Глава 55
Антоник отново се беше нахранил. Колкото повече се хранеше, толкова повече се връщаше в него… И толкова повече отвращение изпитваше към себе си.
Мисълта се фрагментира, очите му се стесниха, докато риташе полуизсъхналото тяло, чиято жизнена сила беше придобил. Отначало си мислеше, че се нуждае от кръвта им, но кръвта, наситено червена и метална, беше просто механизъм за пренос на енергията, която го захранваше. Скоро щеше да има толкова много, че нямаше да му се налага да се занимава с диста…
Още една фрагментация.
Разочарован, той изръмжа и отново ритна тялото. Отново. Отново.
Докато когато спря, някогашната цялостна форма беше на кървави парчета, костите бяха раздробени, за да пробият кожата, а преродения Антоник се гърчеше наблизо и чакаше да изкълве останалата плът. На гърба им растяха тъмнозелени растения, чиито листа бяха пухкави и влажни в сравнение с изтощеното им състояние.
Горната му устна се сви, той махна с ръка и те се нахвърлиха да се хранят.
Отблъснат от хлътването им и липсата на контрол, той се канеше да се обърне, когато в периферното си зрение долови движение в небето. Погледна нагоре към светлината на късния следобед с инстинктивната предпазливост на човек, който е спечелил повече войни, отколкото е загубил; беше много малко вероятно дори летец, прелитащ над короната, да види Антоник и неговите преродени, защото той беше избрал внимателно мястото си за хранене – дълбоко в сърцето на дъждовна гора, изпълнена с живот и гъста сянка.
И все пак сега нямаше смисъл да става небрежен.
Ангелът се носеше по върховете на дърветата, но не това привлече вниманието на Антоник. Това беше долната част на крилата му. Чисто сребро. Сребро, каквото не беше виждал в крилата на никой друг ангел на света, освен на Александър.
Александър не беше негов враг.
Но Александър често си беше лягал да спи с този, който беше враг.
Изведнъж Антоник разбра какво трябва да направи. И нямаше да използва възкръсналата си сила, за да го направи – не, трябваше да я натрупа за предстоящата битка на живот и смърт.
Вместо това грабна арбалета, с който се беше сдобил от купчината оръжия до казармите на отдалечения ескадрон. Това беше първия му опит за връщане на силата – беше се нахранил и скоро след това беше успял да облече блясъка си.
Никой не можеше да го види и не го беше виждал.
С арбалет в ръка той се издигна през мокрия въздух на гората… И стреля.
Назад към част 53 Напред към част 55
