Питър В. Брет – Ядрото ЧАСТ 14

Глава 13
ЗАВЕЩАНИЕТО НА АРЛЕН БЕЙЛС
334 СЗ

– Тя ще се изпари – предупреди Рена.
– Ай, не знаеш и половината от това – съгласи се Арлен. – Но тя има право.
– Сигурен ли си, че не искаш да дойда с теб? – Попита Рена. Тя не го каза, но в аурата ѝ проблесна образът на Арлен и Лийша в страстна прегръдка. Тя не вярваше, че това е реален риск сега, когато бяха мъж и жена, но и не можеше да забрави, че се е случило.
– Ще се върна за теб съвсем скоро, Рен – каза той – но Лийша си е заслужила името, а аз съм по-добре подготвен да го преживея сам.
– Стига това да е всичко – каза Рена. – Никой освен мен няма да те удари.
– Добре е, че имам късмет. – Арлен ѝ намигна, пое си дълбоко дъх и се остави да се разсее, докато го изпускаше обратно. Демоните наричаха това междинно състояние, в което съществуваха само като енергия, подвластна на магическите течения около тях, като единствено волята ги задържаше на място.
Той протегна ръка с волята си, намери пипало на магията, което излизаше от Ядрото, и го използва като водач, докато се плъзгаше дълбоко под повърхността. Пред него се откриха и други пътища, които се сливаха в сложен лабиринт, но той не се поколеба да избере своя курс. Дори на стотици мили оттук той усещаше течението на Хралупата, което привличаше цялата магия в района в огромен вихър.
Остави се да го повлече, докато не се озова вътре в мрежата, след това упражни волята си и падна в орбита около центъра на Ядрото, за да не го разкъса.
Знанията се отвориха пред него, щом се озова върху великия дух, и той ги попи, поглъщайки голяма част от това, което се бе случило в негово отсъствие, докато отсяваше една аура и се придвижваше към нея със скоростта на мисълта.
Защитите, които Лийша бе поставила около графската крепост, бяха страховити, но те бяха предназначени да отблъскват демони, а в някои случаи и хора. Арлен не беше нито едното, нито другото, изплъзваше се между пукнатините, невидим за невъоръженото око. Дори онези, които имаха защитено зрение, щяха да видят само увеличаване на околната магия, привлечени от притегателната сила на защитите по стените.
Арлен се плъзгаше по тях също толкова лесно, колкото и великият нападател. Той преподаваше на Лийша занаяти, познаваше нейната писменост като никой друг. Да тичаш по него беше като да галиш част от нея, напомняше му за ласките, които бяха споделяли в един друг живот. Беше благодарен, че Рена не беше с него. Когато се разсейваха заедно, емоциите им се оголваха.
Намери я да седи в кабинета на графа. Арлен се материализира в сенките, освобождавайки част от вътрешната си магия в защитите от невидимост, татуирани по крайниците му.
Скрит от погледа, той привлече докосване на околната магия от стаята, Четене. Вече не беше кабинетът на графа. Тамос не беше идвал тук от месеци, а един поглед към аурата на Лийша му подсказваше, че тя вече е графиня. Силата – и бремето, което тя носеше – се излъчваше като топлина около нея, образите танцуваха около нея като демони.
Арлен не забрави да диша, оставяйки болката да го залее. Граф Тамос, при цялата си наглост, беше добър човек, а такива винаги липсваха. Смъртта му не беше в полза на света.
Лийша не беше сама. Уонда стоеше на стража, а от навитите ръкави на блузата ѝ надничаха черни стъбла. Тя сияеше от сила и беше красиво да се види. Арлен беше разглеждал хиляди аури, но малко от тях бяха толкова чисти и неусложнени, колкото тази на Уонда Катър.
Но дори и тя беше нищо в сравнение с това, което излъчваше люлката. Детето на Лийша и Джардир, което гореше като миниатюрно слънце. Той преглътна буцата в гърлото си, посегна да изчисти една сълза от окото си.
Около стаята имаше инертни огради от тишина. Арлен скицира във въздуха една от охранителните системи, като ги активира.
Лийша се скова, усещайки промяната. Ръката ѝ се стрелна към колана ѝ, където висеше позлатена пръчка от демонична кост.
Винаги нащрек, Уонда сложи ръка на ножа на бедрото си.
– Всичко е наред, госпожо?
– Провери вратата – каза Лийша. – Вземи си лъка.
– Няма нужда от това, Уон. – Арлен излезе от сенките.
Лийша за миг се изправи на крака и нарисува във въздуха мимически защити.
– Нощите да ме вземат, Лиш – каза Арлен. – Това съм аз. Честна дума.
– Избавителю. – Уонда падна на едно коляно.
Арлен извърна очи.
– Колко пъти трябва да ти казвам да престанеш, преди да започнеш да слушаш, Уонда Катър?
Уонда сви рамене и се изправи на крака.
– Мисля, че около милион.
– Значи сме на половината път – каза Арлен.
– Радвам се да ви видя, сър – каза Уонда. – Знаех, че не сте мъртъв.
– Радвам се да те видя и аз – каза Арлен. – Имам думи за теб и още няколко души, скоро. Гордея се с вас. Но точно сега ще бъда задължен да застанеш пред вратата и да се увериш, че няма да имаме случайни посетители.
– Да, сър. Уонда взе лъка и колчана си и се отправи към вратата.
– Нито дума на никого, Уонда – каза Лийша.
– Ай, госпожо. – Уонда затвори вратата след себе си.
– Графиня Пейпър – каза Арлен. – Да се поклоня ли, или…?
Лийша пристегна пръчката на колана си и разтвори ръце.
– Млукни и ме прегърни.
Арлен я прегърна силно, а тя него още по-сило. Ароматът ѝ изпълни ноздрите му – билки и сапун, сладостта на млякото ѝ и онази миризма, която беше само нейна. Той устоя на желанието да сложи лицето си в косата ѝ и да диша, както някога.
Пуснаха се неохотно, но щом хватката му се отпусна, Лийша го бутна обратно.
– Нощите да ме вземат наистина си ти, Арлен Бейлс! Ти докара на всички ни смъртна уплаха! Ти и твоите разкъсващи тайни планове! Жив ли е и Ахман?
Арлен потърка задната част на врата си.
– Разбира се, че е, Лийша. Не е убил никого. Рена ти го е казала.
– Не ми е казала. – Лийша почти изплю думите. – Тя каза, че няма да се върне, както и ти.
Тя се удари в гърдите му. Той можеше да я спре или да се премести, или да се разсее и да остави ръката да мине през него, но я остави да се случи.
– Изкарай всичко навън, Лиш. Знаеш, че ще го преживея.
– Мислиш правилно! – Изръмжа тя, но пасивната му позиция й отне част от въздуха. Емоциите на Лийша можеха да кипят от време на време, но в сърцето си тя беше създание на логиката. Имаше въпроси, а те не можеха да бъдат зададени, докато тя крещи.
От другия край на стаята се чу плач, тъй като бебето се размърда.
– Виж какво направи – каза Лийша. – Току-що накарах бебето да заспи.
– Аз съм тази, която вика. – Лийша се придвижи към креватчето, но Арлен беше по-бърз. Той вдигна детето, като не успя да сдържи усмивката от лицето си.
Погледна назад, а в аурата на Лийша имаше паника. Беше ужасена от това, че той докосва детето, но се сдържа и не каза нищо. Арлен протегна пръст и бебето го пое, виковете бяха забравени, докато малките очички се взираха в него.
Вглеждайки се по-отблизо в аурата на детето, той видя онова, от което Лийша се страхуваше.
– Ай, това не се вижда всеки ден.
Аурата на Лийша стана предпазлива.
– Това е всичко, което имаш да кажеш?
Арлен пренебрегна въпроса.
– Как се казва тя?
– Олив. – Арлен видя образа на мслина, който се носеше над Лийша, наполовина отхапана, с показваща се костилка.
Той се засмя.
– Маслините имат костилки.
Лийша скръсти ръце.
– Майка ми казва същото.
– Това е хубаво име – каза Арлен. – Ще й хареса.
Аурата на Лийша се промени от предпазлива към любопитна.
– Защо мислиш, че Олив е тя?
Арлен погледна към детето, като сам се чудеше за това. Той се вгледа по-дълбоко, като издърпа докосване на магията през Олив и я абсорбира, прочитайки отпечатъка, който тя остави. Навсякъде около нея в аурата ѝ танцуваха образи. Повече, отколкото някога беше виждал. Това не бяха мислите или спомените ѝ. Тя беше твърде млада за тях. Бяха това, което можеше да бъде.
– Не знам – каза той накрая. – Но знам, че съм прав. Маслината ще отговаря пред нея, но винаги ще знае, че тя не е нито едното, нито другото.
Болка прониза аурата на Лийша. Очите ѝ се насълзиха и тя сложи ръка на устата си, за да потисне риданието си.
Арлен притисна Олив в едната си ръка и протегна ръка, за да стисне рамото на Лийша.
– Няма значение. Тя ще си бъде Олив, твърде голяма, за да се побере в някоя кутия. Светът просто ще трябва да свикне с нея.
Лийша се разсмя задушено.
– Майка ми също го казва.
– Твоята майка е умна като камшик – каза Арлен. – На Олив й предстоят трудни времена, но тя е също толкова специална, колкото и родителите й. Може би повече. Няма нещо, което светът да й подхвърли, с което да не може да се справи.
Лийша го погледна, а очите ѝ все още бяха мокри от сълзи.
– Откъде знаеш тези неща?
Арлен погледна към въртящите се образи около Олив и сви рамене.
– Виждам нещата, сега. Понякога това, което хората си мислят, а понякога… нещо друго. Като заровете, предполагам. Не какво ще стане, а какво може да стане. Шансовете са големи, на никой от нас не му остава много бъдеще, но ако преминем през това, което предстои…
– Къде е баща ѝ? – Попита Лийша.
– На стража, докато свърша тук – каза Арлен. – След това има да урежда свои собствени дела в Дара на Еревам. След това отново ще си тръгнем.
– Каква работа? – Попита Лийша. – Каква охрана? Къде да отсъствате? Какво идва?
Арлен си пое дъх.
– Разбъркахме гнездото на стършелите, Лиш. Ще има рояк и това е по моя вина.
Арлен видя проблясъка на болката зад окото на Лийша още преди да натисне петата на дланта си в слепоочието ѝ, облекчавайки я.
– Това звучи като Арлен Бейлс, когото познавам. – Тя се върна на стола си. – Чай?
– Благодаря – каза Арлен. Олив затвори очи, а той се намести внимателно на дивана срещу Лийша, за да не я събуди. Лийша наля, а той взе чашата със свободната си ръка. Беше горчив, но това не беше изненада. Лийша не задържаше захарта нарочно, просто никога не ѝ беше хрумвало, че някой ще я иска.
Тя го погледна през защипаните си очила.
– Нощи, Арлен. Ако искаш захар, трябва само да поискаш.
Той се усмихна.
– По-добра си, отколкото си мислиш, в разчитането на аури.
– Не е нужно да имаш демон на ума – каза Лийша. – Виждам как над главата ти плува счупено гърне със захар.
– Не започвай да разгадаваш образи, докато не се справиш с това – каза Арлен.
Лийша махна пренебрежително с ръка, но той видя, че тя е доволна.
– Това означава ли, че през цялото време си искал захар и не си казала нито дума?
Арлен сви рамене.
– Никога не я слагаш на масата, освен ако някой не те помоли, а аз ентусиазирам един, който да вдига шум. Навремето съм пил и по-лошо от горчив чай.
– Сукървище? – Попита Лийша и Арлен усети как кръвта му се смразява. Той запази маската си на защитник, изследвайки аурата ѝ, за да види колко знае.
Той си пое дъх и остави напитката.
– Как го разбра?
– Не разбрах – каза Лийша. – Стела Ин го направи. Сега тя е затворена в подземието в охранявана килия, а десетки пияни от магия тийнейджъри ядат демонично месо в Гората на събирачите.
– Нощи. – Арлен постави лицето си в дланта си.
– Можеше да ми кажеш – каза Лийша. – Можеше да ми се довериш.
– Както аз ти се доверих, че няма да тръгнеш да пазиш кожата на хората? – Попита Арлен. – Както ти вярвах, че ще повярваш на думите ми, че твърде много магия е опасна? Ти видя какъв съм бил, Лийша. Живеех в дивата природа като животно, забравил какво означава да си мъж. Почти оставих теб и Роджър мъртви на пътя, а ти ме хвана в добър ден.
Лийша скръсти ръце.
– Но за Рена всичко беше наред?
Арлен се намръщи.
– Рена не ми даде по-голям избор по въпроса от теб, Лийша. Заобиколен съм от жени, които не искат да правят това, което им казвам.
Тя му се усмихна.
– Може би точно това ти трябва, за да не се държиш като глупак.
Арлен се засмя въпреки всичко.
– Може би.
Лийша се изправи и отиде до една странична масичка с обикновен глинен сервиз за чай. За тази херцогиня нямаше луксозно сребро. Върна се с каната със захар, взе щипките и пусна две кубчета в чашата му. Постави съда и се върна на мястото си.
– А сега ми кажи къде и какво си отишъл и си направил.
– Довери се на вас, Лийша Пейпър – каза Арлен. – Винаги съм ти се доверявал. Но когато не ми предаде тайните на огъня, когато те помолих, така и аз запазих някои неща. Всички имаме право на собствен съвет.
Лийша стисна устни, но не спори.
– А сега… – Той въздъхна. – Не знам дали ще доживея да те видя отново, така че няма голям смисъл да пазя тайни. Казвам ти всичко, което искаш да знаеш, но ми трябва твоята клетва, че ще го запазиш в тайна. Ако някой се досети за това, което ще ти кажа, и го хване ум, целият свят е в опасност.
Лийша не се поколеба.
– Кълна се в детето, което спи в ръката ти. Тайните ти са в безопасност при мен.
Арлен кимна.
– Разумите не дойдоха случайно след мен и Джардир. Те приемат тази работа с Избавителите дори по-сериозно от Тендерите. Наричат ни Обединители. Умници, които да подтикнат хората към истинска съпротива. Докато ние бяхме наоколо, те щяха да продължат да идват.
– Рена каза същото, когато я изпратихте – каза Лийша.
– Мислеше, че можем да се борим с тях, както са го правили в старите времена – каза Арлен. – После ме хванаха в онзи капан на новолуние и минаха през съзнанието ми като през сандък за ровене. Чувах ги да си говорят в главата ми. Погледнаха живота и плановете ми и се засмяха каква шега е всичко това.
– Но после – потупа се той по слепоочието – изпуснаха едно малко нещо.
– Какво? – Видя, че тя се съпротивлява на желанието си да се наведе.
– Видях откъде имам защитите – каза Арлен. – Видях Анок Слънце и се заклех да се върна там при следващото новолуние и да унищожа мястото.
Очите на Лийша се свиха.
– Знаеше къде ще бъдат.
Арлен кимна.
– Тогава знаех, че не мога да убия Джардир. Демоните видяха този план в ума ми. Трябваше да направя нещо, което те не очакваха.
– Домин Шарум беше хитрост от самото начало – предположи Лийша. – Ти си отвлякъл Ахман и си го отвел там.
Арлен кимна.
– И Рена, Шанвах и Шанджат.
Лийша стисна юмрук, аурата ѝ се нажежи от гняв.
– Но не и мен. Не Роджър или Гаред, или…
– Не можех да рискувам – каза Арлен. – Цялата работа зависеше от това да се скриеш в една малка погребална камера, докато умовете не дойдат да се изсерат в саркофага на Каджи. Всяко добавено тяло увеличаваше шанса да ни забележат и да избягат, преди да ударим.
– И какво се случи? – Попита Лийша.
– Короната на Джардир проектира защитно поле в сфера – каза Арлен. – Демоните не могат да влязат и не могат да излязат. Убихме някои от по-малките умове и хванахме в капан големия злодей заедно с нас.
Очите на Лийша се разшириха.
– Искаш да кажеш…?
Арлен кимна.
– Алагай Ка. Той е истински като теб и мен.
– Ти ли го уби? – Попита Лийша.
Арлен се огледа наоколо, проверявайки дали защитите на мълчанието са все още активни. Той извади няколко допълнителни, за всеки случай. Непроницаемост. Объркване. Лийша наблюдаваше търпеливо.
– Говори копелето изтърга пода с нас – каза той. – Буквално. Трябваше аз, Джардир и Рена с всичките ни трикове и капани да го победим и оковем.
Лийша зяпна.
– Вериги?
– Той е жив – каза Арлен. – Това е, което Джардир пази.
– Но защо? – Попита Лийша.
– Отговорът не ще ти хареса – предупреди Арлен.
Лийша се намръщи и скръсти ръце.
– Тогава отвтд това.
– Ще го накарам да ни заведе в Ядрото, за да убием кралицата на демоните.
– Нощи. – Аурата на Лийша показваше, че се готви да се скара, но когато огромността на думите му потъна, тя се отпусна. – И демоните ще се изсипят, за да те спрат?
Арлен поклати глава.
– Не точно.

***

– Нощи – каза отново Лийша, когато Арлен приключи с обясненията. Винаги е знаела, че той е луд, но това… – Все още ли смяташ, че слизането в кошера е добра идея?
– Имаш ли по-добра? – Попита Арлен.
Олив родължаваше да спи в прегръдката на ръката му и изглеждаше толкова спокойна. Аурата му я обгръщаше покровителствено. Какво ли щеше да бъде за нея да израсне, без да го познава? Без да е срещала баща си? Лийша не беше толкова опитна в разчитането на аурите, колкото тях, но дори и тя видя, че Арлен смята това за мисия, от която няма да се върнат.
– Казваш, че по-малките демони на разума вече са свили гнезда – каза Лийша. – Можеш да убиеш кралицата на демоните и да ги преследваш един по един. Да водиш войната с демоните по старомодния начин.
– Тогава имало много повече хора – каза Арлен. – Армията на Каджи наброяваше милиони. Ние нямаме достатъчно копия сега, още по-малко ако кралицата изпръска сто хиляди пресни демонски яйца.
Той си пое дъх.
– Но може би това е старомодният начин, плюс-минус. Еверам казва, че Каджи е пренесъл борбата под земята, а Алагай Ка го потвърждава.
– Каджи е убил кралицата на демоните? – Попита Лийша.
– Опитал се е – каза Арлен. – Бил е близо. Но нещо се случи в последната преса. Само Създателят знае.
– Откога вярваш в Създателя? – Попита Лийша.
Арлен сви рамене.
– Знаеш какво имам предвид.
– Откъде знаеш, че този демон не те води в капан? – попита Лийша.
Той отново сви рамене по онзи вбесяващ начин, по който о правеше.
– Вероятно е така. Но ядроните не знаят, че отиваме, а благодарение на вашите наметала те ентусиазират да ни видят. С татуирания и окован татко на демона има лимит на щетите, които може да нанесе.
– Звучи, сякаш вече ти е показал, че този лимит е повече, отколкото очакваш.
Арлен кимна.
– Няма да рискуваме, ако не се налага, но не можем просто да седим тук и да чакаме нощта да падне завинаги.
– Не – съгласи се Лийша. – Не, не можем.
– Умовете ще се опитат да разчупят Свободните градове като яйца – предупреди Арлен. – Ще им трябва прясно месо, за да хранят излюпените кралици. Всяко по-голямо селище ще бъде ударено, докато заграждат териториите си.
– Какво ще стане, когато ни избият всички и храната свърши? – Попита Лийша, докато масажираше слепоочието си.
– Тогава ще разширят обхвата си – каза Арлен. – Ние сме единствените хора на света, Лийша, и този кошер е единственият.
– И какво от това? – Попита Лийша. – Ти убиваш кралицата, а ние издържаме на рояка и всичко това е само временно решение?
Арлен поклати глава.
– Не и ако продължим да изграждаме великите. Ако издържим до следващата година, след едно поколение същинските рояци няма да могат да се материализират никъде в Теса.
– Ти наистина вярваш в това? – Попита Лийша.
– Толкова, колкото вярвам в каквото и да било – каза Арлен и в аурата му нямаше лъжа. – Когато бях малък, народът изобщо не мислеше, че може да се бори с демони. Доказах, че не са прави, а после хората не вярваха, че красианците и тесанците могат да работят заедно. Доказах, че и те грешат. Сами пишем съдбите си, Лиш, стига да имаме средствата да го направим.
Олив изръмжа, премести се, за да се сгуши по-дълбоко в него, а Лийша стисна юмрук.
– Тогава точно това ще направим. Какво ти трябва?
– Ще трябва да съобщим на другите градове – каза Арлен. – Можеш ли да се справиш с Анжие? Юкор ще слуша, но имам и други приятели в Мливъри…
– Нямаш – прекъсна го Лийша.
– Какво? – Попита Арлен.
Лийша се наслади на момента.
– Елиса и Рейджън са тук, в Хралупата.
Очите на Арлен станаха по-широки от чаени чаши и тя се усмихна.
– Те бяха в Лактън, когато красианците нападнаха. Останали са точно в тази крепост, докато съберат запаси за пътуването към дома.
– Тогава ми спестяват пътуването. – Арлен възвърна контрола над изражението си, но тя видя удоволствието, което думите ѝ донесоха.
Създателю, остави го да изпита тази частица радост. Ако някой я заслужава, то това е Арлен Бейлс.
– Можеш ли да помолиш Уонда да ги докара тук, докато аз се върна с кънки обратно, за да взема Рен, моля? – Попита Арлен. – Роджър и Гаред също.
Лийша замръзна, запазвайки спокойното си изражение, но това нямаше значение. Арлен я прозря. Очите му се плъзнаха над рамото ѝ, виждайки призрака, който несъмнено витаеше там. От аурата му изчезна всякаква нотка на въодушевление.
– Роджър е мъртъв?!
В ръката му Олив започна да плаче.

***

Арлен все още бършеше сълзите си, когато двамата с Рена се преместиха в личния кабинет на Лийша. Лийша беше събрала Рейджън, Елиса, Дерек, Уонда и Гаред, както той беше поискал.
– Нощи – промълви Гаред на Уонда. – Можех да изживея целия си живот, без да видя Избавителя да плаче.
Лийша го погледна, но беше твърде късно. Арлен имаше уши като на прилеп.
– Човек като теб, Гар – изсумтя той. – Нямам ли право на няколко сълзи за моя приятел?
– Разбира се, че имаш – каза Гаред. – Исках само да…
– Исках само да кажа, че все още си зациклил на тези глупости за Избавителя, когато има дърва за рязане! – От лицето на Арлен изчезна спокойствието, което бяха свикнали да виждат. Очите му горяха, както и тези на Стела. Аурата му гореше в горещо червено и всички в стаята можеха да го видят.
Арлен напредна, а Гаред се сви назад. Коленете му се подкосиха, а аурата на Арлен пламна.
– Така че помогни ми, Гаред Катър, опитай се да коленичиш и аз ще…
Лийша тръгна напред, но именно Рена, чиито очи бяха мокри и подути до червено, сложи ръка на ръката му, за да го спре.
– Дишай – промълви тя.
Арлен се дръпна, като си пое дълбоко дъх. Гневът се изля от аурата му заедно с издишването и всички в стаята въздъхнаха с облекчение.
– Съжалявам, Гар – каза Арлен.
– Беше го направил. – Гаред се изчерви и махна с ръка, за да го отклони. – Може би ще имаш нужда да си смениш шортите.
– Не е нужно – каза Арлен. – Включи се в играта, на която бях ядосан. Трябваше да съм там. Трябваше да…
– Да – каза Гаред. – Мисли си за това всяка вечер. Никога не трябваше да напускам града, когато той е затворен.
– Всички го правим – каза Лийша. – Никой от нас не си е представял, че Дженсън може да бъде толкова дързък.
Сега аурата на Рена почервеня.
– Да разбирам ли, че този Дженсън вече не диша?
Лийша огледа стаята. След като съпругите на Роджър се върнаха в Красия, тайната вече нямаше значение.
– Сиквах му преряза гърлото в дворцовата тоалетна.
Гаред примигна.
– Сиквах? Това не може да е вярно.
– Повярвай – каза Уонда. – Попадна на пътя й онази нощ. Сложи ме на земята, сякаш пляскаше малко дете.
– Добре, че се е отървала. – Рена се изплю на пода, а Лийша прехапа език.
– Съжалявам, че пропуснах службата – каза Арлен. – Лийша казва, че е имало какво да се види.
– Цялата Хралупа излезе – каза Уонда. – Десетки хиляди, които пееха песните на Роджър и молеха Създателя да го благослови на Небето.
– Дойдохме в Хралупата точно в разгара на събитията – каза Рейджън.
– Никога не съм виждала нещо толкова красиво – добави Елиса.
Арлен преглътна буца в гърлото си.
– Тогава поне имах семейство там. – Двамата с Рейджън започнаха да протягат ръце, после се замислиха и се прегърнаха за кратко, като се потупаха по гърба.
Мъже… Лийша се пребори с желанието да извърне очи.
Елиса протегна ръце и Арлен падна в тях. Той потрепери и очите на всички се присвиха, позволявайки им за момент да останат насаме. Рена шпионира мехурчестата си слюнка на пода и скицира с пръст една защита, изпарявайки я.
Когато най-сетне се разделиха, Елиса извади копринена кърпичка и нежно избърса очите на Арлен. Трудно беше да си представим, че Арлен, когото Лийша познаваше, позволяваше на някого да прави това, но той просто подсмърчаше, докато Елиса свърши и го целуна.
Арлен се обърна и протегна ръка към Рена.
– Това е съпругата ми, Рена Бейлс.
Рена направи крачка напред, но не сваляше очи. Срамът пламна в аурата ѝ, докато образите около нея трептяха. Подходяща рокля. Вана. Спомен за себе си отпреди да отреже косата си с нож, за да не ѝ пречи, докато се бие.
Създателю, толкова много се е променила през последната година. Лийша поклати леко глава. Нощи, всички сме се променили.
Чувствата на Рена бяха разбираеми, особено в присъствието на майка Елиса, която носеше благородството като мантия. Но по аурата или изражението на лицето нямаше знак, че това има някакво значение за жената. Тя протегна ръце към Рена, както към Арлен, и придърпа неохотната млада жена към себе си.
– Грижиш ли се за момчето ми? – Попита тихо Елиса.
Рена подсмръкна и кимна.
– Правя всичко възможно. – Тя се отдръпна и очите им най-накрая се срещнаха. – Бях там, когато Арлен загуби майка си. Разказа ми как ти и Рейджън сте били до него, дори когато той не е знаел, че има нужда от вас. Благодаря ти за това.
И тогава Елиса беше тази, която се просълзи, и те отново се прегърнаха.
След това Дерек пристъпи напред и се вгледа в Арлен, опитвайки се да види татуировките по лицето му. Над него проблясваха образи – Арлен като млад мъж, с пясъчна коса и гладки бузи, без нито една защита по кожата. Беше красив и сърцето на Лийша се разтуптя при тази гледка.
Дерек протегна ръка.
– Мина много време.
Арлен я плесна настрани, придърпвайки мъжа в груба прегръдка.
– Твърде дълго. А ти сега си вестоносец! Кой би си го помислил?
Дерек се усмихна.
– Просто имах нужда да излезна през вратата. Все още щях да гния в Златото на Браян, но заради теб…
Арлен махна с ръка на тази мисъл.
– Как са Стаси и Джеф?
– Достатъчно добре, когато успея да ги видя – каза Дерек. – Граф Браян ги е затворил в защитите си, а след двуседмично посещение аз просрочвам времето си.
– Тогава си вземи собствена къща – каза Арлен.
– По-лесно е да се каже, отколкото да се направи – каза Дерек. – Стейси и Джеф имат кралска кръв, а аз не съм. Не мога да им осигуря живот, както граф Браян може, ако изобщо ги пусне. Единственото, което мога да направя, е да продължа да работя, може би един ден ще спечеля достатъчно, за да си ги върна истински.
Арлен цъка с език.
– Отнсно „един ден“. Решавам това точно сега. Не искам да рискуваме да те закараме до Мливъри, за да може Браян да те натопи. Струва си десет за него. – Той погледна към Лийша. – Имаш ли нещо против да използвам бюрото ти?
Лийша кимна и Арлен седна на мястото си и взе свеж пергамент, като натопи перото с тренирана ръка. Той погледна към Рейджън.
– Какво ми остави Коб в завещанието си?
– Петдесет и един процента от бизнеса със защити – каза Рейджън. – И две от петте места в борсата на надзирателите – твоето и неговото. Отдадохме ги под наем. Струват ти милиони слънца, ако някога дойдеш да си ги поискаш.
Арлен кимна, наведе се и написа в горната част на страницата с красивия си, плавен почерк.

ПОСЛЕДНОТО ЖЕЛАНИЕ НА АРЛЕН БЛЕЙС

– Мястото на Коб ще отиде при теб и Елиса – каза Арлен на Рейджън – заедно с тридесет от моите петдесет и един процента. – Той погледна към Дерек. – Моето място, както и двадесет и един процента от бизнеса, ще отидат при теб.
Очите на Дерек се разшириха, а аурата му побеля от шок.
– Не можеш да говориш сериозно.
– Сериозен като при падане на нощта – каза Арлен. – Ти напусна вестоносците, за да ме намериш, когато си помисли, че имам нужда от помощ. Сега ти се нуждаеш от помощ и аз съм щастлив да ти я дам.
– Ай – изпъшка Дерек – но милиони слънца? Ами ако някой ден имаш нужда от тях?
– Едва ли, там, където отивам – каза Арлен. – Освен това имам много злато, скрито навсякъде из Теса.
– Вярно е – каза Гаред. – Виждал съм бъчвите.
– Ти го държиш в бъчви?! – Зяпна Дерек.
– Не мога просто да го оставя на пода, нали? – Попита Арлен. Той приключи с писането и духна върху мастилото, за да го изсуши. – Нужни са свидетели. Лийша? Гар?
Лийша взе писалката, подписа се и я подаде на Гард. Той смръщи вежди, ръката му леко трепереше, но успя да напише името си. Уроците на Розал напредваха добре.
– Ето – каза Арлен, сви хартията на руло. – Нека сега да видим как Браян ще се опита да те задържи на земята.
– Но ти си мъртъв – каза Дерек.
– Доколкото светът знае, аз съм – каза Арлен. – Трябва да гледаш през рамо, Дерек. Сега то е твое.
– Аз… – Дерек поклати глава. – Не знам какво да кажа.
– Кажи „благодаря“ – предложи Елиса.
Дерек придърпа Арлен в нова прегръдка.
– Благодаря ти.
– Поздравления, партньоре! – Рейджън плесна Дерек по гърба. – Късметлии сме, че те имаме!
Минаха още няколко минути, преди Лийша да накара всички да седнат за чая. Тя се постара да постави захарницата на достъпно за всички място.
Арлен извади едно писмо и го подаде на Рейджън.
– За Ронел. Той е поредният, на когото тази работа с Избавителя му е заседнала в главата, но това означава, че ще слуша там, където Еверам може и да не слуша.
Рейджън взе писмото.
– Искаш ли да му кажем, че си жив?
– Никой извън тази стая не трябва да знае това. – Докато говореше, очите на Арлен се стрелнаха към тези на всички в стаята. – Ти и Елиса напуснахте Мливъри скоро след моето изчезване. Лесно е да се каже, че сте взели това и завещанието ми, когато за пръв път сте минали през Хралупата, и сте ги носили оттогава.
– През последните месеци сме си разменяли много съобщения с Мливъри – отбеляза Елиса.
Арлен сви рамене.
– Кажи му, че Роджър ти го е дал със заръката да не го доверяваш на никого другиго.
– Тайно съобщение, изпратено точно преди мистериозното ти изчезване? – Попита Елиса. – Това няма да помогне много, за да разсее убеждението му, че ти си Избавителят.
– Не мисля, че нещо ще помогне – каза Арлен. – Вярата е упорита като каменен демон.
– Да – съгласи се Елиса. – Като твоята вяра, че не си.
Арлен извърна очи.
– Нощи, не и ти.
– Няма тест, с който да разбереш дали някой е Избавител, или не – отбеляза Рейджън.
Арлен го погледна недоверчиво.
– Самият ти ме научи, че Избавители не съществуват.
– Не съм те учил на такова нещо – каза Рейджън. – Казах, че когато човечеството има нужда от тях, велики генерали се издигат, за да ни поведат. Съществуването им е документирано, Арлен. Това е факт. Създателят не е слязъл от небето, за да го потвърди тогава, не очаквам да го направи и сега, но това не променя факта, че целият ни свят се е променил, защото Арлен Бейлс е имал упорита жилка.
– Нощи, той е прав – каза Гаред и дори Лийша не можа да не усети силата на аргумента. Нима Арлен Бейлс беше Избавителят? Дали Ахман беше? Имаше ли значение божествената благословия, ако трябваше да вървят по този път?
– Не може хората да ме чакат да ги спася – възрази Арлен.
– Уморих се да слушам това – каза Уонда. – Вярвах в теб от самото начало. Не ме спря да се боря.
– Или мен – добави Гаред.
– Или повечето от Хралупата – добави Лийша. Арлен ѝ се намръщи и се обърна към Рена.
– Какво значение има това? – Попита жена му. – Не променя това, което някой трябва да направи.
Нещо в аурата на Арлен омекна при това, упоритата му жилка се превърна в съзерцателна.
– Вярата на Ронел и другите Тендери може да се окаже всичко, което ще спаси Мливъри навреме. Проблемите идват, и то бързо. Юкор е вложил цялата си вяра в огнестрелните си оръжия, но те надали ще са достатъчни. Свещените домове ще бъдат най-безопасните места в Мливъри, щом демоните пробият стените.
Рейджън и Елиса се спогледаха и пребледняха.
– Мислиш ли, че ще се стигне толкова далеч? – Попита Рейджън.
– Стените на Мливъри издържат, защото никога не са били подлагани на истински изпитания – каза Арлен. – Ако Едноръкия може да ги пробие, умовете няма да имат проблем. Църковните защити са по-силни, но все пак не могат да се мерят със камнни демони с камъни за хвърляне. Скриването ще е достатъчно. Хората трябва да са готови да се бият.
Бързо предаде голяма част от това, което беше казал на Лийша – залавянето на демонския крал, предстоящия рояк и плана му да нападне кошера.
След това Гаред се изправи на крака.
– Идвам с теб.
– Ти, не – каза Арлен.
Уонда също се изправи.
– Не мога да ви оставя двамата сами да отидете там.
– Не… сам – каза Рена. – Джардир и Шанвах идват и знаят как да се бият. Двама от вас могат да направят повече тук горе, отколкото там долу.
Гаред поклати глава.
– Достатъчно лошо е това, което се случи с Роджър…
– Ще се случи и с окръг Хралупата, няма да имат Гаред и Уонда Катър наоколо, когато отново настъпи новолуние – намеси се Арлен. – За нас е от значение, че си готов да отидеш, но Рена е права. Влез в борбата.
– Все пак мога да се възползвам от помощта ти с Обещанието – каза Рена. – Не смятам, че искам да я взема със себе си в мрака.
– Разбира се – каза Уонда.
– Обещанието се нуждае от твърда ръка – гласът на Рена се стегна, като на родител, който се отказва от детето си – но няма да се уплаши от борбата.
– Грижи се добре за нея – каза Уонда. – Кълна се в слънцето.
– Ще ти трябва всякаква помощ, която можеш да получиш – каза Арлен. – Умовете идват трудно. Ще трябва да се биеш умно и да се възползваш от всяко предимство. Пазете Хралупата в безопасност, но намерете мястото на кошера и го унищожете, ако можете. Ще бъде някъде с достъп на повърхността до подземна пещера. Достатъчно близо, за да могат да насочват ядрони, които да атакуват Хралупата, но достатъчно далеч, за да не я намерите случайно.
– Още утре ще изпратя екипи за проучване – каза Лийша.
– Щеше да е по-добре, ако все още разполагахте с Аманвах и нейните зарове – каза Арлен.
– Аманвах се върна в Красия, но тя обеща да изпрати друг дама’тинг, който да поддържа връзка с нас – каза Лийша.
– Едва ли съм вярвал на Аманвах, но поне беше омъжена за Роже – каза Гаред. – Сега ще се доверим на някаква жрица, която няма никакъв дял в Хралупата?
– Знам как се чувстваш, Гар – каза Арлен. – Честно казано. Но все някога трябва да започнем да се доверяваме. Ентусиастите вече няма време да се борим помежду си. Ако там има демоничен принц, това е последното нещо, за което всеки добър евей ще излъже.
– Следващото новолуние е след по-малко от седмица – каза Рена. – Тя ще бъде тук дотогава?
Лийша поклати глава.
– Междувременно Аманвах ме научи на нещо за разчитането на зарове и аз си направих собствен комплект. Може би ще мога да ти помогна да посочиш пътя.
– Знаеш ли какво правиш? – Попита я Арлен.
Лийша се усмихна.
– Знаем ли?
Гаред и Уонда изглеждаха скандализирани от въпроса, но Арлен се засмя.
– Честно и вярно.
– Това е достатъчно добре за Хралупата – каза Рейджън – но в Мливъри има хиляди пещери, в които един демон на ума може да се скрие от слънцето.
– В Мливъри няма Избавител… все още. – Арлен му намигна. – Разумните ще те подценят. Може да се окажат достатъчно глупави, за да се покажат.
– А ако не? – Попита Елиса.
– Остави ми шишенце с твоята кръв – предложи Лийша. – Може би ще мога да хвърля заровете или да убедя дама’тинга да го направи вместо теб.
Арлен кимна.
– Добра мисъл. Ще поговоря с Джардир, преди да се върне в Красия. Да видим дали ще може да ти помогне на този фронт.
– Ами Анжие? – Попита Лийша. – А Лактън?
– Лактън е в по-малка опасност – каза Арлен. – Поне в самия град. Водата е добър проводник за магии, а умовете не могат да контролират дроновете по целия път на езерото от брега. Красианците ще трябва да се справят с някоя във вътрешната си територия. Що се отнася до Анжие… – Той сви рамене. – Не мога да кажа, че знам нещо много за херцог Петър, а и се съмнявам, че ще е склонен да ме изслуша, ако се шмугна в кабинета му, както направих с това.
– Прав си за това – каза Лийша. – Той вижда в теб заплаха и активно подстрекава срещу теб своя Съвет.
Арлен си пое дъх и погледна към Рейджън.
– Ти си прекарал там повече време от всеки друг. Познаваш ли някой, който ще те изслуша?
– По-голямата част от делата ми бяха с Райнбек и Янсон – каза Рейджън. – Няколко пъти бях на лов с кралските братя, но всеки си имаше собствена свита, а Петър беше този, когото познавах най-малко. Той ще ме запомни достатъчно добре, за да си осигури аудиенция, но се съмнявам, че мога да го разколебая с недоказуеми предсказания за гибел. Направихме много, за да напълним джобовете на гилдията на защитниците, но Тендерите си имат свои защитници, а с Петър на трона гилдията е в немилост.
Лийша погледна към Елиса.
– Ще трябва да се срещнеш с Арейн.
– Херцогинята Мамйка? – Попита Арлен. – С какво ще помогне тази мрачна стара птица?
– Мамйката е тъмна. – Премереният тон на Уонда беше уважителен, но Лийша виждаше в аурата ѝ свирепа лоялност и знаеше, че и Арлен трябва да го вижда. – Не е направила нищо друго, освен да се справи с Хралупата.
– По-слаба е, отколкото изглежда – съгласи се Гаред – но няма да е много полезна във войната.
Лийша въздъхна. Ако нещата бяха толкова страшни, колкото казваше Арлен, вече нямаше смисъл да пазим тайни.
– До момента, в който Райнбек беше убит, а Сиквах уби Янсон, херцогиня Арейн беше истинската власт в Анжие.
Арлен примигна.
– Как така?
– Винаги си казвал, че кралските особи не могат да си вържат обувките без Янсон – каза Лийша. – Беше по-вярно, отколкото предполагаш. Това, за което ти и всички останали бяхте в неведение, беше, че Янсон докладваше директно на Арейн.
Очите на Арлен бяха вперени в нея, четяха аурата ѝ и тя знаеше, че той вижда истината в думите ѝ.
– Когато „изчезнах“ за аудиенцията ти при херцога, то беше, за да се срещна с нея и да договоря условията за Хралупата. Всичко, което се случи по време на срещата ви, беше организирано от Арейн. Райнбек имаше толкова думата за това накъде да се развият нещата, колкото конят на Вестоносец решава къде да ходи.
– Хах – каза Арлен. – А сега, когато Райнбек и Янсон са мъртви?
– Не знам – призна Лийша. – Херцогиня Лорейн беше във възход, когато си тръгнахме, и Петър убеди Създателя да го постави на трона.
– Ще бъде ли тя по-склонна да ни повярва без доказателства? – Попита Елиса.
– Ще напиша писма – каза Лийша. – Моята стара учител Джизел сега е Кралски билкар. Тя е била в Хралупата и е видяла срещу какво се изправяме. Надявам се, че ще ни изслуша.
– Нощи – каза Арлен. – Ентусиастът има време за политика и шепот. Имаме нужда от всеки съюзник, който можем да получим.
– Можем да използваме помощта ти за съюзници по-близо до дома – каза Лийша. – Трябва да поговориш с Децата на стражата.
Арлен поклати глава.
– Категорично не.
– Казахте, че се нуждаем от всеки съюзник – настоя Лийша. – Всяко предимство. Те са силни, Арлен, и те боготворят. Ти си единственият, който може да ги води.
Арлен отново поклати глава.
– Не съм симулирал собствената си смърт и не съм се крил в кулата през всичките тези месеци, за да отида и да парадирам пред тълпата. Колкото повече хора знаят, че съм жив, повече рискуваме всичко. Това е твоя бъркотия, Лийша. Трябва сама да я почистиш.
– Какво е всичко това? – Попита Рена.
Арлен се обърна към нея.
– Лийша се зае да нарисува черни защити на няколко деца. Те се побъркаха и спряха да слушат разума си.
– Не звучи толкова зле – каза Рена.
– После една вечер изяли сърцето на един демон по силата на предизвикателство – каза Арлен.
– Нощи – промълви Рена.
Гаред погледна в зелено.
– Нали това е отрова?
Арлен си пое дъх.
– Точно това исках всички да си помислят. Чудили ли сте се някога защо Рен и аз получихме сили през деня? Защо гончето на Евин – Сянката, стана голямо като нощен вълк?
– Арлен… – започна Елиса.
Арлен срещна очите ѝ и по аурата му се разнесе болка.
– Не съм имал избор. Красианците ме оставиха да умра в пустинята. Нямаше какво друго да ям. Помислих си: „Те ни вземат толкова много, защо да не им върна нещо?“.
– Мисля, че ще се размажа – каза Уонда.
– Тихо – каза й Лийша.
– Всичко е наред – каза Арлен. – Не те обвинявам, Уонда. Но ти си усетила какво е да се предпазиш от кожата си.
– Прави те луд – съгласи се Уонда. – Излизаш от здравия си разум.
Арлен кимна.
– Току-що бях открил бойните защити. Правилно или не, не мислех за нищо друго, освен да живея достатъчно дълго, за да ги върна на света.
– Но ако мислиш, че предпазните средства върху кожата ти те правят луд, не е нищо в сравнение с яденето на демон – каза Рена. – Започнах да го правя, за да не изоставам от Арлен, малко преди да дойдем в Хралупата. Помниш ли каква бях тогава?
– Страшна. – Гаред се сви, когато Рена се обърна към него. – Не се обиждай.
Рена му се усмихна.
– Плашех се. Понякога все още се страхувам. Всеки ден нова борба. Но имах Арлен Бейлс, който ме издърпа през това.
– Стела и другите също имат нужда от теб – каза Лийша на Арлен.
– Не мога да държа всички за ръка – каза Арлен. – Доколкото светът знае, аз съм мъртъв. Трябва да си остане така.
– Стела е в подземието в момента – каза Лийша. – Рано или късно останалите ще дойдат за нея и ще избухне гражданска война, точно когато имаме най-голяма нужда да се обединим.
Арлен се обърна с гръб, стиснал юмруци.
Рена се обърна към Лийша.
– Знам, че това е вашият кабинет, госпожо, но бих искала да остана няколко минути насаме със съпруга си.
Над нея се носеше призрачен образ на Рена, която удряше по тила бръснатата глава на Арлен. Беше толкова комично, че Лийша трябваше да се пребори с усмивката си.
– Разбира се.

***

Арлен нямаше нужда да вижда аурата на Рена, за да разпознае тона ѝ, когато тя помоли останалите да си тръгнат. Беше я накарал да обещае, че ще му зашлеви шамар, когато това е оправдано, и това беше обещание, което тя никога не бе пропускала да спази. Той се обърна, готов да отблъсне ръката настрани.
Но Рена стоеше спокойно, скръстила ръце. В аурата ѝ нямаше гняв, а само разочарование.
– Да обръщаш гръб на хора в нужда? Това е човекът, за когото се омъжих.
Той скръцна със зъби от укора на думите.
– Какво трябва да направя, Рен? Едва те държа под контрол, когато се превърна в дивак. Като чуя Лийша да разказва, сега има десетки от тях. Нямам време за това.
– Значи ще се откажем от тях? – Попита Рена. – Хралуптянските хора? Стела? Калън Катър? Ти и аз си заслужавахме да се спасим, а те?
– Не е… толкова просто – каза Арлен.
Рена тръсна глава от една страна на друга.
– Всички Избавители, каза. Наистина ли, или това бяха само думи, за да измамят група уплашени дървосекачи в нощта?
– Разбира се, че го казах сериозно – каза Арлен.
– Тогава трябва да намерим време – каза Рена. – Можеш да отделиш няколко часа.
Арлен се намръщи.
– Няколко часа ще стигнат. От две години получавам помощ и все още едва не откъснах главата на Гаред Катър, когато той удари на камък. Чу Лийша. Франк им е замаял главите с тези глупости за Избавителя. Вече изкривява думите ни, за да му е удобно. Всичко, което кажа, ще бъде обърнато, щом си тръгна.
– Тогава той има нужда от почерпка – каза Рена. – Пред всички. И думи, които не може да изкриви. Създателят знае, че аз не блестя над Лийша Пейпър толкова, колкото останалите в този град, но дори и аз виждам смисъл да кажа на Децата от Пак да се грижат за нея, докато не приключи тази работа с рояка.
Арлен си пое дъх.
– Кажи, че го правя. Заведи Стела, Франк и всеки друг, който се нуждае от това, в дърварника. Кажи им да спрат да крадат, да се грижат за лидерите на Хралупата и да продължат борбата с демоните. В името на аргументацията кажи, че това дори работи.
– После да кажем, че само един от тях си отвори устата в града за това, че съм жив, или че го хване ум. Целият ни план се разпада. Всичко, което пожертвахме, през всичките тези месеци. Принцовете-демони не са глупави, Рен. Те ще разберат какво целим и ще са готови за нас.
Рена сложи ръце на хълбоците си.
– Добре, тогава. Аз ще го направя.
Арлен поклати глава.
– Твърде опасно е…
Рена се изплю на пода.
– Децата още не познават собствената си сила. На мен ми отне месеци и живота ми на косъм, за да се науча да използвам мъглата. Сега е моментът да ги накарам да изядат малко мръсотия и да ги върна на слънцето.
Тя се усмихна.
– Мислиш ли, че умовете се страхуваха от нас? Какво ще правят, когато навън има десетки?
Бавно и Арлен започна да се усмихва.
– Ще държат очите си на повърхността. Да спрат да ни търсят.

Назад към част 13                                                                 Напред към част 15

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!