачихме в плевнята. Друга част от предметите въобще не успяхме да разпознаем. Затова, след кратък размисъл, ги изсипахме в един чувал, а чувала поставихме в ъгъла. Взех решение там да занеса и онези вещи от столовата, които също останаха неразпознати. Че всичко се случва, ще го изхвърля, а след това ще се окаже, че е било нужно. Затова пък намерихме ключ. С Тимар само се спогледахме, аз потрих дланите си с предусещане, а той се изкашля с разбиране. И веднага щом приключихме с плевнята, едва ли не на бегом се втурнахме да търсим вратата, на която би могъл да стане ключът.
Стана на една от вратите на първия етаж. Ключалката щракна, радостно завъртях бравата, отворих вратата и… Застенах разочаровано. Голямата празна стая изглеждаше така, все едно че през нея бе минало кално свлачище.
– Не разбирам! – Нададох вой аз. – Как е възможно такова нещо? Та това е стая, откъде се е взела толкова мръсотия?
– Вика! – Тимар разтърка ухото си. – Не крещи така, оглуши ме.
– Ама погледни бе, Тим! Погледни! Ненормална работа. Откъде се е взело всичко това?
– Ех, Вика… В магическия свят всичко е възможно, даже и блатиста тиня по стените и тавана.
И ние заедно погледнахме с тъга към тавана, където наистина имаше засъхнали буци глина и тиня.
– Мдаа. Добре де, утре ще се заемем. Ще ми помогнеш ли?
– Разбира се, че ще ти помогна, иска ли питане – изсмя се Тим.
– Благодаря ти – въздъхнах и се зарадвах вътрешно, че при мен се появи неочакван помощник. – Тим, слушай, няма ли да е добре да изплакнем ваната днес? Ти ли ще отидеш да я измиеш, а аз да приготвя вечерята, или обратното? Как си с готвенето?
– Нормално. Живеехме двамата с дядо ми, така че умея да готвя.
– О, давай тогава ти се заеми с яденето, а аз със санитарния възел. Така е по-просто, а после ще те науча как да използваш всичко. И ще ти обясня кои препарати за какво са.
Предадох на Тим продуктите, обясних му как да използва котлона, рендето и миксера и отидох в банята. Там нямаше нищо за чистене, като се има предвид, че Къщата я беше направила съвсем наскоро. Но въпреки това плочките и санитарната техника бяха покрити с тънък слой прах, както се получва при дълго затворените помещения. Така или иначе, трябваше да се почисти. С което се и захванах, въоръжена с парочистачката и препаратите за почистване. Не знам, но парочистачката наистина е мегавещ! Пък и е толкова мощна!
Тимар приятно ме изненада. Когато се измъкнах от светещата от чистота вана, доволна от резултата на своя труд, почувствах вкусните миризми, които се носеха от кухнята.
– Мирише вкусно – погледнах Тимар и хищнически се облизах. – С какво ще ме зарадваш?
– Месо с картофи в гърненца – усмихна се върколака, отвличайки се от рязането на доматите. – И салата. Еха, ама си се омазала! – и той се изхили.
– Себе си виж! – аз също се изхилих. – Има ли още много да чакаме? Ще успеем ли да се изкъпем?
– Ще успеем, има още петнадесет минути.
– У-у-у, малко е. Никак няма да успея – минах и прибрах бутилките с препарати в шкафа. – Слушай, тогава ти иди да си вземеш душ. Ти си момче, не ти отнема много време за това. А аз ще наглеждам храната. Ще отида в банята след вечеря.
– Както кажеш – Тим послушно остави ножа настрани.
Не, все пак е добро момче. Не спори, не се доказва, умее да готви, помага в домакинството. Някое момиче ще случи на мъж.
И отправих върколака в банята да изучава благата на цивилазията на двадесет и първия век и да пробва гела за душ и шампоана, които купих специално за него. Все пак моите цветни гелове не са много подходящи за момчето. Нека се възползва от уханието на мъжкия „Морски бриз“. След десет минути излезе от банята – благоухаещ, чист, преоблечен в новите дрехи, които му бях купила днес.
– Ама ти си истински красавец! Остава само да те подстрижем нормално и да те поохраним – и ще бъдеш неотразим! – Огледах го с удоволствие, а той се изчерви и смутено приглади косите си.
А после го похвалих за вкусната вечеря и той отново се червеше, а аз само му се чудех. Едва ли ще срещнеш в нашия свят шестнадесетгодишни момчета, които да умеят толкова много, при това да имат добър характер и да не са се отучили да се изчервяват. Жалко.
След цял един час в банята, където изпитах невероятно удоволствие и се наслаждавах, легнахме да спим. И отново ми се присъни същия онзи мъж, като миналия път. Светлите коси, спокойните очи и съвършено неразличимите черти на лицето.
През следващите няколко дни ние с Тимар буквално като две Пепеляшки се занимавахме с почистване, миене и изгребване на боклука. Оказа се, че за да измием стаята, която не просто бе окаляна и прашна, а чудовищно мръсна, не е като да направиш банално почистване. Изстъргахме буците глина от стените и тавана, навлажнявахме и стържехме, отмивахме и измитахме камъните и клонките. Как всичко това се е озовало в затворена стая със затворени прозорци и цели стъкла – е истинска загадка. Между другото, намерихме още един ключ. При това на такова място, че можехме само да стоим с отворени уста и озадачено да се спогледаме. Той беше в буца глина, залепена на тавана. А когато тя след нашите действия падна на пода, от нея изпадна ключът. С Тимар мълчаливо го изгледахме, после се спогледахме, огледахме с тъжен поглед стаята и без да сме се наговорили, го сложихме в едно чекмедже в кухнята. Да отворим още една омазана стая като тая вече нямахме морални сили. Като свършим с тази, тогава ще продължим нататък.
В крайна сметка, след целия наш труд стаята светна. Голям прозорец. Висок таван, квадратна форма, около двадесет и пет квадратни метра. Дали да не я направя стая за гости?
Намереният ключ стана на вратата на стая от втория етаж, разположена над банята. Тя също се оказа баня. Абсолютно идентична с първата, ако не се смята, че плочките тук бяха светлосини, а картината от цветно стъкло на прозореца изобразяваше плаж и ивица море, простираща се в далечината. В процеса на почистването и се намери и трети ключ, и отново за стая от първия етаж.
Тази стая беше по-малка от съседната. Не толкова мръсна, само затрупана с парчета хартия, счупени кутии, прилични на щайги за вино, а в ъгъла до прозореца в разбито сандъче – поредният ключ. За стая на втория етаж.
В общи линии така си прекарвахме времето. От сутрин до вечер, без да подгънем крак, чистехме поредното помещение, последователно се сменяхме за приготвянето на храната и много си говорехме. Щом се изморявахме, започвахме да нареждаме пъзела на паното от плочици върху масата в столовата. Той беше вече нареден наполовина и аз планирах да го залепя на мястото му, веднага щом го довършим.
Денят завършваше по един и същ начин – напъхвахме купчината омазани в процеса на чистене дрехи в пералнята, която беше и със сушилня, и докато тя ги переше и сушеше, сядахме да вечеряме. Не успях да уредя да бъдат прекарани тук нито телефон, нито Интернет. Затова ни оставаше само възможността да си говорим. Аз разказвах на Тимар за себе си и за живота си. А Тимар на мен за детството си, за града, в който е израснал, и въобще за неговия свят.
А Къщата все така ни радваше с играта „Намери ключа“. Едва свършвахме с чистенето на поредната стая и намирахме ключа за следващото помещение на съвсем неочаквано място. По такъв начин на първия етаж вече имахме в наличност: антре, хол, баня, кухня-столова и четири стаи. В разположението на стаите имаше определена погрешност – не беше възможно къщата да е планирана да бъде толкова явно изкривена. Четири стаи от едната страна и кухнята, макар и комбинирана със столова – от другата. Но на първия етаж нямаше повече врати. Поне засега.
Втория етаж ни зарадва с баня и шест стаи. Как беше възможно това, нямах никакво понятие. Струваше ми се, че вътре в къщата изобщо всички помещения бяха разположени в напълно произволен ред, нямащ нищо общо с външните стени. Според външния вид на къщата по никакъв начин не можеше да предположиш, че вътре има толкова много стаи. Защото това просто не можеше да бъде. Но беше.

/*Къщата с привиденията“ – заглавието на няколко игрални филма./

Назад към част 3                                                              Напред към част 5

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!