БРАНДЪН САНДЕРСЪН – СЪНРИЙЧ ЧАСТ 17

Епилог

Появихме се в помещението, в което се намираха охлювите на платформата Прайм – всички бяха скупчени в група и се намираха на около четири метра над земята. Приземихме се в плетеница от крайници, както извънземни, така и човешки, с хор от стонове и охкания и Нед, който крещеше:
– Махни свраката от врата ми! – Коленете ми бяха натъртени, а вратът ми – изкълчен, адреналинът все още напираше толкова силно, че човек би си помислил, че съм се изправила пред разстрел.
Но аз се засмях. Смеех се, защото някак си всички бяхме живи.
Докато моите колеги по краищата се измъкнаха и започнаха да помагат на извънземните да се изправят на крака, аз седях в центъра на пода и се смеех от сърце, докато Джил не дойде и не се прибра под мишницата ми.
– Вкъщи? – изтръби той несигурно.
– У дома – казах аз. – У дома, у дома, у дома. – И прегърнах охлюва плътно до гърдите си.
– Хм, Еф Ем? – Джорген каза. – Не мисля, че трябва да ги стискаш по този начин.
– Замълчи, Джорген – казах аз. И тогава, точно по средата на смеха, се разплаках и аз.
Така изглеждах, когато вратата на стаята се отвори и Дърдорко стоеше там, зяпнал всички ни, а Коб точно зад него изглеждаше така, сякаш е видял призрак.
Дърдорко ме гледаше как седя там, смеейки се и плачейки, и дойде да коленичи до мен. Той погледна към Джорген.
– Ти пречупи Еф Ем? – попита той.
– Очевидно – каза Джорген.
Коб поклати глава.
– Мислех, че Спенса е единствената, която прави подобни скалъпени глупости. Осъзнаваш, че си оставил звездни изтребители зад гърба си, нали? Не мога да обърна гръб на никого от вас нито за миг.
Избърсах сълзите си и се изправих. Корабите бяха загуба, без съмнение, но от начина, по който ни гледаше, можех да разбера, че това не беше основната грижа на Коб. Той се тревожеше за екипа ни също толкова, колкото и аз.
– Очевидно не е така, сър – казах аз.
Тогава Коб погледна към извънземните, прочисти гърлото си и протегна ръка.
– Министър Куна, предполагам? – каза той. – Аз съм адмирал Коб. Приятно ми е да се запозная с вас.
Куна се изправи в пълния си ръст, който беше по-висок от този на Коб, и оголи зъби срещу него. За момент Коб изглеждаше притеснен.
– За мен е удоволствие – каза Куна. – Благодарим ви, че изпратихте екипа си да ни помогне. Очакваме с нетърпение да се отплатим за труда ви.
В коридора майката на Джорген прочисти гърлото си. Лицето на Коб за кратко потъмня, а после той отстъпи встрани.
– Министър Куна – каза той. – Позволете ми да ви представя Джешуа Уест, нашия емисар от Националното събрание. Тя няма търпение да разговаря с вас.
Размених поглед с Джорген. Майка му беше нахлула и беше отблъснала последната ни дипломатическа възможност. Не знаех къде е отишла Аланик, но силно се съмнявах, че някога ще се върне.
– Разбира се – каза Куна и се измъкна елегантно от стаята, все още с оголени зъби, а свитата им ги последва.
Мамка му, това трябваше да е усмивка?
– Останалите – каза Коб – елате в командния център за разпит.
– Сър казах аз. – Бих искала да нахраня охлювите, ако нямате нищо против.
– Добре – каза Коб.
– Добре! – отговориха няколко от охлювите.
– О звезди, тези неща са досадни – каза Коб и поведе останалата част от екипа по коридора.
Само Дърдорко остана назад.
– Хей – каза той.
– Здравей – отвърнах аз. – Слушахте ли през хиперкомуникатора всичко това?
– Донякъде – каза Дърдорко. – Звучеше доста страшно.
– Така беше – казах аз. – Мислех, че Джорген е бил изяден от гигантско космическо чудовище, но охлювите му спасиха кожата.
Джорген ме зяпна и усетих, че в мен отново се надига малко истеричен смях.
– Космическо чудовище?
– По-конкретно мамутски мечок. Трябваше да го видиш. Беше по-голям от Платформа Прайм. А после Джил ме заведе да търся Джорген и за известно време си мислехме, че ще трябва да оставим останалата част от екипа да умре там.
– Джил те взе – каза Родж. – По собствено желание.
– Донякъде – казах аз. – Мислеше, че аз искам това. Тези същества са много по-умни, отколкото предполагахме. – Намерих Джил, увит около крака на масата, и го вдигнах, като прокарах пръсти през ресните на гърба му. – Трябва да разберем как да общуваме с тях. Щом ни опознаят и се грижат за нас, те ще искат да ни помогнат. Не е нужно да ги плашим. Можем… да ги помолим.
– Като партньорство – каза Дърдорко.
– Като партньорство. – Поставих Джил на масата и го погледнах.
Дърдорко стоеше неловко със скръстени ръце, сякаш не знаеше какво да прави с тях.
Мамка му, това момче беше сладко.
– Съжалявам, че те разтревожих – казах аз.
– Да, ама – каза той, като изтърка пръста си по пода. – Трябваше да знам, че няма да нарушиш перфектния си рекорд.
– Не и ако мога да помогна – казах аз.
Не знаех дали винаги ще мога да му помогна, не съвсем. Винаги съществуваше вероятността да изляза на мисия и никога да не се върна, като Гушер, като Хърл и Бим преди нея. Като толкова много други, които бяхме изгубили. Не бяхме приключили. Хипердвигателите ни даваха надежда за бъдещето, но оттук нататък нещата щяха да стават само по-опасни, а не по-малко.
Може би щеше да е по-безопасно да се защитя. Може би щеше да е по-благосклонно към Дърдорко да не позволи на никой от нас да се привърже.
Но аз протегнах ръка и Родж я пое. Пръстите му се преплетоха през моите.
Не беше достатъчно да оцелея заради самото оцеляване. Исках да живея. Наведох се и го целунах, бавно и нежно, сякаш имахме цялото време на света. И се надявах, че е така.
– Помогни му! – Джил каза и аз се обърнах, за да видя всички охлюви, с които се бяхме върнали, събрани около купчина стоки, които сигурно бяха донесени от реквизиции в наше отсъствие. Няколко кутии с лентички от водорасли, няколко вакумирани гъби.
И цяла кула с буркани с хайвер.
– Добре – казах аз. – Вие си го заслужихте.
Отворих няколко буркана и ги оставих да си хапнат.

Назад към част 16

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!