Миранда Мартин-Драконите от червената планета Таджс-Половинката на дракона-Книга 2- част 14

СВЕРР

Трябваше да знам по-добре. Той е твърде навътре в беса. Не можех да го накарам да се вслуша в разума, колкото и да се опитвах. Когато той ми пусна кръв, аз също загубих контрол. По дяволите. Изразът на лицето на Джоли, докато си тръгвах, се е запечатал в паметта ми. Не мисля, че някога ми се е налагало да правя по-труден избор, но тази, която твърди, че е нейна приятелка, Калиста, говореше смислено.
Няма да преодолеем беса с груба сила. Трябва да бъда по-умен от това. Трябваше да оповестя присъствието си, преди да навляза в сърцето на територията на Ладон. Да се срещна с него някъде на неутрална земя. Ако не бях разсеян от З’зло, щях да се сетя за това, но ме движеха смътно запомнени страхове и нуждата ми от помощ, за да спася Джоли. Сега отново обърках нещата.
Седейки на една дюна и гледайки надолу към града под мен, дъвча парче сушено месо от бивони и обмислям какво да правя сега. Няма да оставя Джоли, не за дълго, но когато разказах на Калиста през какво е преминала Джоли, тя обеща, че могат да ѝ помогнат. Казах на Калиста, че Джоли се нуждае от епис, и тя ме разбра. Как така тя знае езика ми, а Джоли не го знае? Това не е честно. Искам да говоря с Джоли и да разбирам всяка дума. Искам да знам мислите й, чувствата й, искам да чувам музикалния й глас и той да образува картини в съзнанието ми.
По дяволите. Колко време ще мине, преди З’зло да открие града? Те не са готови. Нито една от защитите на града не е активирана, а тези като Джоли не изглежда да имат някакви оръжия, за които да говорим. Сам Ладон няма да може да се противопостави на нападението на З’зло. Трябва да минем през беса. Това е по-важно от всякога, след като робовладелците са тук. Отначало го исках заради Джоли, но сега е въпрос на оцеляване и на двете ни раси.
Слънцето се спуска зад града, осветявайки го с последните си лъчи. Сградите светват, очертани в огненочервено. Красиво е, но събужда стари, нежелани спомени за болка, затова ги изтласквам обратно в мъглата. Тя ще дойде скоро. Тя обеща. Ако наистина е приятелка на Джоли, ще се появи. Ако не, тогава отново ще нахлуя в територията му, но този път няма да дойда с мир. Джоли е моя и няма да им позволя да ме държат далеч от нея за дълго, каквото и да се случи.
Сенки пълзят по прошарените пясъчни дюни и прогонват последните лъчи светлина. Надигам се и търся материал за запалване на огън. Когато тъмнината отново завладява земята, намирам достатъчно за целите си. Правя малка купчинка от отломките, вдишвам, изпускам огън от жлезите в задната част на гърлото си и огънят се запалва. Подавам бавно някои от по-големите парчета, но не прекалено много. Не искам нищо, което да привлича прекалено много внимание, а само достатъчно, за да насоча Калиста към моята позиция, както се бяхме договорили.
След като огънят е достатъчен, се отпускам и чакам. Опитвам се да не се съсредоточавам върху нищо и да изчистя съзнанието си от всички мисли, емоции и разсейващи фактори, но това е невъзможно. Изразът на лицето на Джоли, когато си тръгнах, се надига неусетно. Болката в гърдите ми, неравномерният ритъм на сърцето ми се завръщат, което създава усещането, че масивна ръка притиска гърдите ми. Очите ми се отварят и целият фокус изчезва, като ме дърпа назад към настоящето, назад към болката ми.
От града долу се стрелка сянка.
Отдалечавам се от огъня и приклякам в сенките извън светлия кръг. Фигурата се насочва надясно към огъня, правейки крачка напред. Изчаквам.
Калиста влиза в кръга от светлина и се оглежда. Тя е красиво момиче, макар че не може да се сравнява с Джоли. Макар да е очевидно, че са от един и същи вид, между тях има толкова много разлики. Джоли е дребна и има жълт оттенък на кожата, когато не е изгорена от суровото слънце. Калиста е по-бледа и очите ѝ са оформени по различен начин. Носът ѝ също е по-голям и има подуване на корема. Чудя се дали е бременна? Ако е и е с Ладон, както тя твърди, дали е негова? Тя се оглежда наоколо, без да ме забелязва. Забелязал съм, че и нощното зрение на Джоли е слабо.
– Здравей – казва Калиста, когато навлизам в светлината.
– Поздрави – казвам аз, като запазвам разстоянието между нас. – Как е Джоли?
– Разстроена – отговаря тя честно, което оценявам. – Но тя разбира и е съгласна с моя план.
– Добре – казвам, като сдържам мислите си за това какво ще направя, ако разбера, че не ми казва истината. Заплахите са дребни и ненужни.
– Можеш ли да ми обясниш този… бяс…?“ Тя се препъва в думата, но успява да я произнесе правилно.
Правя ѝ знак да седне, след което правя същото, като се приближавам до огъня, за да се виждаме ясно. Предлагам ѝ малко от моето сушено месо, което тя поема. Нуждата от гостоприемство е удовлетворена, сега чувствам, че мога да говоря с нея сериозно.
– Това е в нашата генетика – казвам аз. – Запозната ли си с тази концепция? Начинът, по който са устроени съществата?
– Да, и двете с Джоли сме учени. Изучаваме растенията и еволюцията на живота.
– Добре – казвам с усмивка. Знаех, че моята Джоли е умна, но като чуя Калиста да го казва, ме изпълва с гордост. – Ладон може да не е запознат с нея. Той е воин и това е било скрито от нашия народ. Никой не искаше да знае откъде идва, от какво е направен, затова го запазихме скрито.
– Откъде знаеш, че е воин? – пита тя, като опира ръце на подутия си корем.
– Маркировката му, телосложението му, това е очевидно.
– Съжалявам, че те прекъснах, моля, продължи – казва тя.
– Първо, как така говориш моя език? – Питам. – Ти го владееш свободно. Защо Джоли не може да го говори?
Тя се усмихва и поглежда надолу към стомаха си, търкайки ръце по него.
– Има една машина в сградата на пирамидата, която наричаме кметство – казва тя. – Случайно я накарах да заработи, но не съм успяла да разбера как да го направя отново. По някакъв начин тя ме научи на вашия език. Не го разбирам, това не е технология, която моите хора са въждали, но се опитвам да я разбера.
Кимвам, като се замислям, и споменът за машината се връща.
– Мисля, че мога да я активирам, спомням си я отпреди. Знаеш ли за опустошението?
– Да, виждала съм видеоклипове отпреди, макар че не разбирам всичко. Можеш ли да активираш машината?
Кимвам, но този ред на мисли ме води в мъглата на спомените, с които не искам да се занимавам точно сега, затова сменям посоката.
– Бесът – казвам, като пренасочвам разговора. – Това е генетичен недостатък, който е излязъл на преден план само заради опустошението. След като то свърши, онези от нас, които оцеляха, се намериха един друг. Не си спомням как и защо, но се разделихме. Това беше изборът, който направихме по онова време. Сигурен съм, че е изглеждал мъдър, но е изострил дефекта. Колкото повече време прекарваме сами, толкова по-първични ставаме, това е регресия. Тя е неуловима и дори не осъзнаваш, че се случва с теб. Територията е на първо място. След това е борба за оцеляване за необходимите неща за живот. Изглежда разумно да държиш другите настрана от това, което твърдиш, че е твое. След това започваш да събираш съкровища. Неща, които отначало са полезни, но това също се разраства и започваш да събираш неща, които имат стойност само за теб. Спомените избледняват и в това е проклятието и блаженството. Колкото повече те завладява, толкова повече мъглата покрива миналото.
– Това звучи ужасно – казва тя, а в гласа ѝ натежава тъга.
– Не, перфектно е. – Вглеждам се в очите ѝ.
– Защо? – пита тя.
– Спомените са болка. Ние сме обречена раса. Би ли искала да ти се напомня за това всеки ден от твоя много дълъг живот?
Тя поклаща глава и влагата пада по бузата ѝ точно като на Джоли. Сравнението връща пулсиращата болка от липсата ѝ в гърдите ми.
– Разбирам – казва тя. – Затова ли се нападнахте с Ладон?
– Да – казвам.
– Чух те да спориш с него, докато тичах към вас.
– Да, опитвах се да го накарам да се вразуми. Да го освободя от хватката на беса – казвам аз.
– Значи това е възможно? – пита тя.
– Вярвам, че е така – казвам аз. – Успявах да му се противопоставя, докато той не ми пусна кръв, след което се загубих, за мой срам.
Тя кимва, прехапвайки долната си устна.
– Добре, нека поговоря с него. Може би ако знае, че идваш, това ще помогне. Бихме могли да намерим някакъв начин да създадем градиент, да го оставим да се бори с него парче по парче.
Кимвам в знак на съгласие.
– Има и още нещо, нещо, което може, ако си спомни, да помогне.
– Какво е то? – пита тя.
– З’зло – казвам аз.
– Какво е З’зло?
– Робовладелци. Те са тук, недалеч. Много са, твърде много, за да може дори могъщ воин като Ладон да се справи сам.
– Робовладелци? Как изглеждат?
Когато ги описвам, тя пребледнява, а после с една ръка покрива устата си, докато се задъхва.
– Ти ги познаваш? – Питам.
– Те бяха чудовищата, които нападнаха кораба ни и ни накараха да се разбием. Има ли още от тях тук? Намерихме някакви останки от катастрофирал кораб. Мислех, че повечето от тях са загинали.
– Те не са катастрофирали, корабът им е непокътнат.
– По дяволите – казва тя.
– Съгласен съм. Кажи на Ладон, накарай го да разбере, че трябва да обединим силите си. Той трябва да знае, че ще дойдат и други.
– Други?
– Да, други Змей. Когато корабът ви падна, в небето се чу огромен взрив. Сигурен съм, че поне половината планета го е видяла. Моята територия е близо до неговата, така че пристигнах пръв, но не правете грешката да мислите, че само аз идвам. Ще има и други.
Тя се намръщи. Седим в мълчание, докато тя мисли, а аз чакам.
– Добре – казва тя накрая.
Тя се мъчи да се изправи на крака, а подутият ѝ корем я изкарва от равновесие. Помагам ѝ, след което се отдръпвам, когато тя се усмихва и слага ръка на гърба си, извивайки се.
– Мога ли да задам един въпрос?
– Разбира се – казва тя.
– Бременна ли сте?
Усмивката ѝ се разширява, тя кимва и се смее.
– Да, не съм просто дебела.
– Ах – отговарям аз, като се двоумя дали имам право да задам следващия си въпрос.
Тя се приближава до мен и поставя ръка на гърдите ми, точно както прави Джоли. Взираме се в очите си и имам чувството, че тя търси нещо. Срещам погледа ѝ и изчаквам, като я оставям сама да реши дали намира това, което иска.
– Обичаш я? – пита тя накрая.
Не отговарям веднага. Замислям се за това. Това ли е? Толкова отдавна не съм изпитвал други емоции освен бясната нужда от съкровище.
– Мисля, че е така – казвам накрая. Мога да обичам като мъж, не съм изгубен в чудовището.
– Добре – казва Калиста и се отдръпва, като сваля ръката си от гърдите ми. – Тя има нужда от любов. Заслужава я, но още сега ще ти кажа, че ако някога я нараниш, ще накарам Ладон да ти наръга задника, отново.
Не бих могъл да спра усмивката си, дори и да искам. Свирепостта на Калиста стопля сърцето ми. Ясно виждам, че тя е приятелка на Джоли и заслужава това звание.
– Разбрах – казвам аз. – Можеш ли да се върнеш сама?
– Да, няма проблем. Аз ще се справя с Ладон. Дай ми няколко дни, моля? След това ще се върна и ще те взема, когато всичко се оправи.
– Кажи на Джоли, че съм близо, моля? – казвам аз.
Тя се усмихва и кимва, след което изчезва в тъмнината извън огъня. Наблюдавам сенчестата ѝ фигура, докато се стрелва обратно към града, след което сядам да чакам.

Назад към част 13                                                                    Напред към част 15

 

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!