Мира Лин Кели – Осмели се да обичаш – Сега и тогава – книга3 – част 5

Глава 3

Брин беше без дъх, миглите ѝ бяха мокри от сълзите на смеха, а онова рядко използвано място в центъра на гърдите ѝ болеше за всички неща, които не можеше да има. Беше си поръчала втора бира, или трета, като се брои тази, която беше изпила, преди да види Форд, но тя остана почти недокосната благодарение на начина, по който разговорът между тях продължаваше да се върти. Те разговаряха и се шегуваха, намирайки хумор в тези няколко общи месеца заедно, без да се впускат в разни разкази за злополучния край на историята им. Форд самодоволно призна, че е нарушил договорката им да не гледа „Изгубени“ без нея, актуализира информацията за общите им приятели в училище, разби сърцето ѝ с новината за смъртта на родителите му и я накара да се усмихне с разказите за сватбата на малката му сестра със Сам – в която, за протокола, тя напълно беше сигурна преди десет години, и то без дори да ги е срещала.
Беше продължил да се занимава с дизайна на игри и дори беше постигнал известен успех, което беше страхотно. И макар да звучеше така, сякаш все още трябваше да работи като мениджър на имоти отстрани, тя се зарадва да чуе, че е следвал мечтите си и е постигнал целите си.
От своя страна, тя не беше толкова откровена. Беше лесно да се говори за работа. Да му разкаже за Джет и как всъщност той е бил единственият, който и е осигурил първата работа – стаж в „Пивоварите“ в Милуоки. Но не и за това, че го познаваше от квартала, където беше израснала. Или как изборът ѝ да работи с професионални спортисти не се е основавал единствено на любовта ѝ към спорта, а на факта, че баща ѝ и, което е по-важно, Тимъти О’Шей – човекът, който се възползва от слабостта на баща ѝ – са имали строга политика на забрана по отношение на националните спортни лиги. Брин можеше да работи с някои от най-високоплатените мъже в страната и да знае, че никога няма да я притиснат да отиде при тях за помощ. Твърде много публичност с тези момчета. Твърде много ресурси. Твърде изморени. Което означаваше твърде голям риск за О’Шей и баща ѝ, както и безопасно работно място за Брин.
Да, имаше неща за семейството ѝ, които не беше споделила с Форд първия път – хазартът, дълговете, криминалните деяния. Полицаите, които чукаха на вратата им посред нощ, ако имаха късмет, някой друг, който чукаше, ако нямаха късмет.
Неистините, които не беше изяснила – например, че баща ѝ е притежавал железарски магазин, вместо да работи в него няколко месеца преди да го уволнят за кражба. Като това, че има страхотен по-голям брат, който е малко свръхпротективен, вместо онзи глупак, който буквално е продавал билети до прозореца на спалнята ѝ, когато е била на шестнайсет. Като това да има любяща майка, която винаги я поставяше на първо място, вместо майка, която обичаше съпруга си до такава степен, че не беше в състояние да предпази собствените си деца от грешките му.
Нещата, от които се срамуваше, докато растеше, и които глупаво мислеше, че ще може да остави зад гърба си, когато избяга в колеж с парите, които дядо ѝ беше спестил за нея. Неща, за които можеше да му разкаже и сега, но честно казано, той нямаше нужда да знае.
Тя не искаше съжалението на Форд. Това, което искаше, беше този мъж да има щастлив спомен, с който да я запомни. Мразеше начина, по който беше сложила край на връзката им – мразеше да знае, че е отровила всичко хубаво между тях с последното телефонно обаждане. С глупавата лъжа, която си мислеше, че ще е по-лесно, отколкото истината, която беше твърде унизена, за да сподели.
Затова се съсредоточи върху хубавите неща. Забавните неща.
Засмя се, обичайки усещането, че прелива в нея, когато Форд ѝ разказа за братовчеда на Сам – Тони Фароу – онова момче, за което си спомняше, че е чувала преди десет години, устатият глупак, който имаше ежедневния навик да изповядва любовта си към Ава – да води техния приятел Мич Уелс на премиерата на „Петдесет нюанса сиво“, за да сваля жени. Бременната му приятелка Маги и това колко силно го е изплашила, когато случайно е потъркала огромния си твърд корем в задника му. И как трябваше да измами, за да надмине сестра си, когато се надпреварваха кой ще сглоби кошарката за пътуване на бебето.
И когато смехът най-накрая се успокои, забави се и се разтегна, докато се превърна в една дълга въздишка, Брин подпря лакът на масата и опря буза в ръката си, наблюдавайки го, както той наблюдаваше нея. В пространството между тях имаше връзка, привличане отпреди всички тези години. Толкова съблазнително, че тя се изгуби малко в очите му, зачуди се как ли ще се чувства тъмната коса – сега по-къса и по-подредена – между пръстите ѝ след толкова време, спомни си какво беше да го целуне и да се отдаде на всички непокорни емоции, които този мъж извади на повърхността.
Само още една минута. После щеше да си тръгне.
– Брин – каза той, като и без това дълбокият му глас се задълбочи още повече до изкусително ниско ръмжене. На устните му остана само призрак от усмивката, която бяха споделяли.
Минута, която свърши твърде скоро, защото тя познаваше този поглед. И каквито и думи или действия да последваха, тя трябваше да ги спре. Тази вечер беше съвършена и тя не искаше нищо, което щеше да каже, никакво обяснение, което щеше да направи, да я развали.
– Трябва да тръгвам – изпревари го тя, като провери часовника си за ефект. Задъха се истински и след това, проверявайки отново, каза: – О, по дяволите – стреляй, по дяволите, стреляй – четири часа?
Форд се засмя, свлече се от стола си и се приближи, за да ѝ помогне да си сложи якето.
– Предполагам, че отново сме загубили представа за времето.
Отново. Каза го така, сякаш беше вчера, а не преди десет години, когато си говореха, докато кафенето не затвори, после се върнаха на площадката пред общежитието ѝ, където си поговориха още малко, докато охраната не мина през тях, размахвайки ръка в три сутринта. Форд беше застанал толкова близо, гледаше я в лицето, в очите ѝ, а тя беше прошепнала името му, Фред – да, грешното име, както се оказа, защото високият, тъмен и отчайващо симпатичен мъж пред нея се казваше Форд, а не Фред, както тя някак си си беше втълпила, – което убиваше какъвто и да е момент и караше и двамата да се смеят като пияни.
Но сега, когато Форд стоеше толкова близо, а големите му ръце се спускаха по ръцете ѝ, може би и на нея ѝ се струваше, че е вчера. Сякаш дванайсетчасовата обиколка на кампуса и всички следващи дни и нощи бяха толкова близки. Все още на една ръка разстояние.
Сякаш да го вземе беше толкова просто, колкото да се обърне в това тясно пространство пред него, така че телата им да се докоснат от движението, да остави пръстите си да се движат по плоскостите на корема, който все още изглеждаше толкова стегнат, колкото и в колежа, да наклони глава назад и…
И определено беше време да се махне от Форд.
Като се усмихна не съвсем искрено, Брин се отдръпна далеч от територията на четкането/дирижирането/напипването и хвърли приятелски поглед към Форд през рамо.
– Това със сигурност е хубаво, Форд – възкликна тя, а коремът ѝ все още се вълнуваше от тези чудовищни пеперуди и непрестанните им атаки.
Една тъмна вежда се изви към нея, но после Форд кимна, като също се усмихна приятно.
– Сигурно беше.
Лек натиск се настани в долната част на гърба ѝ и дори през пластовете на сакото, пуловера и ризата усещането, че голямата ръка на Форд почива там, беше като да докосваш счупена коледна лампичка, когато беше дете. Леко шокиращо и определено лоша идея да се остави да продължи. Но този слаб заряд, който преминаваше по кожата ѝ, разпространявайки се топло и бавно… тогава не беше успяла да му устои, също така и сега.
Какво бяха няколко крачки, нали?
Грешка. Защото тогава бяха пред бара, а хладният нощен въздух и преваляванията не правеха нищо, за да охладят горещината, която се виеше във вените ѝ.
Няколко бързо разговарящи жени минаха покрай тях, оживеният им разговор изпълваше нощта, преди да затихне, докато заедно бързаха по тротоара към следващата улична лампа.
Пръстите на гърба ѝ се свиха и подтикнаха Брин да се завърти, така че отново да е с лице към Форд. Само че този път, когато погледите им се срещнаха, той все още я докосваше и – просто уау. Дланта, която сега се извиваше около талията ѝ, събуждаше в нея кипящо чувство на очакване, на което нямаше право да се отдава.
Само ако не се чувстваше толкова добре.
Пое си дълбоко дъх и се подготви за това, което очите на Форд обещаваха да последва. Той щеше да поиска номера ѝ и тя щеше да го откаже толкова лесно, колкото можеше. Нямаше да е забавно и нямаше да има никакво усещане за завоевание, защото единственият, който щеше да пропусне, беше тя. И после, понеже Форд си беше Форд и определено беше толкова мил, колкото го помнеше, щеше да приеме разочарованието ѝ като джентълмен, като я остави да се отърве лесно с пожелание и усмивка.
Да, тя беше готова за това.
Само че тогава, вместо да я помоли за нещо, Форд – момчето, което беше получило разрешение да я държи за ръка първия път – се протегна към нея, придърпвайки я в целувка, която той пое с такъв разтърсващ света финес, какъвто тя не познаваше досега. Дори и с него.
Трябваше да го спре, да се измъкне от прегръдката му и да се извини, че му е внушила грешна идея, но всяко нежно отдръпване, което бе намислила, се загуби пред декадентското усещане на пръстите му, които се плъзнаха под косата ѝ и се увиха в нея, докато я придърпваше по-близо.
Мислите ѝ се разбъркаха, мускулната памет взе връх и изведнъж тя се изправи на пръсти, накланяйки се назад за още от целувката, която определено беше узряла с възрастта. За бавното, потъващо притискане на устните му към нейните.
Форд облиза ъгъла на устата ѝ и тя се отвори за него, като се задъхваше около плавния ход на езика му, а после го посрещна със своя. Разтопи се в зашеметяващата му височина и искаше – Боже, искаше да задържи това чувство, което не беше изпитвала от толкова дълго време, само за още малко.
Още един силен тласък в устата ѝ и пръстите ѝ се вкопчиха в предната част на якето на Форд, придържайки се здраво. Той изстена и задълбочи целувката, докато тя не се удави в нея. Докато нуждата от въздух не стана толкова незначителна, колкото и причината да държи Форд на една ръка разстояние. Всичко, което имаше значение, беше повече.
Ръцете ѝ в косата му, в якето му, по дънките му.
Ръцете му, които я притискаха толкова плътно към него, горещият му дъх в ухото ѝ с дълбокото му гръмко предупреждение:
– Брин, не разчитай, че ще спра това. – Зъбите му уловиха усната ѝ, от което по прегрятата ѝ кожа преминаха ледени тръпки. – Аз не съм онзи добър човек, който бях преди десет години.
Тя се отдръпна и срещна тъмния му поглед.
Какъв лъжец. Ако не беше, изобщо нямаше да я предупреждава.
– Мисля, че си.
Което означаваше, че тя наистина, наистина, наистина трябва да спре.

***

Форд поклати глава. Брин толкова грешеше. Ако беше дори близо до „милото момче“, което беше последния път, когато бяха заедно, щеше да се отдръпне в секундата, в която видя този поглед в очите ѝ – онзи, който обещаваше, че ще го забие в земята в зоната на приятелите. Ако имаше късмет.
Или може би щеше да спре след първата целувка, да се отдръпне достатъчно дълго, за да я остави да реши дали иска да продължи. Но не, той беше пренебрегнал всички тези противоречиви сигнали, защото имаше предвид това, което каза в бара. В никакъв случай нямаше да я остави да се измъкне толкова лесно.
Той я искаше. И въпреки цялата нерешителност, която хвърляше сянка върху очите ѝ, тя също го искаше. Достатъчно силно, за да получи рейтинг „R“ за целувката, за която бяха нужни всичките му резерви на „мило момче“, за да се въздържи да не се плъзне направо в „Х“ точно там, до червената телефонна кабина пред кръчмата „Пинт“. И дори преди това го беше видял в усмивката и очите ѝ и в начина, по който разтревожи прекрасната си долна устна между зъбите си.
Ръцете му се стегнаха около нея, придърпвайки всички онези меки места, които толкова много искаше, към по-близък контакт. Все още не достатъчно близо.
– Форд – въздъхна тя, звучеше едновременно съжалително и нуждаещо се, ръцете ѝ се вкопчиха в раменете му и – да, това не се случваше. – Това не е добра идея. Аз не съм…
Един добър човек не би заровил лице във врата ѝ, като умишлено търкаше наболата си брада по мястото, което ѝ бяха нужни по-малко от пет минути, за да преоткрие като слабост на Брин. Хубавият човек не би се наслаждавал на въздишката, която прекъсна протеста ѝ, или не би използвал тази слабост още повече, като я дразни с устните си, с езика си, зъбите си.
– Определено не – съгласи се той. – Могат да ме арестуват за нещата, които мисля да ти направя в момента.
Още един звук на нужда и главата ѝ се отдръпна още повече.
Поканата е приета. С удоволствие.
– Форд, не трябва да…
– Знам. Не бива да ме оставяш да те чувам да издаваш тези малки задъхани звуци. – Той се вкопчи по-дълбоко, отвори уста над този удобен малък участък от кожата и засмука – но само за секунда. Само докато тя не се вкопчи по-силно и не премести бедрата си срещу него. – Те само ме карат да ги чувам по-силно.
Забравете по-силно. Какъвто и да беше този неразбираем звук, който тя току-що беше издала – задъхана, ухилена – по дяволите, да, той щеше да го приеме. Щеше да го приема цяла нощ.
Едва тогава тя поклати глава и се отдръпна, за да срещне очите му, и прокле. Когато го гледаше така, умоляващо и полуразпуснато, той знаеше до дъното на душата си, че не може да и откаже нищо. Включително да я пусне, ако тя поиска това.
Стройните ѝ рамене се повдигаха и спускаха с всеки накъсан дъх. Тя облиза набъбналите си от целувката устни и примигна срещу няколкото снежинки, полепнали по тъмните ѝ мигли.
– Аз не мога…
Очите му се затвориха, главата му падна напред, докато веждите им се докоснаха. Ебати хубавото момче. Щеше да му се наложи да я пусне. Без значение колко добре се беше почувствал от тази връзка. Колко уникална. Колко правилно.
Беше опитал, но тя не можеше…
– Форд. – Пръстите ѝ се плъзнаха нагоре по шията му, по страните на лицето му и в косата му. – Не мога да спра. Не искам да спра.

***

Беше полудяла. Изгубила всякакъв смисъл. Или най-малкото, изгуби желание да се бори с това, което започна да прилича на неизбежно. Защото между тях имаше такова привличане. Настойчива и изискваща. И веднъж, когато се бе поддала на този твърде убедителен шепот, който се носеше из мислите ѝ – една нощ. Защо не само една нощ? – това беше като облекчение, което никога не беше познавала, което я обземаше във всяка част на тялото ѝ. Форд взе ръката ѝ в своята и с тази престъпно гореща усмивка, която се разтегна широко, започна да я дърпа надолу по улицата след себе си. Дебели снежинки се носеха около тях, закачаха се в косата на Форд и се утаяваха по раменете на пухеното му палто. Той вървеше назад, сякаш откъсвайки поглед от нея, щеше да развали чара – може би щеше да го направи.
Единственото, което знаеше, беше, че не може да отвърне поглед. Не можеше да прави нищо друго, освен да следва и да се смее, докато Форд периодично поглеждаше зад себе си, за да провери напредъка им, да въздиша, когато я приближаваше, за да и открадне целувка, която беше точно обратното на „бърза“, и да стене, когато тази целувка не беше достатъчна и тя се озова притисната към тухлите на жилищната сграда на Северен Хонор точно преди релсите. Докато накрая стигнаха до сивата каменна сграда срещу парка.
И сега тя се носеше. Или по-скоро се препъваше. Препъваха се по коридора към спалнята на Форд, отчаяни ръце дърпаха дрехите, които все още пречеха, краката се засичаха, докато накрая Форд обви ръце около нея и се изправи, придърпвайки я нагоре и към себе си. Напълно вдигната от пода.
Тя се кикотеше задъхано, докато той я носеше през останалата част от пътя.
– Силен си – въздъхна тя и прокара ръце по раменете и гърба му, откривайки под ризата му мускули, по-големи, отколкото помнеше.
– Да? – Отвърна той с още една от онези усмивки, в които тя продължаваше да се дави. – Харесва ли ти?
Тя кимна, защото какво да не и хареса? На деветнайсет години той имаше красиво тяло, но сега – тя не можеше да спре да го докосва, да прокарва пръсти между долините и разрезите, очертаващи всеки мускул. Облизваше врата му. Дърпаше още повече дрехите му, защото не искаше умът ѝ да има дори секунда, за да мисли какво прави и колко лоша грешка може да е това.
Всичко, което искаше, беше да чувства. Просто да се отдаде.
Нещо, което никога не си позволяваше да прави, но да бъде с Форд беше различно. Тя му се доверяваше. Без значение колко години са минали.
Форд се отклони наляво и те се озоваха в спалнята му. Хватката му върху нея се отпусна, позволявайки ѝ да се плъзне по тялото му, дори когато целувката им продължаваше. Пръстите на краката ѝ докоснаха земята и той я наведе назад, а устата му прокара пътека по челюстта и шията ѝ.
– Господи, Брин, не мога да повярвам, че наистина си тук – изръмжа той срещу нежната ѝ кожа.
Не биваше да е така, но преди тази мисъл да успее да пусне корени, да накърни нещо толкова невероятно, тя премести фокуса си върху това да влезе под дрехите на Форд.
Ръцете ѝ се разходиха по гърдите и стомаха му до мястото, където събра ризата му и я избута нагоре и нагоре и – о, Боже, тялото му беше толкова хубаво. Слаби набити мускули, които се огъваха и променяха, когато той вдигаше ръце, за да ѝ помогне да свали дрехите, разсечени от тясна пътечка от тъмен мъх, започващ от пъпа му и спускаща се надолу в дънки, които висяха точно както трябва. Дънки, които се опъваха.
Дъхът ѝ секна.
Напрягаше се много.
Тя не знаеше какво иска да докосне първо. Къде да постави устата си. Как да се възползва максимално от терена пред себе си. Но после Форд избута пуловера от раменете ѝ, помогна ѝ да свали тениската и падна на колене, за да целуне кожата по корема ѝ, докато разкопчаваше дънките ѝ. Той обхождаше с език пъпа ѝ и пръстите ѝ се вкопчиха в тъмната коприна на косата му, като се стегнаха, когато той изстена и отново я облиза.
Тялото ѝ вибрираше от нужда и напрежение, гърдите ѝ бяха набъбнали, а сърцевината ѝ – влажна. Обръщайки се на леглото, тя усети как между краката ѝ пулсира треска при вида на Форд, който пълзеше над нея.
Това беше лудост. Бяха изминали десет години, откакто бяха заедно, но когато погледна лицето му, очите му, усмивката му – всичко, което този човек означаваше за нея, все още беше там. Дори и тази нощ да не беше свързана с това.
Престани да мислиш за това!
Форд се срещна с устата ѝ, за да я целуне още веднъж, като тази целувка беше по-гореща от предишните. Езикът му се промъкна покрай устните ѝ, карайки я да се задъхва около него, докато усещаше това секси, хлъзгаво проникване чак до пръстите на краката си. Бедрата ѝ се повдигнаха, за да срещнат дебелия хребет, който все още се намираше в дънките му, и те изстенаха заедно.
Телата им се превърнаха в плетеница от крайници, отчаяни и жадни.
Той се чувстваше толкова добре над нея, но тя не можеше да спре гласа в задната част на съзнанието си, който я предупреждаваше, че заслужава нещо по-добро…
– Форд? – Попита тя отчаяно, искаше да му се отдаде напълно, но знаеше, че не може така.
Главата му се вдигна от мястото, където бе поглъщал шията ѝ. Косата му беше секси бъркотия, която се стрелкаше в стотици посоки едновременно. Изглеждаше добре на него, но тя не можеше да си позволи да се разсее. Трябваше да знае, че това е нещо еднократно, преди да продължат напред.
– Какво има, красавице? – Попита той, а после замръзна над нея, тялото му стана напрегнато, а лицето му безизразно.
Тя също го чу – слабите напъни на „Rock-a-bye Baby“, които звучаха някъде от апартамента. Лицето на Форд избухна в най-широката усмивка, която беше виждала досега. Той я целуна силно по устните и започна да се отдръпва от леглото набързо.
– Толкова съжалявам за това, Брин. Повярвай ми, има само едно нещо на този свят, което може да ме накара да изляза от леглото с теб, и това е то. Маги и Тайлър Уелс, приятелите, за които ти разказах по-рано – те ще имат дете.
Тя си спомни. Това беше причината той да изпие само една бира, в случай че му се наложи да шофира.
Отговорен, надежден Форд.
Обзалагаше се, че никога не е разочаровал хората, които са разчитали на него.
– О, Форд, това е невероятно – каза тя, скочи от леглото и грабна дрехите си, а в костите ѝ вибрираше нервна енергия. Защото почти – а те не трябваше – и колкото и да и се искаше, беше много по-добре, че не го направиха. – Ще се махна оттук на мига.
– Не. – Той спря обличането ѝ с ръка върху голото ѝ рамо, а топлината почти нажежи кожата ѝ. – Слушай, трябва да тръгвам, точно сега. Трябва да взема колата и да я изкарам отпред, а аз ще отида с тях в болницата. Но ти не трябва да си тръгваш.
Той потърка задната част на врата си, като остави очите си да обикалят из стаята, преди да срещнат нейните и да се задържат.
– Можеш да останеш. Да спиш тук.
Устните ѝ се разтвориха в знак на протест, но той вече продължаваше.
– Знам, че звучи налудничаво, знам, че е твърде рано и едва сме започнали да наваксваме. Но, Господи, Брин, знам, че и ти го усещаш. Така че… остани. Искам да останеш. Можем да поговорим на сутринта. Ще ти направя закуска.
Без да се доверява на думите в свитото си гърло, тя кимна, надявайки се усмивката ѝ да издържи под откритите, честни очи, които търсеха лицето ѝ.
Сигурно е така, защото той се наведе, а усмивката не слезе от устните му, докато я целуваше веднъж и след това започна бързо да се изнася от стаята.
– Това ще бъде хубаво, Брин. Ще се видим, когато се върна.
Три минути по-късно Форд и приятелите му се отдалечиха от входа на сградата, а пет минути след това Брин се спусна навън. Върху възглавницата на Форд лежеше сгънат един-единствен лист хартия, на който със синьо мастило беше написано най-искреното нещо, което му беше дала през цялата нощ.

Това беше грешка. Съжалявам.

***

Форд сгъна листа и го изхвърли през стаята. Беше уморен, поразен от въртележката, която бяха направили последните седем часа – чистото, шибано щастие, че отново вижда Брин, смее се с нея и я взема в прегръдките си; приливът на адреналин, който изпомпваше спешността и тревожното напрежение, докато чакаше да се увери, че Маги и бебето ѝ са добре, радостта и облекчението, когато видя с очите си, че са, когато докосна перфектната малка главичка с тъмна коса и толкова мъничко юмруче – и после това.
Разтърсваща комбинация от разочарование, неудовлетвореност и достатъчно унижение, за да не пропусне това.
По дяволите, тя го беше направила отново.

Назад към част 4                                                       Напред към част 6

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *