СВЕРР
Джоли се размърдва в съня си. Тя е красива и е моя. Избрала е мен, както се надявах да направи. Аз чаках и тя избра, сега ще бъдем като едно цяло. Гордост и радост ме изпълват, докато я гледам как спи в импровизирания подслон, който построих за нея. Веднага щом тя заспа предната вечер, се измъкнах, за да стоя на стража. Слънцето вече е на хоризонта. Първите наченки на червени лъчи достигат далечните пясъчни дюни и скали.
Не сме далеч от града. Надявам се, че ще успея да се разбера с останалия Змей там. Тя има нужда от епис, а аз не мога да го набавя сам. Ще ми трябва неговата помощ, за да събера достатъчно, за да я спася. Доколко е навлязъл в беса? Не ми остава нищо друго, освен да се изправя срещу него и да разбера. Инстинктът ми крещи, че това е лоша идея, но ако не го направя, няма как да й осигуря някакво качество на живот. Тялото ѝ трябва да се приспособи към планетата, ако животът ѝ иска да бъде нещо повече от постоянна борба с обезводняването.
Тя се размърда, протегна се, после очите ѝ се отвориха. Тя поглежда навън и се усмихва, на което аз отвръщам. Когато излиза, й предлагам малко храна. Тя се изправя и се протяга, а очите ми проследяват линиите на красивото ѝ тяло. Тя е невероятна, чувствена и красива. Членът ми се раздвижва, но няма време за това. Поне не сега, щом тя е в безопасност, ще има достатъчно време. Тя облича последните си дрехи обратно и след това заговаря бързо. Изгубвам се в музиката на гласа ѝ. Тя се приближава и слага ръка на гърдите ми и сякаш огън ме докосва. Всичките ми сетива се насочват към тази точка на контакт, запомняйки всяко усещане.
Тя се усмихва и сърцето ми се повдига. Поставяйки ръката си върху нейната, аз се навеждам и я целувам. Тя е всичко, за което някога съм мечтал. Поставяйки ръка на корема ѝ, и я разпервам срещу нея.
– Бебе – казвам аз.
Веждите ѝ се смръщват. Тя поклаща глава и казва нещо. Повтарям думата и тя започва да имитира думите ми, докато най-накрая я разбира и аз кимам. Изтеглям ръката си от корема ѝ, имитирайки как коремът ѝ расте с детето, което създаваме. Искам да имам семейство с нея. Нищо не може да направи живота ми по-пълен. Отглеждането на детето ни заедно е повече, отколкото някога съм се надявал преди. Тя внася тази светлина в моя свят.
Докато изигравам и повтарям думата, очите ѝ се разширяват и тя казва нещо. Слушам внимателно, докато тя повтаря думата, след което я имитирам. Устата ѝ се стяга в твърда линия и тя поклаща глава, след което поглежда в далечината. Тя мисли, затова ѝ давам необходимото време. Минават дълги мигове, преди тя да върне погледа си към мен.
– Бебе? – пита тя, имитирайки нарастването на собствения си корем.
Усмихвам се и кимам. Тя кимва в отговор. Не мисля, че това е нещо решено, но идеята е представена. Имаме време, ако получа еписа за нея. Което означава да стигнем до града, да се справим с другия и някак си да се помирим. Със сигурност и той има нужда от моята помощ. Гледайки го как помага на хората, съм сигурен, че е претендирал поне за един от тях, а другите живеят на негова територия, без да предизвикват гнева му. Той трябва да се чувства отговорен за тях. Това е най-голямата ми надежда за двама ни, които да прокараме покрай беса. Ако той не е твърде на дълбоко.
Джоли говори бързо, после посочва наоколо. Посочвам по посока на града. Далеч сме от пътя, по който бях планирал да тръгнем, заобикаляйки ръба на територията, която наричам своя. Не излизам толкова често, но съм достатъчно запознат с нея, за да ни отведе там, където трябва да отидем. Най-голямото притеснение ще бъдат другите. Когато корабът ѝ се разби, в небето имаше толкова ярка светлина, че знам, че и други ще пътуват, за да разследват. Не искам да се сблъскаме с тях по време на пътуването ни. Предстои ми да се изправя срещу един от тях в края на пътя си и не искам да рискувам да бъда отслабен по пътя. Мислейки за това, раненото ми крило пулсира, напомняйки ми, че вече съм слаб. Протягам ръка през рамото си и масажирам мускулите, опитвайки се да вкарам кръв в тях и да облекча дискомфорта.
Джоли гледа, а след това говори. Поставя ръката си върху моята, след което върви зад мен и оглежда района. Казва нещо, което звучи остро и грубо. Връщайки се отпред, тя говори бързо, докато движи ръцете си във въздуха. Изглежда разстроена или може би ядосана, но се движи и говори толкова бързо, че не мога да проследя какво се опитва да съобщи. Тя грабва чантата до нас и рови в нея, докато не намира бурканчето ми с мазило, отвинтва го, докато върви зад мен, и следващото нещо, което знам, е, че маже с него крилото ми и мускулите на гърба ми.
Мазилото е хладно, а после се затопля. Мускулите ми се отпускат и напрежението спада. Когато се връща отпред, затваряйки буркана с капачката, тя ме поглежда и в очите ѝ има само загриженост. Поставя едната си ръка отново на гърдите ми и задава едносрична дума, която завършва като въпрос. Слушам внимателно как я повтаря, след което я имитирам обратно към нея.
– Добре? – пита тя и аз я повтарям.
Тя посочва крилото ми, след което повтаря думата. Усмихвам се, кимвам и слагам ръката си на бузата ѝ. Целувам я бързо, след което посочвам, че трябва да се движим. Предстои ни дълъг път и искам да започнем. Тя прибира буркана, след което тръгваме. Пътуването ни е безпроблемно, макар и бавно. Не искам да рискувам по-нататъшно увреждане на крилото си, докато то не е имало време да се излекува, затова не ги използвам. Така е по-лесно да поддържам темпото на Джоли, която така или иначе се движи много по-бавно. Тръгваме през пясъка, изкачваме дюни и заобикаляме скални образувания. Колкото повече се приближаваме, толкова по-малко са скалните образувания. Градът е разположен в обширна равнина. Някога е бил един от най-големите на планетата, наричан Драконов в разцвета на силите си, преди опустошението.
Слънцето минава над главите ни. Уверявам се, че Джоли пие много вода и дъвче изсушеното месо от густер. Тя се забавя с напредването на деня и кожата ѝ придобива все по-ярки нюанси на червеното. Загрижеността ми за нея нараства, след което ми хрумва една идея. Разширявам крилата си, но не за да ги използвам за бягане, а за да създам сянка. Премествам я така, че тя да върви под сянката на здравото ми крило. Тя се усмихва и се надига, а сянката ѝ дава поне малко облекчение от безкрайната жега.
Докато изкачваме поредната дюна, тази е най-голямата досега, чувам нещо пред нас. Това не е животински звук, има нещо различно в него. Вслушвам се, докато вървим, и тогава разбирам, че това е звукът на метал върху метал. Не е звук, който се чува в дивата природа на планетата. Спирам да вървя и Джоли се спъва на две крачки напред. Мимоходом ѝ казвам да приклекне. Чрез поредица от сложни жестове, които повтарям, докато не повярвам, че е разбрала, ѝ показвам да остане. Тя се опитва да спори, но аз вдигам ръка и категорично поклащам глава.
Продължавам напред още няколко метра, докато се приближа до билото, след което лягам на пясъка и се премествам напред-назад, докато се маскирам. След като приключа, се отправям към билото, за да видя източника на звука. Студеният хлад кара сърцето ми да прескочи един удар. З’зло.
В момента, в който ги виждам, ги познавам. Чудовища отпреди опустошението. Цяла раса робовладелци. Страхът от тях е вкоренен във всички Змеи. Те са приказките, които се използват, за да плашат малките деца да бъдат добри. Имат оранжева, люспеста кожа, а върховете на главите им са плешиви, обградени от черни пипала, които висят покрай раменете им. Всяко пипало е украсено със златни или сребърни ленти, които обозначават техния ранг в собственото им извратено общество. Носят черни кожени дрехи, които си спомням, че са предназначени за оцеляване в космоса.
Шестима от тях стоят в малка група пред един кораб. Цял, непокътнат космически кораб. Гледат машините в ръцете си и разговарят помежду си. На едното от бедрата им висят бодливи тояги, на другото – оръжия, а на гърбовете им са пристегнати мечове. Един от тях сочи надалеч по посока на дома ми, но друг го бута в гърдите и сочи към града. Те са на лов. По дяволите, те са тук и ловуват.
Прекалено много са, за да мога да направя каквото и да било. Те са по-добре въоръжени и са повече от мен. Връщам се обратно по дюната, като не откъсвам поглед от тях, докато хребетът не блокира гледката ми. След като съм сигурен, че съм извън полезрението им, се изправям от камуфлажа си, след което тичам към Джоли. Тя ме гледа с широко отворени очи, докато я хващам за ръка и я дърпам обратно надолу по дюната. Тя започва да говори, но аз закривам устата ѝ с ръка, като клатя глава. Тя долавя сериозността ми, защото мълчи и прави точно това, което искам.
След като сме в основата на дюната, се ориентирам и набелязвам нов курс, който ще ни изведе навън и ще ги заобиколи. Не мога да рискувам да се сблъскам с тях. Няма да им позволя да я вземат. Знам какви неща правят с момиче като нея.
Джоли се приближава, влиза в ръцете ми и опира глава в гърдите ми, докато ме обгръща с ръце. Обгръщам я и я държа здраво, знам, че ще направя всичко необходимо, за да я защитя. Нищо на този свят няма да я застраши. Тя е моя и аз ще я защитавам от всички, включително и от чудовищните З’зло.
Назад към част 11 Напред към част 13