Милена Завойчинска – Къща на кръстопътя – Книга 1 – Част 5

ГЛАВА 4

И така, всички отключени помещения бяха почистени и радваха очите с празнотата си. Както твърдяха древните римляни: Industriae nil impossibile – за старателния няма нищо невъзможно.
Но ключът за последната врата на втория етаж така и не бяхме намерили досега. По-масивна от останалите, тя и на външен вид бе различна. Бе направена от по-тъмно дърво, покрита с резба и с тежка кръгла дръжка.
– Тим, как мислиш, тук дали ще има нещо интересно? – Стоях облегната на стената в коридора на втория етаж.
Току що бяхме завършили почистването на последната отключена стая и сега се плашехме един друг с разрошените си коси и мръсните си дрехи. На пода уморено изстиваха прахосмукачката и парочистачката.
– Мисля, че ще има. Нали виждаш, че вратата е различна? – Тим завъртя в ръцете си бутилка „Мистър Пропър“.
– Виждам. Интересно къде ли може да е ключът за нея? Като че ли очистихме вече всичко, разтребихме навсякъде.
– Не знам, Вика – върколака хвърли „Мистър Пропър“-а в празната кофа, от която току що бяхме изхвърлили поредната порция мръсна вода. – Слушай, а може би трябва да спрем засега със стаите, а? Трябва и с двора да се позанимаваме. Ти обеща, че ще купиш косачка.
Да, обещах. При това отдавна, но неочаквано така се улисахме в почистване на къщата, че за двора не ни оставаха нито време, нито сили.
– Двора ли? – Тъжно въздъхнах аз. – Хайде ти сам, а Тим? Не обичам да се ровя в земята. Само при мисълта, че трябва да прекопая лехите, ми става лошо. Само кажи какво ти трябва, ще купя всичко и ще го докарам. А нататък ти вече сам: копай, подстригвай, поливай и въобще прави всичко, което счетеш за нужно. Оградата да подменим…
– Оградата ли? – Тимар също въздъхна. – Трябва.
– Ама ти не се бой, Тим! – Погледнах тъжната му физиономия и веднага ми стана ясно, че си мисли, че и оградата ще трябва да поправя сам. – Ще намеря фирма, която да се заеме с това. Ще дойдат специално обучени чичковци и ще направят оградата вместо нас. Трябва само да изберем каква да бъде, дървена, каквато си беше, или по-добре от метални листове.
– Вика – пристъпи от крак на крак върколака – на тебе тука такава ограда, е… по-добре да е каменна.
– Че защо?
– Ами разбираш ли… – той отново се поколеба.
– Не, не разбирам.
– Скоро много хора ще разберат, че си тук и проходът се е отворил. И веднага ще започне нашествие. Не всички гости ще са безобидни.
– Ъмм? – запънах се. – Проход? Нашествие?
– Ами да – Тимар ме погледна недоверчиво. – В началото въобще не разбрах коя си ти и що за място е това. Сигурно, защото съвсем наскоро си се нанесла да живееш. Самият аз не съм бил на подобни места, само съм чел за тях. Но скоро вече няма да е тайна, много ще се досетят.
– Та-ака, Тим – сложих ръце на хълбоците – от това място давай по-подробно. Тоест вече и сама се досетих, че това място тук е някак си омагьосано, щом има проход в друг свят, а и къщата явно не е обикновена. А за всичко останало – въобще не мога да вдяна.
– Ами ти си стопанка на къща на кръстопътя, какво му е тук неясното?
– Това го зная. Че съм стопанка и то на къща… А защо на кръстопът? – вдигнах вежди. – Къщата е в задънена улица.
– Ама не е. Тя в твоя свят е в задънена улица. А иначе е на кръстопът. Само че това е кръстопът на световете. И не си обикновена стопанка на къща, а си Стопанката! – той внимателно ме погледна в очите и наблегна на последната дума.
– Аха…
– Сега стана ли ти ясно? Ти си Стопанката на това място. Къщата е спяла, докато те е нямало в нея. А сега се е събудила и те е приела. И така…
– И какво така? – Стиснах устни аз. Ех, как не ми харесва всичко това.
– Ами скоро всички ще видят, че има нова Стопанка и кръстопътят ще се оживи. Най-вероятно – той сърдито плесна с ръце. – Казах ти, че само съм чел за това. Но мисля, че така и ще стане.
– В най-лошия случай скоро ще очакваме гости – мрачно скръстих ръце на гърдите си.
– Ъхъ. Някакво оръжие да имахме… – Тимар почеса върха на изцапания си нос.
– Ъхъ. Оръжие… Че откъде да ти взема оръжие? Най-много лютив спрей или електрошок да намеря.
– Не знам какво е това. А може би меч? – Тимар се натъкна на скептичния ми поглед и сниши гласа си: – Или арбалет? – И още по-тихо: – А кинжал?
– Шегуваш ли се? В моя свят всичко това не се използва. Виждала съм меч и арбалет само в музея. Ще разпитам и може би да купя пневматична пушка без лиценз. Само да знаеш, че не бих могла да стрелям по човек.
– А по нечовек? – Тим се напрегна.
– А? – Погледнах го неразбиращо. – Ох, Тим, да ти се не види. Объркваш ме. Казах по човек по инерция, понеже никога преди не бях срещала „нечовек“, освен теб. Не бих могла да стрелям по нищо живо. Мисля, че не бих могла.
– Значи, тогава неживите* ги поемаш ти, а със живите ще се разправям аз, ако стане нужда – върколака се усмихна накриво.

– Хлъц. Неживи!? – Преглътнах аз.
В общи линии, поговорихме си. Да кажа, че този разговор не ми направи впечатление, е все едно да си замълча. Още на следващия ден награбих Тимар и го замъкнах в центъра на града. Като за начало платих да ми включат градски телефон, после прескочих до един интернет доставчик и се договорих, да ни прекарат Интернет. После оставих Тимар в ръцете на фризьорите в един салон, където го подстригаха и облагородиха, а самата аз отидох и изкупих всички списания за дизайн, които имаха във вестникарския павилион. Следващият пункт беше офисът на строителна фирма, поставяща огради.
Приех присърце думите на Тимар за потенциалните гости и особено се впечатлих от намеците за неживите. Затова реших въобще да не се скъпя за ограда. Поръчах тухлена ограда с ковани заострени шипове на върха и. Това значимо намали сумата в сметката, която Елвира Николаевна бе отворила на мое име.
Струва ли си да споменавам, че малко по-късно вече бяхме в магазин, в който с маниакален блясък в очите избирах най-мощния електрошок. Даже младокът-продавач започна да ме поглежда не много доброжелателно. Особено след въпроса какво мисли за ей онази там електрическа палка и ще може ли тя наистина да спре вампир? Тук Тимар се изкикоти в юмрука си, демонстративно завъртя очи и продавачът малко се поуспокои. Само не можах да проумея едно – Тимар или не вярваше, че вампир е възможно да бъде спрян по такъв начин, или просто беше решил да успокои продавача? Ако е първото, то започвам да се безпокоя! И един електрошок съвсем няма да е достатъчен. Дали да не взема да купя и капани? Впрочем не, с моя късмет накрая аз самата ще попадна в тях.
Общо взето, прибрахме се с такси чак вечерта. Беше свършена сума ти работа, закупени градински инструменти и косачка, заплатено за оградата и между другото купихме всякакви вкусотии за вечерята. Тимар светеше с нова и модна прическа и ошашавени очи. А аз стисках до гърдите си чантата със средствата за самозащита. Оф, чак е страшно: няколко различни по размер електрошока, лютиви и газови спрейове, оловен бокс за Тимар и персонална сирена за мен. Нека вампирите пукнат от разрив на сърцето – тя така вие, че аз самата едва не умрях на място от уплаха.
А Тимар бе изпаднал в лек шок от впечатленията. За първи път го извеждах от къщата. В нея той вече беше започнал да свиква и уверено използваше и битовата техника, и телевизора, и даже играеше на „Сапьора“ и „Пасианса“ на компютъра ми. А сега изведнъж излязохме в центъра на града – магазини, коли, автобуси и тролейбуси, тълпи от хора… На всичкото отгоре всички кучета, които ни срещаха, в началото го лаеха, но след строгия поглед, който Тим им отправяше, подвиваха опашки и опитваха да се скрият някъде. Вълк е все пак, макар и съвсем млад.
На следващата сутрин се събудих от някакви вопли, носещи се от улицата. Спяхме както преди все още в столовата, така че това беше единственото заселено помещение. Само че аз на походното легло, а Тимар на голям надуваем матрак-легло. А щом сме в столовата, значи шумът идваше от Ферин. По дяволите! И къде ли е Тим? Заслушах се. От другата страна на къщата се чуваше бръмченето на косачката. Още веднъж, по дяволите! Бързо надянах халата си и тръгнах да отворя на утринния посетител. Нима вчера Тимар успя да ме урочаса?
Отворих сърдито вратичката и замръзнах в недоумение. Никой.
– Здра-а-уей! – раздаде се глас някъде отдолу.
– А? – сведох очи и видях на земята да седи голям черен котарак.
Котаракът наистина беше огромен. Пухкавата черна козина лъщеше на слънцето, дългата опашка обвиваше лапите му. А муцуната… Ама че работа, та муцуната му беше по-широка от лицето ми! Еха, впечатляваща животинка!
– Мяу.
– Пфу, сторило ми се е – клекнах пред котарака. – Е? За какво ревеш?
– Дай ми да я-а-ум! – Котаракът наклони глава настрани, а аз се дръпнах от изненада и едва не се изтърсих на задника си.
– Ама ти ли говориш? – Втренчих се подозрително в котарачището. Май още един върколак, а?
– Мяу? – Котаракът ме гледаше неразбиращо с невинна муцуна.
– Аха… Мяу. Значи все пак ми се е привидяло.
– Дай ми мя-а-усо!
– Какво?! – Така… струва ми се, че някой ме прави на глупачка.
– Мяу! – И отново невинен поглед на кръглите очи.
– Мяу? – Примижах аз.
– Мяу – съгласи се звярът.
– Е щом е мяу, то ей сегичка ще ти сипя от сухата храна – изправих се и се обърнах с гръб към него.
Вкъщи имах торбичка от суха храна „Уискас“. Винаги ми е жал за уличните котки, които гладуват, затова от време на време им сипвах храна в паничка при вратата от земната страна.
– Мя-а-усо-о! – Нададоха вой зад гърба ми.
– Ще ти се размине – подхвърлих аз без да погледна. – И без това муцуната ти е по-широка от нормалното. Ще подъвчиш сухарчета за закуска.
Вече ми е ясно, че наистина тука с котарака си беседваме мило и той се опитва да ме направи на глупачка. А щом е така, то и аз няма да се церемоня.
– А риуба-а-а?
– Иди и си хвани, после ако щеш преяждай! – Обърнах се към нахалния котарак с независимо изражение.
– Зла-а-у си! – Затапи ме котаракът.
– А за злата ще си го отнесеш! – Стараех се да не се разсмея. – Изчезвай, щом не щеш сухари. Върви да ловиш мишки и ще си получиш месото.
– Добра-а-у си! – Котаракът даде на заден ход. Примижах и го погледнах. – Ама дай ми мя-а-усо!
– Добре де, ела, все ще намеря с нещо да те нахраня, нахално създание такова – и направих крачка встрани, за да го пропусна в двора.
Тоя важно прекрачи край мен, като само опашката му потрепваше.
– И никак не съм нагло-о-у – провлечено каза той. – Аз съм право-о-улинейно.
Влязох в кухнята, почаках докато пухкавия гост влезе и затворих вратата.
– Скро-о-умно живе-е-уш – разтегли той и изпръхтя. – А си-у и Сто-упанка.
– Забравих да те питам – изкашлях се демонстративно. – Но започнеш ли с простащините, да не е от праволинеен да ми станеш на криволичещ.
Но истината е, че ми харесваше този безкрайно нагъл и груб котарак. Но тъй като се отнасям вежливо само с онези, които не се държат просташки, то в този случай реших много-много да не се церемоня. И няма да му демонстрирам симпатията си предварително. Тимар беше мила душичка и не съм му казала и една груба дума. А този тук си е направо хулиган, точно като от Михаил Шолохов**.

– Криво-о-уличещ? Ама как? – котаракът седеше на пода и оглеждаше помещението с независимо изражение.
– Ами това е когато те хващат за шията и те изнасят зад вратата – измъкнах от хладилника парче варена кокошка. – Има варена кокошка. Искаш ли?
– А мя-а-усо?
– Че откога за теб кокошето не е месо? – повдигнах вежда. – Ако не искаш, свободен си.
– Зла-у… – и тук се натъкна на погледа ми. – Искам.
Докато котака се справяше с кокошката, сложих да се вари кафе и бързо оправих леглото. Котаракът ядеше без да бърза, достатъчно внимателно, така че изхъмках, поставих една паничка и измъкнах бутилка мляко от хладилника. Демонстративно я разклатих, за да привлека вниманието му.
– Искаш ли мляко?
– Мля-а-уко? – Той презрително сбърчи нос. – А смета-а-унка няма ли?
– Ясно, значи ще ти се размине – отворих вратата на хладилника и се наканих да прибера бутилката.
– Искам де, искам – веднага се съгласи пухкавия нахалник.
Сдържах усмивката си, налях мляко в паничката и леко я подгрях в микровълновата. Точно тогава и кафето стана. Надникнах от антрето навън, извиках на Тимар, за да дойде в кухнята и се върнах при котарака.
– Вика, ти купи ли вече тревна смеска за мора… – Тимар стремително нахлу в кухнята и застина на прага.
Присви очи, огледа внимателно утринния гост, а онзи настръхна с козината на горната част на тялото си. Честно казано, изобщо не изглеждаше страшно, макар че котарака беше огромен, но трудно беше да се страхуваш от този, който само преди малко нагло си просеше храна. И плюс това от мустаците му капеше мляко.
– О, започна се! – Изсумтя Тим, а след това се зае с кафето, без повече да поглежда към котарака, наля го в две чаши и седна на масата.
Аз също се настаних до него и се захванах с кафето и курабийките, като го наблюдавах.
– Върко-о-улак? Какво пра-а-уиш тук? – Котаракът престана да стои с настръхнала козина, но гледаше предпазливо Тим.
– Живее тук и какво от това? – Отвърнах вместо Тим.
– А за какво-о-у ти е тоя върко-о-улак? – Звярът ме погледна учудено.
– За нищо. Просто живее тук и е мой приятел. Теб какво те интересува? – Леко се усмихнах.
– Ами аз?
– Ти какво? – Вече беше моят ред да се учудя, а Тим се изкикоти в чашата с кафето, но си премълча.
– Ама нали дойдо-о-ух.
– Че за какво дойде?
– Как така за какво? – Котаракът така се учуди, че даже забрави да разтяга гласните.
– Точно това питам и аз, защо?
– Вик – все пак не издържа Тимар и се намеси в разговора – ако съм разбрал правилно, той е дошъл да живее при теб.
Преместих замислено поглед към котарака, подпрях брадичката си с юмрук и скептично се втренчих в него.
– Ами да – звярът разтърси нервно крайчеца на опашката си. – Аз те избрах. И дойдох.
– Нима? И за какво точно си ме избрал? – Опитвах се с всички сили да не се разсмея.
– Е как иначе… Аз съм фамилиа-а-ур.
– А-а-а, фамилиар*** – изхъмках аз. – Тогава си сбъркал адреса. Аз не съм вещица.

Тимар отново изсумтя в чашата си, а котаракът се замисли.
– Какво, съвсем ли не си вещица?
– Съвсем.
– Дори поне и капчица не си? Е, може би съвсем мъничко? – Той ме погледна с такава надежда, че на мен ми дожаля.
– Ами как да ти кажа? Всяка жена си е вещица по малко, особено ако я ядосаш. Тогава се разхвърчават кичури по ъглите.
– А ти страшна ли си в гнева си? – Котаракът се развесели.
– Страшна ли съм в гнева си, а Тимар? – Погледнах върколака с усмивка.
– Ужасно! – Тимар демонстративно потърка челото си на онова място, където го бях праснала. – Особено, ако тигана е в ръцете ти – Той не издържа и се разсмя.
– Подхожда ми – зарадва се котаракът.
– Е, на теб ти подхожда – отново го погледнах. – А ти за какво си ми? Не ми трябва фамилиар.
– Позволете да се представя – неочаквано за мен, звярът се изправи на задните си лапи, предните сложи на корема си и леко склони глава в поклон. – Потомствен фамилиар, петдесето поколение. В настоящия момент съм в търсене на доминиращ спътник.
– И как се казваш?
– Засега нямам име, ще ми го даде доминиращият спътник. Ти ще ми го дадеш.
– А как научи за мене и защо дойде тук?
– Почувствах го. Само да знаеш как усещам вълшебството! Почти веднага!
– Вълшебство ли? – Забарабаних с пръсти по масата. – Да речем. Само че, знаеш ли, аз не съм нито вещица, нито магьосница, нито маг. Нямам никакви способности за вълшебство. Така че ти е ясно, че фамилиарът ми е непотребен.
– Ти самата каза, че си мъничко вещица, като всяка жена! – Хвана ме котаракът. – Аз вече съм те избрал.
– Ама това беше образно казано – усмихнах се аз.
– Ама Стопа-а-унке… – отново разтегли той с котешка интонация. – Аз ще ти потрябвам!
– За какво? Кажи ми поне едно нещо, а аз ще реша дали ми трябва.
– Мога да ловя мишки. Гадост, но мога.
– Тук нямам мишки.
– Всички имат мишки – начумери се котаракът.
– А пък аз нямам. Монтирах електронно плашило за гризачи.
– Но пък той живее при теб! – котакът възмутено посочи с лапа Тимар, който не се намесваше в разговора ни. – Искам и аз!
– А ти не се сравнявай с Тимар. Знаеш ли той колко много ми помага?
– Аз също ще помагам. Нали съм вълшебен. Ама Стопа-а-унке… – захленчи той. И при това невинно мигаше с жълтите си очища.
– Хм. Добре де. Но имам условия – придадох си строг вид.
– Какви? – Котаракът едва не подскачаше от нетърпение.
– Ядеш каквото ти дам, без да ми правиш муцуни. Без простащини. Без наглеене. В къщата никакви боклуци, никакви цапания, никакво драскане по мебелите. Измиването и разчесването на козината са задължителни. Да не отказваш да си от помощ – паразити не ми трябват. В тази къща аз съм главната и винаги съм права, затова думата ми е решаваща. Но! Съм открита за диалог и всеки въпрос може да бъде обсъждан. Ако ме няма или съм заета, се подчиняваш на Тимар.
– Подхожда ми – кимна котаракът.
– Е, в такъв случай, договорихме се – оставаш. Име ще ти измислим малко по-късно. А сега ставаме и се разотиваме, защото имаме цял вагон и малка каручка с работа.
– А смета-а-унка? – Изнудвача отново се озова на четирите си лапи и направи миличка муцунка.
– Не си заслужил още за сметана. Ще видим на обяд и може и да получиш – намигнах аз.
– Стро-о-уга си – отново вкара своите разтегливи гласни котаракът. – Но спра-уведлива – тутакси се поправи той, щом срещна погледа ми.
– Така, край. Айде чупката, всички! – Станах, събрах мръсните чинии и ги поставих в мивката.
– Вик, купи ли тревна смеска за ливадата? Не си спомням – удари спирачки Тимар вече стигнал вратата и припомнил си въпроса.
– Да, Тимка. Всичко е в плевнята. Ти самият вчера ги занесе.
Тимар се замисли за секунда, кимна и излезе.
– Ами аз? Какво да правя? – Привлече вниманието ми към себе си забравеният котарак.
– А ти… – хм… интересно,какво ли правят фамилиарите? И каква ли задача да му дам сега, за да се въодушеви и да разбере, че няма да може да безделничи? – А ти мини по цялата къща, погледни във всяко едно помещение и изследвай. Провери дали не се намират някъде миши дупки. А ако можеш да усещаш и насекоми, търси всякакви там бръмбари, паяци и прочие вредни гадини. Ще ги изпъдим.
– Слушам! – Фамилиарът ми отдаде чест с предната си лапа и на задните замарширува към отворената врата на хола.
Само поклатих глава, стараейки се да не се разсмея на глас.
Аз имах други планове – канех се да поразгледам списанията, за да намеря подходяща обстановка поне за една стая. Време е да се заселваме. Ами ако Къщата успее да се справи самичка? А и имах още една идея…
– Къщичке! – Приближих стената и я погалих. – Къщичке, ако ти е възможно, опитай се да направиш остъклена верандата от тази страна, а? За да може, когато излизам от столовата, да не е направо на улицата, а първо на верандата, а? Че нещо зачестиха гостите от Ферин и всички направо в столовата отиват…

/*Неживи (рус. нежить) – В суеверните представи: остаряло и събирателно наименование за фантастичните същества, които имат вид на човек (таласъми, вещици, русалки и тем подобни)./

/**Михаил Шолохов (1905 – 1984) – известен руски писател, носител на Нобелова награда за литература за романа си „Тихият Дон“. Тук става въпрос за разказът „Хулиган“ от сборника „Донски разкази“ (1926)./

/***Фамилиар (англ. familiar, фр. familier) – вълшебен звероподобен дух, който, според средновековните западноевропейски поверия, служел на вещиците, магьосниците и другите практикуващи магия. Считало се е, че фамилиарите помагали на вещиците и магьосниците в домакинството, в различни битови дейности, но също така в случай на нужда можели да помогнат при омагьосването на някого. Фамилиарът притежавал разум на нивото на обикновен човек, имал собствено име и предимно приемал формата на животно. Тъй като изглеждали като най-обикновени животни, те били способни да шпионират враговете на стопанина си. Някои магьосници напълно се доверявали на фамилиара си, сякаш той им е най-добрия приятел. Фамилиарите се споменавало в шекспировата „Макбет“, в „Майстора и Маргарита“ (котаракът Бегемот) и други известни литературни произведения. В по-голямата част от тях фамилиарите се явяват в образа на котка (особено черна), сова, куче и понякога на жаба. Съвсем рядко фамилиарите се появяват във форми, нямащи пряк аналог в света на зоологията./

 

Назад към част 4                                                           Напред към част 6

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Един коментар към “Милена Завойчинска – Къща на кръстопътя – Книга 1 – Част 5”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!