Глава 31
– Само Нейха знае истинността на предположението ни – каза Джейсън, обмисляйки въпроса – и ако сме прави, а майка ти вече е на свобода, разказването на Нейха не може да я ощети. – Вампирът с алени коси едва ли щеше да е единственият от нейния народ, когото Ниврити бе открила, събран заедно. – Нейха може също така да има представа къде Ниврити може да е разположила базата си…
Махия издаде внезапен стягащ звук в гърлото си.
– Ако това е майка ми, знам защо е убила Арав.
Джейсън също. Мъжът беше наранил Махия, беше наранил детето на Ниврити, заслужаваше наказание. Джейсън откри, че няма спор с това, и осъзнаването го накара да спре, да помисли коя е Махия за него. Нямаше отговор на този въпрос, но изведнъж видя отговор на предишния ѝ въпрос.
– Няма да говоря с Нейха за това.
Махия потръпна и поклати глава.
– Не. Ако тя е убила Шабнам, не мога да я защитя.
– Тук не става въпрос за защита на Ниврити.
Очите на Махия потърсиха лицето му.
– За какво става въпрос? – Тя скъси разстоянието между тях и постави ръка на гърдите му. В докосването имаше нежност, но нищо собственическо или притежателно, и той знаеше, че тя не върти лунни лъчи във въздуха, не очаква от него нищо друго освен мъжа, който е.
Нещо напрегнато и очакващо в него се отпусна. Не искаше да приключва с Махия, но това беше решение, което щеше да бъде принуден да вземе, ако тя се опитваше да си го присвои, искаше да види в него бъдеще, което той не можеше да изгради с нея. Не и по начина, по който Дмитрий го беше направил с Онър, Рафаел – с Елена.
– Заложник – каза той, сложил ръка на долната част на гърба ѝ. – Ако дадем на Нейха тази информация, ще ѝ дадем заложник.
Очите на Махия се разшириха в болезнено разбиране, но тя поклати глава.
– Рискуваш да нарушиш кръвния обет, Джейсън. – Свиреп шепот. – Това може да означава смъртта ти.
– Има още време. – Докато не беше сигурен, че Ниврити е жива, това спадаше към неговите правомощия, а мълчанието му не застрашаваше обета. – И аз няма да те излагам на опасност. – Беше направил своя избор и именно тази жена с очи, светли като на диво и опасно същество, беше тази, за която щеше да вдигне меча си, а не архангел, изпълнен с вековна омраза.
Долната устна на Махия потрепери.
– Не трябва. – Пръстите ѝ докоснаха челюстта му, а устата ѝ бе мека върху неговата. – Благодаря ти, че ме постави на първо място. Никой друг не го е правил и аз никога няма да забравя, че ти го направи. – Гласът ѝ се пречупи. – Но ти самият каза, че Нейха може да знае къде се крие майка ми. Не мога да си купя живота с кръвта на Шабнам, която крещи за справедливост. Ако сме прави, значи майка ми я е убила толкова сигурно, колкото и Арав. Но този път без причина.
– Имаше причина – Шабнам беше любимка на Нейха.
Махия вдигна трепереща ръка към устата си.
– Подобно на дете, което унищожава любимата играчка на брат или сестра от ревност или злоба.
Подир ужасените ѝ думи във форта се разнесе писък.
* * *
Този път не ги очакваше ангелско или вампирско тяло, но въпреки това имаше касапница. Нахвърляни по сякаш всеки сантиметър от залата за публични аудиенции бяха безжизнените, осакатени тела на поне двадесет от домашните змии на Нейха, а колоните, които поддържаха конструкцията, бяха опръскани с кръв.
– Това отне време. – Махия коленичи до дебелото тяло на една дървесна боа, чиято суха кожеста кожа продължаваше да блести в драматично зелено. – Змиите не са опитомени като такива – те идват само до ръката на Нейха. Проследяване и търпение, това изискваше и двете.
Чул тъгата в тона ѝ, Джейсън срещна погледа ѝ в безсловесен въпрос.
– След Пазителя – каза тя със стегната усмивка – не мога да избегна страха, който свива стомаха ми при вида на създанията на Нейха, но няма да позволя на този страх да ме владее. – Мрачна решителност. – Опитвам се да си спомням това, което винаги съм знаела – че оставени сами, тези същества ще ме избягват, както и аз тях. Те не заслужаваха да бъдат избити.
Полъх на вятъра, Нейха се приземи зад тях, гневът на лицето ѝ бе пронизан от скръб. Без да каже нито дума, тя пристъпи към ръба на залата за зрители и просто погледна, сякаш отбелязваше всяка една заклана змия. А те бяха. Боата, до която Махия се беше приседнала, изглеждаше изключение, но по-внимателно разглеждане показа, че това е само половината от змията.
След като бяха нарязани на парчета, влечугите бяха разхвърляни из залата. Подобно нещо би било невъзможно да се направи на дневна светлина, но точно този район щеше да е почти безлюден в най-тъмната част на нощта – ранното откриване бе станало заради любовна разправия, която бе накарала един мъжки вампир да се скита безцелно из крепостта.
– Телата им казват ли ти нещо? – Попита Нейха с хладна учтивост.
Джейсън поклати глава.
– Само това, че използваното острие най-вероятно е било месарски нож. – Обикновен, остър разрез. – Има ли някакъв модел на пострадалите?
Погледът на Нейха се спря върху няколко от осакатените змии.
– Те бяха най-послушните – по-стари домашни любимци, които бяха свикнали с хората дотолкова, че не биха се измъкнали при приближаване. – Крилете ѝ се държаха прилежно настрани от окървавения под, тя каза: – Трябва да се погрижа за тях. – Протегна ръка назад и взе плетена кошница от чакащата дама, която беше пристигнала с нея.
Без да каже и дума, Махия взе втора кошница и помогна на Нейха да събере останките. Мълчанието беше остро, а гневът на Нейха – пулс, който той почти усещаше по кожата си. Но Джейсън не слушаше за това, не гледаше за това. Защото беше почти сигурен, че там, в сенките, в полезрението на зрителната зала, стои някой, който се смее на страданието на Нейха.
Но дори очите му с необикновеното си нощно зрение не можеха да проникнат през гъстите черни облаци, които се сгъстяваха в арките и вратите, които виждаше от тази гледна точка. Да започне да търси наблюдателя би било безсмислено. Той или тя имаха предимството да са планирали маршрут за бягство и отдавна щяха да са изчезнали, докато Джейсън стигне до скривалището им.
Вместо това той застана на стража, като не изпускаше от поглед къде се намира Махия във всеки един момент, независимо че се съсредоточаваше върху сенките.
– Ела. – Нейха не каза нищо друго, докато летеше с кошница в ръка.
Махия се издигна след нея, а Джейсън я последва, като се издигна над двете, за да ги пази. Нейха обаче не отиде далеч, а може би пет минути по-късно се приземи на малко планинско плато. В центъра на откритото пространство стоеше плосък сив камък, поставен върху редица други камъни, оформени до тухлена гладкост и врязани в него, за да създадат приклекнала пирамида.
Поставяйки двете кошници върху плоския камък, Нейха се наведе и прошепна нещо толкова тихо, че вятърът отблъсна думите ѝ, преди да стигнат до Джейсън. Секунда по-късно под кошниците се появи първата струйка дим.
Докато Нейха се отдръпне от малкото огнище, от кошниците вече излизаха пламъци и той разбра, че архангелът е придобил власт не само над леда, но и над огъня. Ледът можеше да навреди, но огънят… … огънят беше унищожение и насилие на по-високо ниво. И сега Нейха можеше да свали трептящата жълто-оранжева смърт от небето.
Назад към част 31 Напред към част 33
