Най-накрая това се случи преди сто и четиридесет години, през 2071 г. Колкото и да е странно, тези, които бяха осъществили първи контакт, бяха остарели, почти фалирала Телефонна компания.
Нортън Бел Инорпурейтид (НБИ) беше от губещата страна на технологичния прогрес. Докато нейните конкуренти проучваха и внедряваха холовидна технология, Northern Bell беше опитала нещо малко по-смело: кибернетично базирано телепатично свързване.
Сайто, както го наричаха, се оказа провал. Технологията Холовид беше не само по-евтина и по-стабилна, но и работеше. Сайто не проработи – поне не както се надяваше НБИ През последните дни преди предстоящия си фалит компанията най-накрая успя да прокара няколко скърцащи звука през системата. Тези скърцания, макар и не впечатляващи за техните човешки монитори, също бяха прожектирани по невнимание през пространството към група същества, известни като Тенаси. Отговорът на Тенаси беше първият междувидов контакт, който Земята някога е правила и познавала.
Вторият контакт беше осъществен от военните на Обединените правителства, когато те случайно свалиха посланически кораб на Тенаси. Но това, разбира се, беше съвсем различна история.
– Той е изчезнал от две седмици? – попита Джейсън, коленичил до изгорелия труп. В ума му беше тихо – предчувствие за черния му цвят.
– Да, сър – каза офицерът.
– Да – каза Лана почти в същото време.
– Защо не бях информиран за това? – попита Джейсън.
Полицаят изглеждаше объркан за момент, преди да разбере, че Джейсън не му говори. Ушните връзки бяха често срещана, макар и объркващи, част от съвременния живот.
– Предполагах, че знаеш, старче – каза Лана. – Знаеш ли, Джейсън, за всезнаещ шпионин, ти си изключително неинформиран.
Джейсън изсумтя, изправяйки се. Беше права – той трябваше да разгледа местните новини по време на пътуването си. Вече беше твърде късно.
Офицерът погледна Джейсън с напрегнати очи. Джейсън можеше лесно да разчете емоциите на мъжа. Не чрез използването на неговите сайтонични сетива – беше често срещано погрешно схващане, че сайтониците са телепати. Не, Джейсън можеше да прочете емоциите на мъжа, защото беше свикнал да работи с местните правоприлагащи органи. Полицаят щеше да се ядоса на Джейсън, че се намесва в разследването им. Но в същото време офицерът щеше да изпита облекчение. Местните мъже винаги се чувстваха претоварени, когато ставаше дума за работа с други видове. Извънземните трябваше да бъдат управлявани от Телефонната компания. Компютърът беше осъществил първи контакт; компютърът беше преговарял за безопасността на Земята след инцидента с Тенаси. Компютърът беше донесъл безжичната комуникацията на човечеството.
Така че офицерът наблюдаваше Джейсън – ревниво, но благодарен. Той чуваше как други офицери мърморят по ъглите на стаята, ядосани от намесата му. Мръсен Компютър. Защо е тук? Защо ни гледа така? Не вижда ли? Какво е това пред лицето ти, юмрукът ми ли е? Можеш ли да го видиш, ако те ударя? Може би това ще…
– Джейсън? – Гласът на Лана прозвуча в ухото му.
Мускулите на Джейсън потрепнаха, спомените избледняха. Той все още коленичеше до горелката. Офицерът все още стоеше и го гледаше, стаята все още миришеше силно на дим и той все още чуваше как репортерите спорят с полицаите отвън.
– Добре съм – прошепна Джейсън.
Той стоеше, бършейки праха от костюма си и слушаше репортерите. Те, подобно на полицаите, вероятно биха предположили, че Джейсън е дошъл в Ивънсонг, за да разследва смъртта на посланика. Нямаше значение, че совалката на Джейсън е тръгнала за Ивънсонг повече от месец преди убийството. Извънземно е умряло и е пристигнал компютърен оперативен агент. Това би било достатъчно за тях.
– Не трябваше да идвам на местопрестъплението – промърмори той.
– Какво друго би могъл да направиш? – попита Лана. – В крайна сметка това е наш дълг.
– Не е моят – каза Джейсън. – Тук съм, за да намеря изчезнал учен, а не да разследвам убийство. – След това, говорейки по-високо, продължи. – Сигурен съм, че местните правоприлагащи органи са компетентни. Оставете ги да разследват – Компютърът може да се справи с дипломатическите преговори.
Офицерът изглеждаше изненадан. Но, очевидно несигурен какво друго да направи, той поздрави Джейсън. Джейсън кимна, след което се обърна, за да си тръгне.
– Не че „дипломатическите преговори“ ще бъдат твърде трудни – отбеляза Лана. – Варваксите са толкова безумно послушни, че вероятно ще се извинят за неудобството на един от нашите агенти.
– Всички са такива – каза Джейсън, излизайки на стъпалата на сградата. – Това е големият проблем, нали?
Настъпи момент на шокираща тишина, когато репортерите разбраха кой е той. Те застанаха в кръг около няколко обсадени полицаи и суматохата привличаше тълпа от любопитни зяпачи. Тогава репортерите избухнаха с въпроси. Джейсън не им обърна внимание, пробивайки си път през тълпата. Той беше навел глава и вдигна ръка, за да предотврати въпроси. Въпреки това в ума си той търсеше отговори.
Огледа тълпата, прокарвайки сетивата си през бръмчащите и пулсиращи цветове. Той огледа всяко лице, сравнявайки ги с тези в паметта си. Усмивката се появи на устните му, когато намери това, което търсеше. Медиите го оставиха да си тръгне – те бяха свикнали Компютърът да игнорира въпросите им. Зад него Джейсън можеше да чуе техните видеокасти на място. Те, разбира се, са сбъркали всички факти. В гласовете им имаше страх – страх от това, което не разбираха, страх от възмездието, което може да дойде. В техния свят се предполагаше такова. В техния свят вие наранявате това, което е по-слабо от вас.
Джейсън продължи да върви с наведена глава. Зад него мъж се освободи от групата зяпачи и се запъти към Джейсън, очевидно опитвайки се да изглежда небрежно.
– Иска ми се да има повече цветя – каза Джейсън.
Секунда по-късно в ухото му се чу щракване. Тогава Лана въздъхна.
– Какво ти отне толкова време? – настоя тя. – Чаках те да го направиш, откакто слезе от совалката. Чувствам се ужасно, като знам, че някой хакна нашата линия.
Джейсън продължи да върви напред. Сянката му го последва – човекът се движеше с уменията на добре обучен, но правеше грешките на този, който беше неопитен. Нямаше промяна в стъпката му – вероятно не беше забелязал превключването. В този момент той щеше да слуша измислен разговор между Лана и Джейсън. По някаква причина Джейсън подозираше, че не иска да знае какви глупави неща казва репликираната версия на гласа му на Лана.
– Той следи ли те? – попита Лана.
– Мисля, че да – каза Джейсън, излизайки от бедните квартали. – Той все още ме следва.
– С кого мислиш, че е?
– Още не съм сигурен. – Джейсън се обърна и слезе по стъпалата към една въздушна гара. Мъжът го последва.
– Ако си го хванал толкова бързо, сигурно не е много добър.
– Той е млад – каза Джейсън. – Той знае какво трябва да направи, но не и как да го постигне.
– Репортер – предположи Лана.
– Не – каза Джейсън. – Твърде добре е екипиран. Не забравяй, че той успя да проникне в защитена безжична комуникация.
– Една от корпорациите?
– Може би – каза той, влизайки в подземно кафене. Миришеше на мръсотия, мухъл и кафе. Неговият последовател изчака няколко минути отвън, след което влезе и зае маса на дискретно разстояние от него.
Джейсън поръча чаша кафе.
– Дори не сме обсъждали как той е успял да сканира твоя диск – отбеляза Лана. – Губиш предимството си, старче.
– Не съм стар – промърмори отново Джейсън, докато сервитьорката му донесе кафето. Миришеше на сметана, въпреки че го беше поръчал черно. Той насочи безполезните си очи към вестник, който някой друг беше оставил на масата, но умът му изучаваше преследвача му. Мъжът наистина беше млад – в началото на двайсетте. Носеше меко тананикащо сиво и кафяво.
– И така – каза Лана, – искаш ли да се опиташ да ми направиш визуализация, за да мога да го потърся?
Джейсън направи пауза.
– Не – каза той накрая, като отпи глътка от кафето си. В него имаше твърде много сметана – вероятно опит да се скрие лошия му вкус.
– Е, какво ще правиш?
– Бъди търпелива – укори я Джейсън.
………………………………………………………………………………………………………………………
Колн Ейбрамс отпи от кафето си – нямаше достатъчно сметана. Трябваше да си повтаря да не гледа целта си. Колн всъщност нямаше нужда да наблюдава мъжа, за да следи разговора, просто трябваше да остане в обхвата му.
– Какво правиш тук, Райт? – учуди се Колн с разочарование. – Как разбрахте, че посланикът ще бъде убит? Какво общо има всичко това с вашите планове?
Колн поклати глава. Джейсън Райт, главен оперативен агент на Нортън Бел Телефонна компания, един от най-загадъчните хора в Слънчевата система. Какво правеше той в Ивънсонг? Обединеното разузнавателно бюро знаеше много за човека, но за всеки известен факт изглежда имаше още два пазени в тайна.
Вземете, например, Споразумението Тенаси. Колн беше прочел самия документ стотици пъти и беше гледал холовидеото, коментарите и старите новинарски емисии, свързани с инцидента в Тенаси отново и отново. Военните на Обединените правителства случайно свалиха дипломатически кораб на Тенаси, като по този начин инициираха доста неудобен първи контакт. Земята беше хвърлена в хаос от объркване и безпокойство. Нахлуваха ли? Щяха ли да бъдат нападнати сега, след като бяха направили такава ужасна грешка?
Тогава компютърът се намеси. Някак си – използвайки средства, които тепърва трябваше да обясняват – те се свързаха с Тенаси. Компютърът донесе мир на Земята. Но в замяна компанията поиска висока цена. От този момент нататък компютърът стана напълно автономен – необлагаем, неоспорим и напълно законен. Освен това компютърът е осигурил изключителни права върху безжичната комуникационната технология на извънземните. И с тези две отстъпки компютърът се превърна в най-мощната, най-арогантната сила в системата.
Колн стисна здраво чашата си, без да забележи кога сервитьорката му донесе сандвича. Той все още слушаше разговора между Райт и неговия базов оперативен помощник – те обсъждаха какъв цвят рози харесват най-много.
Колн никога не се беше доверявал на компютъра – и мразеше неща, на които не може да разчита. Компютърът печелеше от договорите си, а той имаше изключителни договорки с всичките дванадесет извънземни раси, които човечеството е срещало. Всички извънземни раси отказаха да се справят със Земята, освен ако не преминат първо през компютъра. Телефонната компания поддържаше човечеството заключено в космоса, отказвайки да споделя технологията за пътуване с Хипер-двигатели. В него се твърди, че извънземните все още не са им предоставили технологията. Колн заподозря истината. Извънземните пътуваха с хипер-двигатели, това беше сигурно. Компютърът просто го криеше от човечеството и това вбесяваше Колн. Той искаше да се сдобие с технологията.
Колн замръзна. Разговорът в ухото му беше спрял по средата на изречението. За момент на паника той се уплаши, че Райт се е измъкнал от ресторанта и е извън обсега му.
Очите му се стрелнаха през помещението. С облекчение откри, че Райт седи в сепарето си, отпивайки тихо от кафето си. Просто беше затишие в разговора.
– Какво мислиш, че ще направи, когато разбере, че прикритието му е разкрито? – каза в ухото на Колн оперативният служител на базата – Лана.
Колн направи пауза.
– Не знам. – Гласът на Джейсън Райт беше твърд, арогантен. Колн видя как устните на Райт се движат, докато говореше. – Подозирам, че ще бъде изненадан. Той е млад – мисли си, че е по-добър, отколкото е в действителност.
Райт вдигна очи, очите му със слънчеви очила гледаха право в лицето на Колн. В гърдите на Колн се надигна ужас, емоция, бързо последвана от срам. Той беше разкрит.
– Ела тук, момче – нареди Райт в ухото на Колн.
Колн хвърли поглед към вратата. Вероятно би могъл да се измъкне…
– Ако си тръгнеш – каза Райт, – тогава никога няма да разбереш защо съм в Ивънсонг. – Гласът му беше остър и делови.
Колн погледна нерешително мъжа. Какво трябва да направи той? Защо нито един от неговите часове не беше обхванал ситуации като тази? Когато агентът беше разкрит, той трябваше да се оттегли. Но какво, ако мишената му изглеждаше готова да говори с него?
Колн бавно се изправи и прекоси мръсния под на кафенето. През слънчевите си очила Райт го наблюдаваше тихо. Колн постоя за момент до масата на Райт, след което седна сковано.
Не разкривай нищо, предупреди се Колн на ум. Не му позволявайте да знае, че работиш за…
– Вие сте млад за агент на Бюрото – каза Райт.
Вътрешно Колн въздъхна. Той вече знае. В какво сме се забъркали с Бюрото?
– Чудя се – каза Райт, отпивайки от кафето си. – Радва ли се Бюрото на все по-уверените си млади агенти, или аз просто губя приоритета им?
Той не знае! Колн осъзна изненадано. Той мисли, че съм тук официално.
– Нито едно – каза Колн, като се замисли бързо. – Не бяхме готови да си тръгнеш. Аз бях единственият полеви агент, който не беше назначен по това време. Просто беше лош късмет.
Райт кимна по-скоро на себе си.
Той го прие! Помисли си младши агента с възбуда
– Трябва да кажа – отбеляза Райт, оставяйки чашата си, – уморен съм от UIB. Всеки път, когато си помисля, че вие, хора, ще ме оставите на мира, откривам, че отново ме следите.
– Ако компютърът не беше толкова ненадежден – каза Колн, – неговите оперативни агенти нямаше да се притесняват, че са следени.
– Ако Бюрото не беше толкова лошо в разследването – каза Райт, – щеше да разбере, че компютърът е единствената компания, на която Бюрото може да се довери.
– Ще кажеш ли нещо полезно или просто ще ме обиждаш? – Колн се изчерви.
– Един умен човек би разбрал, че моите обиди съдържат най-полезната информация, която вероятно ще получиш – каза Райт.
Колн изсумтя, ставайки от стола. Райт току-що го беше поканил да злорадства, а Колн беше съсипал собствената си кариера напразно. Беше толкова сигурен, че може да следи „Райт“, че можеше да разбере какво прави човекът, да открие истината зад Споразумението Тенаси. . . .
– Можете да ме придружите – каза Райт, допивайки кафето си.
– Какво? – Колн спря по средата на крачката си.
– Искаш ли да знаеш какво правя? – Райт, остави чашата си. – Е, може да дойдеш с мен. Може би това най-накрая ще смекчи глупавите подозрения на Бюрото. Омръзна ми да ме следят.
– Джейсън – каза Лана в ухото на Колн. – Сигурен ли си?
– Не – каза Райт. – Не съм. В момента обаче нямам време да се занимавам с Бюрото. Това е проста мисия – момчето може да дойде с мен, ако желае.
Колн стоеше онемял. Не можеше да реши какво да прави. Може ли наистина да се довери на компютърен оперативен агент? Не, не можеше. Но какво ще стане, ако научи нещо важно?
– Аз…
– Тихо – каза внезапно Райт и вдигна ръка.
Колн се намръщи. Райт обаче не го гледаше. Гледаше право пред себе си с объркано лице.
Сега какво? Зачуди се Колн.
……………………………………………………………………………………………………………………
Назад към част 1 Напред към част 3
