Шидан
Навлажнявам парче плат от намаляващите ни запаси от вода и го размазвам по челото и бузите ѝ. Тя е яркочервена, устните ѝ са напукани и трепери. Изминал е поне час, откакто за последен път се е събудила и е проговорила нещо смислено. Слагам я на пода и проверявам мониторите.
Пиратите събират изхвърлените вещи на главния вход на разбития кораб. Работят в екипи от по двама души, които изследват останките и носят обратно намереното. Двама от тях товарят събраните стоки на своя транспорт. Чаках дни наред, но сега времето ми е изчерпано. Амара е в лошо състояние. Не знам колко още може да издържи без еписа и трябва да я спася.
– Шидан – промълвява тя.
Връщам се към нея и я вземам в прегръдките си. Тя не отваря очи, но изглежда, че я успокоява, когато я държа. Приближавам бутилката с вода до устните ѝ и наливам малко количество в устата ѝ. Тя най-сетне го преглъща и аз изпускам дъх, който не осъзнавах, че задържам.
Стомахът ми се свива на възел. Бездействието създава напрежение в мускулите ми, от което ме боли да се движа. Трябва да я върна в града. Черен страх се крие зад всяка мисъл, докато избягвам да мисля за единственото нещо, което изглежда най-очевидно. Тя ще умре, ако не получи еписа.
Не мога да я загубя. Няма да го направя.
Измъквам се изпод нея и се връщам към монитора. През следващия час изучавам движенията на пирата и си съставям план. Трябва да ги унищожа. Няма как да я измъкна незабелязано оттук, а ако я нося, няма да мога да се бия.
– Не мамя – промълвява тя.
Отивам до нея, коленича и докосвам лицето ѝ. Тя е гореща. Отново намокрям кърпата и я поставям върху челото ѝ. Тя трепери и се гърчи, затова я държа, докато това премине. Вземам решението си. Ще я спася, каквото и да ми коства това.
Вдигам я и я премествам в ъгъла. Премествам щайгите, за да я блокирам от поглед, ако някой намери път към стаята, след което вземам лохабера си. Давам ѝ да пие вода, навлажнявам кърпата и я поставям около главата ѝ, след което отивам до вратата. Опитвам се да работя с контролния панел, като въвеждам същата последователност, която видях да използва Амара, и накрая успявам да я отворя.
Екип от двама души трябва да е дълбоко в кораба. Ще се справя с тях последни, нека дойдат, след като се справя с тези в товарното отделение. Докато се приближавам, чувам звуците на техния гърлен език, които си мърморят един на друг. Притискайки се до стената, си проправям път до ъгъла, след което надничам.
Трима от тях са в малка групичка. По дяволите, исках да ги хвана насаме. Приклекнах и се отдръпнах, зачаках и се заслушах. Отдалечават се звуци от преместване на кутии и стъпки. Надничам и виждам как един от тях носи кутия към транспорта. Добре. Преброявам до десет, след което си поемам дълбоко дъх.
Изскачам зад ъгъла с лохабера над главата и се втурвам към двамата останали пирати. Единият от тях ме вижда и изхърка, изваждайки оръжието си, дори когато очите му се разширяват и се опитва да посочи с другата си ръка. Човекът до него изхърка, но аз съм върху тях, преди да успеят да се обърнат.
Размахвайки лохабера си в кръг над главата си, го стоварвам върху ръката, вдигаща оръжието към мен. Острието се удря в бронята на пирата и се отбива, но избива оръжието от ръката му. Оръжието тупва по пода, докато пиратът изкрещява от болка.
Вдигам дръжката на лохабера си нагоре, за да ударя пирата в брадичката. Главата му се отдръпва назад, а въздухът се изпълва със звук от трошене на кости. Пиратът се спъва, а после пада. Вторият пират е извадил оръжието си и го насочва. Въртейки лохабера над главата си, замахвам с острието към главата му. Нещо ме удря в гърба, преди да успея да се свържа. Това отклонява замаха ми и той пропуска главата на мъжа, докато аз съм избутан напред.
Дясната страна на тялото ми е изтръпнала. Прехвърлайки лохабера в лявата си ръка, заплашвам пирата пред мен, докато се отдръпвам встрани, опитвайки се да го вкарам между мен и този, който току-що ме нападна отзад. Друг проблясък на болка ме удря в дясната страна и мускулите ми се свиват.
– АХХХ! – Крещя, борейки се с болката. – Амара!
Името ѝ ми дава сили. Не мога да я проваля. Тя се нуждае от мен. Тя е уязвима и разчита на мен. Няма да я подведа.
Заобикаляйки врага пред мен,виждам двойката, която беше по-надълбоко в кораба. И двамата са извадили оръжията си и се прицелват. Трябва да направя нещо бързо, затова правя единственото нещо, което има смисъл. Гмуркам се към този, който е най-близо. Дясната ми страна отказва да се движи, затова го хващам с лявата си ръка. Той се съпротивлява, докато се борим.
На приятелите му сякаш им е все едно. Изстрелите се разнасят около нас двамата, а един от тях го удря. Той хвръква от изненада и болка. Въртя се и се мъча да го използвам като щит. Другите двама сякаш не си правят труда да се прицелват, а изстрелват произволни електрически куршуми. Един от тях уцелва левия ми крак и не мога да се изправя.
Хващам се за пирата, докато падам на пода, повличайки го със себе си. Борейки се, улавям една ръка около врата му и я закачам с другата, като го задушавам. Той се бори срещу мен, но аз не го пускам. Другите пирати се приближават и след секунди вече са четирима с насочени към мен оръжия. Те ръмжат и говорят на своя гърлен език.
– Не! – крещя.
Двама от тях се поглеждат един друг, след което свиват рамене. Опитвам се да дръпна пирата в ръцете си, за да блокирам изстрела, но съм твърде бавен. Бластерът стреля и всичко почернява.
Назад към част 17 Напред към част 19