ГЛАВА 13
Запознанството на новодошлите и останалите обитатели на къщата беше като цяло мирно, с изключение на някои сътресения и от двете страни. Алексия, Янита и Тимар се взираха в новодошлите. Изглеждаше така, сякаш никога досега не бяха виждали нито домовици, нито майка на банник. Демоните реагираха достатъчно спокойно, тук домовиците по-скоро страняха.
Заведох ги в кухнята, представих ги и ги поканих на масата.
– Лекси, донеси още малко хранителни продукти, моля те. Нека новите ни обитатели да хапнат. А после ги заведи на третия етаж и им позволи да се настанят.
– А вие защо се появихте? – Янита седна до Пересвета – Домовиците обикновено не се показват на хората.
– Така е, но стопанката не е обикновен човек. – отвърна с усмивка домовичката, или както е редно да се наричат жените домовици.
– И вие виждате това, нали?
– Разбира се. – Пересвета кимна с глава – Все пак отначало си мислехме, че е вещица. Но когато излезе от портата… Не, не е вещица. Не зная каква е тя. Но на това място това не е изненадващо.
– Да. – съгласи се Янита – Мястото е… – тя размаха несигурно пръсти във въздуха – …а нашата лейди е фея.
– Фея?! – Пересвета изпусна пирожката от ръцете си и ме погледна.
– Фея?! Няма как! – веднага се разнесоха гласовете на останалите домовици.
– Къде са крилата? – Белозар зададе въпрос.
– Те са в шкафа, за да не се изцапат с прах. – отговориха му в един глас Ерилив, Тимар и Ейлард.
Това премахна неловкостта – както обикновено, никой не повярва и всички се разсмяха. Това е добре. Знам, че крилцата ми, които прабаба ми Лиза направи за мен, са в шкафа. А след това всички седнаха наоколо, пиеха вино и хапваха остатъка от шведската маса. Разотидохме се около 4:00 часа сутринта.
Аз също станах и разбрах, че съм се разсънила. И съм прекалено емоционално възбудена. Беше дълъг, дълъг, дълъг ден. Както и нощта. Бях изпила много вино и кръвта ми жадуваше за нещо хубаво. Като стана дума за това, защо да не изляза на разходка? Скоро ще се разсъмне. И като се има предвид, че лятото свършваше, кога отново ще мога да изляза така? Разрових паметта си, опитвайки се да разбера дали Ив идва днес или утре. Започвах да се обърквам за дните и нощите. Трябва да си взема дневник, не мога да следя всичко сама. Мисля, че е утре. Както и да е, вече е почти сутрин…
– Рил, – дръпнах бодигарда си за ръкава – няма да се разстроиш много, ако те помоля да се разходим? До езерото?
– Ти си неспокойна. – усмихна се той – Нима никога не си почиваш?
– Хм… ами… да. – усмихнах се аз – Но ти, ако си уморен, си лягай. Ще накарам Ейлард да дойде с мен.
– Не! – лирелът погледна към магьосника, който говореше с Велисвет. После се замисли за миг, пресмятайки нещо в ума си – Добре, да вървим. Само ще трябва да се преоблечем. Има роса и комари. И можем да вземем Марс с нас. Той така или иначе не спи.
Марс, като чу името си, веднага се затича и потърка носа си в коляното ми.
– О, добре. Тогава аз ще се преоблека бързо, а вие ме изчакайте. – и се затичах към стаята си.
Бързо навлякох дънки, маратонки, дънково яке и бейзболна шапка и галопирах надолу. Ерилив, Марс и Филя вече ме чакаха до входната врата на Ферин.
– О, Филя! Отиди да си починеш. Ние ще направим кратка разходка и ще се върнем. – погледнах намръщения котарак.
В този момент Ерилив направи малка крачка встрани, отстъпвайки ми място, и случайно стъпи на самия връх на опашката на фамилиара.
– Хей ти! Гледай къде стъпваш! – изкрещя Филя и ядосано разроши козината си – Стъпваш по моята опашка, гадина!
Ерилив се дръпна настрани от изненада и удари рамото си в рамката на вратата.
– Ти можеш да говориш? – той се взираше в котката вцепенен.
– Е, мога, и какво от това?! – Филя поглади демонстративно стъпканата си опашка с предната си лапа, а аз наблюдавах това изпълнение.
– А защо по-рано мълчеше? – лирелът се отлепи от стената и приклекна пред котката.
– А преди разни беловласи типове не ми стъпваха по опашката! – Филя гордо вдигна муцуната си.
– Това е лудост! Вики, какво още не знам за теб и за живеещите в този Замък?
Ерилив ме погледна учудено. А той беше толкова красив в този момент, просто… Господи, той беше мечтата на едно момиче. Като дете, което е видяло магия за първи път в живота си. Аз, усмихвайки се, свих рамене.
– Филя, мога ли да те погаля? – попита Ерилив, като гледаше ентусиазирано към фамилиара ми.
– Да, давай, крас-а-вецо. Но не стъпвай отново на опашката ми. – Филя сякаш също се вживя в това възхитително зелено в очите на Ерилив.
Аз само изхърках от смях, а Ерилив, без да обръща внимание на закачките, започна да гали косматия черен гръб.
– Какви още открития ме очакват? – накрая моят телохранител ми зададе въпрос, като се изправи и погледна котката с усмивка.
– О, колко прекрасни открития ни подготвя духът на просветлението и опита… – цитирах Пушкин – Хайде да вървим, иначе ще изпуснем зората. Филя, почивай си, не ни чакай.
– Значи затова си попитала дали Марс може да говори или да общува, нали?
– Да. Видях, че му говориш нещо, а той слушаше внимателно, и си помислих, че може би и той има някаква способност да говори.
– Разбирам! – засмя се тихо Ерилив – Каква невероятна котка е Филимон!
– Филя не е просто котка. Той е наследствен фамилиар. Искам да кажа, че той е магическо същество.
– Откъде го взе?
– О-о, това чудесно същество дойде при мен един ден, почука на вратата и каза: „Дай ми хра-а-на!“ – засмях се и разказах за първата ни среща – И така той стана мой фамилиар.
– Да… Наглостта е на второ място, както казваш. Но Филя се справя добре. – Ерилив поклати глава със смях.
Вървяхме бавно към езерото. Марс тичаше в кръг около нас, изтръсквайки росата от тревата, Ерилив мълчеше, само ме подкрепяше под лакътя на неудобни места по пътеката. Разходката ми доставяше удоволствие. Отдавна не бях вървяла толкова тихо. И в гърдите ми имаше някаква блудкава радост от това спокойствие, от предутринния сумрак, от вече разсеяната светлина на луната.
Стигнахме до езерото и аз се огледах. Водата вече беше много по-чиста, отколкото в началото на лятото, макар че дъното все още не се виждаше, но все пак напредваше. Зачудих се дали водния ще се обиди много, ако го събудя.
Оставих Ерилив зад себе си, отидох до брега и потупах водата с длан.
– Водни? Буден ли си? – извиках шепнешком.
След минута водата се размърда и сънливото лице на водния се появи.
– О! Виктория, не очаквах това. – той примигна – Кой е с теб?
– Здравей, водни! – усмихнах се – Съжалявам, че те събудих. Бяхме излезли на разходка и реших да ти дойда на гости, защото през деня винаги съм заета. Това е моето куче Марс. И моят бодигард Ерилив.
– Защо са толкова странни? – водният повдигна зелените си вежди – Защо кучето е с цвят на лавандула?
– То е от света, от който Тимар ти е донесъл вода за изследване. Помниш ли, лилавата? Там, всички животни са цветни, представяш ли си? И Ерилив е от същия свят, той е лирел.
– Чудеса… – водният отново погледна зашеметения бодигард и любопитния Марс, който се опита да се доближи и да помирише косата му от водорасли – А ти как си? Как се справяш със способностите си?
– Не съвсем. – седнах на пъна на едно дърво, което с Тимар бяхме докарали тук, за да ми е по-лесно да говоря с водния – Нищо не се случва умишлено. Но непреднамерено, да.
– Жалко. – водният зае любимата си поза, опря лакти на брега, като остави тялото си във водата – А иначе щеше да почистиш езерото ми докрай. Вярно, сега е много по-добре. Все още има малко кал, но докато не изчезне цялата, рибите няма да се размножават. А русалките не искат да се върнат.
– С удоволствие бих го направила. – погледнах към водата – Иска ми се да бях истинска фея. Щях да протегна ръка и да си пожелая: „Дано езерото стане съвършено чисто, дъното – пясъчно, без тиня и кал, а водата – бистра!“
Водният въздъхна и също погледна своето езерце, но аз се увлякох. В края на краищата бях изпила много вино и се чувствах доста замаяна. Отдавна не бях пила нищо алкохолно.
– А после щях да загреба лунната светлина с дланта си и да ти направя няколко рибки. Вълшебни! – протегнах ръка към луната, преструвайки се, че хващам нещо във въздуха, а после търкалях това невидимо нещо в ръцете си, както децата правят със снежните топки – И щях да пусна тези рибки в езерото за теб. – взех щипка от това нещо от дланта си и я хвърлих в езерото. После пак, и пак, като се преструвах, че хвърлям тези „лунни рибки“ в езерото.
Във водата се появиха няколко пръски, а водния, забравил за мен, се обърна изцяло към езерото и като отвори уста, погледна някъде там, във водата. Ерилив затаи дъх и дори Марс спря да сумти и да се суети. Първият розов слънчев лъч се пръсна над хоризонта и аз отново се засмях, продължавайки играта си.
– Също така, ако бях истинска фея, щях да хвана слънчев лъч. – протягайки ръка, с два пръста уж „хванах“ лъча – И щях да ти направя от него златна рибка. Слънчева рибка. Магия, магия, магия! – търкаляйки слънчевия лъч в ръцете си, аз хвърлях тази „снежна топка“ в езерото.
Отново се разнесе плясък, а водния затвори шумно устата си и заплува далеч от брега.
– И накрая, ако бях истинска фея, щях да ти пожелая, воден: Твоето езеро никога повече да не се затлачва. И русалките да се върнат при теб: защото е толкова трудно да живееш сам и да се опитваш сам да спасиш дома си. И твоето езеро да носи щастие на онези, които идват при него с добро! – примижах с очи към езерото и направих движение, сякаш го прегръщах с ръце.
После сложих юмруци на брадичката си и се загледах във водата в мълчание. Ерилив ме гледаше, вкаменен от изумление, Марс се изправи и се придвижи предпазливо покрай брега, подушвайки водата. А водния заплува нанякъде.
В тази тягостна тишина, която се разреждаше само от плясъците, идващи от езерото, аз погледнах спокойно към изгряващото слънце. В тези мигове се чувствах толкова добре, че дори не се притеснявах от погледа на Ерилив или от озадаченото сумтене на кученцето. Слънцето изгря и аз погледнах кристално чистата вода на езерото.
– Водата е толкова чиста. А водния се оплакваше, че езерото още не е напълно чисто. – казах замислено – А рибите… те са красиви, сребристи.
Ерилив премести погледа си към езерото и погледна рибите, които изскачаха от водата, щастливи да видят новия ден.
– Вики, осъзнаваш ли, че това си ти…? – заговори тихо Ерилив.
– Какво съм аз? – умът ми беше празен.. и ленив.. и ми се искаше да заспя.
– Виктория! – откъм близкия бряг шумно се зададе водния – Виктория! Това е… Това е… Благодаря ти!
– За какво? Аз просто ти пожелах всичко това.
– Вики, ти наистина ли не осъзнаваш какво си направила? – Ерилив погледна недоверчиво от езерото към мен, после към водния, после отново към езерото.
– Виктория! – водният се задушаваше от емоции – Водата е най-чистата! А пясъкът на дъното! Цялата тиня е изчезнала! А рибите… Те наистина са лунни риби. И една слънчева! И… О! – той се почеса по главата с пръсти и се засмя гузно – Шокиран съм! Ти си истинска фея!
– И аз също съм шокиран, ако трябва да съм честен. – Ерилив пусна също нервен смях.
– Бав! – Марс се включи в разговора.
– Ако бях истинска фея, други феи щяха да дойдат и да ме научат на всичко. Но аз… аз не съм фея, а някакво недоразумение! – бях апатична, а виното вече беше изветряло от свежия въздух и сега единственото което исках, беше да спя.
– О, Виктория! – водният ме погледна с влюбени очи – От една страна, много ми се иска феите да те намерят, но от друга, не искам да те отведат в собственото си измерение. Тогава светът ще изгуби нещо светло и феерично, а нашата фея, единствената за четирите свята, също ще ни напусне.
– А нея какво… могат да я отведат ли? – гласът на Ерилив стана дрезгав.
– Разбира се! – въздъхна водния – Тя е фея. Мислиш ли, че ѝ е лесно да живее тук? Феите, те са… – той размаха паяжинеста длан във въздуха – Ех! Но аз не искам тя да ни напуска!
– Определено. – бодигардът хвана ръката ми – А ти какво искаш, Вики?
– Аз? Да престана да бъда дърпана и принуждавана да правя неща, които не искам да правя. Да не ми се налага постоянно да внимавам за думите и действията си, това е толкова уморително. И да не ми се налага постоянно да мисля откъде да взема пари, за да платя за всичко. И да престана да се страхувам … от неканени гости, от глупави принцове, от ловци за ръката ми, които искат да ме използват за собствените си игри. И да избягам от всички онези, които искат да ме омъжат за някакви странни и ненужни мъже. Понякога започвам да се чувствам като вещ. Скъпа, ценна, необходима, но вещ. Това е потискащо. Ти нали не мислиш, че съм щастлива, Рил, че трябва да се разхождам из Замъка с бодигард?
– Не знам… не бях обмислял въпроса от този ъгъл. – той се поколеба – Аз дразня ли те?
– Не ти. Това е ситуацията. Живях спокойно в продължение на двадесет и пет години и изведнъж съм под пълен контрол. Мислиш ли, че съм щастлива от това? С феите бих могла отново да бъда свободна.
– Но тогава ще загубим нашата фея, единствената в четирите свята… – каза тихо Ерилив.
– Виждаш ли? – усмихнах му се тъжно – И ти си същия. Страхуваш се да не загубиш не мен, обикновеното земно момиче Вики, а една фея. Даже ако е единствената на четирите свята.
– Вики.
– Виктория, ще отида да се справя с твоя подарък. Много ти благодаря. И ела да поплуваме. Това са последните топли дни, но ти ще имаш време. – прекъсна водния Лирела – И това… можеш да си вземеш колкото искаш вода. Изпрати Тим или някой друг. Ще ти я дам дори без да обясняваш причината – знам, че ще е за добра кауза или за теб самата…
– Благодаря ти, воден! – помахах му с ръка – Скоро ще поискам още, искам да занеса на мама и татко.
– Няма проблем. – водният се гмурна, а ние с Ерилив го изпратихме с поглед.
– Вики… грешиш. Едва днес разбрах, че си фея. Но… ти само не мисли лошо, аз не искам да кажа нищо страшно, но… знаеш ли, Ейлард е глупак. И той не те обича истински.
– Хм… – погледнах го с интерес – Какво общо има това с Ейлард и защо той е глупак?
– Защото, ако е така… ако бях на негово място, щях да отида до ада и обратно, но бих направил всичко, за да те получа. А той е просто един човешки маг, който не знае как да цени. Маговете не признават истинските бракове. Лесни връзки. Обичат, живеят, разлюбват се, скъсват. Не, той е добър човек, но не е това, от което се нуждаеш.
– Да, на мен не ми е нужен той. – аз станах – Хайде? Аз се уморих и безумно искам да спя.
Когато на следващия ден изпълзях от стаята си, в Замъка кипеше живот. Всъщност както обикновено. Алексия се беше съсредоточила върху домовиците, които трябваше да отговарят за всичко, освен за кухнята. Чеслава излезе от банята на първия етаж с парцал в ръце, поклони ми се, докато вървеше, и веднага се скри в съседната баня. Какво добро момиче е тя – вече се е погрижила за домакинството!
Отидох в кухнята, за да си взема кафе. Знам, че не е правилно, но руският навик да прекарваме времето си в кухнята е неизкореним. Харесва ми да пия кафе тук, не мога да се сдържа, а и не смятам да го правя. Докато няма следваща порция гости, заради които да закусвам в трапезарията, не виждам нужда да гоня някого да слага масата само за мен. В кухнята ми е добре.
Любава вече готви там, а от вчера насам някак си се беше освежила и дори подмладила. Или пък само на мен ми се е сторило? И нещо се пържеше, нещо се печеше, нещо беше в купичките и върху дъските за рязане.
– Добро утро, стопанке! – домовичката ми се усмихна приветливо – Какво искате за закуска?
– Кафе и една кифличка, ако имате. – седнах на масата, като наблюдавах движенията ѝ – Какво мислите за това място? Имате ли нужда от нещо друго за кухнята? Направете списък тогава, ще поръчам на едро.
– Разбира се, че е така. – тя постави пред мен чаша капучино и чиния с тестени изделия – Трябват ми още съдове – тигани, тенджери, тави, сосиери. Още няколко ножа. И още една готварска печка също би било хубаво. Не знаех, че имаш толкова много хора тук.
– О, да. Седнете, докато закусвам и помислете още какво? – усмихнах ѝ се.
– Сега. – домовичката се обърна, направи някакво движение с ръце и ножовете, които лежаха на няколко дъски за рязане до зеленчуците, затрещяха весело, нарязвайки самите зеленчуци. Морковите започнаха да се плъзгат надолу и нагоре по рендето. А в тенджерата, в която нещо къкреше на слаб огън, една голяма лъжица започна да работи, като бавно разбъркваше варивото.
– Уау! – забравих за кафето си и се загледах в това действие.
– Е, стопанке… – Любава се усмихна – Аз не правя всичко това с ръцете си.
– Е, да… – отпих от кафето си, без да гледам – Просто не мога да свикна с всички тези чудеса.
– Ние сме домовици. – захили се тя – Нима в къщата на родителите ти нямаше домовник?
– Има. Но никога не съм го виждала. Никога не ми се е показвал.
– О, разбирам. Е, тогава ще ви кажа. Аз отговарям за кухнята. Както виждате, всичко тук ми се подчинява. И прането на Пересвета се простира или сгъва само, ютиите също гладят сами. Между другото, тя каза, че може да използва още няколко ютии.
– О, добре. Имате ли нужда от пералня?
– Не, тя си има обикновена вана, която пуска водата и върти прането. Не харчѝ, ще се разориш ако купиш перални машини за такава тълпа. Само прах за пране и препарат за изплакване.
– Това е чудесно. А какво да кажем за останалите?
– Същото. На Белозар парцалките сами се справят с бърсането на прах и миенето. Четките сами метат. Въпреки че за килимите, разбира се, прахосмукачката е по-добра. Но той каза, че имаш такава. И при Чеслава има същата история в баните – парцалите и четките търкат всичко, маркучът за душ сам се огъва, където трябва. Отново може да се мине и без химически средства, но ако обичате да се борите с микробите, както цялото сегашно поколение, тогава „Доместос“ и купете и каквито още бутилки са необходими.
– Любава! Колко е хубаво да разговаряш с някой от Земята, който знае какво е „Доместос“ и микроби. Иначе с тези други светове скоро ще забравя пътя до Земята.
Тя се засмя и махна с ръка по посока на рендето: изтритите моркови веднага отлетяха в купчина от подобни остатъци, а новите моркови се настаниха и започнаха да се настъргват.
– О, скъпа моя, колко сме щастливи! Не можеш да си представиш как копнеем за работа и хора. Дори и за нечовеци. Всички живи, а не само празни, голи и порутени стени. И къщата ти е прекрасна. Просторна, светла. Душата ми се радва.
– Това е хубаво. – допих си кафето – Ще ти кажа какво. Съставяте списък на всичко, което трябва да купите за кухнята, от прибори и уреди. Дайте ми го. След това направете ревизия и ми кажете от какво се нуждаете от хранителните стоки. Дайте този списък на Алексия и Тимар. Те ще купят всичко, от което се нуждаете. Обикновените си хранителни продукти получаваме във Ферин, а подправките, ароматите, кафето, чая и земните стоки – от града на Земята. И нека Чеслава и Пересвета ме намерят и ми дадат и техните списъци. Химията – на Тимар, техниката – на мен. Веднага ще отида в магазина.
– Добре, стопанке.
– Да. И така… Ти знаеш за Алексия, нали? Тя е икономката, така че всичко, свързано с домакинството, е нейно. Янита е на разположение, за да помага за дребните неща. – изправих се и осъзнах, че нещо липсва – Между другото, къде е моят бодигард?
– Той и магьосникът се обучават. Ерилив каза на всички да му се обадят, ако ще ходите някъде.
– О, добре, ще отида да видя какво правят. Чакам списъците.
Ерилив и Ейлард се оказаха на плажа, където един от демоните, Мигран, ме беше придружил. Блондините бяха боси, с навити до коленете панталони и голи торсове, и се занимаваха с ръкопашен бой. Или по-скоро тренираха ръкопашен бой.
– И откога се държат така? – погледнах ги с любопитство.
– Ами… – Мигран погледна към слънцето и изчисли нещо – Около час.
– И кой печели?
– Бодигардът ви. В момента тренират техники, той обучава мага.
В този момент Ерилив направи някакво хитро подхлъзване, Ейлард полетя встрани, а бодигардът ми махна с усмивка. Така че аз махнах в отговор. След това ги наблюдавах още десетина минути, стоейки на сянка, докато Янита не се втурна с няколко листа хартия.
– Лейди Виктория! – тя се приближи бързо до мен – Ето, домовиците ми го дадоха.
– О, благодаря. Къде е Тимар?
– Той вече отиде в Листянки. Любава му е дала и на него списък, казала му е какви продукти са ѝ нужни.
– Мм-хм. – аз се взирах в списъка с неща от първа необходимост.
– А аз какво трябва да направя? – Янита потръпна до мен.
– Тимар ще се върне от Листянки след минута. Отиди с него в магазина на Земята. Купи всичко от този списък. – дадох ѝ списъка с подправки и овкусители – А, и тези домакински почистващи препарати. Не взимай прекалено много, само по една бутилка или пакетче. – сгънах списъците на Пересвета и Чеслав, откъснах частите, в които имаше списъци с химикали – Но прах за пране – три опаковки. Е, и вижте сами от какво друго имате нужда: паста за зъби, сапун и така нататък.
– Добре. – тя взе хартиите – Значи, аз ще бягам?
– Да, бягай! – върнах се към списъците, прегледах какво ми трябва и реших какво мога да поръчам днес.
– Отиваш ли някъде? – гласът на Ерилив прозвуча точно до мен и аз се стреснах.
– Здравей. А вие вече свършихте ли?
– Да. Аз съм изцяло на твое разположение. – той ми се усмихваше.
– А ти защо си толкова загадъчен? – загледах го подозрително.
– Опитвам се да разбера дали си щастлива, че ти дадох почивка от „тоталния контрол“, или не? – отговори той честно.
– О! Значи го правиш нарочно?
– М-да. – засмя се Ерилив и погледна назад към мага – Искаше да имаш малко повече свобода. Стига в Замъка да няма външни хора, аз ти я предоставих.
– Да. Е, това е чудесно. – на мен ми стана неочаквано приятно – Тогава се прибери, приготви се и нека да отидем в града, обратно на Земята. Имаме по план огромно пазаруване. Домовиците направиха списъци какво трябва да се купи.
– А аз? – Ейлард веднага се възмути от мен.
– А ти оставаш главен. – свих рамене аз – Тимар също тръгва. Някой трябва да държи под око тази бъркотия.
– Ти винаги… – той стисна устни от досада.
– Ейлард, можеш ли да сложиш съобщения на всички порти, че ще отсъствам до довечера? Научил си се да пишеш на Мариел, нали?
– Добре.
– Ерилив, ти напиши същото на твоя език и ние ще го поставим на портите към Лилирея. Ние с теб ще отсъстваме цял ден и ще се върнем чак вечерта.