Миранда Мартин-Драконите от червената планета Таджс-Половинката на дракона-Книга 2- част 13

ДЖОЛИ

Нещо уплаши Сверр, но нямам представа какво. Той се държи защитно, което е хубаво, но в същото време и притеснително. Искам да знам какво може да е толкова опасно, толкова лошо, че да изплаши Змей, но от друга страна, може би не искам да знам. Продължаваме напред, но сега в движението му има нова спешност. Там, където преди се задоволяваше да пътува с моето нормално, бавно темпо, сега е нетърпелив с интензивност, която е с остротата на страх. Очите му никога не са спокойни, той се оглежда наоколо, сканирайки хоризонта, без да спира. При всеки отблясък на слънцето в далечината, при всеки звук крилете му трепват и ръката му се насочва към оръжието.
Той е нервен и това кара и мен да нервнича. Космите отзад на врата ми не спират да настръхват и аз правя всичко възможно да пропъдя умората и болките в тялото си, за да ускоря времето. Вървим мълчаливо. Всеки път, когато заговоря, той поставя пръст на устните си и поклаща глава, след което се оглежда, сякаш се уверява, че нищо няма да изскочи от пясъка и да ни нападне.
Заобикаляме една огромна дюна, вместо да я прекосим, но когато я разчистваме, виждам града на Ладон в далечината. Небостъргачи стърчат в червеното небе като счупени зъби. Върховете на повечето от тях са остри, пречупени ъгли. Слънцето се отразява от останалите прозорци и кара счупените останки да блестят ярко в далечината.
Все още няма щитове, по дяволите. Имах искрица надежда, че може би ще работи, докато се върна. Чудя се дали не са пропуснали изчезването ми? Какво си мисля, разбира се, че не са! О, чудя се колко ли е наедряла Калиста? Колко време ме е нямало? В пустинята със Сверр дните си течаха неусетно и всъщност не знам колко време ме е нямало. Дали са ме отписали като мъртва? Направиха ли ми погребение? О! Мога да кажа някоя готина реплика, например ако Калиста каже „Мислех, че си мъртва“, ще отговоря „Бях, но сега съм по-добре“. Да, това е напълно готина реплика! Знам, че съм я виждала в повече от един научнофантастичен сериал. И двете ще се посмеем на това.
Всичко беше толкова изпълнено, откакто Сверре ме прибра, че нямах време да осъзная колко много ми липсва. Калиста е най-добрата ми приятелка и нямам търпение да я видя. Освен това сега имаме още нещо общо! Тя има Ладон, а аз – Сверр. Което ме кара да се чудя какво правят междувидовите връзки за двойните запознанства на една безплодна планета?
Излизаме от пясъка в покрайнините на града, но до центъра, където вероятно ще бъде Калиста, все още има много път. По улиците се редят високи сгради с отразяващи стъкла. Навремето вероятно е било красиво, но упадъкът и занемаряването са се настанили здраво върху постройките. Изглежда, че Сверр знае на къде да се придвижва.
– Живял ли си тук? – Питам, за да наруша потискащата тишина.
Сверре спира да върви и се оглежда, преди да ме погледне. В очите му има тъга, а в маниера му – тежест. Може и да нямаме общ език, но все пак успяваме да общуваме помежду си. Той се усмихва и казва нещо, поклаща глава, след което възобновява ходенето.
Не след дълго се сблъскваме с една от работните бригади, които обикалят от сграда на сграда в търсене на годни за употреба материали. Хората са на четвърт квартал пред нас. Един от тях ни забелязва и изкрещява нещо, което не мога да разбера. Махам им, докато те спират на едно място.
– Здравейте, момчета – казвам, след като сме достатъчно близо, за да не се налага да викам.
– Какво, по дяволите, правиш с това? – казва един по-възрастен, сивокос мъж, сочейки към Сверр.
– Той ми е приятел, както и Ладон – отговарям аз.
В работната група има четирима души. Този, който говори, е най-възрастният, а другите трима също са мъже, но по-млади. Те гледат Сверр със скръстени ръце. Когато се приближаваме, те се придвижват в по-тясна група и се отдръпват няколко крачки назад.
– Точно от това имаме нужда, още извънземни – казва сивокосият.
– Къде е Розалинд? – Питам.
– Сигурно властва над центъра на града, както обикновено – промърморва един от по-младите мъже.
– Добре, ама трябва да вървим – казвам, дърпам Сверр за ръката и минавам покрай него.
Сверр наблюдава мъжете, като върти глава, за да ги държи в полезрението си. Дори когато се отдалечаваме, мога да кажа, че е напрегнат. Очите му никога не са спокойни, държи ме близо до себе си, а крилете му шумолят, докато опашката му се мести настрани с бързи махове. Може би е заради него или заради начина, по който са действали онези мъже. Нещо обаче не е наред. Нервността му ме карат да се чувствам нервна и всеки път, когато вятърът затрепери, подскачам леко.
Когато наближаваме центъра на града, Сверр забавя ход. Развълнуваността му вече е осезаема и кара косъмчетата по ръцете ми да настръхват. Ръцете му се стискат многократно. Няколко души са излезли на площада и правят нещо. Щом се приближаваме достатъчно, за да забележа Гершом, сърцето ми леко се свива. Гершом беше шефът ми на кораба, ръководител на лабораторията, в която работехме с Калиста. Той също е супер гадняр, макар че си падаше повече по Калиста, отколкото по мен. Откакто катастрофирахме, той е досадна болка в задника. Около него са се събрали няколко от оцелелите, които са общо взето досадници.
Групата се оглежда, когато навлизаме в самия град. Той представлява голям, открит площад, в центъра на който е разположена структура, наподобяваща пирамида. Пред пирамидалната постройка има блок от камък или бетон, който се издига на метър от земята и за който решихме, че някога е бил фонтан. В средата на фонтана е разположена статуя на Змей, подобна на тази на Сверр или Ладон. Статуята е на два пъти по-голяма с разперени крила и държи оръжие, подобно на това на Сверр, отстрани, а другото е вдигнато към небето и държи дълги нишки от нещо, което прилича на водорасли, но сега знам, че е епис.
Всичко това е впечатляващо за гледане и привлича вниманието ми всеки път, когато го видя. Което вероятно е причината да пропусна началото на това, което се случва по-нататък. Гледам фонтана, а после се опитвам да разбера какво правят Гершом и четиримата мъже с него, когато нещо се размазва, чува се удар и Сверр вече не е до мен. Нещо реве, съска, а аз се губя в обърканото бързо движение, което идва по-бързо, отколкото мога да обработя.
Хората крещят. Въртя се наоколо, опитвайки се да осмисля размиващите се цветове и въртящите се остриета. Нещо ме удря и ме поваля на земята по задник, където оставам зашеметена. Ладон напада Сверр. Не мога да повярвам на очите си, но двамата са влезли в очевидно смъртоносен бой. И двамата са извадили оръжията си с ножовите на копията и ги въртят бързо над главите си, до себе си, и при всяко завъртане има удар или париране, докато се опитват да се убият взаимно. Реват един срещу друг на собствения си език.
– НЕ! – Крещя. – ЛАДОН НЕ!
Сълзи се стичат по лицето ми, тъй като гърлото ми е разкъсано от вика ми. Това не може да бъде, това не е планът! Ще ходим на двойна среща, ще видим цветните дюни или нещо подобно. Всичко това е грешно! Нито един от двамата не спира с атаките си, притискайки се един към друг, но само миг преди да разбера, че Сверр отстъпва пред Ладон. Болното ми тяло има нови синини от падането, но не мога да позволя това да се случи. Изправям се на крака, но съм твърде бавна.
Ладон размахва оръжието си в кръг над главата си, след което го размахва в дъга, насочена към главата на Сверр. Сверр избягва, като се накланя на една страна, за да избегне удара, който би отнесъл главата му. Острието на оръжието се забива в ръката му и при лошото счупване попада между люспите, като потича първата кръв. Той изкрещява от болка и сърцето ми се къса.
– Сверр! – Крещя, изправяйки се най-сетне.
Сверр ме поглежда, но Ладон не се колебае в нападението си. Натиска предимството си, като отблъсква Сверр още по-назад. Сверр пада на едно коляно под замаха на Ладон, след което се изправя в обсега на Ладон. Сверр се изкашля, след което от устата му изригва огнена топка, която обгръща лицето на Ладон.
Ладон се спъва назад, крещейки и размахвайки бясно оръжието си. Сверр остава снижен, пълзейки към Ладон. Трябва да спра това. Ладон поклаща глава настрани, после спира. Когато поглежда към Сверр, в очите му се чете ярост. Той захвърля оръжието си, разперва криле и скача нагоре. Придвижва се по-бързо, отколкото Сверр може да реагира, и се спуска с вдигнат юмрук, който удря Сверр по лицето и го поваля на земята.
Звукът от удара е толкова силен, че ме заболява. Сверр се приземява на земята, а от устата му се стича кръв. Ладон е отгоре му и го удря в сляпа ярост. Втурвам се напред, хващам Ладон за рамото и се опитвам да го дръпна назад, но той се отърсва и продължава да удря.
– Ладон, не! – Калиста крещи, пристигайки най-накрая.
Огромно бременната ми най-добра приятелка изтича от сградата на пирамидата направо при Ладон. Тя го хваща за рамото, затова аз се хващам от другата страна, опитвайки се да помогна. Ладон отмята глава назад и реве, ръцете му са широко разтворени и крилете му шумолят, а опашката му се люлее бясно на страни. Той поклаща глава, но звукът на гласа на Калиста сякаш го успокоява. Той се оставя двете да го издърпаме обратно, като никоя от нас не е достатъчно голяма или силна, за да го накара да направи нещо, което не иска. Калиста държи лицето му в ръцете си и му говори бързо на собствения му език. Тя е единственият оцелял човек, който е имал късмета да научи езика на Змей. Коленича до Сверр и сълзите ми падат върху лицето му.
– Добре ли си? Толкова съжалявам, нямах представа, че това ще се случи. Какво, по дяволите, става, Ладон? – Викам през рамо.
Калиста все още разговаря с Ладон и той се разтреперва. Физически трепери, сякаш се опитва да овладее яростта, която иска да го погълне. Ръцете му са свити в юмруци, челюстта му е стегната в твърда линия и говори с най-суровия тон, който някога съм го чувала да използва. Сверр се размърдва, след което се премества в седнало положение. Той хваща челюстта си и я движи напред-назад, докато не изпука. Прокарвам ръце по него, опитвайки се да определя дали има някакви рани, които се нуждаят от незабавно внимание. Раната на ръката му все още кърви, но не много и не изглежда да е дълбока. В по-голямата си част той изглежда добре.
Сверр наблюдава как Калиста разговаря с Ладон и е лесно да се види, че е шокиран, че тя говори на неговия език. Поглежда към мен и аз свивам рамене, без да мога да обясня. Ладон обръща гръб на Сверр и мен, когато Калиста го потупва по рамото, след което отива при нас.
– Здравей – казва тя с усмивка.
Коремът ѝ наистина започва да набъбва от бебето на Ладон. Тя е лъчезарна, сиянието на майчинството. Гневът, страхът и облекчението воюват вътре в мен, а аз не мога да помръдна, заклещена между желанието си да я прегърна и гнева си от това, което гаджето ѝ направи с моя любовник. Сълзите се стичат по лицето ми, а Сверр слага защитна ръка около кръста ми и ме придърпва близо до себе си.
Калиста говори на Сверр на неговия език. Ревността ме удря толкова силно и бързо, че е достатъчна да пробие през воюващите емоции и да вземе пълен превес. Той ѝ отговаря и двамата започват разговор. Обгръщам ръцете си около ръката му и се навеждам към него, чувствайки се защитно. Нелепо е, знам, но това не променя чувствата ми.
– Калиста, какво, по дяволите, се случва? – Питам, докато нарастващата тълпа от оцелели се събира, за да гледа.
Около половин дузина стоят с Гершом, а друга половин дузина стоят далеч от него. Говорят тихо помежду си, докато закъснелите се информират за случващото се от онези, които са станали преки свидетели. Сърцето ми тупти в гърдите. Гледайки насъбралата се тълпа, Ладон с гръб към Сверр и мен, Сверр, който седи тук ранен и разговаря с Калиста, не знам какво да очаквам. Нищо от това не е посрещането у дома, което мислех, че ще получа. Нямаше ме, липсвах, никой не ме попита дали съм добре. Човекът, който ме спаси, е нападнат и жестоко пребит в знак на благодарност.
Калиста продължава да говори бързо и Сверр ѝ отговаря. Затягам конвулсивно хватката си около ръката на Сверр, яростта се натрупва в мен, докато не съм сигурна, че ще експлодира. Бяла светкавица се промушва през тълпата, след което пристига Розалинд. Дългата ѝ тъмна коса виси покрай раменете, а униформата ѝ е все така безупречно бяла. Навсякъде където пристига, всички погледи се насочват към нея. Само с присъствието си тя поема контрола над сцената. Шумът на тълпата замлъква под нейния поглед и дори Ладон обръща внимание на нея. Калиста спира да говори със Сверр и се обръща към Розалинда.
– Джоли – казва Розалинда и ме поглежда. – Добре ли си?
– Да – казвам, без да мога да запазя гнева си под нейния поглед.
– Добре – казва тя. – Виждам, че имаме новодошъл.
Хората с Гершом мърморят, но аз не мога да разбера думите, мога само да кажа, че не звучи приятелски.
– Това е Сверр – казва Калиста.
Поглеждам я, когато онова пробождане на ревността се забива право в сърцето ми. Той е мой, а ти си имаш свой! Нелепо е, знам го, Калиста е най-добрата ми приятелка, но наистина не мога да не се чувствам така, след като тя може да говори с него, а аз не мога без жестове и подражание.
– Добре дошъл, Сверр – казва Розалинд и му подава ръка.
Сверр се взира в ръката, след което Калиста казва нещо, очевидно обяснявайки жеста. Сверр поема ръката и я разтърсва, но очите му все още са насочени към Ладон.
– Те се биеха! – Гершом крещи. – Не може да има такова насилие в града.
– Разбирам Гершом – казва Розалинд, без да погледне в неговата посока. – Позволете ми да се справя със ситуацията.
– Мръсни животни – промърморва един от мъжете зад Гершом достатъчно силно, за да го чуят всички.
– Не са! – Крещя, за да намеря фокус за натрупания си гняв. Розалинд ме поглежда твърдо и студено, стискайки устни. – Те не са! – Настоявам. – Ладон нападна, без да бъде провокиран. Сверр не е направил нищо.
Придвижвам се защитно пред Сверре. Той поставя голямата си ръка на рамото ми и казва нещо, говори тихо, само на мен. Обръщам се да го погледна и той поклаща глава. В очите му се чете тъга. Той поглежда към Калиста и говори бързо.
– Какво казва? – Питам я, но не мога да откъсна очи от него.
Под краката ми се отваря бездна и не разбирам какво се случва. Струва ми се, че всички са се включили в някаква голяма шега, а аз съм единствената, която не знае какво предстои. Кръвта нахлува по бузите ми, сълзите напират в очите ми и аз се треса.
– Той казва, че това е болест, че те не могат да си помогнат – казва Калиста и на мен, и на Розалинд. – Той се е надявал, че ще могат да я контролират, да се издигнат над нея, но изглежда, че не могат.
– За какво говориш? Той е добър! Той ме спаси, той ме защити, това не може да не значи нещо! Това са глупости – сълзите ми се стичат, докато се опитвам да отрека казаното от него.
– Джоли – казва Калиста, а гласът ѝ се задушава от неизплакани сълзи, които блестят в ъгълчетата на очите ѝ. – Знам, не разбирам всичко това, но той го нарича бяс, това е регресия, от която страдат змейовете. По някакъв начин ги прави агресивни, затова и не живеят заедно. Не могат, не могат да му се противопоставят.
– Не, това не може да е така. Трябва да има някакъв начин. Аз няма да го приема, той е мой. Не е честно – викам и се обръщам към Розалинд.
– Оправи това! – Крещя й. Калиста се приближава към мен, но аз се отдръпвам от приближаването ѝ. – Не, Ладон е твоят човек. Ти ще го овладееш. Някой да оправи това. Това не може да остане така!
Калиста вдига ръце между нас и сега сълзите се стичат по лицето ѝ.
– Джоли…
– Не ме Джолисвай! Винаги съм стояла до теб, сега имам нужда от теб! Ти трябва да поправиш това. Трябва да има начин.
– Имаме нужда от време, за да го разберем – казва Калиста.
– Не, няма време. Можем да поправим това. По дяволите, ние сме най-интелигентните, най-умните хора на планетата. Можем да намерим отговор. Можем да поправим това.
– Изведете чудовището оттук – казва някой, който стои до Гершом, но не мога да видя кой през сълзите си.
– Изчезвай! – Крещя. – Той не е чудовище.
Гершом застава до Розалинд.
– Госпожо генерал – казва той, гласът му е сладък и контролиран.
– Какво Гершом? – пита тя.
– Предлагам да прогоним новодошлия. Не можем да допуснем избухването на такъв вид насилие. Чужденецът признава, че не може да контролира агресията си. Ние разполагаме с един, когото познаваме – той прави жест към Ладон. – Този трябва да си отиде, заради безопасността на нашите хора.
Розалинд присвива очи и не го поглежда. Устните ѝ са плътно свити и ясно се вижда, че го обмисля.
– Не – казвам аз и гласът ми се пречупва. – Не, не можеш да го отпратиш.
– Докато не разберем това – казва Розалинд. – Това е за добро. Той трябва да напусне града, засега.
– НЕ! – Крещя, обръщайки се и държейки се за Сверр.
Тюркоазените му очи се вглеждат в моите с тъга и той протяга ръка, за да изтрие сълза от бузата ми. Калиста говори и той може би също я слуша, но вниманието му е насочено към мен. Той се навежда и ме целува, а силните му ръце се увиват около кръста ми, след което ме пуска. Казва нещо, а после усещам ръце върху мен, да ме дърпат от него. Аз се боря срещу тях, като се мъча с всички сили. Крещя името му, драпам срещу хората, които ме държат.
Сверр говори с Калиста, после ме поглежда. Той поклаща глава и аз преставам да се боря. След като го направих, той кимна, обърна се и тръгна към града. Докато го гледам как си тръгва, сърцето ми се разбива на пух и прах и всичко, което някога съм искала, се разпада на парчета. Обръщам се обляна в сълзи и Калиста ме събира в прегръдките си. Плачът разтърсва тялото ми, докато се притискам към нея.
– Всичко е наред, ще оправим това – шепне тя и прокарва ръце по косата ми. – По някакъв начин.
Думите ѝ са безсмислени за мен. Никога досега не съм се чувствала толкова празна.

Назад към част 12                                                              Напред към част 14

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!