ГЛАВА 14
Докато Ерилив се приготвяше, отидох и се преоблякох в удобни дрехи, за посещение на магазини. Леки панталони, тениска, сандали без токчета. Взех чантата си и слязох долу, а Ерилив вече ме чакаше. Беше върнал илюзията на дрехите си и вместо панталон, риза и леки ботуши сега носеше „дънки“ и „тениска“.
– Всъщност аз не мога да разбера как носиш ботуши в тази жега, а? Това е кошмар. – казах му, докато вървяхме към автобусната спирка.
– Не знам. – погледна ме той с недоумение – Предполагам, че сме свикнали с това.
– Ами сега, защо ти трябват ботуши? Е, разбирам, когато ходиш на езда. Аз самата нося ботуши при такива пътувания. Но около къщата и изобщо, като се разхождаш така из града… Не ти ли е горещо?
– Горещо ми е. Но нямам други обувки. – каза той.
– Ясно. Значи ще го поправим. Нека първо отидем до магазина за дрехи и обувки и да ти купим комплект земни дрехи. Останалите дрехи ще можеш да си купиш в Керистрал, когато отидем при граф Илизар.
– Вики, аз нямам твоите пари. – погледна ме с усмивка Ерилив – Ти имаш някакви странни хартиени пари тук, а аз имам златни монети.
– Наясно съм с това. На Земята, разбира се, аз ще платя за дрехите ти.
– Не.
– Какво не?
– Не можеш да платиш за моите дрехи. Ти си жена.
– Мда… Е, тогава у дома ще ми дадеш златните монети и аз ще ги похарча за себе си във Ферин. Или пък можеш да ми купиш нещо на същата стойност. Мисли за това, че аз разменям парите от Лилирея за земни пари. Това устройва ли те?
Ерилив помълча известно време, после неохотно отговори:
– Добре. Но тогава ще приемеш всичко, което избера и купя за теб, без да мърмориш.
– Добре. – усмихнах се.
И така, походът ни започна в един голям универсален магазин, с отделите за мъжки дрехи и обувки. Ерилив, облечен в сини джинси и тениска, впечатляваше всички дами с външния си вид, както и миналия път. После му купихме леки кожени обувки и отидохме в магазина за електроуреди, за да изпълним поръчките на домовиците.
Избрах отговорно всичко, което ми трябваше. Газовата готварска печка беше най-обикновена, без много сложни функции и измишльотини. С магията на домовичката всичко това не е необходимо. Мисля, че домовичката отлично знае за колко минути да сготви пилешкото и за колко минути агнешкото. Горелките са там, фурната е там. Такива дреболии като таймер, възможност за избор на няколко режима на работа и термостат, вече се предлагат във всяка готварска печка. Така че защо да харчите пари за ненужни функции? След като избрах всичко, което фигурираше в списъка, си купих, както беше планирано, и малка електрическа кана, електрически котлон с една плоча, най-малката микровълнова печка и малък хладилник, каквито се поставят в хотелите.
– За какво е това? Твърде малък е за толкова много хора. – Ерилив се изказа скептично, въртейки чайника в ръцете си.
– А, това е за моите стаи. Ако ние с теб искаме да пием чай или кафе късно вечер, какво става? Да отида до кухнята за една чаша?
– Вика, – засмя се той – нима си забравила, че можеш да си поръчаш и всичко ще ти бъде донесено в стаите? Имаш половин замък от слуги.
– Няма как… не е нужно да гоня хората за такава дреболия! – подсмръкнах – Мога сама да си направя чаша чай и да измия чашките.
– Ти все още…
– …много странна. – прекъснах го аз, довършвайки изречението му.
– Съвършено вярно.
– Е добре. На мен това не ми пречи, а ако на някой не му харесва, това си е негов проблем.
– Не, на мен много ми харесва. – той ме гледаше с леко наведена глава.
– Това е добре, значи нямаш проблем с мен. И така… сега един малък телевизор за мен, лазерен принтер с копирна машина и скенер за Арейна и да отидем на касата, аз ще платя всичко и ще поръчам доставка.
След това имаше железария и няколко комплекта тенджери, ножове, мелнички, дъски, някакви купи, чинии… Изобщо всичко, което беше написала Любава.
Единственото нещо, което реших да не купувам тук, беше порцелан. На Земята добрият порцелан е много скъп, докато във Ферин той е с отлично качество, много красив и фин, а и е много по-евтин, дори като се има предвид, че трябва да го платиш в злато. А за обикновените съдове за ежедневна употреба от всички обитатели на Замъка не си струва да се говори. И чак когато определим обслужването, тогава ще купя земен кристал. Той не е толкова добър във Ферин. Дори най-простите кристални чаши за шотове от нашите фабрики бяха с по-високо качество от скъпите ферински.
По-добре да се сдобия с амулет за пренасяне на Лилирея. Много е интересно да се види столицата на княжеството, Андела. А и няма да е лошо да си купя нещо там. В края на краищата имам приказен замък, нали? Приказен замък. Значи нещата трябва да са от различни светове. А, и Мариел. Но ме е малко страх да отида там. Все пак предразсъдъкът към демоните е твърде дълбоко вкоренен в душата ми. Едно е да имам собствени служители в къщата си и на територията на имота си. Съвсем друго е да отида сама при демоните. Не, ще изчакам бижутера. Той трябва да дойде скоро.
– Ерилив, какво мислиш за сушито? – когато свършихме, осъзнах, че съм гладна.
– Какво е това?
– Това е храна. Парчета сурова риба или морски дарове, увити в ориз и сушени водорасли. Вкусно е. И наблизо има малък приятен ресторант, който ги прави добре.
– Да… и отново ти ще плащаш за това? – Ерилив стисна устни.
– Ще платя, разбира се. Но ти обещавам, че когато сме във Ферин или Лилирея, ти ще платиш за обяда ми и аз няма да издам нито звук.
Той поклати глава, явно недоволен от ситуацията, после въздъхна и кимна.
По пътя към японския ресторант, за който споменах, минавахме през подлез, когато видях голям, симпатичен поднос на една от сергиите, които се намират в изобилие из града.
– О, почакай. Нека да купя този поднос за Любава. – отидох до павилиона, като се наредих на опашката зад три възрастни жени, които също разглеждаха чиниите на витрината.
Дамите бяха много небрежни, питаха продавачката за нещо, въртяха чаши и чинии в ръцете си, така че опашката не се движеше бързо.
– Мо-ми-че-та! – изведнъж зад гърба ми прозвуча дрезгавият глас на един добродушен пиян мъж.
Момичетата, които бяха на пенсионна възраст и съвсем не бяха с момичешки форми, се обърнаха към мъжа. И аз, разбира се – интересно е.
– Мо-ми-че-та! – повтори отново възрастния мъж с вид на бездомник, с мръсна глава и същата мръсна брада, облечен в някакви мазни парцали – Я да дадете на интересен мъж за водка? – той огледа строгите „момичета“ – Всяка толкова, колкото може да отдели.
– Напълно ли си полудял? – изхриптя една от тях – Защо трябва да ти даваме пари за водка?
– За честността! – мъжът се усмихна добродушно.
– Хайде и честен се намери! – включи се в разговора второто „момиче“ – Ако беше за хляб…
– Хайде, момичета. Дайте ми поне десет рубли, а?
Жените вече се бяха отвърнали от него, връщайки се към избора на съдове, а на мен ми стана толкова смешно. Мъжът приличаше на истински безделник, но не правеше лошо впечатление. В него нямаше нищо отблъскващо, като в човек, който съвсем се е сринал. Погледнахме се един друг с Ерилив, който слушаше с любопитство, и аз извадих от джоба на чантата си една желязна десетка.
– Вземи. За честността. – поставих десетката върху отворената длан на ръката ми, той бързо сграбчи парите.
– О, благодаря ти, красавице! – мъжът отново се усмихна доволно – Младоженец за теб, който е любящ, богат и… О! – той кимна към Ерилив – И ето толкова красив!
Подсмърчах, опитвайки се да сдържа смеха си, без да гледам безгрижния лирел.
– Не, не се смей, дъще! – мъжът се приближи до мен и се усмихна зъбато – Аз ти казвам със сигурност. Аз съм прям… Казвам го от все сърце. Ти не мисли! Казвам ти го със сигурност. Ето такъв млад, красив, висок, богат, а как ще те обича, мм… – той поклати глава.
– Той не е вече толкова млад! – погледнах към Ерилив, като се усмихвах. Като си спомних думите на принца за продължителността на живота на лирелите, предположих, че Ерилив е много по-възрастен от мен – Той е много по-възрастен от мен.
– Уау, каква антика! – скитникът цъкаше с език – Е, тогава ще получите същия, но нов…
Не издържах и избухнах в смях под погледите на „момичетата“, които бяха забравили за съдовете си. Ерилив сви ъгълчетата на устните си, опитвайки се да не се разсмее.
– Да, да, дъще. Е, аз тръгвам. – скитникът тръгна по пътя си, кимайки на собствените си мисли, после рязко спря и се върна – Иска ми се да беше избрала него. – той снижи гласа си и се наведе към мен – Веднага се вижда добър мъж. Чичо Ваня няма да излъже, да. Така че не си криви носа, дъще. Ти си добро момиче и имаш нужда от добър съпруг.
Бездомникът, като махна с ръка, продължи да си върши работата, а аз, като погледнах бодигарда си, се засмях от сърце.
– Уау, каква антика… Това трябваше ли да го кажеш!
Ерилив се усмихна и поклати глава, но очите му бяха замислени и той не се засмя. Дали беше обиден?
След като купихме един поднос, когато най-сетне дойде нашият ред, отидохме в японския ресторант, както беше планирано. Ерилив дълго гледа скептично снимките на рулца и суши в менюто и накрая поръчахме по малко от различните видове. Аз знам какво харесвам, но той се интересуваше да опита всичко. След това го научих как да яде с пръчици, обясних му какво е уасаби, защо тази храна е толкова странна, каква страна е Япония и по какво се различава от Русия. Общо взето, беше доста забавно. Между другото, ако си купим всички необходими продукти за приготвяне на суши и рулца у дома, ще може ли Любава да ги приготви? Не е чак толкова трудно. А аз дори бих ѝ купил специална книга, ако е необходимо, и бих поръчала по интернет различни необходими формички, ножове за риба и всякакви други полезни неща. Ще трябва да я попитам.
По-късно, на връщане от ресторанта, отидохме в едно кафене и след като си поръчахме по един студен коктейл, седнахме на откритата веранда с десерт.
– Какво мислиш? – погледнах лирела с интерес – Как е Земята и ресторантите ни като цяло? Изобщо?
– Много… хм… информативно. – той се усмихна – Земята е доста по-различна от Лилирея. Имате много силна разлика в кухните и традициите на различните страни. При нас няма такова нещо. Всичко е повече или по-малко еднакво, с малки изключения. Подправките са различни, а рибата преобладава повече в крайбрежните райони. Но като цяло всичко си прилича. Но за да измислите тези странни рула от сурова риба и зърнени храни…
– Ориз?
– Да, ориз. Той не расте в Лилирея.
– Така ли? Но изобщо при нас ориз се отглежда в азиатските страни. Трябват специални условия, висока влажност и всичко останало. Доколкото ми е известно, в Русия ориз се отглежда само в Краснодарския край и още някъде. И там сортът е толкова кръгъл. Но в Азия има много различни сортове: дълъг, тесен, кръгъл и… много, накратко.
– Освен това имате огромно предимство при транспортирането на стоки по целия свят. Транспортът е изключително напреднал. Нашият е теглен от коне. Не можеш да обикаляш много, дълъг е пътят за пренасяне на стоки на кон. Корабите, разбира се, остават, но те превозват предимно редки и ценни стоки – кожи, подправки, скъпоценни камъни, тъкани, дървесина от редки сортове. Нещо, което ще възвърне разходите за транспорт.
– В това отношение Земята е много далеч от вашите светове. Липсата на магия у нас вероятно е причината за техническия ни напредък. Вие само си го измисляте и това е всичко. Но ние трябва да го направим със собствените си ръце.
Обсъдихме разликите между развитието на Лилирея и Земята. Спомнихме си за странния транспорт на Ферин, който се придвижва с помощта на елементали, а аз обясних принципа на действие на нашите автомобили, които използват за гориво бензин. Разказах още за пътуването в космоса, което предизвика истински шок у Ерилив. Оказа се, че те виждат световете като нещо цялостно и плоско. Е, не палачинка, лежаща върху три кита, разбира се, но някак си е толкова близо. А откритието, че, както се оказва, Земята е планета в космоса, Слънцето е звезда светлина, а Луната е спътник на нашата планета, Лирела буквално го потресе.
И любопитството ми веднага се разпали. Ако Земята е планета, то Ферин, Мариел и Лилирея също ли са планети? И къде се намират те? Или пък не са планети, а отражения на Земята? Но тогава къде съществуват те? Между другото, Мариел има две луни. Как да разберем това? По логика планетата Мариел има два спътника и една звезда. Каква е тя? В коя галактика? И Лилирея? Да, животът там е почти идентичен с този на Земята. И слънчевият спектър като цяло е сходен, на теория. Но в действителност оцветяването на животните е напълно различно. Расите също се различават от земните, макар че и там има хора. А солите, с които са наситени моретата и океаните? Да, сладката вода е една и съща, но пясъкът е розов, а морето лилаво. Как да разбереш това?
О, колко вълнуващо е всичко това! Трябва ли да си купя телескоп и да го влача от свят на свят, изучавайки звездните купове? Но аз не съм астроном и не бих могла да разпозная звездна карта.
– Ерилив, а при вас има ли астрономи?
– Кой?
– Хм. Звездобройци. Хора, имам предвид магьосници, учени, не знам как да ги нарека, които изучават звездите и тяхното положение на небето?
– Да, разбира се. Те съставят звездни карти и се използват широко от моряците и магьосниците.
– А магьосниците за какво?
– За ритуали. Можеш и трябва да правиш определени неща при определена звезда и не трябва да ги правиш по друго време.
– Да. Значи предполагам, че Лилирея все пак е планета. Слушай, нека да помолим принца или магьосниците за карта на вашето небе. Аз ще опитам при астрономите на Земята, за да видя дали знаят за тези звездни купове. А и във Ферин също ще потърсим такива. И евентуално в Мариел. Там е малко загадъчно, имат два спътника.
– Два при кого? При Мариел? – не разбра той.
– Луни. Два спътника на една планета са две луни.
– За какво ти е всичко това? – той ме погледна с любопитство.
– Интересно ми е! Нима не искаш да знаеш?
– Искам. Но, знаеш ли, ти си много…
– …странна, да. Ти го каза.
– Не. – отвърна Ерилив с кикот – Искам да кажа, че е странно, да. Но ти си невероятна. Никога не съм срещал жена, която да се интересува от сравняване на звездни карти от няколко свята и която да иска да разглоби движеща се карета, за да разгледа елементала. И която би оформяла фигурки от солено тесто с децата на напълно непознати хора, а после сама да пече сладкиши, като има дузина слуги. Но в същото време обсъжда с магьосника си как да напише специална програма за компютри – така я наричаше Ейлард, за да може да се въвеждат текстове от различни светове. И да даде пари на просяк, докато разговаря с него… и… дори не мога да изброя много неща.
– Толкова съм внезапна, толкова противоречива! – казах фраза от любимия си филм и после усетих, че се изчервявам. Това беше неочаквана характеристика.
– Точно така. – усмихна се Ерилив – И напълно непредсказуема. Не мога да си представя какво ще направиш в следващата минута.
– Това лошо ли е?
– Прекрасно е! Ти…
– …странна? – въздъхнах.
– Ти си невероятна!
И изведнъж видях една фигура да се движи по паважа зад гърба на Ерилив, което ме накара да се напрегна и усмивката ми да избледнее. Това беше майката на Алексей, която се движеше към нас. Не я бях виждала от две години, не и откакто беше изхвърлила мен и вещите ми през вратата практически за една нощ, принуждавайки ме да прекарам нощта на гарата поради липса на пари за хотел в този ден. И повече никога не исках да я виждам толкова често! Дори наех апартамент в другия край на града, за да, недай си Боже, да не я срещна на улицата. Настроението ми рязко спадна и аз наклоних глава ниско до чашата си, опитвайки се да държа лакътя си далеч от минаващия човек. Но как… Не можеш да се скриеш от тази малка подла кучка! Ерилив ме погледна с повдигнати вежди, опитвайки се да разбере внезапната ми промяна в настроението.
– Вика? – гласът ѝ долетя от непосредствена близост до мен.
По дяволите, тя просто минаваше покрай мен и щеше да продължи да си върви… какво искаше от мен?
– Здравейте, Олга Константиновна. – стиснах зъби, вдигнах глава и поставих чашата с коктейл на масата. Мълчаливо погледнах „свекърва си“и дори не се опитах да се преструвам на щастлива от срещата.
– Виктория, каква неочаквана среща! – тя се приближи до дървената ограда, разделяща зоната с маси под навеса – Какво правиш тук?
– Пия безалкохолна напитка и ям десерт. – казах сухо.
– О, не това имах предвид! – тя махна безгрижно с ръка – Какво правиш в града?
– Живея. – вдигнах вежди.
– Не си ли отишла в твоето… как се казва… Мухосраново?
– Вие нещо бъркате, Олга Константиновна. Правилно е да се казва Мусохраново, а това село е в Кемеровска област. – отвърнах учтиво, като се опитвах да не скърцам със зъби от гняв – А аз изобщо не съм оттам.
– На кого му пука от кое село си! – тя отново махна безгрижно с ръка.
– Не съвсем. Като се има предвид, че аз не съм от село. Има ли нещо друго, което искате да ми кажете? – намекнах, че всъщност изобщо не е добре дошла – Или това е всичко?
– Каквато невежа беше такава си и оставаш. – каза тя и устните ѝ се стегнаха – На твое място вече щях да съм поканила събеседника си на масата и да му предложа да изпие кафе.
– На ваше място…. вие, Олга Константиновна, ме изхвърлихте от дома си през нощта, след като синът ви открадна всичките ми пари. Наистина ли мислите, че имам желание да ви поканя на масата си? – и аз се усмихнах учтиво.
Някога се бях страхувала от тази свадлива, неприятна жена, която всеки ден търсеше повод да ми натрие носа в някоя дребна грешка и да каже нещо неприятно. Но минаха толкова много години и вече не съм на деветнайсет, нито дори на двайсет и две, както когато я видях за последен път.
– Грубиянка! – тя отново стисна устни, а аз само поклатих глава. Нищо не се променя, а Олга Константиновна си е все същата…
Погледнах я, без да кажа нито дума, а тя стоеше безмълвна. Или чакаше нещо, или търсеше думи, за да ми каже поредната гадост.
– Защо не питаш нищо за Алексей? – попита тя накрая.
– А за какво трябва да питам за него?
– Ами поне да разбереш как е той. Върнал ли се е от Индия…
– Защо трябва да знам дали се е върнал от Индия? – зададох ѝ контра въпрос, без да разбирам какво иска и за какво говори – Или пък иска да ми върне парите, които е откраднал?
– Колко си дребнава и алчна! – тя поклати недоволно глава, а аз само се ухилих – Както си била търкалящ се камък в сърцето си, така си и сега. Толкова години живееш за наша сметка, а Леша съжалява за парите.. Колко той е взел от теб, как мислиш!
– Да, разбира се, че съм дребнава. И живеех за ваша сметка, като изключим факта, че работех на няколко места и всеки ден носех торби с хранителни продукти от магазините. А доколкото си спомням, през всичките тези години плащах и комуналните услуги. Какво бяхте казали? Че щом си ме приела като селско момиче, трябва по някакъв начин да компенсирам присъствието си в дома ви. Не е ли така? А Алексей ми е откраднал съвсем малко пари, буквално всичко, което бях спестила през годините. Достатъчно, за да отлети за Индия и да живее щастливо две години. Това е нищо?
Олга Константиновна дръпна рамото си, но замълча. Бях казала истината и тя нямаше да може да ме хване в измама.
– Е, защо тогава не го наругаеш? Да му кажеш, че е мошеник и гадняр?
– Защо? – вдигнах вежди – Това, което е минало, си е минало. И каквото и да е направил Алексей в миналото, то е на съвестта му. Няма да се сърдя на него, сама съм си виновна, че съм го избрала. А и така или иначе, той е част от живота ми. Минал живот, но не можеш да извадиш думите от песента.
– Решила си да бъдеш почтена?
– Олга Константиновна, какво искате? Опитвате се да ме провокирате към скандал? Напразно, няма да се карам с вас или да се оплаквам пред целия свят какъв непочтен човек е синът ви.
Тя отново се поколеба, подбирайки думите си, и погледна към Ерилив, който внимателно слушаше разговора ни.
– Зла си станала, Виктория. Преди не си била такава, никога не си казвала лоша дума.
– Имах добри учители.
– Как се справяш сега, къде живееш? Омъжена ли си? Къде работиш? Ако се съди по тези скъпарски дрехи, които носиш, си изкарваш добре прехраната.
– Имам добра работа, живея тук, в града. Никога не съм се женила. Работя. Печеля добре, не мога да се оплача.
– Да. Не мога да ти го отнема, винаги си имала добър мозък и си работила здраво. – призна тя изведнъж и аз се изненадах. Какво не е наред с нея? – Значи може би ще се върнеш при Леша? Той вече е долетял от Индия, вече си е у дома.
– Защо изведнъж трябва да се връщам при него? – бях малко изненадана от тази фраза.
– Ами… толкова много си го обичала.
– И какво? Кога беше това? Сега имам съвсем различен живот и Алексей няма място в него.
– Вика… – тя отново тупна на място – Лешка се върна от пътуването си до Индия съвсем различен. Той… беше продал половината къща, похарчил всичко за наркотиците си.
– Съжалявам, наистина съжалявам, но какво общо има това с мен?
– Ами, ти си силно, решително момиче. Винаги си била такава. Мисля, че можеш да го измъкнеш. Ако ти не можеш, никой няма да може. Толкова много си го обичала, а една влюбена жена може да направи всичко. – тя ме погледна въпросително.
– Олга Константиновна, много съжалявам за това, което се е случило с Алексей. Той винаги е бил… – поклатих глава, като реших да не довършвам изречението. Не искам да го упреквам, някога наистина го обичах – Но не мога да направя нищо, за да му помогна. Първо, вече не го обичам и второ, няма да обвържа живота си с него отново. И трето, да отиде в институция, която лекува наркомании.
– Опитах, той избяга. Добре, мога ли да получа поне някакви пари? Като те гледам, не си съвсем бедна. – тя отново стисна устни, любимият ѝ навик.
– Пари? – и аз се засмях нервно, така е, времето минава, но хората не се променят – Ето, две хиляди рубли. – извадих банкнотите от чантата си и ѝ ги подадох – Но това е първият и последният път, не се обръщайте повече към мен с този въпрос. И това не е за Алексей, а за теб, за твоите нужди. Няма да плащам за неговите наркотици. И изобщо, ние сме напълно непознати хора и повтарям, аз имам свой собствен живот и то от много време.
– Е, благодаря ти за това. – бързо взе парите и ги скри в чантата си – Кой е този с теб? Годеникът ти? – тя кимна към Ерилив.
– Какво ви засяга? Вас, виждате ли в действителност изобщо не ви интересува кой е той. – обхвана ме някаква свирепа умора.
Трудно е да се общува с тази жена. Пет минути и се чувстваш така, сякаш са те изсмукали докрай, а на всичко отгоре са те размазали с валяк.
– Разбирам, значи гаджето ти – тя сама си направи изводите – е красавец. Почти такъв, какъвто беше Леша.
Не се опитах да я убедя, че макар Леша да е красив, Ерилив е сто пъти по-привлекателен от него. Защо?
– Ами, ще си тръгвам. А ти, Вика, помисли за това. Ако искаш да се върнеш, къщата ми е отворена за теб. – тя се обърна с гръб и се отдалечи.
Няколко мига се взирах в гърба ѝ, после се обърнах към Ерилив:
– Ерилив, искаш ли да пиеш?
Той поклати отрицателно глава, гледайки ме мълчаливо.
– А аз искам и то спешно. – затова махнах на сервитьорката.
– Има ли нещо друго, което искате да поръчате? – момичето, усмихвайки се приветливо, извади от джоба на престилката си тетрадка.
– Два шота текила с лимон, и то много бързо. А след това и сметката.
Момичето някак разбираемо погледна след отминаващата жена и бързо си тръгна. Върна се след минута с поднос с два шота текила със сол и резенчета лимон на ръба.
– И двете ли са за вас? – поставяйки едната чаша с шот пред мен, тя се поколеба.
– И двете са за мен. – без да я чакам да сложи втората, изпих първата на един дъх и издишах.
Това е кошмар. Днешната среща така ме разклати, че ме изкара от равновесие! Треперех отвътре. Поне ръцете ми не треперят и това е добре.
– Мога ли да ви донеса още малко сок? Имаме хубав прясно изцеден портокалов сок. – сервитьорката взе празната чаша.
– Давай, благодаря ти… – погледнах внимателно табелката с името на гърдите ѝ – Благодаря ти, Светла. Ерилив, искаш ли малко сок? – той кимна и момичето отново отиде да вземе поръчката.
– Вики, а при вас не трябва ли енергийните вампири да са под специален надзор? Защо за тях няма никакъв контрол?
– За какво говориш? – погледнах го въпросително.
– Тази жена… тя е много силен енергиен вампир, но няма контрол над силата си. Тя буквално изсмуква енергията на хората около себе си. Не виждаш ли това?
И тук аз се засмях истерично и поднесох втория шот текила към устните си, изпивайки го на един дъх. О, това е лудост! Страхувам се, че след днешната среща с Олга Константиновна няма да мога да се справя с два шота. Ще трябва да си купя цяла бутилка. Но не, ще се отровя. Ще отида да поплувам в морето и ще я изхвърля от съзнанието си като лош сън.
Назад към част 13 Напред към част 15