Миранда Мартин – Драконите от червената планета Таджс – ЛЮБОВТА НА ДРАКОНА – Книга 3 – част 20

Шидан

Очите ми се отварят и се събуждам. Опитвам се да помръдна, но не мога. Опитвам се да завъртя главата си, но нищо не се случва. Запушалката около устата ми затруднява дишането. Сърцето ми се разтуптява, докато адреналинът нахлува в тялото ми. Мускулите се напрягат и аз се опитвам да се движа отново.
Съсредоточи се! Насърчавам се.
Дълбоки вдишвания. Едно, две, три, забавям сърцата. Добре, прецени. Изтръпнал съм. Мускулите ми се чувстват вяли и не реагират както трябва. Адреналинът противодейства на този ефект, но аз съм бавен. Завързан съм, краката и ръцете, крилата и дори опашката ми. Тези пирати знаят какво правят.
След като приключих с вътрешната си оценка, насочих вниманието си към околното помещение. Двама пирати са наблизо с готови оръжия. Те са твърде далеч, дори и да можех да се движа. Изисква се усилие, но изтръпването се оттегля и успявам да движа главата си настрани. Не виждам други стражи в района. Близо съм до входа, през който минахме с Амара.
Амара. Няма следа от нея, добре. Не са я намерили. Като си помисля за нея, сърцата ми отново скачат в хиперактивност. Адреналинът се изпомпва в тялото ми и изтръпването се отдръпва по-бързо. Боря се с въжетата, които ме свързват, опитвайки се да намеря някаква хлабина. Един от пиратите поглежда към шума, след което тръгва към мен.
Спирам да се движа, изчаквайки го да се приближи. Той изрича гърлени заповеди, които не разбирам, и размахва оръжието си към мен.
– Нямам представа какво казваш. Приличаш на задник на маймуна – подхвърлям аз.
Той ръмжи и мърмори, после прави още една крачка по-близо и аз действам. Размахвайки вързаните си крака, издърпвам краката му изпод него. Претъркулвам се към него, докато той се сгромолясва на земята, и спирам отгоре му. Ограниченото ми движение не ми оставя никакви възможности, така че отскачам с тялото си, за да използвам по-големия си размер, за да го смачкам или да му ударя главата в земята с надеждата да изпадне в безсъзнание.
Той изхърква, когато изтръгвам въздуха от него, и оръжието му тупва на една страна. Другият пират изкрещява и се приближава, докато този под мен се хваща за врата ми и се отдръпва, прекъсвайки въздуха ми. Партньорът му се очертава в избледняващото ми зрение, докато аз се боря срещу този, който ме държи за врата.
– Ей! Гадни копелета! – Гласът на Амара се разнася, изпълвайки пространството.
И двамата пирати се оглеждат объркано и този, който ме държи за врата, отпуска хватката си. Въздъхвам с облекчение и сивото в краищата на зрението ми се отдръпва.
– Да, вие двамата. Вие, мръсници, които смучат слуз! – Амара крещи.
Гласът ѝ е силен, прекалено силен, отразява се от стените. Пиратът под мен ме избутва настрани, после се изправя на крака, като по пътя си прибира оръжието. Лежа забравен настрани и гледам как двамата пирати се оглеждат с оръжия на раменете си, търсейки Амара.
– Аз съм тук, психари – казва тя.
Пиратите се движат в схема на търсене и разчистване. Добре координирани, те се приближават към купчините щайги и се прикриват един друг, докато единият наднича зад ъгъла в търсене на нея, готов за атака.
– Ти, да, ти, виждам те да минаваш покрай отворената асансьорна шахта. Мислиш, че съм там долу? Аз съм в площадката за кацане, тъпако. Защо не дойдеш да ме вземеш?
Тя е тук? Въртя се наоколо и я търся, но не мога да видя нищо около купчините провизии. Изстрелите се разнасят и сърцето ми скача в гърлото, а стомахът ми се свива в тесен възел. Напъвам се срещу въжетата, които ме свързват. Трябва да ѝ помогна. Тя има нужда от мен.
Звукът на изтрели се чува, когато те се удрят в пода, след което спират да стрелят. Удариха ли я? Не се чуват писъци. Трябва да знам какво се случва. Придвижвам се по пода като бебе змей, като си проправям път към звуците от стрелбата с оръжие.
– Това ли е най-доброто, което имаш? – Амара се смее. – Сериозно?
Единият пират излайва силно и аз чувам разочарованието в гласа му, макар да не разбирам думите. В стаята, в която се намираме, нахлуват звънливи стъпки. Още пирати се присъединяват към двамата, които ме пазеха. Надничайки зад ъгъла на един куп щайги, виждам четирима от тях накуп. Говорят помежду си с груби хрумвания, сочейки наоколо.
– Четирима от вас? Срещу мен? Уау, вие сте най-лошите. Ей, не се притеснявай, другите ти приятелчета са на път. Може би някой от тях е достатъчно умен, за да ви помогне идиоти.
Не мога да се сдържа да не се усмихна. Моят лютик ги събира всички заедно. Не знам какво е, но знам, че има план. Отокът в гърдите ми се разширява, докато не съм сигурен, че сърцето ми ще се пръсне. То надделява над страха и загрижеността ми за нейната безопасност. Тя е блестяща и силна и е моя.
– Натам, точно така – продължава тя.
Появяват се още пирати, които увеличават струпването, а един от тях извиква и посочва зад групата. Всички се обръщат и като един стрелят с оръжията си. Отдръпвам се зад сандъка и се мъча да се преобърна, за да мога да видя по какво стрелят. Каквото и да е, не мога да го видя.
Единият пират изкрещява и продължава да крещи, докато стрелбата спре. Те се придвижват напред в плътна формация с оръжия, опряни в раменете им, в крачка. Докато минават покрай позицията ми, съм безпомощен. Гневът и разочарованието кипят в червата ми. Един от тях е достатъчно близо, за да мога да го хвана за крака, ако не бях вързан. Той е достатъчно далеч, за да не мога да го ухапя, иначе бих опитал това. Всичко, за да спася лютика си.
Приближават се до далечната стена и когато се приближават, една врата се отваря. Разделят се на две и се нареждат от двете страни. Единият от тях вдига ръка с два изпънати пръста. Той прави движение, след което слага пръстите един по един. Когато последният пада, двамата водещи преминават през вратата, като откриват огън. Останалата част от групата ги последва, докато цялата група пирати не влезе в стаята. Вратите се затварят и до ушите ми достигат звуците от приглушените им писъци.
Тишина. Никакви звуци, нищо не се случва. Боря се срещу връзките, които ме държат здраво. Стягам и отпускам мускулите си, напрягам се с всички сили, за да се освободя. Страхът изпълва стомаха ми с киселина. Тя добре ли е? Къде е тя? Какво се е случило? Мислите ми се въртят в тъмен канал, който ме дърпа надолу. Трябва да се освободя, трябва да се уверя, че тя е добре.
– Забавляваш ли се? – Амара ме пита зад гърба ми.
Тя е тук. Тя е перфектна. Светлината я очертава като ореол. Облекчението ме залива, а емоциите набъбват почти прекалено силно, за да мога да ги задържа. Отварям уста, за да говоря, но не мога, не излиза никакъв звук. Вместо това се усмихвам. Тя коленичи до мен и в ръцете ѝ проблясва нож. Когато се приближава, виждам, че все още не е добре. Движи се, но бавно, бузите ѝ са вдлъбнати, а очите ѝ са кухи. Кожата ѝ е отпусната и има сивкав оттенък.
– Амара – казвам аз, а гласът ми се пропуква.
Тя вдига поглед от рязането на връзките ми и се усмихва.
– Липсваше ми?
Гласът ѝ е музика за ушите ми. Не мога да говоря, затова кимвам. Тя разрязва връзките ми и аз най-сетне съм свободен. Сядам и връщам кръвта в изтръпналите си крайници.
– Какво направи? – Питам.
– Завлякох ги в стая, предназначена за извеждане на добитъка от строя – казва тя. – Действа и на пиратите.
– Ти си невероятна – смея се.
Тя свива рамене.
– Това е нищо.
– Не, това е много повече от нищо! – Възкликвам. – Виждаш ли? Имам нужда от теб толкова, колкото и ти от мен. Нуждата ни е взаимна, равностойна, ние сме партньори, половинки, любовници, това е нашата съдба. Разбрах го в момента, в който те видях извън купола. Дори не можех да ти говоря, но знаех. Сърцето ми се разтуптя при вида ти. Знаех, че ти си единствената, която ще ме допълни. Без теб не съм цял, завършен.
Амара се усмихва и свива рамене, вдишвайки дълго и разтреперано.
– Разбира се – казва тя с половин уста. – Трябва да претърсим пиратите за провизии, после да се върнем в града. Не се чувствам добре.
– Разбира се – отговарям аз, загрижеността ме изпълва и надделява над нуждата ми от нейното съгласие.
Запъвам се, докато се изправям на крака. Стъпалата и краката ми се пробождат от иглички и шишове, докато кръвният поток се нормализира. Амара стои близо до мен, докато се подпирам на купчина щайги. Свивам рамене, протягам ръце и стъпвам нагоре-надолу, докато тялото ми не се почувства нормално.
– Добре ли си? – пита тя.
– Да, вече.- Усмихвам се и слагам ръка на раменете ѝ.
Тя се сковава, едва доловимо, но не мога да не го забележа. Тя обаче не се отдръпва и ние отиваме към стаята, в която влязоха пиратите. Те лежат наоколо, след като са паднали във формирането си. Първоначално си мисля, че сигурно са мъртви, но когато претърсвам първия, забелязвам, че все още диша.
– Живи са – казвам изненадан.
– Да, аз не съм убиец.
Първичният инстинкт ме подтиква да ги довърша. Те са заплаха и трябва да ги премахна. Не го правя заради нея. Тя не ги е убила, не мога да тръгна срещу нея и да го направя, след като ги е оставила да живеят. Вземам всички оръжия, които мога да намеря, и запасите им от храна.
Не ни отнема много време да претърсим и натрупаме това, което намерим, извън стаята. Претърсвам последния, когато зад мен се чува трясък. Завъртайки се, виждам Амара да лежи на земята.
– Амара! – Изкрещявам, втурвайки се към нея.
Очите ѝ трепват, но тя не реагира по друг начин. Дишането ѝ е повърхностно, лицето ѝ е зачервено. Когато проверявам сърдечния й ритъм, той е учестен и слаб. Тя се нуждае от еписа. Само се надявам, че в нещата на пирата има такъв.
Купчината с принадлежности, които им взехме, не е толкова голяма, но има много малки кутии. Преглеждам всяка от тях, разкъсвам ги и изхвърлям съдържанието. Почти съм изчерпал възможностите си, когато една от тях разкрива това, което търся. Епис. Той също е пресен, достатъчно пресен, във всеки случай все още има луминисцентния си блясък. Изтичвам обратно до нея и коленича. Откъсвам парче от растението и го прокарвам покрай пресъхналите ѝ устни. Тя промърморва нещо неразбираемо, но инстинктът ѝ надделява и тя дъвче.
Придържам главата ѝ в скута си и я чакам да преглътне. Откъсвам малки парченца от него и я храня с тях. Отнема време, но температурата ѝ спада, клепачите ѝ престават да треперят и цветът на кожата ѝ се връща. Когато я храня с последното парче епис, тя се стряска и очите ѝ се отварят. Сяди бързо и поема въздух.
– По дяволите – проклина тя.
– Какво , мой лютик?
Тя поглежда през рамо и се втренчва в мен. Изразът ѝ се смекчава, после около устните ѝ заиграва полуусмивка.
– Ела тук – казва тя.
Обгръща ръцете си около врата ми и ме придърпва в целувка. Небето не може да има по-сладък вкус.

Назад към част 19                                                         Напред към част 21

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!