Глава 2
ПОВТОРНО ЗАПОЗНАВАНЕ
Няколко дни по-късно господин Кадам ни повика да се съберем в трапезарията. Докато всички сядахме около масата, тайно се надявах, че няма лоши новини и че Локеш не ни е открил отново.
– Бих искал да предложа една идея – започна господин Кадам. – Измислих начин да можем да се откриваме взаимно, ако случайно някой бъде похитен. Няма да е удобно, но смятам, че извество неудобство е малка цена, за да се погрижим никой да не се загуби.
Той отвори една кутия и извади найлонов пакет. Вътре имаше черен кадифен вързоп, от който се показаха пет дебели спринцовки с игли, големи колкото бодлите на гигантски таралеж.
Нервно попитах:
– Емм, господин Кадам? Какво точно имахте предвид „малко неудобство“?
Той отвори първата спринцовка и извади бутилка солен разтвор и няколко мокри кърпички.
– Чували ли сте за РЧИЧ (Radio Frequency Identification)(Радиочестотен Идентификационен Чип)?
– Не – отвърнах разтревожетно, докато го гледах как внимателно взема лявата ръка на Кишан, избърсва мястото между палеца и показалеца с влажна кърпичка, а после намазва същото място с жълт тропически мехлем.
– Това е съкращение от радиочестотни идентификационни чипове. Имплантират се на животни.
– Имате предвид за проследяване на китове и акули? Такива неща?
– Не точно. Тези са по-големи и се изхвърлят от тялото, когато се изтощят.
Рен се наведе напред и вдигна чип, голям колкото зрънце ориз:
– Прилича на това, което Локеш ми имплантира.
Той остави чипа и бавно потри ръце, загледан в далечината.
– Болеше ли? Можеше ли да го почувстваш под кожата си? – Попитах предпазливо, опитвайки се да го върна от мрачното място, където беше отишъл – каквото и да беше то.
Рен издиша и ми се усмихна леко:
– Тогава болката беше минимална, но, да, можех да го почувствам под кожата си.
– Този чип е различен – господин Кадам се поколеба и добави: – Не е наложително да ги използваме, но мисля, че ще бъдат в защита за всички ни.
Рен кимна в знак на съгласие и господин Кадам продължи:
– Тези са донякъде подобни на чиповете, които слагат на домашните любимци. Излъчват честота, обикновено десетцифрено число, което може да се сканира през кожата. Чиповете са поставени в синтетично стъкло, за да се предотврати съприкосновението им с влагата. Такива за хора още не са често срещани, но започват да получават одобрение за медицински цели. Те идентифицират медицинските проблеми, алергиите, видовете лекарства, които човек взема в момента.
Вкара малко солен разтвор в спринцовката и замени по-малката игла с огромна. После сложи един чип в жлеба на иглата. Прищипа кожата между палеца и показалеца на Кишан и внимателно вкара иглата. Извърнах поглед.
Без да се смути, господин Кадам продължи:
– Сега за едрите морски животни, за които говорихте, изследователите използват сателитни чипове, които предават всичко – от настоящото местонахождение в географска дължина и ширина до дълбочината, на която се намира животното, продължителността на гмуркането и скоростта на плуване. Този вид чип е външен и прикрепен към батерията, която накрая се използва в предаването на информация. Повечето от тях издържат само кратко време, но някои от по-скъпите могат да издържат няколко месеца.
Той притисна топче памук към ръката на Кишан, извади иглата и покри мястото с лепенка.
– Рен?
Кишан и Рен си размениха местата и господин Кадам отново започна същата процедура с Рен.
– Има някои вътрешни чипове, имплантирани на морски животни, които могат да записват сърдечния ритъм, температурата на водата, телесната температура и дълбочината, на която се намира животното. Много от тях предават информация на сателитите, когато животното се покаже на повърхността.
Той избра нова спринцовка, изтегли малко солен разтвор, замести иглата с по-голямата и сложи нов чип в жлеба. Когато хвана кожата между пръстите си и се приближи, направих гримаса. Рен ме погледна в очите. Усмихна се и каза:
– Лесно е, като да изядеш парче пай с праскови.
Пай с праскови. Цветът се отдръпна от лицето ми.
Той се опита да ме успокои:
– Не, наистина. Не е толкова лошо.
Усмихнах се немощно:
– Не съм сигурна, че моята поносимост към болка и твоята са еднакви, но ще оцелея. Та, казвахте, господин Кадам…?
– Да. Следователно проблемът с РЧИЧ и сателитните чипове е захранването. Това, което имаме тук, технически не е на пазара и вероятно никога няма да бъде поради всеобщия страх на хората от кражба на самоличността и това, че правителствените организации ще ги следят. Почти всяка технологична разработка може да се използва или в помощ, или във вреда на човечеството. Разбирам страха, свързан с такова устройство, но съществуват множество обосновани причини за проучване на технологии като тази. За късмет, имам връзки с военните, а те често стигат там, където други се боят да пристъпят. Нашите чипове могат да правят всички тези неща и много, много повече, като прехвърлят данни постоянно, дори над и под морското равнище.
Той свърши с Рен и ме погледна. Колебливо избутах стола си назад и си размених мястото с Рен. Когато седнах, господин Кадам ме потупа по ръката. Открих, че съм се втренчила в иглата, докато той отново ги сменяше. Избра ръката, която не беше белязана с направената от Фет татуировка, и повтори процедурата с влажната кърпичка и мехлема.
– Давам ви тропическо лекарство, което ще притъпи чувствителността на това място, но въпреки това инжекцията ще боли.
– Добре.
Той сложи един чип във връхчето на голямата игла. Когато стисна кожата ми, затворих очи и напрегнато поех дъх през стиснатите си зъби, докато намери подходящото място.
Топлата ръка на Кишан хвана моята и той каза нежно:
– Стискай толкова силно, колкото е нужно, Келс.
Господин Кадам бавно вкара иглата. Болеше. Чувството беше сякаш вкарваше в ръката ми една от огромните игли за плетене на баба ми. Стиснах пръстите на Кишан и задишах бързо. Изнизваха се секунди, които ми се струваха като минути. Чух господин Кадам да казва, че трябва да влезе по-надълбоко.
Не успях да задържа изхленчването от болка и се загърчих в стола си, докато той завъртя иглата и я избута по-навътре.
Ушите ми запищяха, а гласовете на всички станаха дрезгави и неясни. Щях да припадна. Никога не съм се смятала за хленчеща слабачка, но осъзнах, че ми призляваше от игли. На косъм от припадъка, леко отворих очи да погледна Рен.
Той ме наблюдаваше загрижено. Когато погледите ни се срещнаха, той се усмихна с любимата ми крива усмивка, сладкото изражение, което пазеше само за мен, и за момент болката изчезна. За този кратък миг си позволиг да повярвам, че той още е мой и че ме обича. Всички други в стаята изчезнаха и останахме само ние.
Прииска ми се да можех да докосна бузата му и да отметна назад копринено гладката му коса, или да прокарам пръсти по извивката на веждите му. Взрях се в красивето му лице и оставих онези чувства да ме завладеят; в този миг почувствах призрака на емоционалната ни връзка.
Беше просто едва доловим шепот, като ухание, донесено то бриза, който повява твърде бързо, носейки със себе си спомен за нещо, което не можеш напълно да уловиш. Не бях сигурна дали беше трик на светлината, мигновено мяркане на нещо рейлно, ли нещо, което си измислях, но плени цялото ми внимание. Цялото ми същество беше фокусирано върху Рен до такава степен, че когато господин Кадам издърпа иглата и я замести с памучен тампон, осъзнах, че бях пуснала ръката на Кишан.
Гласовете отново нахлуха в съзнанието ми. Кимнах в отговор на въпроса на Кишан дали съм добре и отново преместих поглед от ръката си към Рен, но той беше излязъл от стаята. Господин Кадам помоли Кишан да му асистира за поставянето на собственото му проследяващо устройство. Започна да обяснява разликата между нашата технология и другите, които беше описал.
Слушах с половин ухо, но все пак го чух да казва, че можем взаимно да получаваме достъп до чиповете си с нови клетъчни телефони, които след това раздаде. Обясни как работи източникът на енергия. Кимнах, но едва когато Кишан си тръгна, излязох от транса си. Господин Кадам ми предложи аспирин и вода, глътнах хапчетата и се отправих към спалнята си.
***
Измъчвана от безпокойство и неудобство, лежах върху завивките си, безуспешно опитвайки се да заспя. Ръката ми беше възпалена и не можеше и дума да става да я пъхна под бузата си, докато спя.
Чух тихо почукване на вратата.
– Влез.
– Чух те да се въртиш и мяташ и предположих, че още си будна – каза Рен, като затвори тихо вратата зад себе си. – Надявам се, че не те безпокоя.
Седнах и щракнах лампата до леглото.
– Не. Всичко е наред. Какво става? Искаш ли да излезем на верандата?
– Изглежда, че Кишан трайно се е заселил там.
– О – погледнах през прозореца и видях черната опашка, увиснала през ръба на двуместното канапе, да потрепва напред-назад.
– Ще говоря с него за това. Не е нужно да ме пази като бебе. Тук съм в пълна безопасност.
Рен сви рамене:
– Той обича да те наглежда.
– Е, за какво искаш да говорим?
Той седна на ръба на леглото ми.
– Аз…не съм съвсем сигурен. Как е ръката ти?
– Щипе. Твоята как е?
– Вече заздравя – вдигна дланта си за оглед.
Взех ръката му и я разгледах. Не можех да забележа, че под кожата му има нещо. Той обви пръсти около моите за миг. Изчервих се, а той леко допря задната част на пръстите си до топлата ми буза, от което кожата ми пламна още по-силно.
– Изчервяваш се.
– Знам. Съжалявам.
– Не съжалявай. Това…много ти отива.
Седнах много неподвижно и гледах изражението му, докато той се концентрираше върху лицето ми. Повдигна ръка и докосна кичур от косата ми. Прокара пръсти по дължината и. Поех си дъх през зъби и той също – но по различен начин. Мънистена капчица под се стеча от челото му надолу по слепоочието, когато се отдръпна назад.
– Добре ли си?
Той затвори очи и вдиша дълбоко:
– По-лошо е, когато те докосвам.
– Тогава не ме докосвай.
– Трябва да превъзмогна това. Дай ми ръката си.
Сложих дясната си ръка в неговата и той я покри със своята лява. Затвори очи и задържа ръката ми за цяла минута.Почувствах леко треперене в горната част на ръката му, докато внимателно държеше моята. Накрая ме пусна.
– Време ли е да се преобразиш отново в тигър?
– Не. Имам още време. Сега мога да оставам в човешки образ по дванадесет часа.
– Тогава какво има? Защо трепериш?
– Не знам. Усещането е сякаш нещо ме изгаря, когато те докосвам. Стомахът ми се присвива от спазми, зрението ми се замъглява и размазва, а главата ми пулсира.
– Пробвай да седнеш ето там – посочих дивана.
Той упорито седна на пода с гръб към леглото и вдигна коляно, за да облегне лакътя си на него.
– Така по-добре ли е?
– Да. Изгарящото усещане го няма, но неясното зрение, главоболието и стомашните спазми си останаха.
– Чувстваш ли болка, когато си в друга част на къщата?
– Не само докасването до теб поражда изгаряща болка. Когато те виждам и чувам, това предизвиква другите симптоми в различна степен. Ако седиш достатъчно надалече, е само лек спазъм. Просто е неудобно и се налага да се боря с порива да се махна. Да държа ръката ти, е като да пипам разжарени до червено въглени.
– Когато най-напред се върна и говорихме, ти сложи крака ми в скута си. Това не болеше ли?
– Кракът ти беше върху възглавницата. Докоснах го само за няколко секунди, а тогава и без друго изпитвах толкова силна болка, че малко повече едва ли ми е направила впечатление.
– Да пробваме. Застани ето там до вратата на банята, а аз ще отида в другия край на стаята.
Той се премески.
– Е, как се чувстваш точно сега?
– Сякаш трябва да се махна оттам. Неудобството намаля, но колкото по-дълго оставам, толкова повече ще се влошава.
– Нуждата да се махнеш стряскащо чувство ли е, сякаш трябва да бягаш, за да спасиш живота?
– Не. Това е отчаяние, което се натрупва… както когато задържаш дъха си под водата. Отначало всичко е наред, може би дори е приятно, но скоро започва да ми се струва, че дробовете ми крещят за въздух и едва сдържам да не си проправя път с нокти.
– Хмм, може би имаш ПТСР.
– Какво е това?
– Постравматично стресово разстройство. Това е състояние, в което изпадаш, когато си бил изложен на ужасна травма и силен стрес. Обикновено от него страдат войници на бойното поле. Помнишли, като каза на Кишан, че когато си чул името ми, всичко, което си можел да си представиш, е било кък Локеш те разпитва и изтезава?
– Точно. Предполагам, че част от това още е налице. Но сега, когато те познавам по-добре, вече не те свързвам с него толкова много. Сега мога да разгранича това от теб. Не се е случило заради теб.
– Част от симптомите ти с мен може още да са свързани с това. Може би имаш нужда от терапевт.
Рен се подсмихна:
– Келси, първо на първо, един терапевт би ме пратил в приют за душевноболни, задето твърдя, че съм тигър. Второ, кървавите битки или болката не са ми чужди. Локеш не ме изтезаваше за първи път. Определено това беше прижевяване, което не бих искал да понеса отново, но знам, че вината не е твоя.
– Не ставаш по-малко мъж, ако понякога молиш за помощ.
– Не се опитвам да се правя на герой, ако това искаш да кажеш. Ако това те кара да се чувстваш по-добре –-вече започнах да говоря с Кишан по този въпрос.
– Кишан проявява…. изненадващо съчувствие. Сега е различен човек. Каза, че се е променил заради теб. Ти си му повлияла. Извадила си на светло една негова страна, която не съм виждал, откакто почина майка ни.
Кимнах:
– Той е добър човек.
– Говорихме за много неща. Не само за Локеш, но и за миналото ни. Той ми разказа за Йесубай и как двамата сте се сближили.
– О. – За един изпълнен с паника миг са запитах дали Кишан беше споделил с Рен други нещо, като например чувствата си. Не бях сигурна, че искам да засягам тази тема, затова я смених. – Не искам да изпитваш болка или да страдаш, когато си близо до мен. Може би за теб ще бъде по-добре да ме избягваш.
– Не искам да те избягвам. Харесвам те.
– Наистина? – Не можах да сдържа усмивката си.
– Да. Предполагам, че затова съм излизал с теб – каза той сухо. Плъзна се на пода и облегна гръб на вратата на банята. – Да видим колко дълго мога да издържа. Приближи се.
Послушно пристъпих няколко крачки напред. Той отново ми направи знак:
– Не. По-близо. Седни на леглото.
Седнах на леглото и наблюдавах лицето му за признаци на болка.
– Добре ли си?
– Да. – Той изпружи дългите си крака и ги кръстоса. – Разкажи ми за първото ни излизане на среща.
– Сигурен ли си?
– Да. Сега е поносимо.
Примъкнах се до ръба на леглото най-далече от него, пропълзях под завивките и сложих възглавница в скута си:
– Е, добре, първата ни среща вероятно е онази, на която ме подлъга да излезем.
– Кога беше това?
– Точно след като напуснахме Кишкинда. В онзи ресторант в хотела.
– Ресторантът? Онзи ли, точно след като получих обратно шест часа?
– Да. Какво си спомняш за това?
– Нищо, освен че вечерях за първи път от столетия в хубав ресторант с маса, отрупана с храна. Чевствах се … щастлив.
– Ха! Е продполагам, че наистина си се чувствал щастлив. Беше много самодоволен и флиртуваше безсрамно със сервитьорката.
– Така ли? – Той разтри челюста си. – Дори не си спомням сервитьорката.
Изсумтях:
– Как така винаги знаеш точно какво да кажеш, дори когато не можеш да си спомниш нищо?
Той се ухили:
– Сигурно е дарба. Е, за сервитьорката…. хубава ли беше? Разкажи ми повече.
Описах срещата ни и как се карахме на вечеря. Разказах му как беше поръчал истинско пиршество и беше помолил господин Кадам да ме заведе там. Описах колко красив е изглеждал, как бяхме спорили и как го настъпих с всичка сила по крака, когато намигна на сервитьорката.
– Какво стана след вечеря?
– Ти ме изпрати обратно до стаята ми.
– И?
– И… нищо.
– Не те ли целунах за лека нощ поне?
– Не.
Той повдигна вежда:
– Това не звучи типично за мен.
Засмях се:
– Не че не искаше. Наказваше ме.
– Наказвах те?
– В известен симсъл. Искаше да призная чувствата си.
– А ти не го направи.?
– Доста съм упорита.
– Разбирам. Значи сервитьорката флиртуваше с мен, а?
– Ако не спреш да се хилиш при мисълта за сервитьорката, ще те ударя с юмруг по ръката и ще ти причиня физическо неразположение.
Той се засмя:
– Не би го направила.
– Бих.
– Твърде бърз съм, за да ме доближиш.
– Да се обзаложим ли?
Пропълзях по леглото, докато той ме наблюдаваше с развеселено изражение. Надвесих се отстрани, свих в юмрук здравата си ръка и замахнах, но той бързо се извъртя и се дръпна, изправи се на крака и сега стоеше в долния край на леглото. Слизайки от леглото, заобиколих отстрани, опитвайки се да го приклещя в ъгъла. Той се засмя меко и ми направи знак да се приближа. Тръгнах бавно към него.
Той остана да стои, без да помръдва, с лека уверена усмивка, и ми позволи да го доближа. Кагато бях на пет стъпки от него, усмивката му изчезна. Отдръпна се на няколко крачки и се вкопчи за опора в облегалката на дивана, като си пое дълбоко дъх няколко пъти.
– Мисля, че това е всичко, с което мога да се справя тази вечер. Съжалявам, Келси.
Направих няколко крачки назад и казах меко:
– И аз съжалявам.
Той отвори вратата и ми се усмихна леко:
– Мисля, че този път беше по-лошо, защото докосвах ръката ти толкова дълго. Болката се натрупва твърде бързо. Обикновено стоенето до теб не ми въздейства толкова силно.
Кимнах.
Той се ухили:
– Следващия път просто ще трябва да помня да те докосна в края на вечерта. Лека нощ.
– Лека нощ.
***
Няколко дни по-късно нашето приключение за развалянето на проклятието на тигрите започна отново. Отправихме се да се видим с Шамана Фет, който най-накрая беше отговорил на пратенака на гжсподин Кадам и беше посочил, че иска да види „Тригри, Келси и специалните дарове на Дурга“.Настояваше само ние тримата да предприемем пътуването.
Макар да не изказах гласно мисълта, надявах се Фет с неговите странни, мистични ритуали и билкови отвари да успее да върне изгубената памет на Рен.
Макар че Рен и аз се разбирахме много по-добре и двамата братя изглежда бяха в добри отношения след последното ни съвместно пътуване, все още се чувствах малко неловко да съм хваната в капана на ограниченото пространство на колата с два буйни тигъра. Е, ако те решат да безчинстват, просто ще ги поопърля с мълния. Това бързо ще ги научи да не се препират, когато съм наоколо. Казвах си весело и излазох на утринното слънце.
Мъжете стояха до току-що измития и зареден с гориво джип, когато излазох. Господин Кадам сложи пълната с оръжия раница на задната седалка, намигна ми и ме прегъра. Метнах другата раница, в която беше юргана на баба ми, който явно до тук ми носеше късмет, до оръжията ни.
Всички бяхме с туристически обувки и панталони с много джобове и без шевофе, които Рен беше направил с Божествения шал. Беше разгледал различни стилове в интернет и беше накарал Шала да ги създаде в множество цветове. Твърдеше, че ябалковозелената ми блуза ще предпази тялото ми то ултравиолетовите лъчи, попива влагата и същевременно ми позволява да дишам с лекота. Трябваше да призная, че блузата беше много удобна, и за да му покажа колко много я харесвам, бях усукала косата си в две дълги френски плитки и бях вързала в долният им край по една ябълковозелена панделка.
Кишан носеше керемиденочервена блуза от същата тъкан, но имаш джоб на страничния ръб, докато Рен носеше небесносиня блуза без шевове, която прилепваше към мускулестото му тяло. Още беше слаб, но беше започнал да си възвръща формата в седмиците, откакто се беше прибрал. Всекидневните му тренировки с Кишан даваха резултати. На мускулите му очевидно не им отнемаше дълго време да се възстановят.
– Можеш ли изобщо да дишаш в тази блуза? – Подкачих го добродушно. – Вероятно можеше да вземеш един номер по-голяма.
Рен отвърна:
– Блузата е прилепнала, за да не възпира движението.
Изсумтяването ми се превърна в кикот. После, подклаждан от Кишан, кикотът премина в шумни изблици на смях.
– Едвали може да се каже, че тук в джунглата има красиви келнерки, Рен. Няма повод да се перчиш с мускулите си.
Все още смеейки се, Кишан се настани на шофьорското място.
Докато хващах дръжката на вратата, Рен се надвеси и промърмори в ухото ми:
– В случай, че не си забелязала, твоята блуза е също доста впита, Келси.
Устата ми увисна отворена.
– И ето го и него.
Ударих го с юмрук по ръката и изсъсках:
– Ето го кое?
Той трепна и разтри ръката си, но се ухили:
– Твоето прекрасно изчервяване.
Скочи в колата и игриво избута Кишан настрани, така че да може също да слуша инструкциите на господин Кадам за шофиране, заедно с молбата му Кишан да внимава с маневрите и да не блъска колата.
Качих се отзад и закопчах предпазния колан, като реших да не обръщам внимание на лудориите на братята. Те се опитаха да ме въвлекат в разговора, но не им обърнах внимание, като вместо това зарових нос в една книга.
Те говориха през целия път и бях опиянена от разговора им. Никога преди не ги бях чувала да разговарят помежду си толкова …вежливо. Рен разказа на Кишан за първия път, когато ходихме при Фет, и любезно ме помоли да попълня празнините. Помнеше голяма част от станалото. Просто някак забравяше всичко, отнасящо се до мен.
Говорих за амулета на шията ми, за татуировката с къна на ръката, която Фет ми направи, и как разбрахме, че тя ми позволява достъп до митични градове. Рен изобщо не си спомняше това и нямаше представа как се е озовал с мен на разни места извън това, което помнеше. Просто там имаше празнина.
Когато пристигнахме в светилището Явал, Рен изпитваше почти отчаяно желание да излезе от колата и да се махне от мен. Тръгна пеша, като вървеше през дърветата.
Кишан го проследи как отива и посегна зад мен да вземе голямата раница с всички оръжия. Нахлузи я на раменете си и после заключи джипа.
– Ще потегляма ли?
– Разбира се – въздъхнах. – Той вече е доста напред, нали?
– Да. Не прекалено далеч обаче. Лесно мога да последвам дирята му.
Вървяхме мълчаливо няколко минути. Над нас се извисяваха тикови дървета, което беше добре, защото ни пазеха сянка от горещото слънце.
– Ще вървим до езерото Суки, а после ще обядваме и ще си почиваме през най-горещата част от деня.
– Звучи добре.
Слушах хрущенето на стъпките си, докато вървях по орловата папрат, покриваща джунглата. Кишан беше мълчаливо, стабилно присъствие до мен.
– Това ми липсва – каза той
– Кое ти липсва?
– Да вървя из джунглата с теб. Спокойно е.
– Да, когато не бягаме от разни неща.
– Хубаво е. Липсва ми да бъда насаме с теб.
– Никак не ми е приятно да ти го съобщя, но дори сега не сме сами.
– Не. Знам това. И въпреки това съм по-насаме с теб, отколкото от семици насам – той прочисти гърло. – Чух те онази нощ, когато Рен дойде в стаята ти.
– О. Тогава знаеш, че му прилошава в близост до мен. Не може да ме докосне.
– Съжалявам. Знам, че това ти причинява болка.
– По-скоро причинява болка на него.
– Не. Той страда физически. Ти страдаш емоционално. Трудно е да се превъзмогне това. Просто искам да знаеш, че съм тук, ако имаш нужда от мен.
– Знам, че си.
Кишан посегна и взе ръката ми. Погледнах в златистите му очи и попитах:
– Това пък защо?
– Исках да държа ръката ти. Не всеки се присвива от болка, когато те докосне, нали знаеш?
– Благодаря.
Той се усмихна и целуна опакото на дланта ми. Вървяхме мълчаливо още два часа, като се държахме за ръце през цялото време. Отново започнах да размишлявам върху разликите между Кишан и Рен. Рен вечно говореше или пишеше. Обичаше да мисли на глас. Казваше, че невъзможността да общува била най-вбесяващото в това да бъде тигър.
В Орегон Рен ме бомбадираше с въпроси всяка сутрин. Отговаряше на въпроси, които отдавна бях забравила, и говореше за неща, за които бе мислил цели следобеди, докато беше тигър и не можеше да ми каже нищо.
Кишан беше точно обратното. Тих, мълчалив. Обичаше просто да бъде, просто да чевства, просто да изживява нещата, които го заобокаляха. Когато пиеше коренова бира, той се наслаждаваше на преживяването и му отдаваше сто процента от вниманието си. Потапяше се изцяло в заобикалящата го среда и беше доволен да се вглъбява в себе си.
Чувствах се удобно и с двамата. С Кишан можех по-добре да оценя тишината и прородата. Но когато Рен беше наблизо, бях толкова заета да говоря с него и, признавам си, да го гледам, че всичко друго ставаше маловажно.
Кагато езерото Суки се появи пред погледа ни, открихме Рен да подхвърля камъчета във водата. Обърна се към нас с усмивка и видя сключените ни ръце. Изражението му потрепна за миг, но после той ме погледна закачливо и се усмихна отново:
– Време беше да ме настигнете. По-бавни сте от замръзнал мед в хладилника. Умирам от глад. Какво има за обяд?
Смъкнах раницата; блузата ми беше залепнала за кожата. Приклекнах да отворя ципа на раницата:
– Какво би искал?
Рен приклекна до мен:
– Все ми е едно. Изненадай ме.
– Мислех, че не харесваш готвенето ми.
– Нищо подобно. Харесвам го, разбира се. Просто не ми харесва всички да ме зяпате, докато ям, като очаквате всяка хапка да отключи спомен. Всъщност не бих възразил срещу няколко от онези сладки с шоколад и фастъчено масло.
– Добре. Кишан? А ти? – Засенчих очите си с длан и вдигнах поглед към него.
– Просто ми приготви същото, което приготвяш и за него.
Братята отидаха да мятат камъчета в езерото и ги чувах как се смеят, докато се съзтезаваха. Пмолих Златния плод да ни приготви кошница за пикник, пълна с лимонада, пресни бисквити с масло и най-различни конфитюри и мармалади; студена салата с макарони и маслини, домати, моркови и лимонов винегрет; огромна купа пилешко барбекю по хавайски с тръпчив вкус и моите сладки с шоколад и фастъчено масло.
Използвах Божествения шал, за да направя одеяло на червени и бели карета, и го разстлах под едно дърво. Пикникът ни беше готов.
– Обядът е сервиран! – Извиках.
Братята не губиха време. Кишан посегна към пилето, а Рен – към сладките. Плеснах ръцете им и подадох на всеки по една антибактериална кърпичка.
Кишан възропта:
– Келс, триста години ям сурава храна направо от земята. Наистина не мисля, че малко връсотия ще ме убие.
– Може би не, но чистите ръце ме карат да се чувствам по-добре.
Подадох им огромната купа с пилешко и извадих една бисквита от кошницата, намазах я с масло и сложих отгоре сладко от къпини. Облягайки се на дървото, загледах изпъстрената със сенки слънчева светлина през дърветата, докато бавно ядях.
– Колко път има до дома на Фет? На нас с Рен ни отне само около ден да стигнем пеша дотам миналия път.
– Ще трябва да спим в джунглата тази вечер – отговори Кишан. – Намираме се в далечния грай на езерото Суки.
– О. Хей! Запазете ми малко пилешко! – извиках, тъй като купата бързо за изпразваше. – Как може двамата да погълнете толкова много храна само за две минути?
– Така ти се пада, дето зяпаш разсеяно – каза Рен.
– Не зяпах разсеяно. Преценявах околната среда.
– Забелязах. Даде ми добра възможност и аз самият да „преценя околната среда“ – ухили се той, като ме дразнеше нарочно.
Ритнах го по крака.
– Трябваше да ми запазите поне нещичко.
Рен се ухили и ми подаде една от последните пилешки кълки.
– Ти какво очакваше? Две-три миниатюрни пилета да нахранят сва гладни тигъра? Трябва ни нещо с големината поне на….какво ще кажеш Кишан?
– Бих казал, с големината поне на малък бизон.
– Един малък бизон би свършил работа или може би една-две кози. Някога ял ли си кон? – Попита Рен.
– Не, прекалено е жилав.
– Ами чакал?
– Не. Обаче убих няколко. Обичаха да се мотаят наоколо и да ме чакат да приключа с улова.
– Глиган?
– Поне по един на месец.
– Ами… добре ли си, Келси?
– Може ли да сменим темата? – Пилешката кълка увисна в пръстите ми. Взрях се в нея и си представих животното, което е била някога. – Не мисля, че мога повече да ям това. Всъщност повече никакви разговори за ловните ви подвизи по време на хранене. Стига ми, че трябваше да ви гледам как ловувате.
Рен задъвка и подметна закачливо:
– Като се замисля сега, ти си колкото за едно хапване набързо. Не мислиш ли така, Кишан?
Кишена ме огледа със закъчливо пламъче в очите:
– Често съм си мислил, че ще е забавно да преследвам Келси като ловна плячка.
Изгледах го гневно. Той захапа една бисквита и ми намигна.
Рен вдигна колене към гърдите си и се засмя:
– Какво ще кажеш, Келси? Искаш ли да поиграеш на криеница с тигрите?
– Не мисля – заявих надмено, докато внимателно почиствах пръстите си с друга кърпичка.
– О, хайде де. Ще ти дадем преднина.
Облегнах се на ствола на дървото:
– Да, но остава въпросът…какво ще правите, когато ме уловите?
Кишан намаза с масло нова бисквита, докато неуспешно се опитваше да скрие усмивката си.
Рен се подпря назад на лакти и наклони глава, сякаш сериозно обмисляше въпроса:
– Предполагам, че това ще зависи от тигъра, който те хване. Не мислиш ли, Кишан?
– Тя няма да бяга – каза Кишан.
– Мислиш ли?
– Не – Кишан се изправи и предложи да повървим още час-два, после да си устроим лагер за вечерта. Приклекна до мен и ме докосна по рамото:
– Вече е доста горещо. Кажи ми, когато се умориш – каза той и се отправи в джунглата да намери пътеката.
– Кишан е прав. Няма да бягам – потвърдих, докато отпивах от лимонадата си.
Рен въздъхна:
– Толкова по-зле. През повечото време забавната част е в преследването, но подозирам, че в твоя случай залавянето ще е също толкова интересно. – Протегна пръст и го допря леко до бузата ми. – Пак те накарах да се изчервиш.
– Подозирам, че е слънчево изгаряне – казах и го изгледах гневно.
Той се изправи и ми подаде ръка, за да стана. Щом се изправих, веднага я пуснах.
Рен грабна кутията със сладките и каза тихо:
– Не е слънчево изгаряне.
Преметна раницата ми на раменете си и тръгна с големи крачки след Кишан. Останала без никакъв багаж за носене, мислено инструктирах Златният плод и Божественият шал да накарат останките от пикника ни да изчезнат и започнах да подтичвам след Рен.
***
Вървяхме още два часа, преди да се наложи да поискам спиране. Рен се облегна на едно дърво на няколко стъпки от мен, а Кишан направи малка палатка с помощта на Шала.
– Не е достатъчно голяма за два тигъра, Кишан.
– Не е нужно да спим до теб, Келс. Горещо е. Само ще те караме да се чувстваш зле.
– Всъщност нямам нищо против.
Кишан намокри парче плат и го допря до лицето ми.
– Приятно е. – Казах с благодарност.
– Прегряла си. Не биваше да те карам да вървиш толкова за един ден.
– Ще се оправя. Може би трябва да приготвя с помощта на Златният плод вълшебна баня с мляко, а? – Засмях се.
Кишан обмисли предложението и се засмя:
– Една огромна купа мляко с теб в средата може да се окаже малко прекалено неустоима за нас, котките.
Усмихнах се, но бях твърде изтощена, за да измисля по нахакан отговор.
– Сега искам да си отдъхнеш, Келси. Дремни си.
– Добре. – Влязох в палатката, за да измия ръцете и врата си с мокра кърпа. В палатката беше толкова задушно, че скоро бях отново навън. Тигрите – черен и бял – си почиваха в сянката на едно дърво наблизо. Чух тихия ромон на поток. От горещината определено ставах сънлива.
Седнах между тях с гръб към дървото. След като главата ми клюмна за трети път я облегнах на мекия гръб на Кишан и заспах
***
Козина гъделичкаше носа ми. Промърморих и обърнах глава. Чух крясък на птица, отворих очи и видях Кишан да седи облегнат на дървото, наблюдавайки ме мълчаливо. Беше бос и носеше черните дрехи, които се появяваха всеки път, щом се преобразеше в тигър.
– Кишан? – Повдигнах глава, объркана, защото бях заспала върху меката му, самуреночерна козина. Ръката ми беше притисната към бялото рамо на Рен. – Рен? – Бързо се дръпнах обратно до Кишан, който обгърна раменете ми с ръка. – Рен? Съжалявам! Причиних ли ти болка?
Гледах как тигровото тяло на Рен се преобрази в човешко. Както беше на четири крака, той се отласна и приклекна. Бялата му риза отразяваше отблясъците на късното следобедно слънце, докато той ме оглеждаше замислино:
– Не ме заболя.
– Сигурен ли си?
– Да. Тисе движеше насън. Не ми причини изгарящо усещане, нито изобщо някаква болка.
– Колко време?
– Малко повече от два часа.
– Не почувства ли нужда да се измъкнеш? Да се махнеш от мен?
– Не. Чувството беше…хубаво. Може би трябва да бъда тигър близо до теб по-често.
Той се усмихна, преобрази се обратно в тигър, приближи се до мен и завря нос в лицето ми. Засмях се, неловко посегнах зад ухото му и го почесах. Той издаде дълбок гръден ръмжащ звук и се сниши до мен, като завъртя врата си, за да мога да стигна до другото ухо.
Кишан прочисти гърло, изправи се и се протегна.
– Докато вие двамата се…опознавате отново, аз ще се поразтъпча малко, може би ще ида да дебна малко плячка просто за забавление.
Изправих се и сложих длан на бузата му.
– Гледай да не се хванеш в някой капан.
Кишан повдигна ръка, сложи я върху моята и се усмихна:
– Ще се справя. Ще се върна след час-два, около залез слънце. Можеш да се упражняваш да ме проследяваш с новия клетъчен телефон, ако искаш.
Кишан се преобрази в черен тигър. Погалих го за миг по главата, после той изтича в джунглата.
Настаних се до Рен с устройството за проследяване на клетъчния телефон. Отне ми почти един час, за да проумея как работи. Екранът изглеждаше като екран на Google. Аз бях точката, означена с „Ке“. Рен беше „Р“, Кишан беше точицата с надпис „К“ и можех да видя проблясващата му светлинка се движи по екрана. Беше на около две мили разстояние, придвижвайки се бързо на изток.
Като разширих картата, пазбрах как да доближа и увелича местоположението та господин Кадам и Нилима. Ако докоснех точката, обозначаваща някого от тях, изникваше прозорче, което ми съобщаваше точната географска ширина и дължина, както и жизнените им показатели. Страхотно малко устройство.
Погалих разсеяно козината на Рен и обясних как работи всичко. Ушите му потрепваха напред-назад в знак на внимание. После той внезапно скочи на крака и се взря в притъмняващата джунгла.
– Какво? Какво има?
Рен се преобрази в човек:
– Влез в палатката и затвори ципа.
– Няма ципове. Шалът не може да ги прави. Какво има там?
– Кобра. Надявам се, че ще продължи нататък и ще ни остави на мира.
Влязох в палатката, докато той се преобразяваше отново в тигър.
Рен изчака отвън. Надникнах и видях огромна змия с черни и маслиненозелени шарки да се плъзга от джунглата. Главата ѝ беше непропорционално по-голяма от тялото ѝ. Когато видя Рен, тя спря да вкуси въздуха. Рен изръмжа тихо и главата на змията се изстреля нагоре, което разкри бледожълтата кожа на корема ѝ. Когато качулката ѝ се разтвори и тя изсъска предупредително, осъзнах, че виждам кралска кобра.
Рен не помръдваше. Змията вероятно щеше да си продължи по пътя, ако не вдигахме шум. Тя сведе глава и се плъзна още няколко инча напред, но после видях Рен да поклаща глава точно преди силно кихане да разтърси тялото му. Змията отново вдигна горната част на тялото си и изстреля две струйки отрова от зъбите си на около три крачки. За щастие, струята не уцели очите на Рен, иначе вероятно щеше да го ослепи. Кобрата се приближи малко и пробва отново.
– Рен! Дръпни се назад! Прицелила се е в очите ти!
Нещо се размърда в раницата ми. Беше друга змия! През мъничката пролука в раницата ми се провря златиста глава и се изстреля от палатката.
Фаниндра?
Рен отстъпи назад, а аз развързах два възела, за да може да влезе в палатакта при мен. Загледахме отвътре.
Фаниндра стигна с лъкатушене до кралската кобра, вдигна глава и отвори качулката си. Смарагдовите ѝ очи проблязваха въпреки намаляващата слънчева светлина. Кобрата се люшна напред-назад, вкуси въздуха, а после наведе глава под нейната. Фаниндра бавно сведе глава и я опря върху тази на кобрата, която прокара своята надолу по дължината на тялото ѝ, обърна се и се оттегли, плъзгайки се бързо през джунглата. Фаниндра се върна в палатката, нави се на кълбо, прибра главата и се превърна в неодушевен предмет.
Рен се преобрази в човек.
– Извадихме късмет. Това беше разгневена змия със собствено мнение за нещата.
– Фаниндра я укроти доста бързо.
В палатката беше станало тъмно. Сините очи и усмивката на Рен проблеснаха в здрача. Почувствах леко докосване по челюстта.
– Красивите жени имат този ефект върху мъжете.
Той се преобрази отново в бял тигър и седна в краката ми. Кишан скоро се върна и издаде гърлен звук, подобен на тракане, докато влизаше в лагера. След като се преобрази, промуши глава в палатката:
– Защо се криете?
Излязох навън и му разказах за змията.
– Какъв беше този звук, който издаде току-що? – попитах, докато се заемах да приготвя вечерята.
Рен се преобрази в човек и седна срещу мен. Подадох му чиния, докато отговаряше вместо Кишан:
– Нарича се пуфтене. Това е тигърски поздрав.
Примигнах и погледнах Рен:
– Никога не си правил това.
Той сви рамене:
– Предполагам, че никога не съм искал.
Кишан изсумтя:
– Така ли се казва? – Смушка Рен с лакът. – Преполагам, че вече знам какво са казвали всички онези тигрици. Къде научи това?
– В зоологическата градина.
– Хм.
Рен се ухили:
– Значи… ти и тигриците, а? Имаш ли нещо, което искаш да споделиш, Кишан?
Кишан натика пълна вилица храна в устата си и промърмори:
– Какво ще кажеш да споделя юмрука си с лицетото ти?
– Оу. Ти си бил чувствителен. Сигурен съм, че твоите приятелки тигрици са били много привлекателни. Е, станах ли чичо?
Кишан изръмжа сърдито и остави чинията си. Преобрази се в тигър и изрева.
– Добре. Достатъчно – заплаших ги аз. – Рен, искаш ли да споделя с Кишан историята за програмата ти за развъждане на бели тигри?
Рен пребледня:
– Знаеш за това?
Усмихнах се палаво:
– Да.
Кишан отново се преобрази в човек, взе чинията си и се усмихна:
– Моля те, продължавай, Келс. Разкажи ми всичко за това.
– Добре – въздъхнах. – Да изкараме всичко наяве. Кишан, някога включвал ли си се в някакви …. безразборни действия с тигрици?
– Ти какво си мислиш?
– Просто отговори на въпроса.
– Разбира се, че не!
– Така си и мислих. Рен, вече знам, че ти също не си, макар че в зоологическата градина много упорито са се опитвали да те накарат да заплодиш някоя тигрица. Сега без повече закачки или разправии по тази тема, иначе ще ви зашеметя с мълния. Очаквам и двамата да покажете най-доброто си поведение на свобода. – Ухилих се. – Хмм… може би е добре да инвестираме в шокови нашийници за вас двамата. Не, по-добре, не. Ще бъде прекалено изкушаващо за мен.
И двамата изсумтяха, но скоро се успокоиха и всеки погълна по пет порции от вечерята.
След като се нахранихме, Кишан запали огън, за да държи животните на разстояние, а аз им разказах историята за лъва и мишката, но я промених, така че да разказва за тигър със забит в лапата шип от бодливо свинче. Това доведе до разговор за ловуване и най-страхотните ловни истории на братята, по време на които вътрешно се гърчех от ужас и се опитвах да не им обръщам внимание.
Докато гледахме залеза, Кишан ме беше обгърнал с ръка и описваше промените, които може да почувства в джунглата, докато денят се превръща в нощ. Беше запленяващо, но също и плашещо да знам точно колко много създания започваха да се движат из дърветата по залез.
По-късно през тази гореща и задушна вечер аз пропълзях в мъничката си палатка, легнах върху спалния чувал и се увих като мумия в лекото одеяло.
Рен провря глава вътре да види как съм и се засмя:
– Винаги ли правиш така?
– Само когато съм на къмпинг.
– Знаеш, че буболечките пак могат да влязат там.
– Не казвай това. Искам да живея в невежество.
Чух тихия му смях, докато връзваше връзките вместо мен.
След като прекарах един неспокоен час в мятане напред-назад, Кишан се появи на входа на палатката:
– Не можеш да заспиш ли?
Подпрях се на лакът:
– Наистина предпочитам да имам тигър наблизо. Това ми помага да спя в джунглата.
Кишан въздъхна. Златистите му очи блестяха на лунната светлина.
– Добре, мръдни се.
Щастливо се отместих да му направя място. Той се преобрази в тигър и притисна тяло към гърба ми. Точно се бях настанила, когато почевствах мокър нос до бузата си. Рен беше проврял огромното си тяло м мниатюрното останало пространство и лежеше наполовина върху мен.
– Рен! Не мога да дишам. А ръката ми е затисната под теб.
Той се претърколи и ме близна по рамото. Избутах тежкото му тяло и се извъртях.
Попитах раздразнено:
– Божествен шал, може ли да направиш палатката достатъчно голяма за всички ни, моля?
Почувствах как палатката се разтърсва леко и чух шумолене на конци, докато се разместваха. Малко по-късно бях удобно сгушена между двата тигъра. Търкулнах се на една страна, целунах Кишан по темето и го пагалих по врата.
– Лека нощ, Кишан.
После се претърколих на сругата страна и се озовах лице в лице с моя синеок бял тигър. Потупах го по главата и му пожелах лека нощ, преди да затворя очи. Скоро почувствах козината да ме гъделичка по носа. Главата на Рен беше притисната към лицето ми. Знаех какво иска.
– Добре. – Целунах и него по главата. – Лека нощ, Рен. Заспивай.
Той започна да мърка и затвори очи. Аз също затворих моите и се усмихнах в тъмнината.
Назад към част 3 Напред към част 5
