Глава 14
Когато Дърдорко провеждаше експеримент, той не се заиграваше.
Отне ни по-голямата част от вечерта, за да създадем нещо, което да отговаря на неговите стандарти, въпреки че самият експеримент се състоеше само от няколко кутии, разположени една срещу друга в стаята.
На следващата сутрин бяхме готови да започнем да събираме данни. Бяхме сортирали охлювите, като изолирахме червените и черните, тъй като все още не бяхме готови да се занимаваме с тях. Новата ни идея беше, че при липса на координати можем да научим охлювите да скачат с хиперскок на познато място по команда. Това нямаше да ни помогне веднага да стигнем до Куна, тъй като охлювите никога не са били там, където е Куна, но Дърдорко каза, че големите пробиви трябва да се разделят на по-малки стъпки. Да накараме охлювите да направят каквото и да било, без да ги плашим, щеше да е една от важните части. След това, ако успеем да се научим как да им даваме координати, ще имаме още едно средство да ги мотивираме да тръгнат.
Ако експериментът проработи, разбира се.
– Добре – каза Дърдорко. – Мисля, че сме готови за първата фаза.
Извадих Чъбс от сандъка. Докато подготвяхме експеримента, бяхме държали всички охлюви в затворена кутия, за да не могат да ни наблюдават. Не бях сигурна доколко ще обърнат внимание така или иначе, но Родж настояваше, че това може да обезсили резултатите.
Отворих една от кутиите и показах на Чъбс лъжичка хайвер, поставена в чинийка на дъното.
– У дома – казах му.
– У дома! – Чъбс изтръби.
Оставих го да изяде хайвера, после сложих още една малка лъжичка в чинията, за да я види, и накрая затворих кутията. След това пренесох Чъбс през стаята и го сложих в друга кутия, обърната настрани от тази с хайвера. Тази кутия беше направена от дърво и имаше прозрачна предна част, за да можем да го наблюдаваме вътре и да видим кога ще излезе. Чъбс нямаше да може да достигне хайвера, освен ако не реши да скочи.
Чъбс пълзеше около кутията, а лицето му ме гледаше през прозрачната пластмаса.
– Той не прави нищо – казах аз.
Родж стоеше над мен с клипборд и пишеше бележки. Не знаех какво пише, защото нищо не се случваше.
– Все още нищо – казах аз.
– Така работи науката – каза той. – Нищо, нищо, нищо. Може би нещо! О, не, това също беше нищо.
– Не знам как издържаш – казах аз.
– Шегуваш се нали? Това е очарователно.
– Наистина? Нищото е очарователно?
– Понякога – каза той. – Зависи от нищото, предполагам. Опитай се да му дадеш ключовата дума сега.
Натиснах пръста си върху пластмасата, привличайки вниманието на Чъбс.
– Дом – казах му.
Той не помръдна.
– Вкъщи – казах отново. – Върни се вкъщи и вземи хайвера, можеш ли? Заради теб изглеждам като идиот.
– Вкъщи – чу се слабото тръбене на Чъбс, но гласът му бе заглушен от пластмасата. – Вкъщи, вкъщи.
– Опитай се да гледаш настрани – предложи Родж. – Изглежда, че не обичат да скачат с хиперскок, докато ги наблюдаваме.
– Добре, добре – казах аз и се обърнах. – Няма да гледам.
Миг по-късно един охлюв побутна глезена ми. Там беше Чъбс, който ме гледаше очаквателно от пода.
– Мисля, че той вижда в теб източник на хайвер, Еф Ем – каза Дърдорко.
– Еф Ем! – повтори и Чъбс.
– Не аз – казах, пренесох Чъбс и му дадох да погледне за втори път в домашната кутия. След това го върнах в кутията за наблюдение и го затворих зад прозрачната врата.
– Дом – казах аз и се обърнах.
Родж изучаваше клипборда си. Когато погледнах обратно към кутията за наблюдение, Чъбс го нямаше. Намерих го на мястото „у дома“, където похапваше хайвер.
– Хей! – казах аз. – Добра работа! Вкъщи.
– Вкъщи! – радостно тръбеше охлювът.
– Добре – каза Родж. – И така, той отиде да намери храната, защото знаеше къде е тя. А сега виж дали можеш да го накараш да го направи, без да е видял първо храната.
Изчаках Чъбс да си дояде хайвера, след което го върнах в наблюдателницата и го сложих вътре.
– Вкъщи – казах му.
– У дома – отговори той.
И след това изчезна и отново се появи в кутията „у дома“, като се оглеждаше за хайвер.
– Ей, получи се – казах аз. Извадих вече почти празната си кутия с хайвер и дадох една лъжичка на Чъбс.
– Добре – каза Родж. – А сега опитай с още една хапка.
Когато се обърнах, Дрейп вече се беше покатерил на рамото на Родж и го галеше по бузата.
– Изглежда, че Дрейп доброволно се присъедини към експеримента. – Вдигнах Дрейп от раменете на Родж. От това, че стоях толкова близо до него, кожата ми настръхна и не бях само аз, когато Дърдорко се изчерви, дори задната част на врата му почервеня.
Тогава вратата се отвори рязко и ние се разминахме.
Джорген стоеше на вратата, държеше Джил и ни гледаше с любопитство.
– Здравейте – каза той. – Всичко наред ли е тук?
– Да! – каза Дърдорко твърде силно.
– Добре! – Джил каза от мястото, където седеше в подмишницата на Джорген.
– Не прави повече така – казах на Джил, като го взех от Джорген. – Радвам се, че си тук. Тъкмо навреме, за да участваш в нашия експеримент.
– Не мисля, че имам време за това – каза Джорген.
Повдигнах рамене.
– Не говорих на теб.
Джорген ме погледна, сякаш съм си изгубила ума, но поне не коментира колко близо бяхме стояли с Родж, когато той беше влязъл.
– Всъщност идвах да ви кажа, че са почти готови да се опитат да използват комуникатора, за да се свържат с Куна – каза Джорген. – Те ще използват холопроектора, за да захранят комуникатора, но Коб все още иска всички ние да присъстваме, тъй като работим с охлювите. Тадуик иска Родж да се консултира с него за комуникатора, а след това аз и Еф Ем трябва да докладваме.
– Разбира се – каза Дърдорко. – Еф Ем, може да ви покаже върху какво сме работили. – Той побърза да излезе от стаята, по-бързо от обикновено. Надявах се, че иска да се махне от Джорген, а не от мен.
Вероятно не бях аз.
Джорген свъси вежди към мен.
– Работиш? Това ли правиш тук?
– Да, всъщност – казах аз. – Разработихме експеримент.
– Така ли го наричат сега?
– Затваряй си устата – казах му аз.
Джорген ми се усмихна.
– Искаш ли сега да ти се подигравам за Спенса? – Попитах го. – Защото, ако това е честна игра, нека само да кажа…
– Забрави, че съм казал каквото и да било – каза бързо Джорген. – Покажи ми този експеримент.
– Мислех, че никога няма да попиташ. – Подадох на Джорген клипборда на Дърдорко, макар че той не изглеждаше толкова симпатичен, когато го носеше. – Ти си води записки.
Джорген примижа върху бележките на Ащиадинд, докато аз използвах последния си хайвер, прекарвайки Дрейп и Джил през експеримента. Дрейп не се телепортира в кутията, независимо колко пъти ѝ показах хайвера, но Джил го направи веднага, като тръби щастливо „у дома“.
– Хах – каза Джорген. – Може би някои от тях са по-мотивирани от храната, отколкото други?
– Вероятно – казах аз. – Но дори на Чъбс му трябваше известно време, за да изпълни командата. Не знам дали това ще е надежден начин да ги накараме да правят хиперскок, или не, макар че изглежда са в състояние да го правят отново и отново, без да се налага да чакат да ги плашим.
Джорген погледна часовника си.
– Трябва да се качим в командния център – каза той. – Виждам какво правите тук, Еф Ем, но не знам дали е по-добро от това, което имаме ние.
– Все още не – казах аз. – Дърдорко казва, че науката се нуждае от време, за да даде резултати.
– Това е моята гледна точка – каза Джорген.
Не беше нужно да уточнява. И двамата знаехме, че времето е едно от нещата, с които не разполагаме.
–––––––––––––––––––––––––––––––––-
Командният център беше претъпкан с членове на командния състав, инженери и още няколко души от свитата на Джешуа Уайт, изпратени от Националното събрание. Джорген се промуши през раменете, за да застане зад майка си, а аз го засенчих, чувствайки се не на място. Почувствах се по-добре, когато към нас се присъедини Дърдорко, дошъл от дискусия с няколко от другите инженери.
– Фейн е зареден в комуникатора – каза Дърдорко. – И холопроекторът вече е включен. Коб е записал съобщение и сме настроили данните в комуникатора така, че да съвпаднат с метаданните от първото предаване на Куна. Всичко това е много теоретично и ми се иска да имахме повече време да го изпробваме, но вероятно би трябвало да проработи.
– Свикнва ли се някога с това? – Попитах. – Винаги да пускаш проектите си в действие, преди да се почувстваш комфортно от количеството тестове, които си направил?
Дърдорко избърса дланите си в престилката.
– Определено още не съм стигнал дотам.
– Добре, тихо сега – каза Коб от мястото си в предната част на стаята. – Ще изпратим съобщението. – Той кимна на Зиминг, която натисна бутон на контролния панел, а след това Коб заговори в слушалките си. – Тук е адмирал Коб, човек от планетата Метален Рой. Министър Куна, моля да потвърдите получаването.
Зиминг натисна друг бутон.
– Работи ли? – попита Коб.
– Мисля, че да – каза Зимин. – Изпрати се, но не знам дали е…
– Адмирал Коб, човек от Метален Рой – каза глас по високоговорителя – същият зловещ, равен глас, който бяхме чули в първото съобщение. – Потвърждавам получаването. Благодаря ви за отговора.
Коб кимна и Зиминг възобнови предаването.
– Министър Куна. Бихме искали да се срещнем, но не сме в състояние да определим местоположението ви. Сайтоника ни не е обучен, а хипердвигателите ни са примитивни. Всяка помощ, която можете да предложите, за да ни помогнете да стигнем до вас, ще бъде добре дошла. Моля, посъветвайте ни.
– Боя се, че времето е малко – отвърна Куна. – Върховенство е изпратило сили да бомбардират местоположението ми и макар минималната ни артилерия да ги държи на разстояние, очакваме всеки момент да изпратят подкрепления.
– Колко кораба? – Коб попита по комуникатора.
Настъпи пауза.
– Двадесет изтребителя. Чуваме по информационната мрежа, че силите на Върховенството са разпръснати. Опасявам се, че скоро ще се мобилизират на вашата планета.
– Вече са го направили – каза Коб. – Засега ги задържаме.
– Двадесет кораба – промълви Джорген. – Можем да се справим с това. Ако успеем да стигнем дотам.
– Препращам координатите през хиперкомуникатора си – каза Куна. – Моля, свържете сайтоника си с комуникатора, за да получите координатите.
– Да свържеш сайтоника ни? – Джешуа каза. – Какво, в името на светлината на Северната звезда, означава това?
По-голямата част от стаята погледна към Джорген, който заекна. Ако имаше нещо, което Джорген мразеше, това беше да няма отговор.
– Може би трябва да взаимодейства с тайникс – казах аз. – Този, който използвахме, за да изпратим съобщението.
– Добре – каза Дърдорко. – Той е в комуникатора в сектор „Чарли“.
– Не би трябвало да се налага да докосваш Фейн, нали? – Попитах Джорген. – Можеш да изплашиш охлювите от разстояние, така че би трябвало да можеш да…
– Чакай – каза Джорген и затвори очи. – Работя върху това.
– Ти го направи – каза Коб, като приближи микрофона.
– Това е адмирал Коб – каза той. – В момента работим по свързването на нашият сайтоник.
– Е? – Попитах тихо Джорген.
– Опитвам се – каза Джорген. – Може би ако… – Джорген се дръпна назад, сякаш го бяха ударили по лицето. – Имам ги. Адмирале, имам координатите. Знам къде са. Звезди, това е болезнено. – Той разтри слепоочията си. Майка му го гледаше със загриженост.
– Имаме вашата позиция – каза Коб. – Ще изпратим ескадрила, която да ви защити. Джорген, поеми Звездна ескадра и…
– Трябва да се свържем с Народното събрание – каза Джешуа. – Нека те да вземат решение, преди да изпратим един от нашите сайтоници. Не знаем дали ще могат да се върнат.
Коб погледна към Джорген.
– Това е вярно, сър – каза Джорген. – Не съм сигурен, че ще мога сам да намеря отново Метален Рой. Възможно е охлювите да могат да се върнат инстинктивно от такова голямо разстояние, но не мога да бъда сигурен. Но тези извънземни разбират хипердвигателите по-добре от нас. Може би ще успеят да ни научат как.
Коб се обърна към Джешуа.
– Искаш да можеш да общуваш с враговете ни. Това е единствената извънземна сила, която някога е предлагала да разговаря с нас. Трябва да се възползваме от този шанс.
– Съгласна съм с теб – каза Джешуа. – Но Националното събрание трябва да реши…
– Сър – каза Джорген. – Координатите избледняват. Бавно е, така че имаме малко време, но е както беше със Спенса. Не знам как да се свържем на нея.
– Вземи си ескадрата – каза Коб на Джорген. – Тръгвай сега.
Джешуа се намръщи срещу него.
Джорген се поколеба за миг. След това кимна.
– Да, сър – каза той и аз последвах Джорген от командния център. Заедно потеглихме към площадката за кацане.
Назад към част 13 Напред към част 15
