Питър В. Брет – Ядрото ЧАСТ 9

Глава 8
МОНАШЕСТВО
334 СЗ

– Десетина дебели роби, облечени като мен – обеща Абан. – По един, доставен на първия ден от месеца, за да ги измъчваш, докато не ги убиеш по нов и изобретателен начин на Улягане и не започнеш наново.
– Признавам, че това е добър вариант – каза Хасик.
– Пощади ме, а аз мога да го превърна в реалност – каза Абан.
Хасик цъкна с език.
– Ето къде се проваля, кхафите. Каква е ползата от това да се преструваш на отмъстител за една година, когато истинското отмъщение избяга?
– Тогава ще дам живота си на заем – предложи Абан. – По един роб, облечен така, че да прилича на мен, на всеки Уанинг, докато не си прибереш цялата сума.
Хасик стисна устни.
– Идеята има смисъл. Ще ми трябват няколко месеца, за да обмисля.
После замахна с чука и Абан изкрещя.
Евнусите и робите вече бяха свикнали с това и не обръщаха внимание на стенанията и хленчовете на Абан. Веднъж, когато кръвната треска от разбитите му кости заплашваше да убие Абан, Доун се бе помолила от негово име.
Хасик бе превързал крака на Абан и го бе намазал с воняща алагайска сукървица. Демоничната кръв активира защитите и излекува Абан. Силата и енергията му се върнаха, отминавайки болката, но разбитите кости на крака и стъпалото му се сляха в изкривена развалина. Абан се съмняваше, че дори толкова могъщ лечител като Дамаджата може да го накара да ходи отново.
Тогава Хасик отряза носовете на Доун и дъщерите ѝ – трайно предупреждение за всички, които биха се смилили над него отново.
Хасик си беше отишъл, когато Абан овладя болката си дотолкова, че да изпълзи на стола си. Лагерът беше пълен с оживление, докато Абан се придвижваше към шатрата на Хасик, а робите бързаха да обслужват воините.
През последните пет седмици броят на евнусите беше нараснал значително. Отначало на пристъпи, докато Хасик ловуваше дезертьори от Шарум, хващайки воините понякога по един или двама, а друг път на големи групи. Най-свежите новобранци винаги бяха най-нетърпеливи да хванат и кастрират новите членове, сякаш отрязването на чуждия член по някакъв начин помагаше на собственото им оздравяване.
Те разграбваха ферми и селища, докато броят им растеше, натежавайки от снабдяването. Тогава, което е невъзможно, мъжете започнаха да идват при тях. Шарум, които бяха тръгнали да търсят плячка и бяха намерили лош късмет, молеха да се присъединят, доброволно предавайки гениталиите си в замяна на пълни кореми и чувството, че отново са част от нещо могъщо.
Растежът дойде с положителна промяна в обстоятелствата на Абан. Сега Хасик го лекуваше редовно, като се нуждаеше от острите очи на Абан и от разсъдъка му. След като бе изместен в ролята на готвач, кхафитът се върна на познатата почва, водеше счетоводните книги на Хасик и изпълняваше ролята на квартален отговорник за войниците му и кервана с роби.
Хасик се бе излегнал на възглавниците в павилиона си и ядеше яйца и бекон.
– Черното сърце на Ний, кхафит – каза Хасик. – Ако знаех, че месото на прасетата е толкова вкусно, отдавна щях да обърна гръб на закона на Еверам.
– Голямо бреме е да се вдигнеш – съгласи се Абан – като отделиш Еверам да ядеш и пиеш, каквото си искаш.
Хасик откъсна още една хапка от погачата, а устните му лъснаха от мазнина.
– Прочети ми сметките.
Абан стисна зъби и се пресегна към писалището си.
– Имаш… три кай’шарума, сто седемдесет и два дал’шарума, осемстотин и седемнадесет кай’шарума, двеста и шест чи’шарума и четиристотин тридесет и шест роби. Ние имаме седемстотин четиридесет и два коня…
Хасик сложи ръце зад главата си и затвори очи, сякаш слушаше музика. Сметките бяха бреме за един добър водач, какъвто беше Ахман, но за човек като Хасик те се четяха като списък на личното му богатство и Абан не можеше да отрече, че за много кратко време това богатство беше станало значително. Толкова значителен, че всички евнуси можеха да вкусят от щедростта му. В кервана нямаше гладни и всички имаха подходящи дрехи, за да се предпазят от зимния студ. Шарумите бяха добре екипирани и послушни. Дори новобранците от чи’шарум имаха оръжия, които да допълват продължаващото им обучение.
Капакът на платнището се отвори и в него влезе Орман, който сега носеше на шията си бялото покривало на кай’шарум. Орман беше останал заместник на Хасик и доколкото Абан можеше да прецени, беше доста лоялен и компетентен. Баджините бяха малко племе и Орман вероятно никога нямаше да се издигне толкова високо там, колкото при евнусите.
Орман се поклони.
– Евнух Ка, има пратеник. Той твърди, че ви познава.
– Пратеник? – Попита Хасик. – От кого?
– От Дама Кхеват! – Изръмжа един кай’шарум, провирайки се покрай пазача на вратата.
Абан веднага разпозна мъжа по белезите на лицето му – избледнял остатък от нощта преди четвърт век, когато в село Баха кад’Еверам бе отнесъл удар от ноктите на пясъчен демон. Магията беше запазила мъжа млад, но той беше почетен старец от поколението на бащите им.
Джесан, аджин’пал на Хасик.
Сред шарумите връзката между аджин’пал беше толкова силна, колкото и семейната. За тези, които са близки по възраст, това е връзка между братя и сестри, но по-често е връзка между баща и син. Понякога ги наричали нощни бащи, а отношенията им били не по-малко сложни от тези на кръвни бащи и синове. Те бяха наставници и авторитети.
Двамата бяха близки, когато Хасик беше зет на Избавителя, уважаван член на кралското семейство. Не бяха разговаряли след опозоряването на Хасик.
– Джесан. – Хасик се изправи на крака. Мъжете не посегнаха към оръжията, докато се придвижваха един към друг, но и нямаше нужда. И двамата бяха копия на Избавителя и бяха повече от способни да убиват с голи ръце.
Вместо това те се хванаха за раменете и се засмяха, прегръщайки се.
– Кхафит! Бренди за моя аджин’пал! – извика Хасик, като поведе Джесан към възглавниците. Хасик зае централната, където купчината беше най-дебела, и с жест посочи на Джесан да седне отдясно, а на Орман – отляво.
Доун се появи, безшумно напълни един поднос и го постави върху подлакътниците на стола на Абан. Малка благословия беше, че тя не гледаше надолу, за да не се налага Абан да ги среща, докато гледа в зейналата дупка, където беше носът ѝ. Тя изчезна така бързо, както се беше появила, и Абан се пресегна към възглавниците с подноса.
Хасик взе една чаша и я подаде на Джесан.
– Няма кузи толкова далеч на север, но открих, че дестилериите на брадичките са още по-добри.
– Само вода, благодаря. – Гласът на Джесан беше стегнат.
– Може би малко бекон? – Хасик махна с ръка към чинията. – Еверам не би могъл да направи толкова вкусна храна, ако не е предназначена за ядене.
Джесан се стъписа.
– Може би точно затова ни е заповядано да не я ядем.
– А? – Въпросът на Хасик изглеждаше непринуден, но в тона му се долавяше предизвикателство.
Джесан срещна очите на Хасик и дишаше дълбоко. Познатият ритъм лесно подсказваше, че шарумът се опитва да запази спокойствие.
– За да ни напомни, че всеки си има господар.
– Мислиш, че имам нужда да ми напомняш кой е моят господар? – Попита тихо Хасик.
– Аз не съм Създателя, Хасик – каза Джесан. – Нищо не се случва, освен че Еверам го иска. Не ме интересува, че пиеш кузи. Не ме интересува, че ядеш прасе. Аз съм пролял кръв с теб през нощта и това е единственото, което има значение. Не идвам като някакъв блестящ старец, а като твой аджин’пал. Имаме неотложни въпроси за обсъждане.
– Разбира се. – Хасик се облегна назад във възглавниците и отпи от ракията, която беше предложил на Джесан. – Моля, продължавай.
– Дама Кхеват поздравява успешните ви усилия при възстановяването на дезертьорите от битката при Анжие – каза Джезан.
Това е един от начините да се изразиш така,помисли си Абан.
Хасик кимна.
– Мъжете изгубиха кураж, когато Шарум Ка и най-добрите му воини бяха убити при щурма на портите на Анжие. – Лъжата дойде лесно на устните му. Абан, единственият жив свидетел на истината – че Хасик сам е убил Джаян – беше достатъчно мъдър, за да запази мълчание по въпроса.
– Честта ти беше отнета несправедливо, братко – очите на Джесан с отвращение се стрелнаха към Абан – но ти можеш да я възстановиш. Манастирът на зората е подложен на нова атака от страна на брадичката. Не можем да издържим без помощ.
– Как е възможно това? – Попита Хасик. – Кхеват имаше хиляда воини, да не говорим за остатъците от силите на Шарум Ка.
– Двадесет и петстотин души се върнаха от битката при Анжие – каза Хесан – но това беше дълбоко в студените месеци. При положение че брегът на езерото беше замръзнал, нямахме достатъчно запаси. Дама Кхеват ги изпрати нататък към водохранилището Еверам.
– Но след това настъпи неочаквано размразяване. Чинните саботьори отвориха главната порта за тайно нападение на рибните хора, които смело преодоляха ледените води под прикритието на тъмнината, за да десантират значителна сила.
– Брадата на Еверам – въздъхна Абан. Манастирът беше построен върху голям скат, като до главната порта имаше само един тесен сухопътен път и коварни стълби, водещи нагоре от доковете. Стените бяха почти непревземаеми, но ако портата се отвореше…
– Докато открием предателството, вече бяхме по-малобройни – каза Джесан. – Но синът на Избавителя Ича събра хората и ние отблъснахме врага, като си върнахме портите и доковете.
– Разбира се. – Хасик отпи от ракията си. – Те са само брадички.
– Но нападенията не спряха – продължи Джесан. – Рибарите откраднаха корабите ни, отплавайки извън обсега на жилещите и скалните прашки. Кхеват умъртви всички роби на чин, но въпреки това рибните хора намериха съюзници в нашите стени. Чи’Шарум от „Наградата на Еверам“ се промъкна със стотици през скрит тунел в мазетата, разпали пожари и отново отвори портите.
– Гренландците са упорити – каза Хасик.
– Кхеват е накарал всички чинове да бъдат умъртвени – каза Джезан – както Шарум, така и робите. Стените все още се държат, но са останали по-малко от триста шарума, половината от тях са твърде ранени, за да се бият.
– Не могат ли да ускорят оздравяването си, убивайки алагаи? – Попита Орман.
Джезан поклати глава.
– Чинните свещени мъже са се справили твърде добре с опазването им. Алагаите избягват мястото.
Джесан предложи един свитък, подпечатан с восъчните печати на Дама Кхеват и третия син на Ахман Джардир, Ича. Двамата бяха най-високопоставените красианци на север от Дара на Еревам. Хасик взе свитъка и го подаде на Абан, защото той, разбира се, не можеше да чете.
Абан разгърна пергамента.
– Приветствам Хасик асу Реклан ам’Кез ам’Каджи, в годината на Еверам 3785, от Дама Кхеват асу…
Хасик махна с ръка.
– Знам кои са Кхеват и онова сополиво хлапе. Преминете към същността на въпроса.
Хесан се нацупи, докато Абан сканираше страницата, като бързо филтрираше безкрайните формалности.
– На теб и хората ти се нарежда да изоставите беззаконните си пътища и да се върнете в Шарак Слънце. Греховете ви ще бъдат простени и статутът ви ще бъде възстановен.
– Заповед? – Попита Хасик.
– Точно това пише – каза Абан.
Хасик погледна към Джесан, който преглътна, дишайки учестено.
– По нареждане на кого, Джесан? Както казваш, забравил съм господаря си.
– Избавителят… – започна Джесан.
– Избра верността към един кхафит пред верността към мен – каза Хасик. – И скоро след това беше свален от Пар’чин. Наследникът му беше идиот, който ме третираше като куче. Чинът също го захвърли.
– Сега принц Асъм е Шар’Дама Ка – каза Джесан. – Той изкла Дамаджи и уби Ашан за трона на черепа.
– В бездната с тях, а освен това и с Асъм. Всички те ми обърнаха гръб. – Хасик се наведе отблизо. – Дори ти, аджин’пал.
Джесан не помръдна.
– Значи отговорът ти е „не“?
Хасик се отпусна и се облегна назад с усмивка.
– Никога не съм казвал това. Уморих се да спя в палатки. Мисля, че една оградена със стени крепост би подхождала много повече на евнусите.
Той погледна към Орман.
– Изпрати разузнавачи до манастира. Вижте колко от тази история можете да потвърдите.
Орман удари юмрук в гърдите си и веднага се изправи на крака.
– Незабавно, евнух Ка.
– Армията ти от дезертьори няма да те последва, докато плюеш по Черепния трон – каза Джесан.
– Моите хора са лоялни, както скоро ще се убедиш. – Усмивката на Хасик се разшири, когато той извади острото, извито острие от колана си. – Бъди почетен, нощен баща. Както ти ме въведе в редиците на Шарум, така и аз те приветствам в редиците на евнусите. Ще ти бъде отредено почетно място. Имам нужда от още каи.
Спокойствието на Джесан най-накрая се наруши. Той крещеше и се бореше, но в крайна сметка това нямаше никакво значение, тъй като мъжете го държаха на земята и дръпнаха панталоните му.

***

Минаха дни, преди разузнавачите на Орман да се върнат, но Хасик им заповяда незабавно да разбият лагера. Всичко, освен палатките, беше опаковано до зори, робите вдигаха коловете още докато Хасик вдигаше чука си.
Целта беше най-малкият пръст на крака на Абан. Всяка нощ Хасик го лекуваше с алагайски сукървища, а всяка сутрин го чупеше отново. Придатъкът вече беше изкривен, изкривен и с всеки изминал ден ставаше все по-грозен.
И колкото и да се опитваше, Абан нямаше как да свикне с болката.
– Дъновисти! – Крещеше той.
Хасик направи пауза.
– Какво?
– Езерото на брадичката е толкова широко и дълбоко, че е пълно с бронирани риби – каза Абан. – Дънни хранилки.
– Какво от това? – Попита Хасик.
– Меса, забранени от Еверам – подразни го Абан. – Но аз съм ги опитвал, евнух Ка. Подправени и потопени в мазнина и лимон, те се разкъсват като месо, но се топят в устата. Дори беконът бледнее в сравнение с тях.
Хасик скръсти ръце.
– Смели думи, кхафит. И лесна лъжа за проверка.
– А ако се окаже, че не е лъжа? – Попита Абан.
– Тогава ще счупя една от костите на Доун, вместо твоята, за да откупя тази, която счупих днес.
Това беше ужасяваща мисъл, но след миг Абан реши, че това е напредък, с който може да живее.
– Ще приготвя пиршеството сам, когато превземеш манастира. Ще видиш.
– Може би. – Хасик вдигна чука и бързо го спусна надолу, твърде бързо, за да може Аббан да се подготви.
Той изкрещя.

***

Скоро след това керванът беше в движение, пълзейки с охлювна скорост по старопланинския път към манастира „Зора“. Щеше да мине седмица или повече, преди да пристигнат, но яздейки здраво, петстотинте мъже от кавалерията на Хасик можеха да изминат разстоянието за по-малко от ден.
– Ти язди с нас. – Хасик подаде юздите на един силен красийски ездач.
Абан погледна съмнително към животното.
– Аз не съм по конете, Хасик. Ако имаш камила…
– Някога и аз не обичах конете – каза Хасик. – В Лабиринта те бяха отговорност и едва когато нахлухме в зелените земи, познах болката от един ден на седлото. – Той се усмихна. – Но ще ти е по-лесно да яздиш без семенници.
– Без съмнение – каза Абан. – Но със сигурност само ще те забавя. Няма ли да е по-разумно да остана с кервана, за да се присъединя към вас, след като стените бъдат подсигурени?
– Твоите осакатени крака няма да те забавят на върха на колесницата – каза Хасик. – Не съм такъв глупак, че да те изпускам от поглед, кхафите. Ако аз падна в битка, ти ще вървиш по самотния път до мен.
– Еверам ми дава такова щастие. – Абан се покатери с болка на звяра, където се привърза към седлото. Както Хасик обеща, ездата беше по-лесна за разкрача му, отколкото си спомняше.
– Малки благословии – въздъхна той, докато се движеха на юг, а леконогите ездачи бързо оставяха кервана зад себе си. В края на деня настигнаха един от завръщащите се разузнавачи на Орман.
– Всичко, което ти каза кай, е така, и още нещо – каза баджинът, кимвайки на Джесан. Хасик държеше бившия си аджин’пал близо до себе си – както правеше и с Абан – сякаш се осмеляваше човекът да се опита да отмъсти.
– Манастирът е подложен на нови нападения дори сега – казва бажинът. – Чинът е обсадил главната порта, а корабите му са препълнили пристанището. Ако не превземат града днес, той със сигурност ще падне утре.
– Черното сърце на Ний – изръмжа Хасик. – Подай сигнал на хората. Тръгваме напряко.
Абан беше благодарен за липсата на топки, когато Хасик даде знак за спиране. Конете бяха плувнали в пот, но имаха висока позиция, от която се виждаше ясно манастирът в далечината.
Със залеза на слънцето битката беше приключила, а бранителите се оттеглиха в палатките и защитните си кръгове.
Те можеха да си позволят да изчакат. Хиляди мъже бяха затрупали тесния път, който се изкачваше по големия скат – единственото средство, по което сухопътна войска можеше да стигне до портата. В подножието на хълма те направиха лагер, един готов да остане толкова дълго, колкото е необходимо.
– Знаят, че защитниците са слаби – каза Орман.
– И че помощта от Еверамското водохранилище не предстои – съгласи се Хасик. – Задната им отбрана е жалка.
Джесан кимна.
– Можем да ги превземем на разсъмване.
– На разсъмване? – Попита Хасик.
– Слънцето залязва – каза Джесан. – Не можем да нападаме хора през нощта.
– Аз нямам господар – каза Хасик. – Никой, който да ми казва какво не мога да правя. Това не е нищо по-малко от това, което рибните хора направиха с нас в Уанинг.
– Не е нужно да се впускаме във всички неверни пътища на брадата – каза Хесан.
– Вече няма неверни пътища. Ние сме свободни. – Хасик се обърна към Орман. – Дай на мъжете един час да си починат от конете, после ще се придвижим.

***

В тъмнината на нощта, когато всички бранители бяха в палатките си или се бяха скупчили около огньове, за да се стоплят, невъоръжени и небронирани, петстотин от най-добрите мъже на Хасик удариха.
В последвалото клане вражеският лагер бил унищожен, но Хасик бил по-мъдър от принц Джаян и държал огньовете и клането далеч от вражеските складове.
Те прорязаха пътя на рибарите, без да забавят ход, докато пробиваха редиците им и се изкачваха на хълма. Чинът бе изградил прогресивни укрепления, но всички те бяха насочени към нападение откъм манастирските стени, а не към такова отзад. Скоро евнусите контролираха изцяло пътя и пазеха гърба на Хасик, докато той, Джесан, Орман и Абан яздеха към портата.
Хасик си пое дъх, но това беше излишно. Със силен трясък на вериги и противотежести порталът се вдигна, за да допусне силите на Хасик.
Дама Кхеват и Кай Ича чакаха в двора. И двамата бяха окървавени, белите дрехи на дамата бяха изцапани с червени петна. Ако старият духовник е бил въвлечен в битката, нещата наистина са били страшни.
Кхеват се поклони плитко и превъзходно на дама пред Шарум.
– Еверам те изпрати в най-мрачния ни час, сине на Реклан…
Хасик го пренебрегна, като се обърна към Орман и посочи с пръст.
– Постави стотина свежи мъже на стените. Още петдесет да охраняват двора.
– Имам нужда от хора и в мазетата – каза Ича. – В пещерите долу се е събрала бради, които насилва вратата…
– Още петдесет в мазетата – каза Хасик на Орман, без да му спестява поглед. – Подготви останалите да излязат отново, след като контролираме портата.
Ича стисна юмрук.
– Ще ги смажем на разсъмване.
Хасик благоволи да го погледне.
– Не, момче, ще ги смажем сега, докато са разпръснати и окървавени. Сега, преди да успеят да избягат със запасите си или да се окопаят и да попречат на задната ни охрана.
– Нощ е… – започна Кхеват.
Абан извърна очи.
– Дама, моля те. Вече веднъж загубихте този спор.
Очите на Кхеват се насочиха към треперещия от ярост Абан.
– Защо това парче карантия е все още живо? Очаквах отдавна да си го убил.
– Ти винаги си бил с ниски очаквания – каза Хасик.
– Той ти отряза члена – изръмжа Хеват.
– А аз изядох неговия – съгласи се Хасик. – А после отрязах петлите на всичките си мъже, за да не може никой да се мисли за по-добър от мен.
Кхеват пребледня.
– Това е отвратително…
Хасик се усмихна и извади извития си нож.
– Моли се на Еверам да свикнеш с това, Дама.

Назад към част 8                                                                 Напред към част 10

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *