Глава 8
– Значи си сигурен – каза Джорген. – Свръхсветлинният комуникатор е проектиран да побере един от тези охлюви? – Той седеше на един от металните столове в инженерния отсек, а Фейн, лилавият тайникс, беше опънат в скута му. Сега Джорген имаше по-малко превръзки по лицето си, останалите малки бели парченца медицинска лента се открояваха в ярък контраст с тъмната му кожа.
Джорген разсеяно прокара пръсти по оранжевите шипове на Фейн и той леко потрепна, сякаш беше доволен от това.
– Почти сигурен – каза Дърдорко. – Еф Ем откри, че охлювите наистина носят кутията със себе си, когато скачат с хиперскок. Ако кутията в кораба на Ем-Бот е била построена, за да приюти охлюв, то кутията в свръхсветлинния комуникатор вероятно има същото предназначение.
– Но не бихте искали охлювът да отскочи с комуникатора – отбеляза Джорген.
– Нашата теория – казах аз, – е, че различните видове охлюви имат различни сайтонични способности. Лилавите и червените охлюви не успяват да избягат по начина, по който го правят жълтите, така че жълтите охлюви са телепортиращите.
– Точно така – каза Дърдорко. – А червеният направи онова… експлодиращо нещо. Възможно е лилавите да имат трета сила.
– Комуникационна сила – каза Джорген. – Подобно на начина, по който Спенса общуваше с Бабчето на светлинни години разстояние.
Дърдорко се усмихна.
– Точно така. – Обърна се и ме погледна – нещо, което като че ли му се удаваше много повече след разговора ни. Този път трябваше да се съпротивлявам да отвърна поглед. Не се чувствах съвсем комфортно от начина, по който се чувствах, когато ми обръщаше внимание – сякаш сърцето ми прескачаше удари. Това ме караше да се притеснявам, че ще го нараня, което беше глупаво, защото вече го бях направила, нали? Изглежда мислеше, че съм го оставила лесно, и може би беше така. Сега просто трябваше да оставя всичко на времето.
Но все още се чувствах неспокойна и повече от малко разочарована.
– Но защо бихте вградили една и съща кутия в кораба и в комуникатора? – Джорген попита. – Ако няма да телепортираш комуникатора и лилавите охлюви не могат да избягат, нямаш нужда от същия вид устройство в комуникатора, както в кораба. Не и ако целта на кутията е да се увери, че корабът прави хиперскок заедно с охлюва.
– Това е вярно – каза Дърдорко – ако единствената цел на кутията е да изпрати кораба с охлюва. – Той посочи парче, което беше извадил от устройството, преди да намерим кутията. – Но аз мисля, че вътрешността на кутията може да има и втора функция. Това е холографски проектор. Не е толкова усъвършенстван, колкото този на Ем-Бот, но е по-усъвършенстван от тези, които използваме ние. Мисля, че може да е бил използван за прожектиране на изображение върху вътрешността на кутията.
– Тогава не трябва ли кутията на Ем-Бот също да има такъв? – попита Джорген.
– Технологията на Ем-Бот му позволява да проектира холограми върху почти всяка повърхност – каза Дърдорко. – Така че той щеше да може да прожектира върху вътрешността на кутията без специален холопроектор.
– А целта на проектора е да казва на охлювите какво да правят – казах аз.
Родж ми се усмихна. Бузите му се набраздиха и сърцето ми отново направи онова скокливо нещо. Определено трябваше да разбера как да го контролирам.
– Това е идеята – каза той.
Джорген кимна.
– И ако имаме охлювите, кутията и проектора…
– Тогава би трябвало да сме в състояние да направим същото нещо.
– Добре – каза Джорген. – Това е добра работа. Не предполагам, че да накараш комуникатора да заработи е толкова лесно, колкото да сложиш лилав охлюв в него?
– Опитах това – каза Дърдорко. – Охлювът седи там и може би, ако чакаме достатъчно дълго, ще изпрати комуникация някъде…
– Но трябва да можем да насочваме това, което казва – каза Джорген. – Как да направим това? Знаем ли изобщо къде да изпратим съобщението?“
– Мисля, че да – каза Дърдорко. – Има някакви метаданни, които дойдоха със съобщението от министър Куна. Мисля, че може да успеем да ги използваме, за да отговорим. Комуникаторът има някакъв хардуер, подобен на щифта за превод на Аланик, и мисля, че той може да изпрати определено съобщение чрез тайникс, дори ако тайниксът всъщност не разбира съобщението. Това, което не съм измислил, е как да накарам охлюва да участва в комуникацията.
– Вероятно има нещо общо със сайтониката – каза Джорген. – Бумслуг се взриви, докато се опитвах да му говоря с ума си. Така че може би трябва – той ме погледна отстрани – да го помоля да изпрати съобщението?
– Или да го накарам по някакъв начин? – попита Дърдорко.
– За какво си мислеше, когато Бумслуг се взриви? – Попитах. – Каза, че се опитваш да говориш с него. Какво се опита да кажеш?
Джорген потърка задната част на врата си.
– Нищо особено. Казахте, че трябва да се сприятеля с него, така че се опитах да… му съчувствам, предполагам.
– Да му съчувстваш – каза Дърдорко.
Джорген изстена.
– Да, добре? Еф Ем каза, че трябва да се свържа с него…
– А ти ми каза, че това е глупаво…
– Защото мислех, че е глупаво. Но нищо друго не вършеше работа, затова реших, че си струва да опитам. Казах му, че съжалявам, че съм го изтръгнал от дома му и сега нахлувам в съзнанието му и му говоря през онова страшно място с всички очи. Добре ли е?
– Чакай – казах аз. – Очите?
– Да… – Той се измъкна и погледна охлюва.
– Очите – каза Дърдорко. – Казахте, че са страховити, нали? И се страхуваш от тях?
– Не се страхувам от тях – каза Джорген. – Но да, когато съм ги виждал, те са… изнервящи. Неудобно е, всички те да ме гледат. Това ме кара да се срамувам.
– Смущавам се – казах аз. – Неземни, всемогъщи същества, които могат да погубят живота ти за един миг – заедно с останалите животи на нашата планета – те гледат и това те кара да се смущаваш.
– Да, добре ли е? – Джорген каза. – Не е като да избирам как да се чувствам към тях. Трудно е да се обясни, ако никога не си го изпитвала.
– Но охлювите са го преживели – каза Дърдорко. – И когато си помислил за тези неща, Бумслуг се е уплашил.
– Може би – каза Джорген. – Затова, когато си помислих за очите, охлювът използва сайтонична мазката върху мен. Предполагам, че можем да опитаме отново, за да потвърдим… – Той опипа превръзките по лицето си. – Може би трябва да пробваме някоя от другите разновидности, като например телепортиращите се. Може би ще успея да… изплаша охлюва, за да направи хиперскок.
– Изглежда, че е добре да се опита – каза Дърдорко.
И двамата ме погледнаха, сякаш искаха мнението ми.
– Хм – казах аз. – Не ми харесва идеята да плашим охлювите, но тъй като това е единствената ни следа, струва ми се, че си струва да опитаме.
– Точно така – каза Джорген. Той внимателно вдигна Фейн от скута си и го сложи в сандъка. – Може би бихме могли да използваме един от охлювите в металната кутия. Казахте, че вече са я преместили веднъж, нали?
– Точно така – казах аз. Обърнах се, за да взема кутията от мястото, където я бяхме оставили до щайгата с охлювите.
Кутията беше изчезнала.
– Е, тогава доказахме, че хиперскачат с кутията, нали? – попита Джорген.
– Да – казах аз. – Къде са отишли с кутията, е друг въпрос. – Погледнах към коридора, но нещото не беше там.
– Можем да използваме друг охлюв – каза Дърдорко – и да намерим кутията по-късно.
Извадих Джил от сандъка.
Джорген взе Джил в ръце и го погледна в лицето.
– Смяташ ли, че първо трябва да се опитам да се свържа с нея?
– Не съм сигурен как това ще ти помогне да я изплашиш – каза Дърдорко. Той ме погледна, сякаш очакваше да споря.
– Да – казах аз. – Не мисля, че е необходимо да се свързваме с него тук. – Не исках охлювите да са нещастни, но сприятеляването с тях можеше активно да ги направи по-удобни и по-малко склонни да се движат.
– Добре – каза Джорген. – Този път няма да хъмкам.
– Изглежда, че това ще е от полза за всички – каза Дърдорко.
– Не знам – добавих аз. – Ако целта ни е да изплашим охлюва, твоето тръбене може да помогне.
Още вдлъбнатини.
Мамка му, бях в толкова голяма беда.
– Започваме – каза Джорген. Той затвори очи и нищо не се случи.
Дърдорко и аз се спогледахме. Проблемът с експериментите с сайтониката беше, че през по-голямата част от времето нямахме представа какво се случва.
После, без предупреждение, Джил изчезна.
– О! – Джорген каза. – Ей! Получи се.
– Да – казах аз. – Хм… къде отиде Джил?
Всички се огледахме, но той не беше в непосредствена близост.
– Сега ми хрумна – казах аз, – че ако успеете в това, ще ми създадете повече работа.
– Здравей – каза Джорген. – Ти доброволно се съгласи на тази работа.
Аз го направих. Излязох в коридора, като претърсих околните стаи за Джил. Намерих кутията с другите два жълти тайникса в нея в съседната стая, върнах я обратно и я поставих във вратата. В околните зали обаче нямаше и следа от Джил, нито пък в коридорите отвъд тях.
Тъкмо се канех да се откажа, когато един от помощниците от Командването излезе по коридора, държейки платнена торба, която издаваше тръбящи звук.
– Адмирал Коб изпрати това за вас – каза той. – Явно се е материализирало по средата на холопрожекцията му.
– Благодаря – казах аз и извадих Джил от чантата. – Можеш да задържиш чантата, в случай че видиш още някоя от тях.
– Добре – каза помощникът, като погледна тайника предпазливо.
Джил се поколеба малко, потрепвайки под допира ми, а аз бръкнах в джоба си, извадих малка кутийка с хайвер и предложих на Джил една хапка. Дори родителите ми щяха да одобрят това, ако знаеха, че охлювите са тайната за спасяването на живота на всички на Метален Рой.
– Добре – каза Дърдорко, когато се върнах. – Имаме идея за още един експеримент. Готова ли е Джил?
– Не е ли преживяла достатъчно? – Попитах.
– Знаем, че се страхува от очите – каза Джорген. – И искаме да видим дали ще успеем да я накараме да премести кутията.
Дърдорко вече беше отстранил охлювите, които се въргаляха в металната кутия. Отидох до щайгата и дадох на охлювите няколко гъби. Ако не разчитахме, че гладът ще ги мотивира да се телепортират, нямаше нужда горките да гладуват.
– Добре – каза Дърдорко и подаде на Джорген кутията със заредената в нея Джил. – Дръж кутията и ще видим дали ще успеем да я накараме да вземе теб и кутията със себе си, където и да отиде.
– Където и да отиде? – попита Джорген. – Нямаме представа къде ще отиде и искаме да ме вземе със себе си?
– Тази тактика би могла да се използва – казах аз, – например за измъкване на изтребителите от неприятности, когато са следени от Креляни. Но не е полезна за среща с Куна. – Все още се притеснявах да опитам това – какво, ако Аланик беше права и Куна беше просто още един инструмент на Върховенството началство, който искаше да ни контролира?
Без Аланик обаче Куна беше единствената ни възможност. Ако хората на Аланик не искаха да бъдат наши съюзници, все пак щяхме да имаме нужда от помощ, ако очаквахме да избягаме от Върховенството.
– Не мисля, че това ще ви отведе далеч – каза Дърдорко. – Никой от тайниксите не е напуснал непосредствената близост. Няма да ви изнесат от платформата.
– Значи да ги накараш да пътуват из Вселената си е проблем – казах аз.
– Точно така – каза Дърдорко. – Но едно по едно.
– Добре – каза Джорген.
– Добре! – Фейн изтръби откъм сандъка.
Джорген си пое дълбоко дъх, като държеше металната кутия в ръцете си.
Нищо не се случи.
След наистина дълго мълчание Джорген отвори очи.
– Не работи.
– Може би вече не се страхува – каза Дърдорко. – Ти му показа очите и нищо не се случи. Ако някой ми показваше едно и също страшно изображение отново и отново, щях да спра да се плаша от него.
– Добра забележка – каза Джорген. – Може би трябва да измислим нещо друго, което да ги плаши?
– Или да използваме друг охлюв – казах аз. Посегнах към сандъка и извадих Хепи. – Да опитаме с този.
След като Хепи беше закрепен в кутията, Джорген отново затвори очи.
И тогава, без предупреждение, той изчезна.
– Аууууу – каза Джорген, а ние с Дърдорко се извърнахме и го открихме в една от кутиите, пълни с навити на руло проектни схеми. Всички ролки с документи бяха смачкани отстрани, а тялото на Джорген беше сгънато с колене до брадичката. Кутията с охлюва в нея беше заклещена пред него и той я избута, като я запрати на пода с трясък. Джорген се закле.
Аз се захилих, а Дърдорко се ухили и после започна да се смее.
– Това не е смешно! – Джорген изкрещя.
– Мисля, че доказателствата срещу теб са там, щурмови командире – казах аз, макар че той беше прав. Разбира се, това, че се е сгромолясал в онази дупка, беше забавно, но какво щеше да стане, ако охлювът беше направил хиперскок на някое по-опасно или по-малко място? Охлювите бяха свикнали да намират място за собствената си телесна маса, а ние дори не знаехме дали са перфектни в това.
Мисля, че Дърдорко имаше същите мисли по същото време, защото прекоси стаята и помогна на Джорген да излезне. Джорген разтърка една от превързаните рани на лакътя си.
– Не мисля, че трябва да го изпитваме отново по този начин – казах аз.
– Съгласен съм – каза Джорген. – Чудя се дали охлювите имат повече съзнание, когато телепортират цял кораб. Изглежда като лош дизайн да използваш за телепортиране същество, което иска да те смачка в малко пространство.
Дърдорко кимна и каза.
– Все още съм впечатлен, че изобщо успяхме да го накараме да работи.
– Успяхме – казах аз. – Но какъв е смисълът?
– Смисълът? – Джорген попита. – Да се научим да използваме охлювите като хипердвигатели?
– Да имаш хипердвигатели, които телепортират само сайтоници – казах аз. – Ако за използването на хипердвигател е необходим сайтоник, а самите сайтоници могат да се телепортират без хипердвигатели…
– Може би се връщаме към проекциите – каза Дърдорко. – Те проектират нещо плашещо върху вътрешността на кутията и тогава сайтоник не е необходим. Екипът ми може да работи с проектора, за да види дали можем да го накараме да прожектира вътре в кутия, която можем да инсталираме в кораба.
– Освен това – каза Джорген – аз съм сайтоник и не знам как се прави хиперскок. Ако успея да накарам охлювите да го направят, пак ще сме напреднали от там, където сме били, дори и да има по-лесни начини.
Това беше вярно, но нещо в него все още ме притесняваше.
Дърдорко се замисли за момент.
– Може би си прав, че охлювите са по-наясно с размера си, когато вземат със себе си цял кораб. Ем-Бот също може да е имал някакъв начин да се справи с поставянето си в малко пространство, макар че не съм сигурен какъв би бил той.
– И какво правим сега? – Попитах.
– Всъщност нямаме избор – каза Джорген. – Опасно или не, трябва да изпробваме това в кораб.
Назад към част 7 Напред към част 9
