ГЛАВА 18
– Вики? – попита бодигарда, отвличайки ме от нещастните ми мисли.
Дори не бях забелязала, че стоя от няколко минути, загледана в празното пространство на пейката в двора.
Имах много неща, за които да мисля. За нещастните ученици и арогантния Всеволод Иванович, който беше завлякъл напълно неподготвени, както се оказа, земни ученици в друг свят, на тежки магически битки. За това, че ще трябва да общувам с Ковена на магьосниците… И колкото повече напредвах, толкова повече не ми харесваше. Те са някак съмнителни, тези магове. Странното им поведение не се вписваше в никакви рамки. Когато четях книги, винаги си мислех, че Ковена на маговете трябва да е замесен във всички и най-малко важни събития, които се случват в магическата сфера на живота. Но този Ковен не е наред. Или пък очакванията ми са погрешни.
Проходът между световете се е отворил, но от тях – нито дума, нито звук. Ейлард, който всъщност е магьосник на Ферин и е пряко свързан с тях, им писа и отново настъпи мълчание. Докато самият той не пътува до столицата и не ги посети лично. Заплатата му се определя от краля и Ковена не прави никакви опити да я оправи или контролира. А после съм аз… Изглежда, че аз съм господарката на този преход. Да, не съм магьосник, но това би трябвало да ги е заинтригувало още повече! Но не, те дори не искаха да разговарят с мен, когато дойдох лично при тях. Това е нелепо. Но тогава, щом разбраха за моята феерична кръв, се втурнаха към мен и то не с най-чисти намерения, тъй като не можеха да влязат в баронството. Заклинанието, което направих под напрежение, много ясно показваше кой не може да стигне до мен. И те не могат…
А сега? Не, аз, разбира се, осъзнавам, че земните ученици и земният магистър нямат нищо общо с тях де юре. И феринските магове не са длъжни да им помагат. Но едно е да не си длъжен, а друго е да не искаш. А те именно това.. не искаха. Няма как да повярвам, че за три дни маговете не са могли да намерят начин да използват портал от Керистал до това село. Можеха да изпратят поне един маг и да спасят умиращите. И ако бяха толкова безразлични към съдбата на чужденците, то поне можеха да стигнат до дъното на ситуацията. Да разберат какъв вид са били немъртвите, че няколко чираци магове да не могат да се справят с тях веднага. Да контролират случилото се… Е, поне нещо… А тук – тишина. Вече имам това странно усещане, че „Ковен“ е просто една гръмка дума. А по същество това е някакъв вид „шарж-сбор“, който не се нуждае от нищо, не се интересува от нищо и най-важното, в който никой не е способен на нищо. И аз все по-малко исках да се срещам с тях.
Смути ме и една мисъл, която не пусках в съзнанието си, но тя не променяше ситуацията. Почти всички, които живееха в дома ми, бяха положили клетва за вярност към мен. Дори Алексия и Яна, след като Арейна и Назур се преместиха при нас. Бяха дошли една вечер в стаята ми и поискаха да положат клетва, като казаха, че така е правилно. И че след това никой няма да може да поиска насила информация за мен от тях. Така че всички се заклеха в мен с изключение на трима души. Филя, но той е мой фамилиар. Тимар, но той е моят приятел, а на него се доверявах и дори исках да разбера тези дни дали мога официално да взема попечителство над него, за да може да използва името ми, ако се наложи. И третият човек, който не ми даде клетва, беше Ейлард. Струваше ми се глупаво да искам клетва от Пазителя на Източника, но всъщност той е свързан с магьосническия Ковен на Ферин, а не с мен. Аз съм нищо за него, той се грижи само за Източника. И как мога да предвидя действията му, ако Ковена му даде директна заповед? Той ще е длъжен да се подчини.
Опитах се да не се спирам на Ив и на информацията, която бях получила от пророчицата. Или ще се разстроя, ще се влоша и ще се депресирам. А точно сега няма време за това.
– Вики? – Ерилив се обади отново – Кое е това момиче?
– Какво? – примигнах, опитвайки се да се съсредоточа върху него – Наташа?
Той кимна.
– Бяхме приятелки с нея, когато бяхме деца. Бяхме в един и същи клас и седяхме заедно на едно и също бюро.
– Разбирам. – той замълча за миг – Би ми било интересно да видя мястото, където сте се родили и израснали.
– Ще видиш повече. – повдигнах рамене – Когато отида да посетя родителите си, ще го видиш. Ейлард вече е бил там, впечатлен е… Ще те запозная с родителите си. О, мама ще те изтормози! – усмихнах се, като си представих шока на майка ми от появата на Ерилив – Защо изглеждаш толкова странно днес? – едва сега забелязах колко мълчалив и неусмихнат беше той.
– Какво имаш предвид? – той повдигна вежди от изненада.
– Не изглеждаш много весел. Няма значение. Всъщност тук няма за какво да се радваш. – казах аз, на мен самата не ми е никак весело, така че какво очаквам от него да направи?
– Милейди! – Оляна погледна откъм колибата – Влезте, моля. Карила ви вика.
– Да?
Бързо влязох в стаята, където Наташа все още спеше на масата. Жените бяха използвали живата вода, за да излекуват всичките ѝ рани, и я бяха покрили с чаршаф до раменете. Превръзките вече бяха свалени от тялото на момичето, но лечителката не се беше справила добре с лицето ѝ. Прикрих устата си с длан и погледнах към спящата Наташа. Не, Карила беше успяла да направи нещо, и то много. Изгарянето беше изчезнало, по лицето ѝ нямаше повече рани или корички. Но… Тъй като неживото тяло беше разкъсало лицето на Наташа с ноктите си, а после разкъсаната плът беше поставена обратно, под младата, здрава кожа имаше удебелени тъкани. Не знам защо лицевите мускули не се бяха изгладили, но цялото лице на момичето беше бухнало.
– Карила? – погледнах въпросително към уморената демонка.
– Милейди, направих всичко което можах. Отстранихме отровата и излекувахме раните. По тялото всичко се изглади, не остана нито един белег. Лицевите мускули бяха увредени и по някаква причина нито живата вода, нито заклинанията ми действат върху тях. Възстанових кожата, но подутините не изчезват.
– Дали мъртвата ще помоге? Ако може да си измие лицето с нея по някакъв начин?
– Не мисля. – поклати глава Карила – Може би, ако веднага го бяха обработили с жива вода, щеше да изчезне. Но в жегата и под въздействието на отровата… – тя въздъхна тъжно.
– Но как може да е така?
– Лейди, не знам какво друго да направя. Опитайте. Вие сте фея, нали?
– Да, аз съм фея. – въздъхнах нещастно, само ако можех да контролирам силите си на фея!
– Ще се махнем от пътя ви да не пречим. – вратата изскърца тихо зад мен и аз тръгнах към масата, без да поглеждам назад.
– Наташа, как е възможно да е така? – повторих отново – Обещах… – протегнах ръка и нежно прокарах върховете на пръстите си по челото на спящото момиче.
Какво да правя? Как? Как мога да ѝ помогна? Всички предишни изблици на магията ми бяха непредсказуеми и неконтролируеми и не можех да предвидя резултатите от тях. Може би просто трябва наистина да искам нещо конкретно. Както тогава при водния. Но аз искам, наистина искам да помогна на Наташа. Тя беше толкова красива! А и не ми беше чужда, бяхме приятелки още като деца. И аз продължих да галя лицето ѝ нежно, почти без да докосвам новата ѝ млада кожа. По челото, по бузите… обиколих лицето ѝ, фините линии на веждите, сенките под очите. Наистина искам тя отново да бъде толкова красива, колкото беше преди, дори по-красива. В края на краищата, обещах ѝ го!
Въздухът миришеше слабо на озон, а косата ми, която беше вързана на висока опашка, започна да се наелектризира. Какво ще стане, ако се получи? Съсредоточих се върху усещанията в пръстите си, чиито върхове бяха започнали леко да изтръпват, и продължих да изглаждам лицето на Наташа. Зад гърба ми се чу лека въздишка, но аз дори не погледнах назад, опитвайки се да не се разсейвам. След една мъчително дълга секунда по кожата на момичето преминаха светлинки, сякаш следвайки пръстите ми. А когато угаснаха, грозните неравности бяха заменени от съвършено гладка, равна мускулна тъкан. Не знам колко секунди или минути съм изглаждала лицето на Наташа, но когато го погледнах отново, видях спокойното, отпуснато лице на едно много красиво момиче. С изтънчени черти, високо извити вежди и гладка, кадифена кожа, която сякаш сияеше отвътре. Вече нямаше черни сенки под очите ѝ, измъчените бръчки в ъглите на устните ѝ бяха изчезнали, кожата ѝ беше загубила бледия си, почти земен оттенък и сияеше от здраве.
Хм… мисля, че дори бях прекалила. Не, Наташа и преди беше красива, но сега чертите ѝ бяха изтънчени и светли. Беше същата, но малко по-светла, малко по-грациозна. Точно както лицето на една жена се променя едва доловимо под ръцете на умел гримьор, така и лицето на Наташа се промени леко под пръстите ми, без никакви сенки, ружове, коректори или пудри. Уау! Аз съм фея! Отстъпих крачка назад и с удоволствие погледнах резултатите от магическата си намеса.
– Удивително! – топлите длани бяха поставени на раменете ми и ме дръпнаха малко назад – Добре свършена работа. Тя е станала много красива.
– Да, наистина се получи. – облегнах се с благодарност назад към Ерилив, който стоеше зад мен – Ти не си ли тръгна?
– Не, разбира се, че не. Ще бъда наоколо толкова дълго, колкото имаш нужда от мен. – ръцете му се раздвижиха и се оплетоха около раменете ми, като ме притиснаха леко и ме подкрепиха.
– Благодаря.
Кимнах и усетих топла вълна на благодарност за този прекрасен човек. Толкова надежден и мил, човек, от когото наистина имах нужда през последните няколко дни. Истинска сродна душа. Жалко, че… прогоних ненужните мисли, обърнах се в пръстена на ръцете му и просто зарових нос в тънката риза на гърдите му, обгръщайки с ръце кръста на Ерилив. По някаква причина точно сега отчаяно исках да почувствам сигурна, приятелска прегръдка. Снощният разговор с пророчицата и шокът от случилото се с учениците ме бяха изкарали от равновесие. А пътуването до Керистал беше ужасяващо. Не знам как щях да се справя без Ерилив.
Вратата изскърца тихо и аз направих бърза крачка назад. Спътниците ми можеха да схванат погрешно, особено Ейлард. А и не исках да се караме, защото това нямаше да докаже или обясни нищо, а и само щеше да развали настроението на всички.
– Милейди? – извика ми Карила, като погледна към мен и Ерилив, който не искаше да разтвори ръце.
– Да, Карила, влез! – усмихнах ѝ се аз – Направих го. Не съм очаквала да се справя толкова добре, вижте. Само се надявам, че няма да ми се наложи да го правя отново, оказа се, че това е трудно.
– Да, виждам това. – тя продължаваше да ме гледа – Сега ще ви дам малко тинктура, за да възстановите силите си.
– Давай! – кимнах послушно – Това е нещо, на което не бих отказала…
Но демонката вече беше пристъпила към масата, разглеждайки внимателно лицето на спящата ученичка.
– Да, ти наистина си фея! Някак си не ми се струва, че преди е била толкова красива, колкото е сега.
– Е… даже и да не беше то е съвсем малко. – промълвих смутено.
– Е, на мен можете да ми го кажете така, както е. – обърна се към мен жената – Не забравяй коя съм аз и че мога да видя всичко, дори неща, които човешките магове никога не могат да видят. Ерилив, моля те, доведи билкарката и ако можеш, премести момичето на леглото. Хлапетата ще се съвземат след около петнайсет минути, може да им дадем укрепваща отвара и да ги отведем веднага.
Ерилив кимна покорно и тръгна към вратата, но Карила, пренебрегвайки го, вече капеше нещо от собствения си флакон в чаша с вода за мен.
– Пийте! – тя ми подаде една чаша и аз послушно изпих нещо, което миришеше на билки.
Чувствах се уморена, а магията ми отнемаше много енергия. Предполагам, че я използвах неправилно и хабях собствената си енергия за нея. Къде, по дяволите, са тези феи? Трябваше да уча.
Ерилив влезе заедно с Оляна, взе Наташа на ръце и внимателно я отнесе до леглото, където веднага отидоха билкарката и демонката. Междувременно зад прозореца се чуха гласове, изглежда, че учениците идваха при нас. Добре. Хайде да тръгваме.
Докато аз, Ейлард и професорът обсъждахме списъка с книгите и амулетите, откъде да ги купим и приблизителната им цена, студентите се струпаха на двора в очакване да тръгнат. И тогава вратата на хижата отново се отвори и Стас излезе на верандата. Вече облечен в чисти дрехи, усмихнат и много объркан. А студентите се втурнаха еднотипно към него, задаваха му въпроси, нежно го потупваха по раменете и му стискаха ръцете. Хлапетата го отведоха от верандата, а ние зачакахме Наташа и Карила. Те излязоха и отново се чу шумотевица от студенти, предимно момичешки гласове, които приветстваха момичето. А после настъпи тишина.
– Наташа… – изкашля се една от студентките – Ти… аз просто нямам думи. Изглеждаш толкова… невероятно е, накратко казано.
– Какво?! – Наташа вдигна ръце в паника и започна да опипва лицето си – Но няма никакви белези, нали? Оляна? Карила? Няма ги, нали? Вика! Къде е Вика? – тя трескаво започна да се оглежда наоколо, търсейки ме.
– Успокой се, момиче, всичко е наред. – Карила махна ръцете ѝ от лицето.
А аз махнах на Наташа отдалеч.
– Наташа, – веднага побърза да се поправи студентката, която беше изплашила Наташа – изглеждаш невероятно. Толкова си красива, че направо може да ти се завижда, честна дума.
– Така е. Да. Наташа, щастливо възстановяване! – другите момичета започнаха да говорят и устните на Наташа се докоснаха с усмивка.
Тя кимна на приятелките си и тръгна енергично към нас, като се усмихваше на съучениците си.
– Вика! – тя ме прегърна и прошепна в ухото ми – Благодаря ти! Знам, че ако не беше ти, нямаше да се получи, Карила ми каза. Още не знам как изглеждам, Оляна няма огледало, но благодаря за всичко.
– Наташа, радвам се, че ти и Стас сте добре. – усмихна ѝ се професорът – Не можеш да си представиш как ме изплаши… Вече се страхувах, че… Както и да е, това няма значение. Отиди при другите, момичетата са донесли нещата ти. Сега заминаваме за замъка на Виктория, тя любезно ни покани да останем при нея за няколко дни.
След като се сбогувахме с всички, Ерилив и аз напуснахме Перестянка.
– Виктория, скъпа моя, изгубихме те! – по стълбите слизаше усмихната графиня Ниневия. – Отдавна те чакахме.
– Здравейте, лейди Ниневия. – усмихнах се в отговор – Малко се забавихме.
– Е, пристигнахте, и това е добре. Елате, скъпа моя, ще ви покажа стаите ви. Това е Ерилив, вашият телохранител, както разбирам? – тя с удоволствие погледна лирела.
– Ерилив льо Сорел, госпожо. – той се поклони учтиво.
– Илизар беше прав. – кимна графинята – Необикновено красиво момче… Ерилив, ще ми позволите да те наричам с първото ви име, нали? – Ерилив кимна – Стаята ви е в съседство с тази на лейди Виктория, а между тях има врата, както пожелахте. Илизар ми обясни това. Не е обичайно, разбира се, но безопасността е от първостепенно значение. Разбирам ви.
Моите покои се състояха от две стаи. Уютна, светла дневна с врата към стаята на Ерилив, спалня и малка баня. За съжаление нямаше течаща вода, както беше в кралския дворец, но имаше голяма дървена вана, умивалници и кани. Лейди Ниневия предложи да взема вана, ако имам нужда, но аз се ограничих само с миенето. Нямах време да се изцапам, не е като да съм била на кон.
По време на вечерята, когато пристигна самият граф Илизар, домакините ни започнаха да ни разпитват къде сме били и защо сме се забавили толкова дълго. Разказах им за групата земни ученици, за инцидента с немъртвите, за нежеланието на феринските магове да помогнат. И се обърнах към графа:
– Господин Илизар…
– Просто Илизар, ние не сме на публично място. – усмихна ми се той.
– Добре, благодаря ви. – кимнах му с усмивка – И така… знаете ли, бих искала негово величество и Маркис да знаят за това. Наистина не разбирам всички тези задкулисни неща, но не ми харесва начинът, по който се държи Ковена. Нелогично и странно е. И още нещо. Представителите на Ковена отдавна искат да говорят с мен и да проникнат в къщата ми. Само че те използват амулети, за да се пренасят. А заклинанието, което съм направила, не им позволява да го направят. – погледнах многозначително в очите на графа – Сега съм в столицата и се съгласявам да се срещна с тях. А Ейлард ще бъде тук по време на срещата.
– Но?
– Да, но… Илизар, аз не вярвам на вашите магове. Не знам какво искат от мен. Но искат нещо и поискаха да се видят с мен едва когато разбраха, че съм фея. Преди това дори не ме пускаха в сградата си. Бих искала Маркис или негово величество да присъстват на тази среща. Ако това е възможно, разбира се. Ще говориш ли с краля?
– Хм… – графът замислено завъртя вилицата си в ръце – Ще предам думите ви на негово величество. Не бързайте още да се срещате с маговете, ще изчакаме отговора му.
– Това беше и моят план. – кимнах аз – Лейди Ниневия? Тъй като не съм в столицата за дълго, знаете, че не мога да напусна прехода за дълго време, бих искала да направя всички необходими неща възможно най-скоро. А през останалото време мога просто да се разхождам и да си почивам.
– Да, да, Виктория. Поканила съм няколко дами на вечеря тази вечер, включително трите, които са готови да действат като твои наставници. Всъщност четири. Буквално снощи още една дама прояви интерес към предложението ти.
– Наистина? Каква дама? А и другите? Можете ли да ми кажете предварително, за да знам какво да очаквам?
– Вчера разговарях с баронеса Селена Олгрив. Тя беше много заинтересувана и ме помоли да се изкажа за нея с добра дума.
– Можете ли да ми кажете повече за нея?
– Разбира се. Селена е на трийсет и девет години, което означава, че не е добър наставник за теб, твърде млада е за тази роля. Тя е вдовица от десет години. Съпругът ѝ и малкото ѝ момче са били убити, когато са били нападнати от бандити. Селена приела много тежко смъртта им и никога повече не се омъжила, въпреки че имала много ухажори. Живее доста затворено, много рядко посещава балове и светски събития, въпреки че преди е блестяла на тях. Лично аз много я харесвам. Умна, мила, от добро старо семейство, макар и обедняло.
– Разбрах. Кой друг?
– Следващата. Архелия Грейдър. Шестдесетгодишна, вдовица на виконт Грейдър. Децата и внуците ѝ живеят тук, в столицата. След това Долара Жирон, петдесет и осем години, също вдовица, без титла. И накрая, Гела Аритмайр, на шестдесет и пет години и разбира се, също вдовица. Както разбирате, само самотните жени могат да си позволят да отсъстват от дома си за дълъг период от време.
– Благодаря ви, лейди Ниневия. Не мога ли просто да поговоря с всички тях непринудено и първо да ги разгледам? Не все едно да ги интервюирам.
Лично моят първи избор беше Селена, която беше по-млада от останалите и се предполагаше, че не е подходяща за ролята на наставник. За мен е точно обратното. Вече не е момиче, но все още не е и по-възрастна жена. По мое скромно мнение с нея щеше да ми е по-лесно да общувам. Ще видим.
В крайна сметка беше решено, че и четирите дами, както и още няколко от приятелките на Ниневия, ще дойдат на вечеря. И като се има предвид, че вечерята е много дълго събитие, би трябвало да имам достатъчно време да поговоря малко с всички тях, а утре, ако се наложи, да проведа по-пълно интервю. Ясно е, че някои от тях ще бъдат по-симпатични от останалите, а други няма да паснат на характера ми.
Времето преди вечерята мина бързо и неусетно. Разгледахме къщата на графа, поговорихме малко с Ниневия и се приготвихме за вечеря. Ерилив ни следваше през цялото време, безмълвна сянка на малко разстояние, за да не ни пречи. Държеше се дискретно, не привличаше внимание и не се включваше в разговор, освен ако не му беше зададен директно въпрос. Но Ниневия го харесваше. И дори ми прошепна, преди да отиде в стаята си, за да се приготви за вечеря:
– Очарователен млад мъж. Не знам защо изведнъж се държи като обикновен бодигард. Явно е аристократ и не му е лесно. Жалко, че не е твой годеник. Вие двамата щяхте да сте чудесна двойка, идеално си подхождате един на друг.
– Какво те кара да мислиш така? – бях дори объркана от подобно изказване и сега погледнах усмихнатата графиня с изненада.
– Можеш да го видиш. – тя направи сложен жест с ръката си – И тогава въздухът между вас двамата е почти искрящ…
– Е- е… – промълвих аз.
Не си бях давала сметка, че между нас има нещо искрящо… А и не бях усещала никакви пориви от страна на Ерилив. И изобщо не бях привлечена от него. Искам да кажа, разбира се, че някога бях. Онова време в морето. Това не се брои. Погледнах скришом към Ерилив, който стоеше на няколко крачки зад нас и гледаше встрани. Красив. И тъжен. И също така… някак близък.
Какво?! И така… Какво правя, кой, по дяволите, е близък? Познаваме се само от няколко дни. Както и да е, той си има годеница. Аз имам Ив. Почти имам. Или по-скоро ще го имам. Просто не мога да дочакам.
По време на вечерята всички поканени дами се бяха събрали и сега весело разговаряха около масата. Ниневия ми показа скришом всичките си потенциални учители. И две от тях аз изключих веднага.
Архелия Грейдър, вдовицата на виконта, отначало не ми хареса. Погледът в студените ѝ сини очи беше твърде жесток. И ме оглеждаше твърде внимателно, улавяйки и най-малките пропуски, които само тя можеше да види, а после стискаше устни. Не, знам, че аз самата не съм специалист по етикет. Ето защо си търся учител. Но онова, което не искам, е да ме тъпчат в тези грешки като непослушно кученце или да ме измъчват. В никакъв случай! За парите си очаквам качествено обучение и поне вежливо отношение. А Архелия ме гледаше така, сякаш плачех за пръчка.
Долара Жирон беше по-приятна. Възрастна жена с кръгло лице и буйна коса, като цяло беше приятна за общуване. Докато не започнахме да разговаряме на масата. Тя имаше много силен, груб глас, който буквално се забираше в мозъка ми, карайки зъбите да ме болят. И имаше неприятния навик да говори много и бързо. Отначало все пак някак се опитвах да се абстрахирам от нея, но след около час осъзнах, че в големи количества не мога да понеса общуването с тази достолепна дама. Способна съм на подобен подвиг само ей така, като гостенка на Ниневия. И макар че самата Долара ми харесваше, не бих могла да стана нейна ученичка.
Като цяло Гела Аритмайр ми харесваше. Тя беше учтива немлада дама, която правеше много приятно впечатление. Не натрапваше мнението си, а учтиво ме разпитваше за делата и плановете ми за трите дни в столицата. Съжаляваше, че навсякъде трябва да ходя с бодигард, това било толкова уморително за една жена, когато наоколо има чужд мъж. И дори ме посъветва, че може би ще ми е по-удобно, ако си намеря жена бодигард. Такива има във Ферин. Обмислих информацията в главата си, като погледнах към невъзмутимия Ерилив, който се забавляваше със събеседника си на масата. И си спомних думите му, че в Лилирея също има жени телохранители. И понеже случаят беше такъв, предпочитах да я поканя оттам. В края на краищата, всички лирели са магове, а това струва много при обстоятелствата на сегашното ми съществуване.
И накрая, Селена Олгрив. Красива стройна жена с облак пухкави руси къдрици, които се опитваше да прибере в стегната прическа, ми хареса веднага. Спокойна, ненатрапчива, тя говореше малко, но по същество. И забележките ѝ бяха много подходящи. Хареса ми и чувството ѝ за хумор – фино и ненатрапчиво. Но не това беше онова, което ме впечатли най-много. Това беше нейната пластичност и способност да се движи – стойка, завъртане на главата, точни, калибрирани движения на ръцете и умението да извива вежди на правилното място. Искам, искам, искам! Искам да се науча да правя това. Аз, разбира се, като всяко градско момиче, мога да тичам доста бързо дори на високи токчета. Но нямам грацията на Селена.
Както и да е, реших да избера между двете след един личен разговор. Прошепнах решението си на седящата до мен Ниневия. Помолих я да ми помогне да организирам поне кратък петминутен разговор с двете днес.