***
Кенеди не му се доверяваше за нищо. Всъщност имаше чувството, че всичко, което са направили, му е дало възможност. Дийн отново беше уверен в себе си, много по-различен от патетичната фигура, която беше изваял в закусвалнята онзи ден. Вероятно по-късно следобед отново щеше да се върне към хазарта.
– Е, трябва да благодариш на тези твои приятели от мен – каза Дийн и завъртя чашата си с кафе първо в едната, после в другата посока. – Тези момчета поставиха страх от Бога или от дявола в Джими ДеЛука. Не съм мислил, че такова нещо е възможно.
– ДеЛука не е нищо друго освен дребен престъпник и насилник. В момента, в който се изправиш срещу него, той се превръща в купчина желе, като всеки друг побойник. – Отговори Истън. – Той няма топки да твори, няма смелост да работи за себе си – просто се опитва да вземе лесни пари от дегенерати и…
Истън се запъна, улавяйки се, че неволно е обидил брат си.
Очите на Дийн се присвиха, но после той махна с ръка и се засмя.
– Въпросът е, че този човек вече не е в живота ни, братко. Той ми каза, че съм си върнал бизнеса и сме наред. По дяволите, сигурно щеше да ми плати пари, ако го бях помолил.
Истън отпи от кафето си и стисна ръката на Кенеди.
– Колко са финансовите щети за бара ти? – Попита го Истън. – Можеш ли да го преживееш?
– Не знам – каза Дийн и изражението му спадна. – Надявам се. Искам да кажа, че винаги имаме добри публики и какво ли още не. Но нямам представа колко време ще ми отнеме да изпълзя от тази дупка, а сега имам да правя толкова много плащания. Ще видим.
Масата замлъкна и Кенеди нямаше какво да добави. Тя пиеше кафето си и се опитваше да запази приятелско изражение на лицето си.
Дийн заглади дългата си коса, изглеждайки изведнъж по-възрастен.
– Трябва отново да започнеш да ходиш на срещи – каза Истън, а тонът му беше много по-малко приятелски и загрижен. Сега той звучеше като надзирател на Дийн.
– Да, знам. Знам.
– Сериозно говоря. Днес, Дийн.
– Е, днес съм зает. Трябва да стигна до бара и да разбера куп неща…
Истън посочи към него.
– Върви си на срещата. Ако поговорим, а ти ми кажеш, че не си ходил, ще имаме проблем.
Дийн се премести на стола си и челюстта му заработи.
– Хей, не е нужно да ми изнасяш шибани лекции. Знам, че имам много да наваксвам.
Изведнъж Истън седна напред.
– Сложиха ми клещи в устата и започнаха да ми дърпат зъбите, Дийн. – Той плъзна ръкава на ризата си нагоре по предмишницата си. – Изгориха ме с цигарите си. И виждаш какво направиха с лицето ми, нали?
Дийн не можеше да го погледне. Очите му търсеха навсякъде, като накрая се приземиха върху лицето на Кенеди. Той се взираше в нея, сега умоляващо.
– Аз се провалих, нали? Знам, че съм се прецакал. Никога няма да мога да му се отплатя за това, което направи, за да ми помогне. Аз съм шибан неудачник.
Кенеди преглътна.
– Това е трудна ситуация.
– Не искам да бъда неудачник. Не съм искала това.
Истън отново заговори.
– Дийн, просто отиди на шибаното заседание на АК. Спри да се оправдаваш.
Дийн кимна, очите му бяха болезнени и влажни. Той подсмръкна.
– Може би татко ще дойде с мен – засмя се той.
– Татко? – Каза Истън, облягайки се назад, разтревожен.
Кенеди не можеше да повярва на промяната в поведението на Истън. Той сякаш се беше свил на мястото си. Едновременно с това раменете му се прегърбиха, а устните му се отдръпнаха в гримаса.
– Да, това беше част от причината да дойда – каза Дийн и се почеса по челюстта. – Татко е в града и иска да ни види. Е, специално каза, че иска да види теб, брато.
– Ще изям един бургер с него, може би и една бира – каза Истън. – И това е всичко. – Той прокара ръка по масата в жест на окончателност.
– Не знам – каза Дийн и повдигна вежди. – Той иска да прекараме малко истинско време заедно.
– Да прекарваме време? Защо сега?
– Слушай, не стреляй по вестоносеца – каза Дийн с вдигнати ръце. – Знам само, че старецът иска да те види.
Веждите на Истън потъмняха.
– Ти ли му каза нещо, Дийн?
– Може да съм споменал, че си бил пребит от ДеЛука и приятелите му…
Истън отвърна глава и направи физиономия.
– Идиот.
– Говорих за теб, братче. Казвах какво си направил за мен, колко е яко. Искам да кажа, че говорех хубави неща.
– Знаеш как се отнасям към личния си живот – каза Истън и поклати глава невярващо. – Разказа ли му и за това как си прецакал бизнеса си и всичко останало с хазарта и бягството си?
– Слушай, казвах добри неща за теб, но татко се притесни. Това не е моя грешка.
– Никога нищо не е по твоя вина, Дийн. Удивително е как работи това. Прецакваш нещата и някак си нищо от това не ти се лепва.
– Прилепва, братче. Прилепва и ти няма да ми позволиш да го забравя.
Двамата братя се взираха един в друг и в лицата им Кенеди виждаше всички години болка, багаж и история помежду им.
Чувстваше се ужасно, беше като да гледа автомобилна катастрофа на забавен каданс. Дийн се изправи, а Истън вече не го поглеждаше.
– Радвам се, че се отби, Дийн.
– Да, за мен беше удоволствие. – Обърна се Дийн към Кенеди. – Ти си хубаво момиче. Може би ще искаш да помислиш два пъти в какво се забъркваш с този кретен. Той е лоялен, но никога няма да ти позволи да го забравиш. – И тогава Дийн се обърна и се запъти към вратата.
– По-добре отиди на срещата! – Извика след него Истън.
Дийн му измърмори нещо в отговор, отвори вратата, излезе и я захлопна зад себе си.
Цялата къща сякаш се разтресе от силата на удара.
Истън се разсмя с облекчение.
– Какъв пич.
Кенеди се почувства неудобно, сякаш току-що бе станала свидетел на нещо твърде лично за очите ѝ.
– Съжалявам, че се случи – каза тя тихо.
– Всичко е наред. Това е стара история. – Истън се изправи и започна да се разхожда. – Проблемът сега е какво да правим с баща ми.
– Не можеш ли просто да го посетиш за малко? Да излезеш да хапнеш, да поговориш и после да приключиш?
Разбира се, тя се почувства малко лицемерна, като се има предвид фактът, че все още не беше говорила със собствените си родители.
Това обаче е, защото те не са истинските ми родители. Това е различно.
Но дали беше по-различно? Тези двама души я бяха отгледали, а тя се беше отрекла от тях без нито едно обяснение.
Истън се взираше през прозореца и слънчевата светлина проблясваше по косата му, карайки го да прилича на някакъв троянски воин, а може би на ангел.
Нещо, което Микеланджело би нарисувал или изваял.
– Сделка със стария татко – промърмори той. – Ще бъде интересно.
– Значи ще го видиш? – Попита тя.
Той се обърна и я погледна.
– Бог да ми е на помощ, мисля, че е така. Мисля, че той ще ме накара да съжалявам, както винаги го прави.
Кенеди му се усмихна.
– Ще се справим с това заедно.
Но когато Истън се обърна, за да погледне отново през прозореца, усмивката ѝ избледня.
Почувства се уплашена, в стомаха ѝ се отвори яма.
Нещо идваше и тя не знаеше дали са достатъчно силни, за да се справят с него, каквото и да беше то.