РОДЕНА ОТ ГРЕХА – Se7en sinners #1 Част 20

Глава 19

– Абсолютно не.
– Хайде де. – вдигам целофанената торбичка с желиран царевичен сироп, пред лицето на Легион и се усмихвам възможно най-мило. – Sour Patch Kids са основен продукт в Америка! И виж – те са с плодов вкус. Това трябва да е здравословно.
– Той е пълен с бои, добавки и преработена захар. От всички неща, които трябва да ядеш, защо би искала тази отрова?
– Тойол, моля те, кажи на приятеля си, че Sour Patch Kids са напълно здраводловни и той трябва да спре да бъде здравна полиция, и да поживее малко. – Примигвам при споменаването, че поставям нещо в тялото си и се обръщам, преди той да види пламналите ми бузи.
– Мммммм… – пакетчето на практика е било върху мръсния, пълен с микроби линолеум на бензиностанцията и той поглежда към Легион, после обратно към мен, смесица от шок и забавление е изписана върху екзотичното му лице.
– Кълна се, достатъчно е лошо, че той оспори всеки мой музикалния избор. Трябва да се подлагам и на вегетариански чипс и пуешко месо? Пуешкото така и така е адски суха храна. Защо ще го изсушаваш още повече?
– По дяволите, има право – свива рамене Тойол.
– По-добре е, отколкото да консумирате тази токсична глупост. – С ръце, кръстосани на гърдите, черната термо блуза обгръща всяка извивка на бицепсите и раменете му като боя за тяло, Легион ни дарява с по един бегъл навъсен поглед. – И не съм стар пън.
– Сериозно, Ел – засмя се той, плескайки по-едрия мъж по рамото. Само думите излезли от устата му ме карат да избухна в пристъп на смях, а Тойол поема водещата роля в разговора. – Живей малко. Няма да ни убие.
– Добре. Какво още ни трябва? – Легион завърта очи, преди да хвърли торбата с контрабандни бонбони в кошницата.
– Оооо! Тези! – Крещя, вдигайки пакет с медени кифлички.
– Сложи го в проклетата кошница. – Легион е ядосан от избора ми, но не спори с мен за първи път.
Докато подновявам търсенето си на храна, наситена със захар, улавям с крайчеца на окото си, че Феникс се приближава, повдигайки толкова високо веждите си, че се опитват да се скрият в косата му.
– Актуализация на състоянието? – пита Ел, разчитайки изражението на брата си демон. Той кима сковано и накланя глава на една страна, давайки знак на Легион да го последва. Ел подава на Тойол кошницата и изчезва с Феникс навън.
– Всичко наред ли е? – питам, преструвайки се на безразлична.
– Нищо, с което да не можем да се справим. – Искрица на пакост проблясва в черните дълбини на дръпнатите му очи.
– Ще се оправят ли … – вкъщи, за малко да изтърся, но се спирам преди да го кажа. – В Чикаго, имам предвид, без вас, момчета?
– Да. Вероятно дишат малко по-лесно сега, когато те няма.
– И защо е така? – Намръщвам се, болка от обида пронизва гърдите ми.
– Привличането на Скачача. – Тойол се смее и поклаща глава. – Наистина е ужасно в затворени пространства. Представи си твоето лично порно шоу на живо, което върви навсякъде, където се обърнеш, в продължение на двадесет и четири часа на ден в продължение на седмици наред. Сега увеличи тази огромна привлекателност по десет. Така се живее с теб.
– О! – успявам да кажа, преди топлина да залее лицето ми и бързо се обръщам към изложебите печени ядки с мед. Несъзнателно хвърлям пакетчета вътре, имайки нужда от нещо, което да занимава ръцете ми. – Съжалявам.
– Не е твоя вина. Но може да бъде трудно за тези, които не са толкова дисциплинирани.
– Затова ли се появихте с Феникс, а не другите? – Обръщам се към него навреме, за да го видя как поклаща глава.
– Имам лична връзка в човека. Феникс е повече дипломат от всеки от нас. И Ел… добре, познаваш го. Съмнявам се, че отново ще те изпусне от поглед.
Устата ми пресъхва и езикът ми се превръща в олово. Преглъщам тихо значи ще съм обвързана с Легион за… мамка му, няколко месеца, години, цял живот? Не мога да очаквам това от него, а и не съм сигурна, че искам.
Не, абсолютно не.
Как мога да се окова за мъж – демон – който презира това, което съм, и просто се чувства обвързан от някаква древна вражда, за да ме защити?
– Хей, няма ли да е яко да пътувам с вас, момчета, в Роувъра за следващия етап от пътуването? – Установявам, че питам. Задълженията му към мен може и да същите като тези на Легион, но поне не ми угажда, за да ме държи доволна. Или може би и той това прави. Все пак… не съм признавала греховете си пред Тойол. Не спях в комфорта на силните му ръце, докато той шепнеше сладки думи в тъмното. И не се притисках към него, умолявайки със затруднено дишане и неистово биене на сърцето да усетя повече от твърдото му тяло.
Той ме погледна внезапно, очите му се присвиха от размишление. Но преди да успее да отвори уста, за да отговори, груб глас го прави вместо него.
– Не. Няма да бъде.
– Защо не? – Въртя се и почти се сблъсквам в огромните мускулести гърди на Легион.
Той просто поклаща глава и взема кошницата с нездравословна храна от Тойол, преди да се отправи към касата. Това е всичко, което ще получа.
– Какъв му е проблемът? – Присмивам се на гърба му.
– Проблем? – Тойол се ухили. – Той е в добро настроение.
Вече пътуваме от солидните десет часа, има още няколко докато стигнем до Колорадо. Слънцето бавно залязва над хоризонта и аз се чувствам лепкава от мръсотията от пътуването. Все пак Легион отказва да спре в хотел за нощувка.
– Не си ли уморен? – хленча, завъртайки се в мястото си. Въпреки че ягуара е първокласен и луксозен отвътре и отвън, дупето ми се сплеска преди доста време.
– Не.
– Е аз съм.
– Тогава заспивай.
– Как? Вратът ми ще бъде схванат с дни, дори ако се излегна докрай. Имам нужда от легло, възглавница и душ. И нещо за ядене, освен хот-дог и лед от бензиностанция.
– Ти избра тези неща.
– Знам, но… – Вдетенявам се – знам, но да достигнеш до Легион е като да се опитваш да взривиш тухлена стена. Възхищавам се на неговата упоритост, честно казано. Но ми се иска и той да отстъпи малко
– Не мога да рискувам да останеш на място, което е незащитено – казва той тихо. – Дори да стоя буден цяла нощ и да те наблюдавам, може да попаднем в капан. И отказвам да рискувам, когато се отнася за теб.
– Защо? – Взирам се в него, гледам как сенките галят поразителните му черти. Дълбоко поставените му сребърни очи сякаш светят на лунната светлина.
– Казах ти, Идън.
– Да, и те чух. Но защо? Защо да правиш всичко това за непозната? Наистина ли си заслужавам? Бихте ли направили това за всеки тъжен благотворителен случай на улицата?
– Да.
– Значи това е твоята гледна точка. Имаш комплекс на супергерой и ме виждаш като счупена птица, която трябва да бъде поправена. – Не успявам да сдържа болката от реалността да не отекне в гласа ми.
– Не – отговаря той, поклащайки глава. – Ти наистина си заслужаваш.
Кисела нотка на ирационален гняв опетнява езика ми и аз поглеждам настрани, фокусирайки мрачните си очи върху обширните открити полета, обвити в приближаването на нощта.
– Виж… – започвам аз, а гласът ми трепери. – Трябва да спреш да говориш такива неща. Трябва да спреш да ме караш да вярвам, че съм нещо повече от домакиня на паднал ангел, оръжие или пешка. Защото понякога ми се иска да повярвам. И когато кажеш такива неща, мога да забравя – дори само за секунда – че съдбата ми е запечатана в кръв и сълзи. Забравям, че нямам бъдеще и цел в този живот. И в момента, в който забравя какво съм наистина, е моментът, в който ще си позволя да мечтая отново.
Не се обръщам към него, но го усещам. Ръката му е лека, като докосване на перце по гърба ми, но това е достатъчно, за да ми покаже, че ме е чул.
– Не трябва да забравяш – казва той тихо. – Не трябва да се страхуваш да мечтаеш.
Кимам, но все пак отказвам да го погледна. Не искам той да ме види как плача.

*
Полунощ е, когато Легион нежно ме разбужда. Сигурно съм заспала, докато гледах как здрачът поглъща слънцето, хвърляйки призрачен мрак върху полетата, поръсени с късна есен. И точно както очаквах, вратът ми е схванат като дъска.
Повдигам глава и присвивам срещу златния блясък на прожекторите, усилен от меките бели блещукащи светлини, нанизани по алеята. Разтягам болезнените си крайници с прозявка.
– Къде се намираме?
– Хотел. Безопасно е.
– Най-накрая. – Със сковани пръсти бъркам в дръжката на вратата на колата, но преди да успея да я отворя, Легион е от другата страна. Той маха на камериера и ми отваря вратата. – Благодаря – усмихвам се.
– Моля. Ще взема багажа ни.
Стоя на калдъръмената пътека пред входните стъпала на хотела, изгубена от страхопочитание пред чистия блясък на това, което се разкрива пред мен. От другата страна на алеята, заобиколена от очарователен път с плочи, има спретнато поддържана градина с огромен фонтан. Осветените му води сякаш се вливат в листата от кранове от двете страни, като ефективно поддържат дърветата и храстите яркозелени, странно. От Чикаго насам видяхме което виждахме беше с цвят на ръжда, изсъхнали листа и покафеняваща трева, докоснати от първите признаци на зимата. Тук сякаш всичко процъфтява и цъфти.
– Готова? – пита Легион, приближавайки се до мен, въпреки че погледът му остава насочен към Тойол, който говори с гигант, облечен в тъмни нюанси. Мъжът е масивен, по-висок от Легион и по-широк от Каин. Учудващо е как е успял да побере здравото си тяло в черния си дизайнерски костюм. Но предполагам, че когато работиш на място като това, имиджът е всичко. И все пак затъмнените слънчеви очила през нощта изглеждат малко смешни.
Следваме портиера с размерите на Хълк през зашеметяващото фоайе до рецепцията. Той казва няколко тихи думи на Тойол, преди да кимне веднъж в моята посока и да изчезне зад врата на няколко метра. Тръпка пълзи по врата ми, преди да пропълзи и по гръбнака ми.
– Добър вечер, казвам се Доусън – казва домакинът зад мраморния плот. – Виждам, че г-н Скотос е резервирал четири стаи, за да вас, г-н…
– Ел. Наричайте ме Ел – отговаря Легион с гладък като сатен глас. – И ще ни трябват само две стаи, благодаря.
– Както желаете. – Горкият Доусън гледа всеки един от нас, острите му зелени очи са пълни с незададени въпроси.
Той проверява нещо в компютъра си, преди да ни подаде карти, за стаите вместо ключове, и да обясни за удобствата на курорта, които бързо забравям. Знам, че не трябва, но мина толкова време. Толкова отдавна, откакто разтягах умствените си крайници и пропълзях в друг човешки ум. Рисковано е, като се има предвид, че той също може да е свръхестествено същество, но привлекателността на тази сила ме призовава, подканя ме да протегна ръка и да изстържа с ноктите си по тънката преграда около мислите му. Податлива е като шпакловка или пяна и се обвива около мен, докато прилагам само едно докосване, не натиск, засмуквайки намерението си в приветливите му ръце, вмъквам се лесно без съпротива, сякаш той е безстрашен, сейф, без защита.
Нотки на спокойно, океанско синьо и свеж памук са първите неща, които наводняват сетивата ми. Но в един изоставен ъгъл се крие чужда тъмнина, сякаш той не знае за нейното присъствие, не зъл мрак, а всепоглъщащ, такъв, който заличава светлината, където и да я докосне. Не е мъртъв, макар и малко студен и отделен. Тъмнината не му принадлежи, но се е привързала към него, сякаш е поела собствеността.
– Дайте ни по-хубаво стаи. – Изричам думите, преди непознатият мрак да разбере, че съм там. Не искам и мен да хване.
– Имам удоволствието да ви информирам, че сменихме стаите ви до нашите ексклузивни апартаменти. Безплатно, разбира се. – Доусън вдига глава и сияе ярко.
– Изпратете храна и вино. – Гласът ми е обвит в непоклатим тембър, толкова различен от моя напоследък. Едвам го разпознавам. Преглъщам горчивия вкус на кръвта му на езика си.
– И ще изпратим меню за сирене и вино от кухнята. – Той плъзга четири карти през тезгяха. – Надявам се да се насладите на престоя си тук в хотел Брадмур.
Вратите на асансьора, водещ до горните етажи, дори не са напълно затворени, когато Легион грубо ме хваща за ръката в лакътя.
– Луда ли си? Това не е наша територия. Магьосникът може да приеме това, което направим за сериозно престъпление!
– Не съм го наранила! – Опитвам се да се измъкна от хватката му, но е като менгеме. – Просто исках да видя дали все още мога да го направя.
– Не го разбираш, нали? – Той откъсва пръстите си, но пристъпва толкова близо, че топлината на яростта му опарва носа ми. – Това е нещо повече от вас и вашите дребни човешки желания. Не можеш да си играеш със свободната воля на хората, Идън.
– Не съм – отговарям аз, отказвайки му да ме сплаши, дори и да е прав. – Все още се уча, все още се опитвам да си навъртя всичко това. Извинете ме, че не съм реформиран грешник като вас.
– Не става дума за реформиране. Става дума за това да имаш съвест. – Той поклаща глава и грубо прокарва ръка през разрошената си коса, отивайки до другата стена на асансьора. – Ако искаш да те спася, трябва да започнеш да се държиш като някой, който си заслужава да бъде спасен.
Отварям уста да отвърна, но той открадна думите ми, гласа ми. Той открадна битката направо от мен.
– Мисля, че това, което Ел се опитва да каже… – започва Феникс, стъпвайки между Легион и мен. Това е един от малкото пъти, когато ми е говорил, откакто почти беше убит от ангелската отрова, странно, мислех, че ще бъде по-любезен, може би дори малко благодарен. Ако не знаех по-добре, щях да кажа, че ме избягва. – Идън, ние разбираме, че хората по природа не са съвършени и не очакваме да бъдеш. Но колкото повече се облягаш на делата на дявола и умишлено избягваш праведния път, толкова по-лесно ще бъде влиянието на Луцифер да проникне в главата ти. Ангелите и демоните не могат да пречат на свободната воля на хората, но ти можеш. Това, което правиш с тази сила, те отличава.
За щастие, асансьора звънн и вратите се отвариха, разкривайки нашия етаж, така че нямам възможност да отговоря. Така или иначе не знам какво да кажа.
Следвам Легион, чувствам се като смъмрено кученце, въпреки че отказвам да му позволя да го види. С вдигната глава влизам в луксозния апартамент. Феникс и Тойол са отседнали в съседния на нашия.
Подобно на алеята и фоайето, стаята е украсена с богатство, напомнящо за френското благородство от 1700-те години, изпъстрено с богат бронз, пурпур и лапис. За моя вкус е малко лъскаво и ако се съди по насмешката на Легион, определено не е приятно за проницателните му сиви очи.
– Мамка му – мърмори той под носа си.
– Малко натруфено, но всичко е по-добро от това да спиш в кола. – Изпъвам врата си от едната към другата страна и завъртам раменете си, свивайки се от кънтящия пук на движението.
– Хм, ти вземи леглото. – Легион пристъпва напред с протегната ръка, но се спира. – Ще бъда на дивана.
– Сигурен ли си? – Поглеждам към златно-синия диван Кабриоле с повдигнати вежди. Едва е достатъчно голям, за да побере двама души, един, ако говорим за демони.
– Давай, почисти се и се настани. Утре ни чака голям ден. – Той ми хвърля чантата ми и се обръща към мини бара. Гледам го да наблюдава дървената количка, сякаш може да види направо малките бутилки алкохол, почиващи вътре. Стогодишна борба води война в чертите му, преди той да се обърне.
Пускам чантата си и се приближавам до мини бара, изваждайки деликатните бутилки водка, уиски и ром, изложени над хладилника. Поставям ги отгоре и се обръщам към Легион, скръстила ръце на гърдите си.
– Не те прави лош човек, ако го искаш. Това не отменя всичко добро, което си направил – всичко добро, което все още правиш.
Взимам чантата си и се отправям право към банята, нетърпелива да отмия деня от тялото си и вкуса на кръв от устата си. Когато излизам от светилището на парата и утехата, облечена в една от хавлиените кърпи на хотела, намирам количка с бутилка вино и поднос под метален купол във всекидневната. Легион седи на малка кръгла маса за закуска. И от всички неща, които би могъл да прави след петнадесетчасово пътуване, той чисти оръжията си.
– Банята е свободна – коментирам аз. Той дори не вдига глава. – Трябва да хапнеш нещо.
– Добре съм – мърмори той, а сръчните му пръсти се движат умело по оръжието.
Вдигам рамене и се приближавам до недокоснатата количка. Под купола на чинията се намират различни сирена, меса и пресни плодове, идеални за бутилка червено вино. Свиват ми се устните, оглеждам всички и се хвърлям на дивана точно срещу Легион. Той дори не ме поглежда.
– Ако си ядосан за случилото се долу, съжалявам – казвам аз със затруднено дишане.
– Не съм ядосан.
– Наистина ли? Значи не говориш с мен, защото си обичайният щастлив човек, пълен със слънце и нарциси?
Той не отговаря, но ъгълът на устата му потрепва.
– Сериозно, Ел. Опитвам се. Не можеш да ме промениш за една нощ.
– Не искам да те променям, Идън. – Той пуска щипката в ръката си, звукът от стомана върху дърво отекна грубо около пищното пространство. Когато вдига глава, за да ме погледне, погледът му е леден. – Искам да видиш, че има повече от това, което си позволила на способностите си да те превърнат. Можеш да унищожиш с една-единствена изречена дума. Представи си какво би могла да създадеш. Представи си каква би могла да бъдеш.
Поклащам глава, той не ме познава, не знае нищо за мен, видя няколко дела и ме наблюдава през очите на убиец, който дебне плячката си. Той не знае за всичките години, в които се опитвах да заглуша гласа в главата си, или за всичките нощи, в които скърбях за хората, които бях наранила. Той не знае колко трудно ми беше в страхотните ми години, когато все още се борех с изоставянето и посттравматичното разстройство. Никога не е чувствал тежестта на самотата да ме смазва в среднощните часове, правейки невъзможно дишането.
Вижда счупена кукла. Проект. Мисия.
Той не ме вижда.
– И ти знаеш това, как?
– Знам това, защото разбирам това привличане към мрака. Почувствах го. – Легион стои, изоставяйки оръжията си, и идва да застане пред мен. Страховитото му тяло ме обгръща в сянка, гаси светлината, струяща от близката лампа Тифани. – Усещам го всеки ден. И е толкова по-лесно да се подчиниш на неговата привлекателност.
– Можеше да ме заблудиш. Изглежда не се подчиняваш на нищо.
– Идън, подчинявам ти се всеки ден. – Изведнъж той се надвисва над мен, ръцете му са опряни на дивана в движение, което ме хваща в капан между ръцете му. – Всеки момент, когато сме заедно, всеки път, когато спиш с буза, притисната към гърдите ми, аз се подчинявам на една страна от мен, която беше изгубена преди много време. И в тези моменти си спомням какъв бях и какво загубих. И мразя себе си, че го пропуснах. – Той се отблъсква от облегалката на дивана и пристъпва към мястото, където онези лоши малки бутилки са подредени върху мини хладилника. Той избира уискито и отвива деликатната му капачка. – Аз съм адът на земята, Идън. Но това не означава, че искам да бъда. – Наблюдавам как гърлото му се поклаща чувствено, докато отпива от парещия алкохол, очите му са обърнати към небесата. Странно е как едно просто, естествено действие може да накара всяка кост в тялото ми да се превърне в течност.
– Затова ли искаш да бъда по-добра? – питам задъхана. – За да ти е по-лесно?
– Не. – Той хвърля бутилката в близкото кошче и грабва друга. – Искам да бъдеш по-добра за теб самата.
– Не вярвам в това. – Поклащам глава и отпивам обилна глътка вино.
– Тогава в какво вярваш?
– Вярвам, че това – отпивам още една глътка, жадувайки за смелост – което презираш в мен, е точното нещо, което искаш.
– Искаш да кажеш, че те искам, неимоверно? – Полуусмивка пълзи по устните му.
– Не знам, Легион, ти кажи?
Мълчанието, което се простира между нас, става задушаващо, докато той се взира в мен, изражението му е празно, с изключение на бляскавия огън, пламнал в очите му. Премествам се неудобно.
– Трябва да спиш – казва той накрая, като гледа настрани.
– И ти също.
– Да, но по късно.
Знам, че е лъжа. И все пак не съм сигурна защо изобщо ми пука.
Тихо допивам виното и храната си и се връщам в спалнята. Подобно на зоната за сядане, пространството е украсено в богати цветове и буйни материи, но аз съм твърде изтощена, за да го оценя. Пълзя между най-мекото бельо, познато на човека, и още преди главата ми да е дпкоснала възглавницата съм заспала.
По някое време през нощта ароматът на среднощен жасмин и допира на мазолести пръсти нахлуват в сънищата ми. Мечти за задъхани въздишки и изпепеляващи целувки и неистови докосвания, мечти за Легион.

Назад към част 19                                                                 Напред към част 21

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!